Кен Фолет
Ключът към Ребека (19)

Деветнадесета глава

Когато отиде в кабинета си, Вандам узна, че предната нощ Ромел е напреднал и се намира на стотина километра от Александрия.

Ромел изглеждаше неудържим. Линията Мерса Матрух се пречупи на две като кибритена клечка. На юг, Тринадесети корпус отстъпи в паника, а на север крепостта Мерса Матрух капитулира. Още веднъж Съюзниците отстъпиха — този път обаче щеше да бъде последният. Новата отбранителна линия се простираше през петдесеткилометровата пролука между морето и непроходимата падина Катара, и ако и тази линия паднеше, нямаше да има повече отбрана и Египет щеше да принадлежи на Ромел.

Новините не можеха да потиснат въодушевлението на Вандам. Бяха изминали повече от двадесет и четири часа, след като се събуди на канапето в приемната при изгрев, прегърнал Елен. Оттогава насетне се носеше с някаква юношеска радост. Непрекъснато си припомняше малки подробности — колко малки и кафяви бяха зърната й, вкусът на кожата й, острите й нокти, които драскат бедрата му. Знаеше, че в кабинета се държи малко непривично. Върна на машинописката едно писмо и й каза:

— В писмото има седем грешки, по-добре го наберете отново — и й се усмихна слънчево.

Тя почти падна от стола си. Той си помисли за Елен и се попита: Защо не? Защо не, по дяволите? Отговор не последва.

Още рано го посети един офицер от Поделението за специални връзки. Всички заети със следене хора в Главната квартира вече знаеха, че ПСВ имат много специален, свръхсекретен източник на информация. Мненията по въпроса колко добра е информацията бяха различни, а оценката винаги беше трудна, понеже никога не разкриваха източника. Браун, с капитански чин, но очевидно не военен, се облегна на ръба на масата и заговори около мундщука на лулата си.

— Евакуират ли ви, Вандам?

Тези юнаци живееха в свой собствен свят и нямаше смисъл да им се обяснява, че един капитан трябва да се обръща към майора със „сър“. Вандам попита:

— Какво? Евакуиране? Защо?

— Нас ни откарват в Йерусалим, както и всички, които знаят твърде много. Пазим хората далеч от неприятелски ръце, нали така.

— Значи началствата се изнервят.

Наистина беше логично — Ромел можеше да покрие сто километра на ден.

— На гарата ще има бунтове, разбираш ли — половин Кайро опитва да се измъкне, а другата половина се гласи за освобождението. Ха!

— Няма да съобщавате на много хора, че ще напускате…

— Не, не, не. Виж сега, имам нещичко за теб. Всички знаем, че Ромел има шпионин в Кайро.

— Как знаеш?

— От Лондон идват сведения, момчето ми. Както и да е, идентифицирали са го, цитирам, като „героят на аферата с Рашид Али.“ Това говори ли ти нещо?

Вандам бе поразен.

— Говори ми! — каза той.

— Е, това е — и Браун стана от масата.

— Чакай малко — спря го Вандам. — Това ли е всичко?

— Боя се, че да.

— Това какво е, разшифровка или донесение на агент?

— Достатъчно е да се каже, че източникът е надежден.

— Винаги казваш това.

— Да. Е, може и да не се виждаме известно време. Късмет.

— Благодаря — разсеяно измърмори Вандам.

— Чао! — Браун излезе и бълваше дим.

 

 

Героят на аферата с Рашид Али. Невероятно, че Волф е човекът, надхитрил Вандам в Истанбул. Беше резонно — Вандам си спомни странното усещане за стила на Волф, като че му беше познат. Момичето, изпратено от Вандам да намери тайнствения човек, се оказа с прерязано гърло.

А сега Вандам изпращаше Елен срещу същия човек.

Влезе ефрейтор със заповед. Всички отдели трябваше да извадят от хранилищата си книжата, които можеха да се окажат опасни в ръцете на неприятеля, и да ги изгорят. Почти всичко от книжата на един разузнавателен отдел можеше да стане опасно в ръцете на врага. „Та ние можем да изгорим и цялата хартия“, рече си Вандам. „А как ще работят отделите оттук нататък?“ Явно началствата смятаха, че не след дълго отделите въобще няма да работят. Разбира се, това беше предпазна мярка, но много драстична; нямаше да унищожават натрупаните резултати от години работа, освен ако не бяха убедени, че съществува голяма възможност немците наистина да завладеят Египет.

„Нещата се разпадат“, помисли си той; „отиват на кино.“

Това бе немислимо. Вандам беше отдал три години от живота си на отбраната на Египет. Хиляди хора бяха загинали в пустинята. „След всичко това, възможно ли е да загубим? Всъщност — да се откажем, да се обърнем и да избягаме?“ Не можеше дори да мисли за това.

Повика Джейкс и го гледаше как чете заповедта. Джейкс само кимна, сякаш го беше очаквал.

— Малко драстично, нали? — попита Вандам.

— Прилича на случвалото се в пустинята, сър — отвърна Джейкс.

— Ние правим огромни складове с провизии, за които имаше огромни разходи, а после при оттегляне ги взривяваме, за да не ги оставим в ръцете на врага.

Вандам кимна.

— Добре, по-добре се заемайте с това. Опитайте да го омаловажите донякъде за поддържане на духа — знаете, началствата се престарават без нужда, нещо такова.

— Слушам. Ще направим огъня в задния двор, нали?

— Да. Намерете стара боклукчийска кофа и пробийте дупки в дъното й. Направете така, че хартията да гори като хората.

— А вашите документи?

— Ще ги прегледам сега.

— Добре, сър — и Джейкс излезе.

Вандам отвори чекмеджето с документи и започна да ги преглежда. Безброй пъти през последните три години си беше мислил — „не се налага да го запомням, винаги мога да го проверя“. Имаше имена и адреси, доклади за отделни лица, детайлите на шифри, системи за предаване на заповеди, бележки по случаи, както и малка папка с бележки за Алекс Волф. Джейкс донесе голям картонен кашон с надпис Чай Липтън отстрани, а Вандам започна да тъпче в него хартиите и да си мисли — „ето какво било да губиш“.

Кутията бе наполовина пълна, когато ефрейторът на Вандам отвори вратата и каза:

— Майор Смит иска да ви види, сър.

— Поканете го.

Вандам не познаваше никой майор Смит.

Майорът бе дребен слаб мъж с изпъкнали сини очи и доста самодоволно излъчване. Той се здрависа и се представи:

— Санди Смит, Секретна служба.

Вандам попита:

— Какво мога да направя за Секретните служби?

— Аз съм нещо като свръзка между Секретната служба и Генералния щаб — обясни Смит. — Направил сте запитване за книгата.

Ребека…

— Да.

— Отговорът дойде през нас.

Смит извади лист с украса.

Вандам прочете съобщението. Началникът на резидентурата на Секретната служба в Португалия проучил искането за Ребека и изпратил един от хората си да посети всички англоезични книжарници в страната. В курортния район на Ещорил намерил книжар, който си спомнил, че продал цялото си количество — шест копия — на някаква жена. При по-нататъшното проучване се оказало, че жената била съпругата на германския военен аташе в Лисабон.

— Това потвърждава едно мое подозрение. Благодаря ви за труда да го донесете — каза Вандам.

— Няма проблем — отвърна Смит. — Така и така съм тук всяка сутрин. Радвам се, че мога да помогна.

И си излезе.

Вандам размишляваше над новините, докато вършеше работата си. Имаше само едно вероятно обяснение на факта как книгата се е озовала от Ещорил в Сахара. Несъмнено беше в основата на шифър — и, освен ако нямаше двама успешни немски шпиони в Кайро — Алекс Волф ползваше шифъра.

Рано или късно информацията щеше да е от полза. Жалко, че не задържаха и ключа към шифъра заедно с книгата и дешифровката. Тази мисъл му напомни важността на изгарянето на тайните му книжа, и той се зарече да бъде по-безмилостен с това, което трябва да се унищожи.

Най-накрая огледа и папките за заплати и издигане на подчинени и реши да изгори и тях, понеже можеха да помогнат на неприятелски екипи за разпити да определят приоритетите си. Картоненият кашон беше пълен. Той го нарами и излезе.

Джейкс бе разпалил огъня в ръждясал стоманен резервоар за вода, поставен върху тухли. Един ефрейтор хвърляше хартия в пламъците. Вандам хвърли своята кутия и за малко загледа горенето. То му напомни за нощта на Гай Фоукс в Англия, за фойерверки, печени картофи и за горящото чучело на предателя от седемнадесети век. Овъглени късчета хартия се носеха нагоре, издигнати от горещия въздух.

Той искаше да мисли и реши да ходи. Излезе от Главната квартира и тръгна към града. Бузата го болеше. Каза си, че трябва да се радва на болката, понеже се предполагаше, че е белег за оздравяване. Пускаше си брада, за да прикрие раната, тъй че да изглежда по-малко грозно, когато свали превръзката. Всеки ден се наслаждаваше на небръсненето сутрин.

Помисли си за Елен и си я спомни с извит гръб и капчици пот по голите й гърди. Беше шокиран от това, което стана, след като я целуна — шокиран, но и възбуден. За него това бе първа нощ — първи път, в който се любеше някъде другаде, а не на легло; първи път, в който виждаше как жена достига върха като мъж; първи път, в който сексът беше взаимно удоволствие, а не толкова налагане на волята му на повече или по-малко неохотно приемащата го жена. Разбира се, беше истинско нещастие, че той и Елен толкова радостно се бяха влюбили. Родителите му, приятелите му и армията щяха да бъдат отвратени, че се е оженил за чернилка. Майка му щеше да се почувства длъжна да обясни и защо евреите бъркат, като не приемат Христа. Вандам реши да не се тревожи за това. Той и Елен можеха да са мъртви до няколко дни. „Ще се греем на слънцето, докато го има“, рече си той, „а бъдещето да върви по дяволите.“

Мислите му не спряха да се връщат на момичето, чието гърло бе прерязано, явно от Волф, в Истанбул. Беше ужасѐн, че нещо може да се обърка в четвъртък и Елен може отново да се окаже насаме с Волф.

Той се огледа и осъзна, че атмосферата е празнична. Мина покрай фризьорски салон и забеляза, че е претъпкан и че жените чакаха прави. Магазините за облекло явно печелеха добре. Някаква жена излезе от бакалия с кошница, пълна с консерви, и Вандам видя проточилата се от магазина на тротоара опашка. На витрината на съседния магазин набързо надраскан надпис съобщаваше: „Гримът свърши, съжаляваме.“ Той разбра, че египтяните се приготвят да бъдат освободени и го очакват.

Не можеше да се освободи от усещането за наближаваща катастрофа. Дори небето изглеждаше тъмно. Той вдигна поглед — небето беше тъмно. Изглеждаше, че над града се носи сива въртяща се мъгла, наситена с частици. Той разбра, че това е примесен с овъглена хартия дим. Навсякъде из Кайро британците горяха документи и димът и саждите затъмняваха слънцето.

Вандам изведнъж се ядоса на себе си и на останалите съюзни армии, че толкова равнодушно се подготвят за поражението. Къде бе духът от битката за Британия? Какво стана с прочутата смес от упорство, изобретателност и кураж, за която се смяташе, че характеризира нацията? „И какво“, попита се Вандам, „смяташ да сториш по въпроса?“

Обърна се и тръгна към Гардън сити, където Главната квартира бе разположена в конфискувани вили. Представи си картата на линията Ел Аламейн, където Съюзниците щяха да дадат последната си битка. Това бе линия, която Ромел не можеше да заобиколи, понеже на южния й край бе огромната непроходима падина Катара. Тъй че Ромел трябваше да пробие линията.

Къде щеше да опита да пробие? Ако минеше през северния край, щеше да трябва да избира между удара право към Александрия или маньовъра и атаката срещу съюзническите сили откъм тила. Минеше ли през южния край, трябваше или да се впусне към Кайро, или отново да завие и да унищожи останките от Съюзническите сили.

Веднага след линията идваше хребетът Алам Халфа, за който Вандам знаеше, че е здраво укрепен. Явно за Съюзниците щеше да е по-добре, ако Ромел свиеше след пробива, понеже можеше да изхаби силите си при атаката на Алам Халфа.

Имаше още един фактор. Южният подстъп към Алам Халфа минаваше през коварен мек пясък. Беше невероятно Ромел да знае за подвижните пясъци, понеже никога не беше прониквал толкова далеч на изток, а само Съюзниците имаха добри карти на пустинята.

„И тъй“, рече си Вандам, „мой дълг е да попреча на Алекс Волф да съобщи на Ромел, че Алам Халфа е добре укрепен и не може да бъде атакуван от юг.“

Потискащо негативен план.

Без да има намерението, Вандам бе дошъл до Вила лез Оливие, дома на Волф. Седна в малкия парк срещу нея, под маслиновите дръвчета, и загледа сградата, сякаш тя можеше да му каже къде е Волф. Помисли си — само ако Волф направи грешка и насърчи Ромел да атакува Алам Халфа от юг.

Тогава го осени.

Да предположим, че заловя Волф. Да предположим, че взема и радиото му. Да предположим, че дори намеря ключа за шифъра му.

Тогава мога да се престоря на Волф, да се свържа по радиото с Ромел и да му кажа да атакува Алам Халфа от юг.

Идеята бързо разцъфна в ума му и той започна да се чувства въодушевен. Към момента Ромел бе убеден, и то с основание, че информацията на Волф е добра. Да речем, че получи съобщение от Волф, че линията Ел Аламейн е слаба в южния край, че южният подстъп към Алам Халфа е на твърд терен, и че Алам Халфа е слабо укрепен.

Изкушението щеше да бъде твърде голямо, та Ромел да устои.

Щеше да мине през южния край на линията и после да извие на север, като очаква да вземе Алам Халфа без много проблеми. После щеше да се натъкне на подвижните пясъци. Докато се мъчи с тях, нашата артилерия ще унищожи частите му. Стигнеше ли до Алам Халфа, щеше да го намери здраво защитен. В този момент ние ще докараме още части от фронтовата линия и ще стиснем врага като лешникотрошачка.

Ако засадата проработеше както трябва, тя можеше да спаси не само Египет, но и да унищожи Африканския корпус.

Помисли си — „трябва да предложа тази идея на началствата“.

Нямаше да е лесно. Точно сега репутацията му не бе особено висока — всъщност, професионалната му репутация бе в развалини заради Алекс Волф. Несъмнено обаче щяха да оценят достойнствата на идеята.

Стана от пейката и тръгна към службата си. Внезапно бъдещето изглеждаше различно. Може би подкованият ботуш нямаше да трака по настланите с плочки подове на джамиите. Може би съкровищата на Египетския музей нямаше да бъдат откарани до Берлин. Може би Били нямаше да бъде принуден да влезе в Хитлерюгенд. Може би Елен нямаше да бъде изпратена в Дахау.

„Ние можем да бъдем спасени“, помисли си той.

„Ако заловя Волф.“