Кен Фолет
Ключът към Ребека (14)

Четиринадесета глава

Соня беше обзета от мрачни мисли. Почти очакваше да завари Волф на яхтата, когато се прибра призори, ала намери мястото студено и празно. Не беше сигурна какво изпитва по въпроса. Най-напред, когато я арестуваха, не чувстваше нищо освен гняв към Волф, задето е избягал и я е оставил на милостта на британските бандити. Беше сама, беше жена и донякъде съучастник в шпионажа на Волф, и се ужасяваше какво биха могли да й сторят. Мислеше, че Волф е трябвало да остане и да я пази. После съобрази, че това не би било умно. Беше трудно за приемане, но беше за по-добро. Сама в голата малка стаичка в Главната квартира, тя обърна гнева си от Волф към британците.

Беше ги предизвикала и те отстъпиха.

В момента не бе уверена, че мъжът, който я е разпитвал, е бил майор Вандам, но по-късно, когато я освобождаваха, чиновникът изпусна името. Потвърждението я зарадва. Отново се усмихна, когато си помисли за гротескната превръзка на лицето на Вандам. Волф трябва да го е наранил с ножа. Трябвало е да го убие. Все едно, каква нощ, каква славна нощ!

Чудеше се къде ли е сега Волф. Сигурно се е скрил някъде в града. Щеше да се появи, когато решеше, че брегът е чист. Тя не можеше да направи нищо. Все пак би й харесало да е тук и да споделят триумфа.

Тя си облече нощната рокля. Знаеше, че трябва да легне, но не се чувстваше сънена. Може би едно питие щеше да й помогне. Тя намери бутилка шотландско уиски, сипа си малко и добави вода. Докато го опитваше, чу стъпки по трапа. Без да се замисли, се обади:

— Ахмед…?

После усети, че стъпката не е неговата — беше твърде лека и бърза. Застана в основата на стълбата в нощната си рокля, с питието в ръка. Люкът бе вдигнат и вътре надникна едно арабско лице:

— Соня?

— Да…

— Струва ми се, че сте очаквали някой друг.

Мъжът слезе по стълбата. Соня го гледаше и се питаше — „сега пък какво“? Той слезе от стълбата и застана пред нея. Беше дребен мъж с хубаво лице и бързи стегнати движения. Носеше европейски дрехи — тъмен панталон, лъснати черни обувки, бяла риза с къс ръкав.

— Аз съм детектив-суперинтендант Кемел и за мен е чест да се запозная с вас.

Той протегна ръка.

Соня се обърна, отиде до дивана и седна. Мислеше си, че е приключила с полицията. Сега пък египтяните искаха да се включат във веселбата. Тя се успокои, че вероятно най-накрая щеше да се стигне до подкуп. Отпи от питието си и загледа Кемел. Най-накрая го попита:

— Какво искате?

Кемел седна, без да бъде поканен.

— Интересува ме вашият приятел, Алекс Волф.

— Той не ми е приятел.

Кемел не обърна внимание на това.

— Британците ми казаха две неща за господин Волф — първо, че заклал с нож един войник в Асиут; второ, че опитал да плати с фалшиви английски банкноти в някакъв ресторант в Кайро. Историята вече става малко любопитна. Защо е бил в Асиут? Защо е убил войника? И от къде е взел фалшивите пари?

— Не знам нищо за човека — отговори Соня с надеждата, че той няма да се появи у дома точно сега.

— А пък аз знам — поде Кемел. — Имам допълнителна информация, която британците може да притежават, а може и да не притежават. Аз знам кой е Алекс Волф. Вторият му баща е бил адвокат тук, в Кайро. Майка му е била немкиня. Също така знам, че Волф е националист. Знам, че е бил ваш любовник. Знам, че и вие сте националист.

Соня бе замряла. Седеше неподвижна, питието й недокоснато, и наблюдаваше как лукавият детектив развива доказателствата срещу нея. Тя не каза нищо.

Кемел продължи:

— От къде е взел фалшивите пари? Не е от Египет. Не мисля, че в Египет има печатар, способен да извърши работата; ако имаше, според мен той би правил египетска валута. Следователно парите са дошли от Европа. Така, Волф, известен още като Ахмед Рахма, тихичко е изчезнал преди няколко години. Къде е отишъл? Европа? Върнал се е — през Асиут. Защо? Искал ли е да се промъкне в страната незабелязан? Може би се е сдружил с английска банда фалшификатори и се е завърнал със своя дял от печалбата; аз обаче не мисля така, понеже той нито е беден, нито е престъпник. Тук следователно има загадка.

„Той знае“, помисли си Соня. „Боже милостиви, той знае.“

— Британците ме помолиха да установя наблюдение над лодката-дом и да им съобщавам за всички, които идват и напускат. Надяват се Волф да дойде тук; тогава ще го арестуват; тогава ще имат и отговорите. Освен ако аз не разгадая загадката пръв.

Следене на лодката! Въобще не можеше да се върне. „Но защо“, помисли си тя, „Кемел ми казва?“

— Струва ми се, че ключът е в природата на Волф. Той е едновременно немец и египтянин.

Кемел стана, мина през стаята, седна до Соня и я погледна в лицето.

— Смятам, че той се сражава в тази война. Смятам, че се бие за Германия и за Египет. Смятам, че фалшивите пари идват от немците. Смятам, че Волф е шпионин.

„Но не знаеш къде да го намериш“ — рече си Соня. „Затова си и тук.“ Кемел я гледаше. Тя погледна настрана, уплашена, че той може да прочете мислите по лицето й.

Кемел каза:

— Ако е шпионин, аз мога да го заловя. Или да го спася.

Соня врътна глава, за да го погледне.

— Какво означава това?

— Искам да се видя с него. Тайно.

— Но защо?

Кемел пусна хитрата си, знаеща усмивка.

— Соня, вие не сте единственият човек, който иска Египет да бъде свободен. Ние сме много. Искаме да видим британците победени и не придиряме особено кой ще го стори. Искаме да работим с немците. Искаме да се свържем с тях. Искаме да разговаряме с Ромел.

— И смятате, че Ахмед може да ви помогне?

— Ако е шпионин, трябва да има начин да предава съобщения на немците.

Умът на Соня бе объркан. От обвинител Кемел стана съучастник в конспирацията — освен ако не беше капан. Тя не знаеше да му вярва ли или не. Нямаше достатъчно време да мисли за това. Не знаеше какво да каже и затова не каза нищо.

Кемел продължи деликатно.

— Можете ли да уредите среща?

Не би могла да вземе такова решение импулсивно.

— Не — каза тя.

— Помнете наблюдението на лодката — каза той. — Докладите от следенето ще идват при мен, преди да бъдат предадени на майор Вандам. Ако има шанс, просто шанс да уредите среща, аз от своя страна мога да гарантирам, че отиващите при Вандам доклади са внимателно редактирани, за да не съдържат нищо… смущаващо.

Соня бе забравила за следенето. Върнеше ли се Волф — а той щеше да се върне, рано или късно — агентите щяха да го докладват и Вандам щеше да знае, освен ако Кемел не го уредеше. Това променяше всичко. Тя нямаше избор.

— Ще уредя среща — каза тя.

— Добре.

Той се изправи.

— Обадете се в главния полицейски участък и оставете съобщение, че Сирхан иска да се види с мен. Когато получа това съобщение, ще се свържа с вас, за да уточним датата и часа.

— Много добре.

Той отиде до стълбата, после се върна.

— Между другото.

Той извади портфейл от джоба на панталона си и измъкна от него малка снимка. Подаде я на Соня. Беше нейна снимка.

— Бихте ли подписали това за жена ми? Тя е ваш голям почитател.

Даде й и писалка.

— Казва се Естер.

Соня написа: „На Естер, с най-добри пожелания, Соня.“ Даде му снимката и си помисли — „това е невероятно“.

— Много ви благодаря. Тя ще бъде вън от себе си от радост.

Невероятно.

— Ще се свържа при първа възможност — каза Соня.

— Благодаря — отвърна той и подаде ръка. Този път Соня я взе. Той се качи по стълбата и излезе, като затвори люка подире си.

Соня си отдъхна. Някак бе успяла да се справи добре. Все още не беше убедена, че Кемел е искрен. Ала ако имаше капан, тя не можеше да го забележи.

Беше уморена. Допи уискито в чашата, мина през завесите и влезе в спалнята. Беше само по нощница и й беше доста студено. Легна си и дръпна завивките. Чу потропване. Сърцето й прескочи. Извърна се с лице към порта на другата страна на лодката, която гледаше през реката. Зад стъклото видя лице.

Изпищя.

Лицето изчезна.

Соня си даде сметка, че това е бил Волф.

Изтърча по стълбата и излезе на палубата. Надникна през борда и го видя във водата. Явно беше гол. Изкачи се по страната на малката лодка, като използваше прозорчетата за дръжки. Тя протегна ръка и го издърпа на палубата. Той застана за миг на четири крака и погледна по протежение на реката, като напрегнат воден плъх; после се спусна през люка. Тя го последва.

Той застана на килима, мокър и разтреперан. Беше гол.

— Какво стана? — попита го тя.

— Приготви ми баня — каза той.

Тя отиде в банята през спалнята. Имаше малка вана с електрически нагревател. Соня врътна крановете и пусна ароматни кристали във водата. Волф влезе и остави водата да се надигне около него.

— Какво стана? — повтори Соня.

Той овладя треперенето си.

— Не исках да рискувам и да идвам по пътеката, затова се съблякох на отсрещния бряг и преплувах. Надникнах и видях този човек с теб — предполагам, още един полицай.

— Да.

— И трябваше да изчакам във водата, докато си тръгне.

Тя се засмя:

— Бедничкият.

— Не е смешно. Божичко, студено ми е. Скапаният Абвер ми е дал фалшиви пари. При следващото ми отиване в Германия някой ще бъде удушен заради това.

— Защо са го направили?

— Не знам дали е некомпетентност или нелоялност. Канарис винаги е бил хладен по отношение на Хитлер. Спри водата, а?

И той започна да отмива речната кал от краката си.

— Ще трябва да използваш своите пари — отбеляза тя.

— Не мога да се добера до тях. Можеш да си сигурна, че банката има указания да потърси полицията в момента, в който покажа физиономията си. Мога да платя някоя сметка с чек, но дори и това би им помогнало да ме проследят. Бих могъл да продам някои от акциите и дяловете си, или дори вилата, но парите отново трябва да дойдат през банка…

„Значи ще трябва да ползваш моите пари“, помисли си Соня. „Ти няма и да питаш — просто ще ги вземеш.“ Тя остави това за по-нататъшно обмисляне.

— Този детектив поставя наблюдение над лодката — по нареждане на Вандам.

Волф се ухили.

— Значи е бил Вандам.

— Ти ли го поряза?

— Да, но не бях сигурен къде. Беше тъмно.

— Лицето. Имаше грамадна превръзка.

Волф се засмя високо.

— Ще ми се да можех да го видя.

Стегна се и попита:

— Той разпита ли те?

— Да.

— Какво му каза?

— Че едва те познавам.

— Добро момиче.

Той я погледна оценяващо и тя разбра, че е доволен и малко изненадан, задето е останала уравновесена.

— Той повярва ли ти? — попита я Волф.

— Очевидно не, след като е наредил това следене.

Волф се намръщи.

— Това ще бъде неудобно. Не мога да преплувам реката всеки път, когато искам да се върна у дома…

— Не се тревожи — успокои го Соня. — Уредих това.

— Ти си го уредила?

Соня знаеше, че не е съвсем така, но звучеше добре.

— Детективът е един от нас — обясни тя.

— Националист?

— Да. Иска да използва радиостанцията ти.

— Как знае, че имам такава? — в гласа на Волф имаше заплашителна нотка.

— Не знае — спокойно отговори Соня. — От това, което са му съобщили британците, той е заключил, че си шпионин; той предполага, че един шпионин има средство за свръзка с немците. Националистите искат да изпратят съобщение до Ромел.

Волф поклати глава.

— Не искам да се замесвам.

Тя нямаше да го остави да се дръпне от направена от нея сделка.

— Трябва да се замесиш — натърти тя.

— Май че трябва — уморено се съгласи той.

Тя изпита странно усещане за власт. Все едно поемаше контрола. Стори й се въодушевяващо.

Волф продължи:

— Те ме приближават. Не искам повече никакви изненади като миналата нощ. Бих искал да напусна тази лодка, но не знам къде да отида. Абдулла знае, че парите ми не са истински — би ме предал на британците. По дяволите.

— Тук ще си в безопасност, щом се разбереш с агента.

— Нямам никакъв избор.

Тя седна на ръба на ваната и загледа голото му тяло. Изглеждаше… не победен, но поне притиснат в ъгъла. Лицето му бе прорязано от напрежение, а в гласа му се долавяше слаба нотка на паника. Тя предположи, че за пръв път той се пита дали би могъл да удържи до идването на Ромел. Също така за пръв път от парите й, миналата нощ от мълчанието й при разпита, и — сега той го вярваше — бе спасен от сделката й с детектива-националист. Минаваше под нейна власт. Мисълта я заинтригува. Почувства се малко възбудена.

— Чудя се дали да запазя срещата си с това момиче, Елен, тази вечер.

— Защо не? Тя няма нищо общо с британците. Та ти си я намерил в магазин!

— Може би. Просто ми се струва, че би било по-безопасно да не се показвам. Не знам.

— Не — твърдо възрази Соня. — Аз я искам.

Той я погледна през присвити очи. Тя се питаше дали обмисля въпроса или пък разсъждава върху новопридобитата от нея сила на волята.

— Добре — най-накрая каза той. — Просто ще трябва да взема предпазни мерки.

Беше се предал. Тя изпробва силата си срещу неговата и победи. Това предизвика известна тръпка в нея. Тя потрепери.

— Продължава да ми е студено — каза Волф. — Налей още малко топла вода.

— Не.

Без да сваля нощната си рокля, Соня влезе във ваната. Коленичи разкрачена над лицето му, а коленете й бяха опрени на стените на тясната вана. Вдигна мократа пола на роклята до кръста и каза: — Изяж ме.

Той го направи.

* * *

Вандам бе въодушевен, докато седеше в ресторант Оазис заедно с Джейкс и отпиваше студено мартини. Беше спал целия ден и се събуди разнебитен, но готов отново да се бие. Отиде до болницата, където доктор Абътнот му каза, че е глупак, задето се движи насам-натам, но глупак с късмет, понеже раната му се събираше. Тя смени превръзката му с по-малка и по-спретната, която не трябваше да бъде крепена от метър бинт около главата му. Вече беше седем и петнадесет, и след няколко минути щеше да залови Алекс Волф.

Вандам и Джейкс бяха в дъното на ресторанта, в положение, от което можеха да видят цялото място. Масата най-близо до входа бе заета от двама едри сержанти; те нагъваха пържено пиле, платено от Разузнаването. Отвън, в паркирана оттатък улицата в кола без отличителни знаци, седяха двама военни полицаи в цивилни дрехи, с пистолети в джобовете на саката. Капанът бе поставен — само стръвта липсваше. Елен щеше да дойде всяка минута.

На закуска тази сутрин Били бе шокиран от превръзката. Вандам закле момчето да пази тайна и му каза истината:

— Бих се с немски шпионин. Той имаше нож. Измъкна се, но смятам, че може и да го заловя тази нощ.

Това беше нарушение на правилата за сигурност, но какво толкова, момчето трябваше да знае защо баща му е наранен. Като чу историята, Били не се притесняваше повече, а бе въодушевен. Джафар бе изпълнен със страхопочитание, движеше се тихо и говореше шепнешком, като че ли е имало смърт в семейството.

Докато бяха с Джейкс, установи, че импулсивната близост от предната нощ не е оставила видими следи. Върнали се бяха формалните им отношения — Джейкс приемаше заповеди, обръщаше се към него със „сър“ и не предлагаше мнението си, без да е бил попитан. Вандам си помисли, че така бе по-добре — както бяха нещата, бяха добър екип, тогава защо да въвеждат промени?

Погледна часовника си. Беше седем и половина. Запали следваща цигара. Във всеки момент Алекс Волф щеше да премине през вратата. Вандам бе уверен, че ще го разпознае — висок европеец с крив нос, кестенява коса и кафяви очи, силен, добре сложен — но нямаше да прави нищо, докато Елен не дойде и не седне до Волф. Тогава Вандам и Джейкс щяха да се намесят. Ако Волф избягаше, двамата сержанти щяха да блокират вратата, а при невероятния случай да се измъкне и през тях, военните полицаи навън щяха да стрелят по него.

Седем и тридесет и пет. Вандам се готвеше за разпита на Волф. Това щеше да бъде истински сблъсък на воли. Вандам обаче щеше да спечели, понеже щеше да разполага с всички предимства. Щеше да опипа Волф, да намери слабите места и да приложи натиск, докато пленникът не поддаде.

Седем и тридесет и девет. Волф закъсняваше. Разбира се, беше възможно въобще да не дойде. Не дай Боже. Вандам потръпваше винаги, когато си спомнеше колко надменно каза на Боге:

— Очаквам да го арестувам утре вечер.

Понастоящем отделът на Вандам имаше лош дъх и само навременният арест на Боге щеше да им позволи да се появят с ухание на рози. Ами ако, след снощната уплаха, Волф е решил да се покрие за малко, където и да е това? Вандам усещаше, че това някак си не е в стила му. Надяваше се да не е.

В седем и четиридесет вратата на ресторанта се отвори и влезе Елен. Вандам чу как Джейкс подсвирна под носа си. Тя изглеждаше главозамайващо. Носеше копринена рокля с цвета на сметана. Простите й линии привличаха вниманието към стройната й фигура, а цветът и платът подчертаваха гладката загоряла кожа. Вандам внезапно поиска да я погали.

Тя се огледа из ресторанта, очевидно в търсене на Волф, и не го намери. Очите й срещнаха погледа на Вандам и продължиха нататък без спиране. Оберкелнерът я доближи и тя го заговори. Той я настани на маса за двама близо до вратата.

Вандам долови погледа на единия от сержантите и наклони глава към Елен. Сержантът леко кимна в знак на разбиране и погледна часовника си.

Къде беше Волф?

Вандам запали цигара и започна да се тревожи. Беше предположил, че Волф, като джентълмен, ще дойде малко по-рано, и че Елен ще пристигне малко по-късно. Според този сценарий, арестът щеше да бъде извършен в мига, в който тя седне. „Проваля се“, рече си той, „проваля се, по дяволите.“

Един от келнерите донесе на Елен питие. Беше седем и четиридесет и пет. Тя погледна към Вандам и леко, изящно сви слабите си рамене.

Вратата на ресторанта се отвори. Вандам замръзна с цигарата на половината път към устните му, а после отново разочаровано се отпусна — беше само едно момченце. То подаде лист хартия на един от келнерите и си излезе.

Вандам реши да поръча още едно питие.

Видя как келнерът отива до масата на Елен и й връчва листа хартия.

Вандам се намръщи. Какво беше това? Извинение от Волф, който заявява, че не може да дойде на срещата? Лицето на Елен стана леко озадачено. Тя погледна към Вандам и отново леко сви рамене.

Вандам обмисляше дали да не отиде при нея и да я попита какво става — това обаче щеше да провали засадата, понеже какво щеше да стане, ако Волф влезе, а Елен си говори с Вандам? Волф можеше да се обърне на вратата и да избяга, като трябваше да мине само покрай двамата военни полицаи, двама души вместо шестима.

Вандам промърмори на Джейкс:

— Чакай.

Елен взе чантичката си от съседния стол и стана. Отново погледна Вандам и се обърна. Той си помисли, че тя отива до дамската тоалетна. Наместо това тя отиде до вратата и я отвори.

Вандам и Джейкс станаха едновременно. Единият от сержантите стана наполовина, погледна Вандам, и майорът му махна да седне — нямаше смисъл да арестуват Елен. Вандам и Джейкс се забързаха през ресторанта към вратата.

Когато минаха покрай сержантите, Вандам нареди:

— След мен.

През вратата излязоха на улицата. Вандам се огледа. Срещу стената беше седнал сляп просяк, хванал напукана паничка с няколко пиастъра в нея. Трима войници в униформа се носеха по паважа, прегърнати през рамо, и пееха мръсна песен. Групичка египтяни се бяха срещнали точно пред ресторанта и енергично си стискаха ръцете. Уличен продавач предложи на Вандам евтини ножчета за бръснене. Няколко метра по-нататък Елен влизаше в едно такси.

Вандам се втурна.

Вратата на таксито се затръшна и то тръгна.

От другата страна на улицата колата на военните полицаи изрева, стрелна се напред и се блъсна в един автобус.

Вандам настигна таксито и скочи на стъпалото. Колата внезапно зави. Хватката му отслабна, той тичешком слезе на пътя и падна.

Изправи се. Лицето му гореше от болка — раната отново кървеше и той можеше да усети лепкавата топлина под превръзката. Джейкс и двамата сержанти го наобиколиха. Отсреща двамата военни полицаи се разправяха с шофьора на автобуса.

Таксито беше изчезнало.