Кен Фолет
Ключът към Ребека (13)

Тринадесета глава

Волф извади носна кърпа от джоба на панталоните си и изтри кръвта от острието на ножа. Разгледа острието на мъждивата светлина и след това го обърса отново. Вървеше и енергично лъскаше тънката стомана. Спря и се замисли — „какво върша аз? Та то вече е чисто“. Захвърли настрана кърпичката и постави ножа в калъфката под мишницата си. Излезе от уличката на една главна улица, ориентира се и тръгна към Стария град.

Представи си затворническа килия. Беше метър и осемдесет на метър и двадесет и половината бе заета от легло. Под леглото имаше цокало. Стените бяха от гладък сив камък. Електрическа крушка висеше на кабел от тавана. В единия край на килията имаше врата. В другия край имаше квадратно прозорче, поставено току над нивото на зрението — през него можеше да види яркосиньото небе. Представи си как се събужда сутрин и вижда всичко това, спомня си, че е бил тук една година и че ще бъде тук още девет години. Използва гърнето и си изми ръцете в калаената купа в ъгъла. Нямаше сапун. През отвора на вратата подадоха чиния студена овесена каша. Той взе лъжицата и погълна една, но не можа да преглътне, понеже плачеше.

Разтърси глава, за да я освободи от кошмарните видения. Помисли си — „измъкнах се, нали? Измъкнах се.“ Усети, че някои от минувачите го гледат, докато вървят. Във витрината на един магазин видя огледало и се огледа в него. Косата му беше разбъркана, едната половина на лицето посинена и подута, ръкавът бе скъсан, а на яката имаше кръв. Все още се задъхваше от усилието при тичането и боя. „Изглеждам опасен“ — каза си той. Продължи и сви на следващия ъгъл, за да поеме по непряк път, който да избягва главните улици.

Онези малоумници в Берлин са му дали фалшиви пари! Нищо чудно, че са толкова щедри с тях — та те самите ги печатаха. Толкова глупаво беше, та Волф се запита дали не би могло да е и нещо повече от глупост. Абверът бе управляван от военните, а не от Нацистката партия; шефът му Канарис не беше сред най-непоколебимите от привържениците на Хитлер.

Когато се завърна в Берлин, ще има такава чистка…

Как така това го застигна тук, в Кайро? Харчеше парите бързо. Фалшификатите бяха влезли в обращение. Банките бяха забелязали фалшивите пари — не, не банките, а главният ковчежник. Както и да е, някой е започнал да отказва парите, и мълвата се е понесла из Кайро. Собственикът на ресторанта е забелязал, че парите на Волф са фалшиви и е повикал военните. Волф мрачно се усмихна на себе си, когато си спомни колко поласкан бе от коняка на собственика — това е било само хитрост, за да го задържи там до пристигането на военната полиция.

Мислеше си за човека на мотоциклета. Сигурно е упорито копеле, да кара мотора по тия сокаци и нагоре-надолу по стъпалата. Волф предположи, че не е имал пистолет — имаше ли, сигурно щеше да го ползва. Нямаше и метална каска, значи вероятно не беше от Военната полиция. Може би някой от Разузнаването? Майор Вандам например?

Волф се надяваше да е така.

„Клъцнах човека“, помисли си той. „Вероятно доста лошо. Чудя се къде? Лицето?

Надявам се да е бил Вандам.“

Насочи ума си към своя непосредствен проблем. Бяха задържали Соня. Тя щеше да им каже, че познава Волф едва-едва — Щеше да измисли някаква история за бързо случайно запознанство в Клуб Ча-ча. Нямаше да могат да я задържат дълго, понеже беше известна, звезда, един вид герой за египтяните, и задържането й би предизвикало много неприятности. Тъй че твърде скоро щяха да я оставят да се прибере. Все пак щеше да се наложи да им даде адреса си; това означаваше, че Волф не може да се върне в дома-лодка, все още не. Той обаче беше изтощен, с натъртвания и раздърпан — трябваше да се почисти и да си почине някъде за няколко часа.

Той си рече — „и преди съм бил тук, обикалял съм града, изморен и преследван, без да мога да отида никъде.“

Този път щеше да опре до Абдулла.

Тръгнал бе към Стария град, като през цялото време е осъзнавал, някъде в задната част на ума си, че само Абдулла му е останал, и ето — намери се на няколко стъпки от дома на стария крадец. Приведе се под някакъв свод, мина по къс тъмен пасаж и изкачи вита каменна стълба до къщата на Абдулла.

Абдулла седеше на пода с още един мъж. Между двамата стоеше наргиле, а въздухът беше изпълнен с билковия аромат на хашиша. Абдулла вдигна поглед към Волф и пусна бавна сънлива усмивка. Заговори на арабски.

— Това е моят приятел Ахмед, наричан още Алекс. Добре дошъл, Ахмед-Алекс.

Волф седна на пода до тях и ги поздрави на арабски.

Абдулла продължи:

— Брат ми Ясеф иска да ти зададе една гатанка, нещо, което озадачава него и мен вече няколко часа, откакто започнахме с бълбук-бълбук, говорейки за което…

Той подаде лулата и Волф си дръпна.

Ясеф започна:

— Ахмед-Алекс, приятелю на брат ми, добре дошъл. Кажи ми това — защо британците ни наричат чернилки?

Ясеф и Абдулла избухнаха в кикот. Волф разбра, че и двамата са под силното влияние на хашиша — сигурно са пушили цялата вечер. Отново дръпна от лулата и я подаде на Ясеф. Беше силно. Абдулла винаги имаше най-доброто. Волф разказа:

— Случва се, че зная отговора. Египтяните, които работели на Суецкия канал, били облечени със специални ризи, за да се вижда, че имат правото да стъпват на британска собственост. Работели за правителството и ризите им били черни, та затова.

Ясеф и Абдулла отново се закискаха. Абдулла каза:

— Приятелят ми Ахмед-Алекс е умен. Умен е като арабин, почти, понеже е почти арабин. Той е единственият европеец, който някога ме е надхитрял — мен, Абдулла.

— Вярвам, че това не е истина — каза Волф и започна да говори сякаш беше упоен, като тях. — Никога не бих опитал да надхитря своя приятел Абдулла, понеже кой може да надхитри дявола?

Ясеф се усмихна и кимна в знак, че оценява това остроумие.

— Слушай ме, братко, и аз ще ти кажа — рече Абдулла. Свъси се, понареди мислите си и продължи. — Ахмед-Алекс ме помоли да открадна нещо за него. Така аз щях да рискувам, а файдата да е за него. Разбира се, той не ме надхитри така просто. Откраднах нещото — куфарче някакво — и, много ясно, намерението ми беше да запазя съдържанието му за себе си. Понеже по закон Божи крадецът има право на плячката си. Значи, би трябвало да го надхитря, нали така?

— Наистина — съгласи се Ясеф, — ако че не помня къде точно в писанието се казва, че крадецът има право на плячката си. Обаче…

— Може и да не се казва. За какво приказвах?

Волф, който все още малко или повече беше с ума си, му напомни:

— Би трябвало да си ме надхитрил, понеже сам отвори куфарчето.

— Именно! Ама чакай. Вътре нямаше нищо ценно, значи Ахмед-Алекс ме беше преметнал. Не съм свършил обаче. Накарах го да ми плати за доставката — така получих сто лири, а той не получи нищо.

Ясеф се замисли.

— Получил си повече от него.

— Не — печално поклати глава Абдулла. — Плати ми с фалшиви банкноти.

Ясеф се вторачи в Абдулла. Абдулла отвърна на погледа му. И двамата избухнаха в смях. Тупаха се по раменете, тропаха с крака и се търкулнаха на възглавниците — смяха се до сълзи.

Волф се усмихна насила. Тъкмо такива смехории се нравеха на арабските делови хора, поредици от измами. Абдулла имаше да разправя за това с години. Ала това накара Волф също и да изтръпне. Значи и Абдулла знаеше за фалшивите пари. Колко други бяха наясно? Волф имаше чувството, че хайката го е обкръжила и накъдето и да побегне, ще се натъкне на някого от преследвачите си. Кръгът се затягаше с всеки изминал ден.

Абдулла като че за пръв път забеляза как изглежда Волф. Начаса се закахъри.

— Какво те е сполетяло? Да не са те обрали? — Той взе сребърно звънче и позвъни. Почти веднага от съседната стая се появи една сънлива жена. — Донеси гореща вода — нареди й Абдулла. — Промий раните на моя приятел. Дай му моята европейска риза. Донеси гребен. И кафе. Бързо.

Ако се намираше в европейски дом, Волф щеше да възрази, че будят жените посред нощ, за да го обгрижват, но тук подобно възражение щеше да е крайно неучтиво. Жените съществуваха, за да служат на мъжете и те не биха се изненадали или подразнили от деспотичните искания на Абдулла.

— Британците опитаха да ме арестуват — обясни Волф — и се наложи да се посбия с тях, преди да се измъкна. За съжаление, струва ми се, че те може би вече знаят къде живея. Това е проблем.

— Ах. — Абдулла дръпна от наргилето и го подаде на останалите. Волф вече усещаше въздействието на хашиша: беше отпуснат, мислеше бавно, леко му се доспиваше. Времето се забави. Две от съпругите на Абдулла се суетяха около него, миеха лицето и вчесваха косите му. Обслугата наистина му се стори много приятна.

Абдулла като че ли задряма, после отвори очи и каза:

— Трябва да останеш тук. Моят дом е и твой. Ще те скрия от британците.

— Ти си истински приятел — отговори Волф.

„Странна работа“, помисли си той. Възнамеряваше да предложи на Абдулла пари, за да го скрие. После Абдулла издаде, че знае, че парите не са истински, и Волф се зачуди какво ли друго би могъл да направи. Сега Абдулла щеше да го скрие безплатно. Истински приятел. А странното беше, че Абдулла не беше истински приятел. В неговия свят нямаше такова нещо. Имаше само семейството му, за което би направил всичко, и останалите, за които нищо не би направил. „Как си спечелих такова специално отношение?“, сънливо се питаше Волф.

Предупредителната му система отново се обади. Насили се да мисли. Не беше лесно след хашиша. „Карай едно по едно“, каза си той. „Абдулла ме кани да остана тук. Защо? Защото съм го надхитрил.

Защото съм го надхитрил. А това не е краят на историята. Абдулла би искал да добави още една измама към веригата. Как? Като предаде Волф на британците. Това е то.“ Заспи ли Волф, Абдулла тутакси ще прати вест на майор Вандам. Волф ще бъде прибран. Британците ще платят на Абдулла за информацията. И ще може да разказва как в крайна сметка е спечелил.

Проклятие.

Една от съпругите донесе бяла европейска риза. Волф се изправи и свали своята, изпокъсана и окървавена. Съпругата извърна очи от голите му гърди.

— Не му трябва сега — каза Абдулла. — Дай му я на сутринта.

Волф взе ризата от жената и я облече.

— Под достойнството ти ли е да нощуваш в дома на един арабин, приятелю Ахмед? — попита Абдулла.

— Англичаните имат една поговорка — отвърна Волф. — Който яде с дявола, трябва да има дълга лъжица.

Абдулла се ухили и показа златния си зъб. Знаеше, че Волф е разгадал намеренията му.

— Почти като арабин — рече той.

— Довиждане, приятели — сбогува се Волф.

— До следващия път — отговори Абдулла.

Волф излезе в студената нощ и се запита къде ли може да иде сега.

 

 

В болницата една сестра замрази половината лице на Вандам с местна упойка, после доктор Абътнот заши страната му с дългите си, чувствителни, клинични пръсти. Сложи превръзка да пази раната и я закрепи с дълъг бинт, омотан около главата му.

— Сигурно приличам на карикатура на човек със зъбобол — рече Вандам.

Абътнот го изгледа мрачно. Нямаше особено чувство за хумор.

— Няма да сте толкова весел, когато упойката спре да действа. Лицето много ще ви боли. Ще ви предпиша болкоуспокоително.

— Не, благодаря.

— Не се правете на корав, майоре. Ще съжалявате.

Вандам я огледа — бяла болнична престилка, благоразумни ниски обувки — и се почуди как въобще я е намирал дори смътно желана. Тя беше доста приятна, дори хубава, но беше също така студена, надменна и антисептична. Не като…

Не като Елен.

— Обезболяващото ще ме приспи — каза той.

— Още по-добре. Ако спите, можем да сме сигурни, че поне няколко часа шевовете ще са на спокойствие.

— Щеше ми се, но имам важна работа, която няма да ме чака.

— Не можете да работите. Всъщност не би трябвало и да ходите. Би трябвало да говорите възможно най-малко. Отслабнали сте от кръвозагубата, а и една такава рана е не само физическа, но и умствена. След няколко часа ще усетите въздействието. Ще бъдете замаян, сънлив, изтощен и объркан.

— Още по-зле ще съм, ако немците превземат Кайро — отговори Вандам и стана.

Доктор Абътнот изглеждаше ядосана. Вандам забеляза колко й приляга да се намира в положение да нарежда на хората какво да правят. Не бе сигурна как да се отнесе с открито неподчинение.

— Глупаво момче — рече тя.

— Несъмнено. Мога ли да се храня?

— Не. Вземайте глюкоза, разтворена в топла вода.

„Може да пробвам с топъл джин“, помисли той. Стисна ръката й. Беше студена и суха.

Джейкс чакаше пред болницата с кола.

— Знаех си, че няма да успеят да ви задържат дълго, сър. Да ви откарам ли у дома?

— Не. — Часовникът на Вандам беше спрял. — Колко е часът?

— Два и пет.

— Допускам, че Волф не е вечерял сам.

— Не, сър. Придружителят му е арестуван и е в Главната квартира.

— Карай ме там.

— Ако сте сигурен…

— Да.

Колата потегли.

— Уведомихте ли горе?

— За тазвечерните събития? Не, сър.

— Добре. И утре ще е достатъчно скоро. — Вандам не изрече онова, което и двамата знаеха: отделът, вече в немилост задето допусна Волф да събира сведения, щеше да е напълно опозорен, че го е оставил да му се изплъзне измежду пръстите.

— Навярно компанията на Волф за вечеря е била дамска.

— Твърде дамска, ако позволите така да се изразя, сър. Истинско лакомство. Казва се Соня.

— Танцьорката?

— Тя самата.

Продължиха в мълчание. „Бива си го Волф“, помисли Вандам, „да излиза с най-прочутата танцьорка в Египет, докато си почива от краденето на британски военни тайни. Е, скоро няма да го бива толкова.“ Това донякъде беше неприятно — предупреден от инцидента, че британците са по петите му, отсега нататък той щеше да бъде по-внимателен. „Не бива да ги плашиш, просто ги хващай.“

Пристигнаха в Главната квартира и излязоха от колата. Вандам попита:

— Какво са направили с нея, откакто е доведена?

— Безразличното третиране — отвърна Джейкс. — Гола килия, без храна, без вода, без въпроси.

— Добре.

Все пак бе жалко, че са й оставили време да си събере мислите. От разпитите на военнопленниците Вандам знаеше, че най-добрите резултати се постигат след залавянето, когато пленникът е още уплашен, че ще бъде убит. По-късно, докаран на място, нахранен и напоен, той започва да се смята по-скоро за пленник, отколкото за войник, и си припомня, че има нови права и задължения; следователно може по-добре да си държи устата затворена. Вандам трябваше да разпита Соня незабавно след сбиването в ресторанта. Тъй като това не бе възможно, най-доброто беше да я държат в изолация и да не й дават никакви сведения, докато той не дойде.

Джейкс водеше през коридора до стаята за разпити. Вандам погледна през шпионката. Квадратна стая, без прозорци, но с ярка електрическа светлина. Имаше маса, два стола с прави облегалки и пепелник. От едната страна имаше ниша без врата с тоалетна.

Соня седеше на един от столовете срещу вратата. „Джейкс е прав“, каза си Вандам — „привлекателна е.“ Обаче въобще не беше хубава. Беше нещо като амазонка, със зрялото си, чувствено тяло и силни, съразмерни черти. Младите жени в Египет обикновено притежаваха фина, пъргава грация, като млади сърни; Соня беше повече като… Вандам се намръщи, после си каза — „тигрица“. Носеше дълга яркожълта рокля, твърде крещяща за Вандам, но съвсем à la mode в клуб Ча-ча. Той я наблюдаваше минута-две. Тя седеше съвсем спокойно, не мърдаше, не хвърляше нервни погледи из голата килия, не пушеше и не си гризеше ноктите. „Ще излезе костелив орех“ — помисли си той. Тогава изразът на красивото й лице се промени, тя стана, заразхожда се и Вандам си каза — „не толкова костелив“.

Той отвори вратата и влезе.

Седна на масата, без да говори. Това я остави права, което беше психологическа слабост за жена — „първа точка в моя полза“, помисли си той. Чу как Джейкс влиза след него и затваря вратата. Погледна Соня:

— Седнете.

Тя го гледаше права и през лицето й бавно се плъзна усмивка. Тя посочи превръзките му.

— Той ли ви направи това? — попита тя.

Втората точка беше за нея.

— Седнете.

— Благодаря ви — и тя седна.

— Кой е „той“?

— Алекс Волф, мъжът, когото опитахте да надвиете снощи.

— И кой е Алекс Волф?

— Богат клиент на клуб Ча-ча.

— От колко време го познавате?

Тя погледна часовника си.

— Пет часа.

— Какви са отношенията ви с него?

Тя сви рамене.

— Бяхме на среща.

— Как се запознахте?

— По обичайния начин. След представлението един келнер ми донесе съобщение, което ме канеше на масата на господин Волф.

— Кой?

— Кой номер маса?

— Кой келнер.

— Не помня.

— Продължавайте.

— Господин Волф ми поднесе чаша шампанско и ме покани на вечеря. Приех, отидохме в ресторанта, а останалото ви е известно.

— Обичайно ли е да сядате с хора от публиката след представленията си?

— Да, това е традиция.

— Обичайно ли е да излизате на вечеря с тях?

— От време на време.

— Защо приехте този път?

— Господин Волф приличаше на необикновен човек — тя погледна превръзката на Вандам и се ухили. — Той се оказа необикновен човек.

— Как е пълното ви име?

— Соня ел-Арам.

— Местожителство?

— Джихан, Замалек. Това е лодка-дом.

— Възраст?

— Колко невъзпитано.

— Възраст?

— Отказвам да отговоря.

— Тръгвате по опасен път…

— Не, вие сте на опасен път.

Изведнъж тя изненада Вандам, като позволи на чувствата си да се проявят, и той разбра, че през цялото време тя е потискала беса си. Жената насочи пръст към лицето му.

— Поне десет души видяха как униформените ви побойници ме арестуват в ресторанта. Утре по пладне половин Кайро ще знае, че британците са пъхнали Соня в затвора. Ако не се появя в Ча-ча утре вечерта, ще има бунт. Моите хора ще подпалят града. Ще трябва да доведете войски от пустинята, за да се оправите с това. А ако си тръгна оттук дори с една синина или драскотина, ще я покажа на целия свят на сцената утре вечер, и резултатът ще е същият. Не, не аз съм на опасен път.

По време на излиянието й Вандам я гледаше безизразно, а после заговори, сякаш тя не бе произнесла нищо изключително. Трябваше да пренебрегне казаното от нея, понеже тя бе права и той не можеше да го отрече.

— Нека да проверим отново това — кротко каза той. — Казвате, че сте се запознали с Волф в Ча-ча…

— Не — прекъсна го тя. — Няма да го проверявам отново. Ще ви сътруднича и ще отговарям на въпроси, но няма да бъда разпитвана.

Тя стана, обърна стола си и седна с гръб към Вандам.

Известно време той съзерцаваше тила на главата й. Тя го бе надиграла добре и изцяло. Ядосан беше на себе си, задето е позволил да стане, но гневът му бе примесен със скрито възхищение от начина, по който тя го направи. Той стана рязко и излезе от стаята. Джейкс го последва.

В коридора Джейкс го попита:

— Какво мислите?

— Трябва да я пуснем.

Джейкс отиде да даде нареждания. Докато чакаше, Вандам мислеше за Соня. Питаше се откъде ли черпеше силата да го предизвика. Независимо от верността или съчинеността на историята й, тя трябваше да бъде ужасена, объркана, сплашена и в крайна сметка — да сътрудничи. Вярно бе, че известността й даваше известна защита; когато го заплашваше със славата си, тя трябва да е прекалявала, да е била несигурна и малко отчаяна. Единичната килия обикновено стряскаше всички — особено знаменитостите, тъй като внезапното отделяне от познатия им блестящ свят ги караше да се чудят повече от обикновеното дали въпросният познат блестящ свят е реален.

Какво й даваше сила? Той си припомни разговора. Тя се сепна от въпроса за възрастта. Явно талантът й бе позволил да продължи след възрастта, в която обикновените танцьорки се оттегляха, тъй че бе възможно тя да живее в страх от изтичащите години. Тук нямаше нишка. Иначе беше спокойна и безизразна, освен когато се усмихна на раните му. После, накрая, тя си позволи да избухне, но дори тогава тя си послужи с гнева си, а не бе овладяна от него. Той си припомни лицето й, когато тя беснееше срещу него. Какво видя той там? Не просто гняв. Не и страх.

Тогава го установи. Беше омраза.

Тя го мразеше. Той обаче не й беше никакъв, нищо повече от британски офицер. Следователно тя мразеше британците. И нейната омраза й даваше сила.

Изведнъж Вандам се умори. Седна тежко на някаква пейка в коридора. Откъде щеше той да черпи сила? Лесно бе да си силен, ако си безумен, а в омразата на Соня имаше елемент на нещо малко лудо. Той не разполагаше с подобно убежище. Той спокойно и рационално пресмяташе какъв е залогът. Представи си как нацистите маршируват през Кайро; Гестапо по улиците; египетските евреи натикани в концентрационни лагери; фашистка пропаганда по радиото…

Хора като Соня наблюдаваха Египет под британско управление и смятаха, че нацистите вече са дошли. Това не бе вярно, но ако човек опиташе за миг да види британците през погледа на Соня, то беше донякъде правдоподобно. Нацистите твърдяха, че евреите били по-долу от хората, а според британците черните били като децата; в Германия нямаше свобода на печата, но такава нямаше и в Египет; и британците, като немците, имаха своя политическа полиция. Преди войната Вандам понякога бе долавял гореща подкрепа за политиката на Хитлер в офицерската столова — там не го харесваха, но не защото бе фашист, а понеже е бил ефрейтор в армията и бояджия в цивилния живот. Навсякъде съществуваха гадове, понякога те се добираха до властта и тогава човек трябваше да им се опре. Тази философия беше по-рационална от тази на Соня, но не вдъхновяваше.

Анестетикът на лицето му отслабваше. Можеше да усети острата ясна черта на болката през бузата си, като прясно изгаряне. Също така разбра, че има главоболие. Надяваше се, че Джейкс дълго време ще урежда освобождаването на Соня, та да може да остане малко по-дълго на пейката.

Той се замисли за Били. Не искаше момчето да закусва без него. „Може би ще остана буден до сутринта, после ще го заведа на училище, после ще отида вкъщи и ще спя“ — помисли си той. Какъв би бил животът на Били при нацистите? Ще го учат да презира арабите. Настоящите му учители не бяха големи поклонници на африканската култура, но Вандам поне можеше да направи малко, та син му да разбере, че различните хора не са непременно глупави. Какво щеше да стане, ако в нацистката класна стая той вдигне ръка и каже:

— Моля, господине, баща ми казва, че един глупав англичанин не е по-умен от един глупав арабин.

Помисли си за Елен. Сега тя беше държанка, но поне можеше да избира любовниците си, и ако не харесваше креватните им щения, можеше да ги изхвърли. В бардака на някой концентрационен лагер нямаше да има такъв избор… Той потръпна.

„Да. Ние не сме твърде за харесване, особено в колониите, но нацистите са по-лоши, независимо дали египтяните го осъзнават или не. Струва си да се бием. В Англия почтеността напредва бавно; в Германия тя направи голяма стъпка назад. Помислиш ли си за хората, които обичаш, и работите се изясняват.

Черпи сила от това. Остани буден още малко. Стани.“

Той се изправи.

Джейкс се върна.

Вандам изрече:

— Тя е англофоб.

— Простете, сър?

— Соня. Мрази британците. Не вярвам, че Волф е бил случайно запознанство. Да вървим.

Излязоха от сградата заедно. Навън все още беше тъмно. Джейкс започна:

— Сър, много сте изморен.

— Да. Много съм изморен. Но все още мисля точно, Джейкс. Заведете ме до главния полицейски участък.

— Слушам, сър.

Потеглиха. Вандам подаде калъфчето за цигари и запалката на Джейкс, който караше с една ръка, докато палеше цигарата на Вандам. На майора му беше трудно да дръпне — държеше цигарата между устните и вдишваше дима, но не можеше да тегли достатъчно здраво, за да запали. Джейкс му подаде запалената цигара. Вандам си каза — „ще ми се и едно мартини с нея“.

Джейкс паркира колата пред управлението на полицията. Вандам каза:

— Трябва ни началникът на детективите, както и да го наричат.

— Не мисля, че ще бъде там по това време…

— Не. Вземи адреса му. Ще го събудим.

Джейкс влезе в сградата. Вандам погледна през предното стъкло. Зората идваше — звездите бяха изчезнали и небето беше по-скоро сиво, отколкото черно. Наоколо имаше неколцина души. Той видя мъж, повел две натоварени със зеленчуци магарета, очевидно тръгнал за пазара. Мюезините още не бяха извикали за първата молитва за деня.

Джейкс се върна.

— Джезира — каза той, включи колата и натисна съединителя.

Вандам се замисли за Джейкс. Някой му беше казал, че Джейкс имал страхотно чувство за хумор. Вандам го намираше приятен и бодър, но не бе забелязал никакво проявление на хумор. „Такъв тиранин ли съм“ — запита се Вандам, — „че подчинените ми се боят да пускат шеги в мое присъствие? Никой не ме разсмива.“

Освен Елен.

— Никога не ми казвате шеги, Джейкс.

— Сър?

— Разправят, че сте имал страхотно чувство за хумор, но никога не ми казвате шеги.

— Да, сър.

— Бихте ли бил искрен за момент, за да ми кажете защо? Възцари се пауза, после Джейкс отговори:

— Не предразполагате към близост, сър.

Вандам кимна. Как да знаят колко харесва да отметне глава назад и да се смее гръмогласно? Той отговори:

— Много тактично формулирано, Джейкс. Темата е закрита.

„Тази работа с Волф ме засяга“, помисли си той. „Чудя се дали всъщност не съм бил некадърен в работата си, а после се питам дали изобщо ме бива за каквото и да е. И лицето ме боли.“

Пресякоха моста към острова. От слюдено небето стана бисерно, а Джейкс рече:

— Бих желал да кажа, сър, че — простете — вие сте най-добрият старши офицер, който съм имал досега.

— О.

Това свари Вандам неподготвен.

— Боже мой. Е, благодаря ви, Джейкс. Благодаря.

— Няма за какво, сър. Стигнахме.

Спря колата до малка, хубава едноетажна къща с добре поливана градина. Вандам предположи, че началникът на детективите я кара достатъчно добре от подкупите си, но не твърде добре. Може би предпазлив човек — това бе добър знак.

Тръгнаха по пътеката и почукаха на вратата. Минута-две по-късно от прозореца се подаде една глава и заговори на арабски.

Джейкс включи своя старшински глас:

— Военно разузнаване — отваряй проклетата врата!

Минута след това им отвори дребен, хубав арабин, който все още слагаше колана на панталона си. Той попита на английски:

— Какво става?

Вандам пое разговора:

— Извънредна ситуация. Да влезем, а?

— Разбира се.

Детективът се отмести и те влязоха. Той ги покани в малка всекидневна.

— Какво е станало?

Изглеждаше ужасѐн и Вандам се зачуди кой ли не би бил? Почукване на вратата посред нощ…

Той продължи:

— Няма никакъв повод за паника, но искаме да установите наблюдение, и то ни трябва на момента.

— Разбира се. Седнете, моля.

Детективът намери бележник и молив.

— Кое е лицето?

— Соня ел-Арам.

— Танцьорката?

— Да. Искам да поставите двадесет и четири часово следене на дома й — лодка-дом с името Джихан в Замалек.

Докато детективът си записваше подробностите, на Вандам му се искаше да не му се налага да използва египетската полиция за тази работа. Нямаше избор обаче — в една африканска страна не можеше да използват за следене очевидно бели хора, говорещи английски.

Детективът попита:

— Какъв е характерът на престъплението?

„Няма да кажа на теб“, помисли си Вандам. Той отговори:

— Смятаме, че може да е съучастник на хората, които разпространяват фалшиви пари в Кайро.

— Следователно искате да знаете кой влиза и излиза, дали носи нещо, дали на борда на лодката се провеждат срещи…

— Да. Интересуваме се и от определен човек. Това е Алекс Волф, заподозреният в убийството с нож в Асиут — вече трябва да разполагате с описанието му.

— Разбира се. Ежедневни доклади?

— Да, но ако Волф бъде видян, искам незабавно да го узная. Можете да намерите капитан Джейкс или мен в Главната квартира през деня. Джейкс, дайте му домашните ни телефони.

— Тези лодки са ми познати — каза детективът. — Пътеката за теглене на кораби е популярно място за вечерни разходки, струва ми се, особено за влюбени двойки.

— Така е — съгласи се Джейкс.

Вандам повдигна вежда към капитана.

Детективът продължи:

— Може би добро място за някой просяк. Никой никога не ги забелязва. Нощем… е, има храсталаци. Също популярни сред влюбените.

— Това вярно ли е, Джейкс? — попита Вандам.

— Нямам представа, сър.

Той разбра, че се шегуват с него, и се усмихна. Даде на детектива лист хартия с написаните на него телефонни номера.

В стаята влезе момченце по пижама и затърка очи. Беше на пет-шест години. Огледа сънливо стаята, после отиде до детектива.

— Синът ми — гордо изрече той.

— Смятам, че можем да ви оставим — завърши Вандам. — Освен ако не искате да ви хвърлим в града?

— Не, благодаря ви, имам кола, а и ми се ще да си сложа сакото и вратовръзката и да се среша.

— Добре, но свършете работата бързо.

Вандам стана. Изведнъж загуби способност да вижда ясно. Сякаш клепачите му се бяха затворили неволно, но знаеше, че очите му са широко отворени. Усети, че губи равновесие. После Джейкс се озова до него и го хвана за ръката.

— Всичко наред ли е, сър?

Зрението му се възвърна бавно.

— Вече е наред — отговори той.

— Неприятна рана имате — съчувствено отбеляза детективът.

Отидоха до вратата. Домакинът им продължи:

— Господа, бъдете уверени, че аз лично ще се заема с това наблюдение. И мишка няма да могат да качат на борда на лодката, без вие да го разберете.

Все още държеше момченцето, премести го на лявото си бедро и протегна дясната си ръка.

— Довиждане — каза Вандам и стисна ръката. — Между другото, аз съм майор Вандам.

Детективът леко се поклони.

— Суперинтендант Кемел, на вашите услуги, сър.