Кен Фолет
Ключът към Ребека (12)

Дванадесета глава

Волф гледаше как Соня се храни. Дробът беше недоварен, розов и мек, тъкмо както тя го харесваше. Както обикновено, ядеше с наслада. Той се замисли колко си приличаха те двамата. В работата си бяха компетентни, професионалисти и много успешни. И двамата живееха в сянката на изживени в детството сътресения — смъртта на баща й и втория брак на майка му в арабска фамилия. За никого от двамата не се очертаваше брак, понеже се харесваха твърде много, за да обичат друг човек. Събираше ги не любовта, нито дори привързаност, а споделен ламтеж. И за двамата най-важното нещо в живота беше задоволяването на апетитите им. И двамата знаеха, че Волф поема малък, но ненужен риск, като обядва в ресторант, и двамата смятаха, че рискът си заслужава, понеже животът едва ли си струваше да се живее без хубава храна.

Тя довърши дроба си и келнерът донесе десерт със сладолед. Тя винаги беше гладна след изпълненията в клуб Ча-ча. Не бе изненадващо — изразходваше много енергия в представленията си. Когато най-накрая оставеше танцуването, щеше да надебелее. Волф си я представи след двадесет години — щеше да има тройна брадичка и огромни гърди, косата й щеше да бъде чуплива и посивяваща, щеше да ходи тромаво и да се задъхва след изкачването на стълбите.

— На какво се усмихваш? — попита Соня.

— Представях си те като старица, облечена с безформена черна рокля и с воал.

— Няма да съм такава. Ще бъда много богата и ще живея в дворец, заобиколена от голи млади мъже и жени, готови да изпълнят и най-малкия ми каприз. Ами ти?

Волф се усмихна.

— Смятам, че ще бъда посланик на Хитлер в Египет и ще отивам до джамията в униформа на СС.

— Ще трябва да събуваш ботушите.

— Ще те посещавам ли в двореца ти?

— Да, моля те — в униформа.

— Ще трябва ли да свалям ботушите си в твое присъствие?

— Не. Всичко друго, но не ботушите.

Волф се засмя. Соня беше в рядко срещано весело настроение. Той повика келнера и поръча кафе, коняк и сметката. Обърна се към Соня:

— Имам добри новини. Мисля, че намерих друга Фавзи.

Тя изведнъж притихна и го погледна напрегнато.

— Коя е тя? — тихо попита тя.

— Вчера отидох до бакалина. Аристопулос е взел племенницата си да работи при него.

— Продавачка в магазин!

— Тя е истинска красавица. Има хубаво, невинно лице и леко порочна усмивка.

— На колко години е?

— Трудно е да се каже. Около двадесет, струва ми се. Има момичешко тяло.

Соня облиза устни.

— И мислиш, че тя ще…?

— Мисля. Много силно желае да се измъкне от Аристопулос и на практика ми се хвърли на врата.

— Кога?

— Ще я изведа на вечеря утре вечерта.

— Ще я доведеш ли у дома?

— Може би. Трябва да я проуча внимателно. Толкова е съвършена, че не искам да развалям всичко, като я карам да бърза.

— Искаш да кажеш, че искаш да я имаш пръв.

— Ако е необходимо.

— Мислиш ли, че е девствена?

— Възможно е.

— Ако е девствена…

— Тогава ще я запазя за теб. Толкова добра беше с майор Смит, че заслужаваш почерпка.

Волф се облегна и огледа Соня. Докато предвкусваше развалата на нещо хубаво и невинно, лицето й беше маска от плътска жадност. Волф отпи от коняка си. В стомаха му се разля топлина. Чувстваше се добре — пълен с храна и вино, мисията му се развиваше изключително добре и се очертаваше нова сексуална авантюра.

Сметката дойде и той плати с английски лири стерлинги.

 

 

Ресторантът беше малък, но проспериращ. Ибрахим го управляваше, а брат му се занимаваше с готвенето. Бяха научили занаята в един френски хотел в родния си Тунис; когато баща им умря, те продадоха овцете и дойдоха в Кайро да си търсят късмета. Философията на Ибрахим беше проста — познаваха само френско-арабската кухня и само това предлагаха. Може би биха привлекли повече клиенти, ако менюто на прозореца предлагаше спагети по болонски или говеждо печено и йоркширски пудинг; тези клиенти обаче не биха се върнали, а и Ибрахим си имаше своя гордост.

Формулата действаше. Печелеха добре, повече пари, отколкото баща им беше виждал. Войната донесе още повече работа. Богатството обаче не беше направило Ибрахим небрежен.

Два дни по-рано пи кафе заедно със свой приятел — касиер в хотел Метрополитън. Той му каза как британският главен ковчежник отказал да обмени четири от английските банкноти, които били дадени в бара на хотела. Според британците били фалшифицирани. Особено несправедливо беше, че те конфискували и парите.

Това нямаше да се случи на Ибрахим.

Приблизително половината от клиентите му бяха британци и много от тях плащаха в лири стерлинги. Откакто научи за тази работа, внимателно проверяваше всяка лирова банкнота, преди да я пусне в чекмеджето за пари. Приятелят му от Метрополитън му обясни как да разпознава фалшификатите.

Типично за британците. Не направиха официално съобщение, за да помогнат на деловите хора от Кайро да не бъдат измамени. Просто си седяха и конфискуваха фалшивите банкноти. Кайровските делови мъже бяха свикнали с такова отношение и се държаха един за друг. Клюкарската им мрежа работеше добре.

Когато Ибрахим получи фалшивите пари от високия европеец, който обядваше с прочутата танцьорка на кючек, той не беше сигурен какво да направи след това. Банкнотите бяха хрущящи и нови, и имаха същата грешка. Ибрахим отново ги сравни с една от истинските банкноти в касата си — нямаше съмнение. Може би трябваше спокойно да обясни работата на клиента? Човекът можеше да се засегне или поне да се престори на засегнат; и вероятно щеше да се изнесе, без да плати. Сметката му беше голяма — бе поръчал най-скъпите блюда и вносни вина — и Ибрахим не искаше да рискува с такава загуба.

Реши, че ще повика полицията. Те щяха да попречат на клиента да избяга и можеха да го убедят да плати с чек или поне да остави дългова разписка.

Коя полиция обаче? Египетската вероятно щеше да заяви, че това не е нейна отговорност, да се тътри един час дотук и после да поиска подкуп. Клиентът изглежда беше англичанин — защо иначе ще има лири стерлинги — и вероятно офицер, а и британски пари бяха фалшифицирани. Ибрахим реши, че ще повика военните.

Отиде на масата им с бутилката коняк. Усмихна им се.

— Господине, госпожо, надявам се, че обядът ви хареса.

— Беше отличен — обади се мъжът. Говореше като британски офицер.

Ибрахим се обърна към жената:

— Чест е да обслужваме най-великата танцьорка на света.

Тя кимна царствено.

— Надявам се, че ще приемете чаша коняк заедно с комплиментите на заведението — завърши Ибрахим.

— Много мило — произнесе мъжът.

Ибрахим им сипа още коняк и се отдалечи с поклон. „Това ще ги задържи седнали още известно време“, помисли си той. Излезе през задната врата и отиде до дома на един съсед, който притежаваше телефон.

 

 

„Ако имах ресторант“, помисли си Волф, „щях да се държа така“. Двете чаши коняк струваха на собственика твърде малко в сравнение с цялата сметка на Волф, но жестът беше твърде ефективен, тъй като караше клиента да се чувства желан. Волф често си беше играл с идеята да открие ресторант, но не беше реалистично — той знаеше, че тук има твърде много трудна работа.

Соня също се радваше на специалното отношение. Определено грееше под комбинираното влияние на ласкателството и алкохола. Тази вечер в леглото щеше да хърка като свиня.

Собственикът изчезна за няколко минути, а после се върна. С ъгълчето на зрението си Волф го видя как шепне на един келнер. Предположи, че си говорят за Соня. Волф почувства пробождане на ревност. В Кайро имаше места, където го познаваха по име и го посрещаха като коронована особа заради добрите обноски и щедрите бакшиши; беше сметнал обаче, че е разумно да не посещава заведения, където ще го разпознаят, не и докато британците го гонеха. Сега се чудеше дали не може да отслаби още малко бдителността си.

Соня се прозина. Време беше да я слага да спи. Волф махна на един келнер и каза:

— Моля, донесете наметката на госпожата.

Човекът отиде, спря, каза нещо на собственика, после продължи към гардероба.

Дълбоко в ума на Волф слабо и далечно прозвуча предупредителен сигнал.

Той си поигра с лъжицата, докато чакаше наметката на Соня. Тя изяде още една петифура. Собственикът прекоси ресторанта, излезе през предната врата и се върна вътре. Доближи масата им и попита:

— Да ви поръчам ли такси?

Волф погледна Соня.

— Нямам нищо против — каза тя.

— Искам да подишам малко въздух. Нека се поразходим и после да поръчаме — каза Волф.

— Добре.

Волф погледна собственика:

— Без такси.

— Много добре, сър.

Келнерът донесе наметката на Соня. Собственикът продължи да гледа към входната врата. Волф чу втори предупредителен сигнал, този път по-силен. Той се обърна към собственика:

— Някакъв проблем ли има?

Човекът изглеждаше извънредно притеснен:

— Трябва да спомена един извънредно деликатен проблем, сър.

Волф започна да се ядосва:

— Е, какво е, човече? Искаме да се прибираме.

Донесе се звукът на автомобил, който шумно се доближаваше до ресторанта.

Волф хвана собственика за реверите:

— Какво става тук?

— Сър, парите, с които сте платил сметката си, не са добри.

— Вие не приемате стерлинги? Тогава защо не…

— Не е това, сър. Парите са фалшиви.

Вратата на ресторанта се отвори с трясък и влязоха трима военни полицаи.

Волф ги гледаше със зинала уста. Всичко ставаше тъй бързо, че той загуби дъха си… Военна полиция. Фалшиви пари. Можеше да отиде в затвора. Тези идиоти в Берлин му бяха дали фалшиви банкноти, беше толкова тъпо, искаше да хване Канарис за гърлото и да стиска…

Тръсна глава. Сега нямаше време да се ядосва. Трябваше да е спокоен и да опита да се измъкне от тази бъркотия…

Военните полицаи дойдоха до масата. Двама бяха британци, третият — австралиец. Носеха тежки ботуши и стоманени каски, като всеки имаше малък автомат в кобур на колана. Един от британците попита:

— Това ли е мъжът?

— Само за момент — обади се Волф и се изненада колко хладнокръвно и приятно звучи гласът му. — Точно в тази минута собственикът ми съобщи, че парите ми не са истински. Не вярвам в това, но съм готов да го удовлетворя и съм сигурен, че можем да уредим нещо, което да го компенсира.

Той укорително изгледа собственика.

— Наистина не беше необходимо да викате полицията.

— Престъпление е да се използват фалшиви пари — обади се старшият военен полицай.

— Осъзнато — възрази Волф. — Престъпление е да използваш фалшиви пари със знанието, че го правиш.

Както слушаше собствения си глас, спокоен и убедителен, увереността му порасна.

— Вижте, аз предлагам следното. В мен е чековата ми книжка и малко египетски лири. Ще напиша чек, за да платя сметката си, и ще използвам египетските лири за бакшиша. Утре ще занеса смятаните за фалшиви банкноти за проверка при британския главен ковчежник и ако наистина са фалшиви, ще ги предам.

Той се усмихна на хората около себе си.

— Струва ми се, че това ще удовлетвори всички.

— Бих предпочел да платите само в брой, сър — обади се собственикът.

Волф искаше да го удари в лицето.

— Може би разполагам с достатъчно египетски лири — каза Соня.

„Слава Богу“ — рече си Волф.

Соня отвори чантата си.

Старшият военен полицай продължи:

— Независимо от това, сър, ще ви помоля да дойдете с мен.

Сърцето на Волф помръкна отново:

— Защо?

— Трябва да ви зададем някои въпроси.

— Чудесно. Защо не ме повикате утре сутринта? Аз живея…

— Ще трябва да дойдете с мен. Това са моите заповеди.

— От кого?

— От помощник-началника на военната полиция.

— Много добре тогава — каза Волф. Изправи се. Усещаше как страхът влива отчаяна сила в ръцете му.

— Но или вие, или помощник-началникът ще имате големи неприятности на сутринта.

После вдигна масата и я хвърли по полицая.

Беше планирал и изчислил движението за няколко секунди. Беше малка кръгла маса от масивно дърво. Ръбът й удари военния полицай по гърбицата на носа, той падна и масата се стовари върху него.

Масата и човекът бяха от лявата страна на Волф. От дясната му страна беше собственикът. Соня бе срещу него, все още седнала, а другите двама военни полицаи бяха от двете й страни и леко зад нея.

Волф хвана собственика и го бутна срещу един от полицаите. После скочи срещу другия, австралиеца, и го удари в лицето. Надяваше се да мине покрай двамата и да избяга. Не се получи. Военните полицаи биваха подбирани по телосложение, войнственост и бруталност; бяха навикнали да си имат работа със закалени от пустинята войници, които се бият пияни. Австралиецът прие удара и се олюля крачка назад, но не падна. Волф го ритна в коляното и отново го удари в лицето; тогава другият военен полицай, вторият англичанин, отмести собственика настрани и събори Волф с ритник в краката.

Волф падна тежко. Гърдите и бузата му се удариха в настлания с плочки под. Лицето го заболя, незабавно му се зави свят и видя звезди. Отново го ритнаха, отстрани; болката го застави да се свие конвулсивно и да се извърти настрани. Военният полицай скочи върху него и го удари по главата. Друг някой седна на краката на Волф. Тогава той видя, над себе си и зад седналия на гърдите му английски военен полицай, изкривеното от гняв лице на Соня. През ума му мина мисълта, че тя си припомня друг бой, нанесен от британски войници. Тогава видя как тя вдига високо във въздуха стола, на който седеше. Полицаят върху гърдите на Волф я видя, обърна се, погледна нагоре и вдигна ръце, за да се предпази от удара. Тя стовари тежкия стол с цялота си сила. Ъгълчето на седалката удари полицая по устата, той извика болезнено и гневно, а от устните му рукна кръв.

Австралиецът стана от краката на Волф, сграбчи Соня отзад и хвана ръцете й. Волф раздвижи тялото си, отхвърли ранения англичанин и се изправи на крака.

Бръкна под ризата си и извади ножа.

Австралиецът хвърли Соня настрана, направи крачка напред, видя ножа и спря. Той и Волф се погледнаха в очите за миг. Волф видя как очите на другия се въртят на двете страни и виждат и двамата му партньори легнали на пода. Ръката на австралиеца слезе към кобура му.

Волф се обърна и се втурна към вратата. Едното му око се затваряше — не можеше да вижда добре. Протегна се за дръжката и не я уцели. Искаше му се да вика. Напипа дръжката и рязко отвори вратата. Тя с трясък се удари в стената. Прозвуча изстрел.

 

 

Вандам караше мотоциклета из улиците с висока скорост. Махнал беше затъмняването от фара — в Кайро вече никой не вземаше затъмняването насериозно — и караше с пръст на клаксона. Улиците все още бяха пълни с таксита, гарита, армейски камиони, магарета и камили. Тротоарите бяха претъпкани, а магазините залети от светлината на електричеството, маслените лампи и свещите. Вандам безразсъдно се провираше из трафика, не обръщаше внимание на ядосаното бибипкане на колите, на издигнатите юмруци на водачите на гарита, на звука на свирката на египетския полицай.

Помощник-началникът на Военната полиция му се обади вкъщи.

— О, Вандам, не пуснахте ли вие историята за фалшивите пари? Понеже току-що ни се обадиха от ресторант, където европеец опитва да ги предложи…

— Къде?

Помощник-началникът му даде адреса и Вандам изтърча от къщата.

Плъзна се покрай някакъв ъгъл и прекара петата си през прашния път за сцепление. През ума му мина, че при толкова много фалшиви пари в обръщение някои от тях трябва да са се оказали в ръцете на други европейци и че човекът в ресторанта можеше да е невинна жертва. Надяваше се да не е. Отчаяно искаше да пипне Алекс Волф. Волф го беше надхитрил и унизил, а сега, със своя достъп до военни тайни и пряка връзка с Ромел, заплашваше да доведе до падането на Египет. Но не беше само това. Вандам бе обзет от любопитство по отношение на Волф. Искаше да го види и да го докосне, да открие как другият ходи и говори. Беше ли умен, или просто имаше късмет? Смел или безразсъден? Имаше ли хубаво лице и топла усмивка, или малки очички и мазно захилване? Щеше ли да се бори или да се появи тихо? Вандам искаше да знае. Най-много от всичко обаче Вандам желаеше да го хване за гърлото, да го замъкне в затвора, да го прикове с верига за стената, да заключи вратата и да изхвърли ключа.