Кен Фолет
Ключът към Ребека (11)

Единадесета глава

Гъркът беше опипвач.

Елен не харесваше опипвачите. Нямаше нищо против прямата похот — всъщност тя доста я харесваше. Не одобряваше потайното, виновно, непоискано опипване.

След два часа в магазина Микис Аристопулос й стана противен. След две седмици беше готова да го удуши.

Самият магазин беше чудесен. Харесваха й миризмите на подправки и редиците шарено оцветени кутии и консерви на лавиците в задната стаичка. Работата беше лесна и монотонна, но и времето минаваше достатъчно бързо. Тя смайваше клиентите, като много бързо изчисляваше сметките им наум. От време на време купуваше по някой странен вносен деликатес и го носеше вкъщи, за да опита — бурканче пастет от дроб, шоколад Хърши, бутилка Боврил, консервена кутия печен боб. За нея беше новост и вършенето на обикновена, еднообразна работа в продължение на осем часа дневно.

Шефът обаче беше истинска напаст. При всяка възможност я докосваше по ръката, рамото или бедрото, когато я подминеше, зад тезгяха или в задната стая, се отъркваше в гърдите или в задника й. Най-напред тя си помисли, че е случайно, понеже той нямаше такъв вид — беше в двадесетте си години, изглеждаше доста прилично и имаше голяма усмивка, разкриваща бели зъби. Сигурно беше взел мълчанието й за примирение. Трябваше лекичко да го настъпи.

Това не й трябваше. Чувствата й вече бяха доста объркани. Тя едновременно харесваше и мразеше Уилям Вандам, който й говореше като на равна, а после я третираше като уличница; очакваше се да прелъсти Алекс Волф, когото не бе срещала никога; опипваше я Микис Аристопулос, към когото не изпитваше нищо друго освен презрение.

„Те всичките ме използват“, помисли си тя, „това е животът ми.“

Чудеше се как ли ще изглежда Волф. На Вандам му бе лесно да й каже да се сприятели с него, все едно съществуваше копче, при натискането на което тя веднага да стане неотразима. Всъщност, много неща зависеха от мъжа. Някои мъже я харесваха веднага. С други работата беше трудна. Понякога бе невъзможно. Половината от нея се надяваше, че и с Волф ще се окаже невъзможно. Другата половина си припомняше, че той е немски шпионин, че Ромел приближаваше с всеки изминал ден, и че ако нацистите се доберат до Кайро…

Аристопулос донесе кутия макарони от задната стая. Елен погледна часовника си — почти беше време да се прибира у дома. Аристопулос изпусна кутията и я отвори. На връщане се промъкна покрай нея, пъхна ръце под нейните и докосна гърдите й. Тя се дръпна и чу как някой влиза в магазина. Помисли си, че ще даде един урок на гърка. Докато той отиваше към задната стая, тя викна силно към него на арабски:

— Докоснеш ли ме още веднъж, ще ти отрежа оная работа!

Клиентът избухна в смях. Тя се обърна и го погледна. Беше европеец, „но сигурно разбира арабски“, рече си тя. Поздрави го:

— Добър ден.

Той погледна към задната стая и попита:

— Какви ги вършиш, а, Аристопулос, козел такъв?

Аристопулос подаде глава през вратата:

— Добър ден, господине. Това е племенницата ми Елен.

Лицето му изобразяваше затруднение и нещо друго, което Елен не можеше да разбере. Той се шмугна обратно в стаята.

— Племенница! — произнесе клиентът и погледна Елен. — Съвсем правдоподобно.

Беше едър мъж в тридесетте си години, тъмнокос, тъмнокож, тъмноок. Имаше голям закривен нос — можеше да е типично арабски или пък типично по европейски аристократичен. Устните му бяха тънки, а при усмивка показваше малки равни зъби — „като на котка“, каза си Елен. Тя разпознаваше признаците на богатството и ги видя — копринена риза, златен часовник, шити по поръчка памучни панталони с колан от крокодилска кожа, ръчно изработени обувки и слабо ухание на мъжки одеколон.

Елен попита:

— Как да ви помогна?

Той я изгледа, все едно обмисляше няколко възможни отговора, и отвърна:

— Нека започнем с малко английски мармалад.

— Добре.

Мармаладът беше в задната стая. Отиде там да вземе бурканче.

— Това е той! — просъска Аристопулос.

— За какво говориш? — попита го тя с нормален глас. Все още му беше бясна.

— Човекът с фалшивите пари — господин Волф — това е той!

— О, Боже!

За миг тя беше забравила за какво е тук. Паниката на Аристопулос я зарази и умът й изключи.

— Какво да му кажа? Какво да направя?

— Не знам — дай му мармалада — не знам…

— Да, мармаладът, разбира се…

Тя взе бурканче Оксфорд на Купър от една от лавиците и се върна в магазина. Застави се да се усмихне лъчезарно на Волф, докато поставяше бурканчето на тезгяха.

— Още нещо?

— Килограм черно кафе, фино смляно.

Гледаше я, докато тя претегляше кафето и го пускаше през мелницата. Изведнъж тя се уплаши от него. Не беше като Чарлз, Джони или Клод, мъжете, които я бяха издържали. Те бяха мекушави, небрежни, виновни и податливи. Волф изглеждаше уравновесен и уверен — тя предположи, че е трудно да бъде измамен и невъзможно да бъде спрян.

— Още нещо?

— Консерва шунка.

Тя се понесе из магазина, намери каквото й трябваше и постави стоките на тезгяха. Очите му я следваха навсякъде. Тя си помисли: „трябва да говоря с него, не мога все да повтарям «Още нещо?», очаква се да се сприятеля с него“.

— Още нещо? — повтори тя.

— Половин кашон шампанско.

Картонената кутия с шест бутилки беше тежка. Тя я извлече от задната стая.

— Предполагам, че бихте предпочел ние да доставим тази поръчка — каза тя. Опита да го изрече с обикновен тон. Беше леко задъхана от усилието да се навежда и да влачи кашона и се надяваше, че това ще прикрие нервността й.

Той сякаш гледаше през нея с тъмните си очи.

— Доставка? — попита той. — Не, благодаря.

Тя погледна тежката кутия.

— Надявам се да живеете наблизо.

— Достатъчно близко.

— Сигурно сте много силен.

— Достатъчно съм силен.

— Имаме напълно надежден разносвач…

— Без доставка — твърдо отсече той.

Тя кимна.

— Както желаете.

Не очакваше наистина да подейства, но все пак бе разочарована.

— Нещо друго?

— Мисля, че това е всичко.

Тя започна да изчислява сметката.

— Аристопулос трябва да я кара добре, за да наеме помощник.

— Пет лири, дванадесет и шест — нямаше да го кажете, ако знаехте какво ми плаща; пет лири, тринадесет и шест, шест лири…

— Работата не ви ли харесва?

Тя го погледна прямо:

— Бих направила всичко, за да се махна оттук.

— Какво имате предвид? — той беше много бърз.

Тя сви рамене и се върна към смятането. Най-накрая изрече:

— Тринадесет лири, десет шилинга и четири пенса.

— Откъде знаехте, че ще плащам в лири стерлинги?

Беше бърз. Тя се боеше, че се е издала. Усети, че започва да се изчервява. Дойде й вдъхновението и тя попита:

— Та вие сте британски офицер, нали?

Той се засмя високо на думите й. Извади руло банкноти и й даде четиринадесет. Тя му върна в египетска монета. Мислеше си: „какво друго мога да направя? Какво друго мога да кажа?“ Започна да слага покупките му в кафява торбичка от бакалска хартия.

— Да не би да имате увеселение? Обичам увеселенията — попита го тя.

— Какво ви накара да попитате?

— Шампанското.

— А, да. Животът е едно дълго увеселение.

„Провалих се“ — мина й през ума. Сега той ще си тръгне и вероятно няма да се появи отново седмици наред, може би никога — „видях го, говорих с него, а сега трябва да го оставя да си тръгне и да изчезне в града.“

Трябваше да се чувства облекчена, но всъщност изпитваше чувството на унизителен неуспех.

Той вдигна кашона с шампанско на лявото си рамо и взе чантата с дясната ръка.

— Довиждане — каза той.

— Довиждане.

На вратата се обърна:

— Да се видим в ресторант Оазис в сряда, в седем и половина.

— Чудесно! — ликуващо се съгласи тя. Той обаче си бе отишъл.

 

 

Отне им почти цяла сутрин да се доберат до Хълма на Иисус. Джейкс седеше отпред до шофьора; Вандам и Боге седяха отзад. Вандам беше във възторг. Австралийска рота заела хълма през нощта и заловила — почти недокоснат — немски радиоподслушвателен пост. Това бяха първите добри новини, които Вандам получи от месеци.

Джейкс се обърна и надвика шума на двигателя:

— Явно австралийците са нападнали по чорапи, за да ги изненадат — обясни той. — Повечето от италианците са били пленени по пижами.

Вандам беше чул същото.

— Немците обаче не са спали — каза той. — Работата е била доста грубичка.

Излязоха на главния път за Александрия, после на крайбрежното шосе за Ел Аламейн, където преминаха на обозначен с варели път през пустинята. Почти цялото движение отиваше в обратната посока и отстъпваше. Никой не знаеше какво става. Спряха при склад за провизии да сипят бензин и Боге трябваше да използва високия си чин пред дежурния офицер, за да получи.

Шофьорът попита за пътя към хълма.

— Маршрут Бутилка — рязко изрече офицерът. Маршрутите, създадени от военните, се наричаха Бутилка, Ботуш, Луна и Звезда. Знаците им бяха врязани в празните варели и тенекии от бензин покрай пътищата. Нощно време поставяха във варелите малки светлини, за да осветяват символите.

Боге попита офицера:

— Какво става там? Изглежда всички са се устремили обратно на изток.

— Никой не ми казва нищо — отговори офицерът.

Получиха по чаша чай и сандвич с консервирано говеждо от камиона на Армейското снабдяване. Когато тръгнаха, минаха през доскорошно бойно поле, обсипано с повредени и обгорени танкове, където погребалното подразделение безсистемно събираше трупове. Варелите изчезнаха, но шофьорът отново ги откара на далечния край на чакълестата равнина.

Намериха хълма по пладне. Недалеч се водеше сражение — можеха да чуят оръдията и да видят как на запад се издигат облаци прах. Вандам осъзна, че досега не е бил толкова близо до битка. Общото впечатление беше мръсотия, паника и обърканост. Докладваха в Командирската бронирана кола и бяха насочени към заловените немски радиокамиони.

Хората от полевото разузнаване вече работеха. В малка палатка разпитваха пленниците един по един, докато останалите чакаха на изгарящото слънце. Експертите по неприятелското въоръжение оглеждаха оръжията и автомобилите и си записваха серийните номера на производителите. Служба „У“ търсеше дължини на вълните и кодове. Задачата на малката група на Боге бе да проучи колко предварително са знаели немците за движенията на Съюзниците.

Всеки от тях пое по един камион. Като повечето хора от разузнаването, Вандам поназнайваше немски. Знаеше около двеста думи, повечето от тях военни термини, та макар и да не можеше да различи любовно писмо от списък с дрехи за пране, можеше да чете армейски заповеди и доклади.

Имаше много материали за проверка — плененият пост беше голяма награда за разузнаването. Повечето от нещата трябваше да бъдат опаковани, превозени до Кайро и внимателно проучени от голям екип. Днешната работа беше предварителен оглед.

Камионът на Вандам беше с краката нагоре. Немците бяха започнали да горят книжата си, когато са разбрали, че сражението е загубено. Имаше опразнени кутии и стъкнат малък огън, но унищожението е било прекратено бързо. На една картонена папка имаше кръв — някой е загинал, защитавайки тайните си.

Вандам се хвана за работа. Най-напред са започнали с важните документи, тъй че той се зае с полуобгорената купчина. Имаше много съюзнически радиосъобщения, прехванати и в някои случаи — разшифровани. Повечето бяха рутинни — повечето от каквото и да е беше рутинно — но в хода на работата Вандам започна да схваща, че радиопрехващането на немското разузнаване събира изключително много полезна информация. Бяха по-добри, отколкото той си го беше представял, а сигурността на съюзническите радиокомуникации — много слаба.

На дъното на полуизгорялата купчина имаше книга — роман на английски. Вандам се намръщи. Отвори книгата и прочете първия ред: „Миналата нощ сънувах, че отново съм отишла в Мандърли.“ Книгата бе озаглавена Ребека, а авторът й беше Дафни дю Морие. Заглавието му бе смътно познато. Вандам си рече, че жена му може да го е чела. Май беше за млада жена, която живее в имение в Англия.

Вандам се почеса. Това беше, най-меко казано, странно четиво за Африканския корпус.

А и защо беше на английски?

Може и да е било взето от пленен английски войник, но на Вандам му изглеждаше невероятно — според неговите наблюдения войниците четяха порнография, детективски истории и Библията. Някак си не можеше да си представи Пустинните плъхове заинтересувани от проблемите на господарката на Мандърли.

Не, книгата се намираше тук с определена цел. Каква цел? Вандам можеше да приеме само една възможност — тя беше основата на шифър. При криптографията със симетричен ключ произволно се отпечатваха букви и цифри в групи от по пет знака. Правеха се само две копия от всеки ключ — едно за изпращача, друго за получателя на сигналите. Всеки лист на копието се използваше за едно съобщение, а после го унищожаваха. Понеже всеки лист се ползваше само по веднъж, шифърът не можеше да бъде разбит. Книжният код ползваше страниците на някоя печатна книга по същия начин, с разликата, че не бе необходимо листата да се унищожават след използване.

Книгата имаше едно голямо предимство пред ключа. Ключът несъмнено служеше за шифроване, но книгата изглеждаше доста невинно. На бойното поле това нямаше значение; имаше значение обаче за един агент в тила на врага.

Това можеше и да обясни защо книгата е на английски. Ако изобщо ползваха книга, предаващите съобщения един на друг немски военни щяха да ползват книга на немски. Един шпионин на британска територия щеше да трябва да носи книга на английски.

Вандам огледа книгата по-отблизо. Цената беше написана с молив на последната страница, а после — изтрита с гумичка. Това можеше да значи, че книгата е била купена на втора ръка. Вандам я вдигна към светлината и опита да разчете оставения от молива в хартията отпечатък. Различи цифрата 50, следвана от някакви букви. Не бяха ли еик? Може би ерк. Разбра, че са ешк — петдесет ешкудо. Книгата е била купена в Португалия. Португалия бе неутрална страна, с немско и британско посолства, и там процъфтяваше традиционният вид шпионаж.

Щом се върнеше в Кайро, щеше да изпрати съобщение до резидентурата на Секретната разузнавателна служба в Лисабон. Те можеха да проверят английските книжарници в Португалия — не можеше да има много такива — и да опитат да намерят къде е била купена книгата и, ако е възможно, от кого.

Били са купени поне две копия, като един търговец можеше и да запомни подобна сделка. Интересният въпрос бе къде ли е другото копие. Вандам беше уверен, че е в Кайро, и смяташе, че знае кой си служи с него.

Реши, че е по-добре да покаже откритието си на подполковник Боге. Взе книгата и излезе от камиона.

Боге идваше да го намери.

Вандам се загледа в него. Боге бе побелял и ядосан до степен на хистерия. Трамбоваше през праха и пясъка и държеше лист хартия в ръка.

„Какво ли е станало с него, по дяволите“ — помисли си Вандам.

Боге изкрещя:

— Какво въобще вършите по цял ден?

Вандам не каза нищо. Боге му подаде листа хартия. Вандам го погледна.

Беше зашифровано радиопредаване, а разшифровката бе записана между редовете на кода. Беше датирано от 3-ти юни, в полунощ. Предавателят е използвал името Сфинкс. Съобщението, след обичайните запитвания за силата на сигнала, носеше заглавието ОПЕРАЦИЯ АБЪРДИЙН.

Вандам бе поразен. Операция Абърдийн беше проведена на 5-ти юни, а немците са получили съобщение за нея на 3-ти юни.

— Всемогъщи Иисусе Христе, това е катастрофа — пророни Вандам.

— Разбира се, че е катастрофа! — викна Боге. — Това значи, че Ромел получава пълни подробности за нашите нападения още преди те да са започнали!

Вандам прочете остатъка от съобщението. Описанието „пълни подробности“ беше точно. Съобщението изброяваше вземащите участие бригади, планирането на различните етапи от атаката, както и цялостната стратегия.

— Не е чудно, че Ромел побеждава — промърмори Вандам.

— Не се шегувайте! — кресна Боге.

Джейкс, придружаван от полковник от заелата хълма австралийска бригада, застана до Вандам и започна:

— Простете, сър…

— Не сега, Джейкс — рязко го прекъсна Вандам.

— Останете тук, Джейкс — нареди Боге. — Това засяга и вас.

Вандам даде на Джейкс листа хартия. Чувстваше се все едно някой го е ударил наистина. Информацията беше толкова добра, че трябва да произхождаше само от Главната квартира.

— По дяволите — тихо произнесе Джейкс.

— Задължително са получили това от английски офицер, нали разбирате това? — продължи Боге.

— Да — съгласи се Вандам.

— Какво означава това да! Работата ви е проверка на личния състав — та това е ваша отговорност, по дяволите!

— Разбирам, сър.

— Наясно ли сте, че изтичане на информация в такъв мащаб ще трябва да бъде докладвано на Главнокомандващия?

Австралийският полковник, който не схващаше размера на катастрофата, се чувстваше неловко при вида на публично четене на конско на един офицер. Той се обади:

— Нека оставим обвиненията за по-нататък, Боге. Съмнявам се работата да е грешка само на един индивид. Първата ви работа е да установите мащаба на щетите и да изпратите предварителен отчет на началниците си.

Ясно беше, че Боге още не е приключил със словото си. С видимо усилие той потисна своя гняв и каза:

— Добре, заемете се с това, Вандам.

Изнесе се, а полковникът отиде в друга посока.

Вандам седна на стъпалата на камиона. Запали си цигара с разтреперана ръка. Новините изглеждаха по-зле с осъзнаването на работата. Алекс не само беше влязъл в Кайро и се беше изплъзнал от мрежата на Вандам — той се беше добрал до тайни на високо ниво.

„Кой ли е този човек“ — запита се Вандам.

Само за няколко дни бе подбрал мишената си, беше се подготвил, след което беше подкупил или изнудил мишената към предателство.

Кой бе мишената — кой даваше сведенията на Волф? Стотици хора в буквалния смисъл на думата разполагаха с тях — генералите; техните адютанти; секретарките, които набираха съобщенията; хората, които кодираха радиосъобщенията; разнасящият устните съобщения офицер; всички в разузнаването; всички хора за свръзка между отделните служби…

Вандам предположи, че Волф някак си е намерил измежду стотиците хора някого, който е бил готов да предаде страната си за пари, заради политически убеждения или под натиска на изнудване. Разбира се, възможно беше Волф да няма нищо общо с това — Вандам обаче го смяташе за невероятно, понеже един изменник имаше нужда от канал за свръзка с противника, а Волф бе такъв канал; а и беше трудно да се повярва, че е възможно да има двамина като Волф в Кайро.

Джейкс стоеше до Вандам и изглеждаше замаян. Вандам се обади:

— Не само че тази информация преминава, но и Ромел я използва. Ако си спомняте сражението от 5-ти юни…

— Да, помня — каза Джейкс. — Беше касапница.

„И моя грешка“, помисли си Вандам. Боге имаше право за това — работа на Вандам бе да препятства излизането на тайни, а когато такива се измъкнеха, то това беше негова отговорност.

Един човек не можеше да спечели войната, ала един човек можеше да я загуби. Вандам не желаеше да бъде този човек.

Той стана.

— Добре, Джейкс, чухте какво каза Боге. Да се захващаме с това.

Джейкс щракна с пръсти.

— Забравих какво бях дошъл да ви кажа — търсят ви по полевия телефон. Главната квартира е. Явно в кабинета ви стои някаква египтянка, търси ви и отказва да си излезе. Казва, че имала спешно съобщение и че нямало да приеме отрицателен отговор.

„Елен!“ — каза си Вандам.

Може би е осъществила контакт с Волф. Сигурно го е направила — защо иначе ще настоява отчаяно да говори с Вандам? Той изтича до Командната бронирана кола, следван от Джейкс по петите.

Отговарящият за свръзките майор му даде телефона:

— Бързо, Вандам, ние работим с това нещо.

Вандам бе преглътнал достатъчно обиди за деня. Грабна телефона, завря лицето си във физиономията на майора и произнесе високо:

— Ще го ползвам толкова, колкото ми трябва.

Обърна гръб на майора и заговори в слушалката.

— Да?

— Уилям?

— Елен!

Той искаше да й каже колко хубаво е, че чува гласа й, но вместо това попита:

— Какво стана?

— Той дойде в магазина.

— Видяла си го! Взе ли адреса му?

— Не — но имам среща с него.

— Добра работа!

Вандам бе изпълнен с яростна наслада — сега щеше да спипа мръсника.

— Къде и кога?

— Утре вечер, седем и половина, ресторант Оазис.

Вандам взе молив и парче хартия.

— Ресторант Оазис, седем и половина — повтори той. — Ще бъда там.

— Добре.

— Елен…

— Да?

— Не мога да кажа колко съм благодарен. Благодаря ти.

— До утре.

— Дочуване.

Вандам окачи слушалката.

Зад него стоеше Боге в компанията на майора по свръзките. Подполковникът попита:

— Какво, по дяволите, искате да кажете, като ползвате полевия телефон, за да си уговаряте срещи с проклетите си приятелки?

Вандам му поднесе слънчева усмивка.

— Тя не беше приятелка, а информатор — обясни той. — Осъществила е контакт с шпионина. Очаквам да го арестувам утре вечерта.