Кен Фолет
Ключът към Ребека (10)

Десета глава

Сигналът от шпионина беше просто един от двадесетината или тридесетината доклада на бюрото на фон Мелентин в седем сутринта на четвърти юни.

Щом термометърът в палатката му прескочи чертицата за 35 градуса, той започна рутинната поредица от сутрешни обсъждания. Лично, по полевия телефон и рядко по радиото, той говори с дивизионните разузнавателни отдели, с офицера за свръзка на Луфтвафе за въздушното разузнаване, с човека за свръзка на ротата Хорх и с няколко от по-добрите бригадни разузнавателни отдели. Той спомена на всички Девета и Десета индийски бригади, Двадесет и втора бронетанкова и Тридесет и втора армейска танкова бригада. Каза им да внимават за тези бригади. Каза им и да следят за бойни приготовления в районите, в които, според шпионина, щеше да се стовари контраударът. Щяха да следят и вражеското разузнаване — ако шпионинът е бил прав, щеше да има засилено въздушно разузнаване от страна на Съюзниците по позициите, които планираха да нападнат — именно хребета Асла, хребета Сидра и Сиди Муфта. Можеше да има засилен обстрел на тези позиции с цел да подкопае съпротивителните им възможности, при все че това бе такова разкриване, та повечето командири щяха да устоят на изкушението. Можеше да има и намаляване на обстрела, като един вид блъф, и това също можеше да бъде знак.

Разговорите помогнаха на полевите разузнавателни подразделения да актуализират ежедневните си отчети. Когато ги приключиха, фон Мелентин написа своя отчет за Ромел и го отнесе в командната бронирана кола. Обсъди го с началник-щаба, който след това го представи на Ромел.

Сутрешното обсъждане бе кратко, понеже Ромел беше взел важните си решения и беше издал заповедите си за деня предишната вечер. Освен това, сутрешно време Ромел не беше в настроение да размишлява — той искаше действие. Той сновеше из пустинята, отиваше от една фронтова позиция до друга с командната си бронирана кола или със самолета Щорх, издаваше нови заповеди, шегуваше се заедно с хората и повеждаше някоя схватка — и въпреки това, нищо че постоянно се излагаше на неприятелски огън, не го бяха ранявали от 1914 година насетне. Днес фон Мелентин тръгна с него и се възползва от възможността да получи собствена представа за фронтовата ситуация и лично да оцени разузнавателните поделения, които му изпращаха необработения материал. Някои бяха твърде предпазливи и пропускаха всякакви непотвърдени данни, а други преувеличаваха, за да получат допълнителни провизии и подкрепления за частите си.

Рано вечерта, когато термометърът най-накрая показа спадане, имаше още доклади и разговори. Фон Мелентин пресяваше масата детайли за сведения, свързани с предсказаната от Сфинкс контраатака.

Бронираната дивизия Ариете — италианците, заемащи хребета Асла — съобщиха за увеличена въздушна активност на врага. Фон Мелентин ги запита дали става дума за бомбардировки или разузнаване, и те отвърнаха, че е разузнаване — бомбардировката всъщност била спряла.

Луфтвафе докладва за активност в ничията земя, която можеше да бъде — или да не бъде — авангардна част, която отбелязва сборен пункт.

Имаше и прехванато радиосъобщение с елементарна шифровка, в която еди-коя си индийска бригада изискваше спешно изясняване на сутрешните нещо си (заповеди?), особено във връзка с времето на артилерийския обстрел на нещо си. Фон Мелентин знаеше, че в британската тактика артилерийският обстрел обикновено предшества настъплението.

Доказателствата се натрупваха.

Фон Мелентин провери картотеката си за Тридесет и втора армейска танкова бригада и откри, че напоследък са били забелязани на хребета Ригел — логичната позиция, от която да се атакува хребетът Сидра.

Задачата на кой да е разузнавателен отдел беше невъзможна — да предскажеш движенията на врага на основата на непълна информация. Той огледа сведенията, използва интуицията си и заложи.

Фон Мелентин реши да заложи на Сфинкс.

В 18:30 часа занесе доклада си в командната бронирана кола. Там беше Ромел, със своя началник-щаб, полковник Байерлайн, и с Кеселринг. Стояха около голяма лагерна маса и гледаха оперативната карта. От едната страна стоеше някакъв лейтенант в готовност да води бележки.

Ромел бе свалил фуражката и едрата му оплешивяваща глава изглеждаше твърде голяма за дребното му тяло. Изглеждаше уморен и отслабнал. Фон Мелентин знаеше, че страда от постоянни проблеми със стомаха и често не можеше да яде с дни наред. Неговото обикновено дундесто лице бе измършавяло, а ушите сякаш стърчаха повече от обикновено. Присвитите черни очи обаче светеха от ентусиазъм и от надеждата за победа.

Фон Мелентин тракна с токове и официално предаде доклада, а после обясни заключенията си на картата. Щом свърши, Кеселринг попита:

— И казвате, че всичко това се основава на съобщението на един шпионин?

— Не, господин фелдмаршал — твърдо отвърна фон Мелентин.

— Има признаци, които го потвърждават.

— Човек може да намери признаци в потвърждение на всичко — изкоментира Кеселринг.

С периферното си зрение фон Мелентин можеше да види, че Ромел се ядосва.

Кеселринг продължи:

— Всъщност не можем да планираме сражения на основата на информация от някакъв си мърляв таен агент в Кайро.

Ромел се обади:

— Склонен съм да повярвам на този доклад.

Фон Мелентин гледаше и двамата. По любопитен начин те се уравновесяваха по отношение на властта — любопитно в случая на армията, където обикновено йерархията е добре очертана. Кеселринг беше Върховен главнокомандващ за Юга и надхвърляше Ромел по чин, но по някакъв каприз на Хитлер Ромел не приемаше заповеди от него. И двамата имаха покровители в Берлин — Кеселринг, човекът на Луфтвафе, бе любимецът на Гьоринг, а Ромел правеше толкова добра реклама, че можеше да разчита на Гьобелс за подкрепа. Кеселринг бе популярен сред италианците, докато Ромел винаги ги обиждаше. Най-накрая, Кеселринг беше по-силен, понеже като фелдмаршал имаше пряк достъп до Хитлер, докато Ромел трябваше да преминава през Йодл; Кеселринг обаче не се осмеляваше често да използва тази карта. Следователно и двамата се караха; въпреки че Ромел имаше последната дума в пустинята, в Европа — фон Мелентин знаеше това — Кеселринг искаше да го отстрани.

Ромел се обърна към картата.

— Тогава, нека бъдем готови за атака от две страни. Най-напред вземете предвид северното, по-слабото направление. Хребетът Сидра е поверен на Двадесет и първа танкова дивизия с противотанкови оръдия. Тук, на пътя на британското настъпление, има минно поле. Танковете ще примамят британците в минното поле и ще ги унищожат с противотанкова стрелба. Ако шпионинът е прав и британците хвърлят само седемдесет танка в този пристъп, Двадесет и първа танкова ще се оправи с тях бързо и ще бъде на разположение за друга работа по-късно през деня.

Той прекара дебелия си показалец през картата.

— Сега вземете предвид второто направление, главния пристъп, на нашия източен фланг. Той е поверен на италианската армия. Атаката ще бъде проведена от една индийска бригада. Доколкото познавам индийците и нашите италианци, предполагам, че атаката ще успее. Следователно разпореждам енергичен контраудар. Първо — италианците ще контраатакуват от запад. Второ — танковете, след като са отблъснали другото острие на атаката при хребета Сидра, ще се обърнат и ще атакуват индийците откъм север. Трето — тази нощ нашите сапьори ще разчистят участък в минното поле при Бир ал Хармат, тъй че Петнадесета танкова да може да завие на юг, да се появи през участъка и да атакува британските части откъм тила.

Фон Мелентин слушаше, гледаше и кимаше разбиращо. Типичен план в стил Ромел, включващ бързо разместване на части, за да увеличи ефекта от тях, обкръжаващо движение и изненадващата поява на мощна дивизия там, където най-малко я очакват — в тила на врага. Получеше ли се, атакуващите бригади на Съюзниците щяха да бъдат обкръжени, отрязани и унищожени.

Ако се получеше.

Ако шпионинът беше прав.

Кеселринг се обърна към Ромел:

— Струва ми се, че допускате голяма грешка.

— Това е ваша привилегия — спокойно му отвърна Ромел.

Фон Мелентин не се чувстваше спокоен. Ако свършеше зле, Берлин скоро щеше да научи за неоправданото осланяне на Ромел на лошите разузнавателни данни; фон Мелентин щеше да бъде обвинен в предоставянето им. Отношението на Ромел към подчинени, които го разочароваха, беше жестоко.

Ромел погледна лейтенанта, който водеше бележки.

— Следователно това са моите нареждания за утре.

Гледаше Кеселринг яростно и предизвикателно.

Фон Мелентин пъхна ръце в джобовете си и кръстоса пръсти.

 

 

Той си припомни този момент, когато, шестнадесет дни по-късно, двамата с Ромел гледаха изгрева на слънцето над Тобрук.

И двамата стояха на ескарпа на североизток от Ел Адем и чакаха битката да започне. Ромел носеше предпазните очила, взети от пленения генерал О’Конър, очилата, които бяха станали нещо като негова запазена марка. Беше в отлична форма — с блеснали очи, жизнен и уверен. Човек почти можеше да чуе как мозъкът му щрака, докато оглеждаше пейзажа и изчисляваше как би могло да се развие сражението.

Фон Мелентин се обади:

— Шпионинът е бил прав.

Ромел се усмихна:

— И аз си мислех точно това.

Съюзническата атака на 5-ти юни дойде точно както бе предвидено, и отбраната на Ромел се представи толкова добре, че се превърна в контра-контраатака. Три от участващите четири бригади на Съюзниците бяха ликвидирани, а четири артилерийски полка бяха пленени. Ромел използва преимуществото си безмилостно. На 14-ти юни пробиха линията Ел Газала, а днес, на 20-ти юни, щяха да обсадят жизненоважния крайбрежен гарнизон на Тобрук.

Фон Мелентин потръпна. Смайващо е колко студена може да бъде пустинята в пет часа сутринта.

Той гледаше небето.

Нападението започна в пет и двадесет.

Подобен на далечен тътен звук се усили до оглушителен вой с приближаването на самолетите Щука. Първата формация прелетя, спусна се над британските позиции и хвърли бомбите си. Издигна се голям облак от прах и дим, при което цялата артилерийска сила на Ромел откри огън с пропукващ ушите едновременен гръм. Долетя още една вълна Щука, после още една — имаше стотици бомбардировачи.

— Фантастично. Кеселринг наистина го направи — обади се фон Мелентин.

Това не беше правилно. Ровел възрази:

— Кеселринг няма заслуги. Днес ние собственоръчно командваме самолетите.

„Дори и така Луфтвафе прави отлична демонстрация“, помисли си фон Мелентин; не го каза обаче.

Тобрук беше крепост с концентрична планировка. Самият гарнизон беше в града, а градът се намираше в сърцето на по-голяма контролирана от британците зона, обкръжена от петдесеткилометрова осеяна с укрепени точки зона. Немците трябваше да пресекат бодливата тел, после да влязат в града и след това да превземат гарнизона.

В средата на бойното поле се издигна облак оранжев дим. Фон Мелентин обясни:

— Това е сигнал от сапьорите — съобщават на артилерията да удължи обхвата на стрелбата.

Ромел кимна:

— Добре. Напредваме.

Изведнъж фон Мелентин бе обзет от оптимизъм. В Тобрук имаше плячка — петрол, динамит, палатки, камиони — повече от половината от моторизирания транспорт на Ромел вече се състоеше от пленени британски машини; и храна. Той се усмихна и попита:

— Прясна риба за обяд?

Ромел схвана хода на мисълта му:

— Дроб — уточни той. — Пържени картофи. Пресен хляб.

— Истинско легло, с пухена възглавница.

— В къща с каменни стени, за да не пропускат жегата и насекомите.

Дойде куриер със съобщение. Фон Мелентин го взе и го прочете. Опита да не допуска въодушевлението в гласа си, когато произнесе:

— Прерязали са телта на Пункт 69. Група Мени атакува заедно с пехотата на Африканския корпус.

— Готово — обобщи Ромел. — Отворили сме пробив. Хайде да вървим.

 

 

В десет и половина сутринта подполковник Реджи Боге подаде глава през вратата на кабинета на Вандам и произнесе:

— Тобрук е обсаден.

Изглеждаше безсмислено да се работи. Вандам продължи да действа машинално, да чете доклади от информатори, да разсъждава по случая на някакъв мързелив лейтенант, който трябвало да получи повишение, но не го заслужавал, да опитва да мисли за някакъв необичаен подход по случая Волф. Всичко обаче изглеждаше безнадеждно тривиално. В течение на деня новините ставаха все по-потискащи. Немците пробили първото телено заграждение; прехвърлили понтонен мост над противотанковия ров; пресекли вътрешното минно поле; достигнали стратегическия кръстопът Кингс Крос.

Вандам си отиде у дома, за да вечеря с Били. Не можеше да каже на момчето за Тобрук — засега новините не биваше да бъдат разпространявани. Докато ядяха агнешките си котлети, Били каза, че учителят им по английски, млад мъж с белодробно заболяване, който не могъл да постъпи в армията, не спирал да приказва как би желал да излезе в пустинята и да гости с нещо хуните.

— Но аз не му вярвам — каза момчето. — А ти?

— Струва ми се, че е искрен — отговори Вандам. — Просто се чувства виновен.

Били беше във възрастта на споренето.

— Виновен? Не може да се чувства виновен — вината не е негова.

— Може, без да го осъзнава.

— Каква е разликата?

„Сам се натресох тук“, рече си Вандам. За момент помисли, после продължи:

— Когато си сторил нещо лошо и знаеш, че е лошо, и се чувстваш зле по тази причина, и знаеш защо се чувстваш зле, това е осъзната вина. Господин Симкисън не е направил нищо лошо, но все пак се чувства зле и не знае защо се чувства зле. Това е неосъзната вина. Приказките колко много иска да се бие му помагат да се чувства по-добре.

— О — отвърна Били.

Вандам не знаеше дали момчето е разбрало или не.

Били отиде да си легне с нова книга. Каза, че била „тек“, с което имаше предвид детективска история. Казваше се Смърт на Нил.

Вандам се върна в Главната квартира. Новините продължаваха да са лоши. Двадесет и първа танкова дивизия влязла в Тобрук и стреляла от кея по няколко британски кораба, които малко късничко опитвали да се измъкнат в открито море. Вандам опита да помисли за хората, които изработваха един кораб, за отишлите в него тонове ценна стомана, за обучението на моряците и за превръщането на екипажа в нещо цялостно; а сега хората бяха мъртви, корабът потънал, усилието пропиляно.

Прекара нощта в офицерската столова в очакване на новини. Пи много и пуши толкова, че си причини главоболие. От Оперативната стая периодично пристигаха бюлетини. През нощта Ричи, в качеството си на командир на Осма армия, реши да изостави границата и да се оттегли в Мерса Матрух. Съобщиха, че когато Главнокомандващият Окинлек научил тази новост, изхвърчал от стаята с мрачно като облак лице.

На сутринта Вандам се усети как мисли за родителите си. Някои от пристанищата на южния бряг на Англия бяха пострадали от бомбардировките, точно колкото Лондон, но родителите му бяха малко навътре в сушата, в едно село в Дорсет. Баща му беше пощальон в малка сортировъчна станция. Вандам погледна часовника си — в момента в Англия беше четири сутринта. Сега старецът слагаше щипките за колоездене, яхваше колелото си и потегляше за работа в тъмнината. Шестдесетгодишен, имаше телосложението на селско момче под двадесет. Набожната майка на Вандам забраняваше пушенето, пиенето и всякакви форми на разпуснато поведение — понятие, което използваше, за да обхване всичко от състезания по хвърляне на стрелички до слушане на радиото. Режимът явно бе благоприятен за съпруга й, но тя самата беше постоянно неразположена.

Най-накрая пиенето, изтощението и скуката приспаха Вандам. Сънуваше, че е в гарнизона на Тобрук заедно с Били, Елен и майка си. Търчеше нагоре-надолу и затваряше всички прозорци. Отвън немците — те се бяха превърнали в пожарникари — опираха стълби на стената и се катереха. Изведнъж майката на Вандам спря да брои фалшивите си банкноти, отвори някакъв прозорец, точно до Елен и извика:

— Алената жена!

През прозореца влезе Ромел с пожарникарска каска и насочи маркуч към Били. Силата на струята бутна момчето през един парапет и то падна в морето. Вандам знаеше, че той е виновен, но не можеше да съобрази в какво е сбъркал. Заплака горчиво. Събуди се.

С облекчение установи, че всъщност не е плакал. Сънят го остави с общото усещане за отчаяние. Запали си цигара. Вкусът й беше ужасен.

Слънцето изгря. Вандам се разходи из столовата и изключи осветлението, само за да направи нещо. Появи се готвач с кана кафе. Докато Вандам пиеше своето, появи се капитан с още един бюлетин. Застана в средата на столовата и изчака да настане тишина.

Прочете:

— Днес сутринта генерал Клопър е предал гарнизона на Тобрук на Ромел.

Вандам излезе от столовата и тръгна из улиците на града към къщата си край Нил. Чувстваше се безсилен и безполезен, да седи в Кайро и да лови шпиони, докато там в пустинята неговата страна губеше войната. През ума му мина, че Алекс Волф може и да е имал нещо общо с последната серия победи на Ромел; отпъди мисълта като нещо изсмукано от пръстите. Толкова се потисна, че се запита дали нещата биха могли да станат по-зле, и осъзна, че биха могли.

Щом се прибра у дома, си легна.