Кен Фолет
Ключът към Ребека (1)

Първа глава

Последната камила рухна по пладне.

Беше петгодишният бял мъжкар, който купи в Джало, най-младото, най-силното и най-кроткото от трите животни — той харесваше добичето, доколкото е възможно за човек, иначе казано: ненавиждаше го само малко.

Изкачваха подветрената страна на малко хълмче — човекът и камилата, която поставяше едрите си тромави крака в изменчивия пясък — и спряха на върха. Погледнаха напред и не видяха нищо освен още един хълм за изкачване, а след него още хиляда, и камилата сякаш се отчая при мисълта за това. Предните й крака се прегънаха, после задницата й се смъкна, тя легна на върха на хълма като паметник и се загледа през пустинята с безразличието на умиращите.

Човекът дръпна въжето, закачено в носа й. Главата се издигна и вратът се проточи, но животното не стана. Човекът отиде отзад и три или четири пъти изрита задницата с всичка сила. Най-накрая измъкна остър като бръснач извит бедуински нож с тесен връх и прониза бута на камилата. От раната потече кръв, но добичето дори не се обърна.

Човекът разбра какво ставаше. Тъканите в тялото на животното, лишени от храна, просто бяха спрели да работят, като машина с изчерпано гориво. Бе виждал камили да рухват така в околностите на някакъв оазис, заобиколени от живителни листа, на които не обръщаха внимание, понеже нямаха енергията да ядат.

Имаше още два номера, които можеше да опита. Единият беше да налива вода в ноздрите й, докато не започне да се дави; другият — да запали огън под задните й крака. Не можеше да заделя вода за първото, нито дърва за горене за второто, а освен това и двата метода нямаха голям шанс за успех.

Така и така бе време да спре. Слънцето беше високо и свирепо. Започваше дългото сахарско лято и дневната температура щеше да достигне 50 градуса на сянка.

Без да разтоварва камилата, мъжът отвори една от чантите си и извади палатката. Отново се огледа машинално — не се виждаше сянка или укритие, всички места бяха точно толкова отвратителни, колкото останалите. Опъна палатката до умиращата камила, на върха на могилката.

Седна със скръстени крака в открития край на палатката, за да си направи чай. Изравни малко квадратче пясък, нареди пирамидално няколко скъпоценни сухи клончета и запали огъня. Щом котлето завря, направи чай като номадите — наля го от съдинката в чашата, добави захар и после го върна в котлето, за да покисне отново; така няколко пъти. Получената отвара, много силна и доста гъста, беше най-ободряващата напитка в света.

Гризеше фурми и наблюдаваше как камилата умира, докато чакаше слънцето да превали. Спокойствието му бе заучено. Бе пътувал много в тази пустиня, повече от хиляда и шестстотин километра. Два месеца по-рано напусна Ел Агела, на средиземноморския бряг на Либия, и пропътува шестстотин километра на юг, през Джало и Куфра, към пустото сърце на Сахара. Там сви на изток и пресече границата с Египет, без да го забележи човек или животно. Прекоси скалистата пустош на Западната Пустиня и свърна на север близо до Харга, и сега не бе далеч от целта си. Познаваше пустинята, но се страхуваше от нея — всички интелигентни хора се страхуваха, дори и номадите, които изкарваха тук целия си живот. Той обаче никога не позволяваше на този страх да го овладее, да го паникьоса, да изразходва нервната му енергия. Постоянно се случваха катастрофи — грешки в навигацията, заради които човек подминаваше някой кладенец с няколко километра; бутилки с вода, които изпускаха или се пръсваха; привидно здрави камили, които се разболяваха след няколко дни. Единственият отговор беше да изречеш иншаллах — такава е волята Божия.

Най-накрая слънцето започна да се накланя към запада. Той погледна товара на камилата и се запита колко от него може да носи. Имаше три малки европейски куфара, два тежки и един лек — всичките важни. Имаше малка чанта с дрехи, секстант, карти и бутилка вода. Вече ставаха твърде много — щеше да се наложи да изостави палатката, съдовете за чай, съда за готвене, алманаха и седлото.

Нареди трите куфара един върху друг, най-отгоре върза дрехите и секстанта и омота всичко с дълга ивица плат. Можеше да провре ръце през ивицата и да носи товара на гръб като раница. Провеси козия мех на врата си и го остави да се поклаща отпред.

Беше тежко.

Три месеца по-рано щеше да може да го мъкне цял ден и после да играе тенис вечерта, защото беше силен; пустинята обаче го бе отслабила. Червата му бяха станали на нищо, кожата му бе цялата в язви и бе отслабнал с десет или петнадесет килограма. Без камилата не можеше да стигне далеч.

Взе компаса в ръка и тръгна.

Следваше компаса пунктуално и устояваше на изкушението да се отклонява покрай хълмовете, понеже изминаваше последните километри без астрономически наблюдения и незначителна грешка можеше да го отклони с няколкостотин фатални метра. Пое с бавна, широка крачка. Умът му се опразни от надежди и страхове и той се концентрира върху компаса и пясъка. Съумя да забрави болката на смазаното си тяло и да полага крак пред крак автоматично, без мисъл и следователно без усилие.

Денят мина в хладна вечер. Бутилката вода на врата му олекна, тъй като поглъщаше съдържанието й. Отказа да мисли колко вода му е останала — беше изчислил, че изпива три литра на всеки двадесет и четири часа, и знаеше, че няма достатъчно за още един ден. Над главата му с шумно чуруликане прелетя ято птици. Той погледна нагоре, засенчи очи с ръка и ги разпозна — пясъчни яребици на Лихтенщайн, подобни на кафяви гълъби пустинни птици, които се събираха за водопой всяка сутрин и вечер. Летяха в неговата посока, значи, беше на прав път, но той знаеше, че са в състояние да изминат осемдесет километра към вода и че не може да се насърчава много заради тях.

На хоризонта се струпаха облаци, докато пустинята изстиваше. Зад него слънцето потъна още по-ниско и се превърна в голям жълт балон. Малко по-късно на виолетовото небе се появи бяла луна.

Размисли дали да спре. Никой не можеше да върви цяла нощ — но нямаше палатка, одеяло, ориз и чай. А и беше сигурен, че е близо до кладенеца — по негова сметка трябваше да е там.

Продължи напред. Сега спокойствието му го напускаше. Беше изправил силата и опитността си срещу безмилостната пустиня и сякаш пустинята щеше да победи. Отново си помисли за камилата, която остави, и как тя се отпусна на хълма със спокойствието на изтощението и зачака смъртта. Каза си, че няма да очаква смъртта — станеше ли неизбежна, щеше да се впусне към нея. И часовете агония и обземаща го лудост не бяха за него — щеше да бъде непристойно. Той имаше нож.

Мисълта го отчая и повече не можеше да потиска страха. Луната залезе, но пейзажът бе залят от звездната светлина. Видя майка си в далечината и тя му каза:

— Не казвай, че не съм те предупреждавала!

Чу как заедно със сърцето му бавно пухти влак. Малките камъни по пътя му мърдаха като затърчали се плъхове. Надуши печено агне. Изкатери се на някакво възвишение и видя съвсем наблизо червената светлина на огъня, на който бяха опекли месото, а до него момченце гризеше костите. Около огъня имаше палатки, спънатите камили хрупаха трънаците, а отзад бе кладенецът. Хората в съня вдигнаха смаяни погледи към него. Висок мъж се изправи и заговори. Пътникът дръпна бурнуса си, разпусна плата и разкри лице.

Високият стреснато пристъпи напред и изрече:

— Братовчед ми!

Пътникът разбра, че това все пак не бе илюзия; усмихна се едва-едва и рухна.

 

 

Когато се събуди, за миг си помисли, че отново е момче и че животът му на възрастен е бил сън.

Някой докосваше рамото му и казваше на езика на пустинята:

— Събуди се, Ахмед!

Години наред никой не го бе наричал Ахмед. Усети, че е увит в грубо одеяло и че лежи на студения пясък, а главата му е увита в бурнус. Отвори очи и видя великолепния изгрев като дъга на фона на плоския черен хоризонт. В лицето му духаше леденият сутрешен вятър. В същия момент той отново изживя цялото объркване и страх на петнадесетата си година.

Беше се почувствал напълно изгубен оня първи път, когато се събуди в пустинята. Баща ми е мъртъв, мина през ума му, а след това — аз имам нов баща. През главата му набързо преминаха откъси от сурите на Корана, смесени с части от Символа на вярата, на които майка му продължаваше да го учи тайно на немски. Припомни си неотдавнашната остра болка от юношеското обрязване, последвано от виковете и стрелбата на мъжете, когато го приветстваха, че най-накрая е станал един от тях, истински мъж. После беше дългото пътуване с влака, чуденето какви ли ще бъдат братовчедите му от пустинята, дали ще презират бялото му тяло и градските му навици. Бе излязъл бързо от гарата и видя двамата араби, приседнали до камилите си насред прахоляка на двора, увити в традиционни наметала, които ги закриваха от главата до петите с изключение на процепа в бурнуса — той показваше тъмните им непроницаеми очи. Те го заведоха до кладенеца. Беше ужасяващо — никой не му проговори, служеха си само с жестове. Към свечеряване разбра, че тези хора нямаха тоалетни, и страшно се притесни. Най-накрая се принуди да попита. Последва миг мълчание, а после всички избухнаха в смях. Оказа се, че са смятали, че не говори езика им и затова всички бяха опитали да общуват с него със знаци; и че си е послужил с детска дума при въпроса за нужниците, което бе по-смешното. Някой му обясни да излезе малко извън кръга от палатки и да приклекне в пясъка; след това не беше толкова уплашен — при все че мъжете бяха корави, те не бяха зли.

Всички тези мисли бяха преминали през главата му, докато съзерцаваше първия си изгрев в пустинята, и се завърнаха двадесет години по-късно, свежи и дразнещи като вчерашните неприятности, с думите:

— Събуди се, Ахмед.

Той седна рязко и някогашните размишления изчезнаха бързо като сутрешните облаци. Беше прекосил пустинята с изключително важна мисия. Намери кладенеца, и това не се оказа халюцинация — братовчедите му бяха тук, както винаги по това време на годината. Припаднал бе от изтощение, те го бяха увили в одеяла и го оставиха да спи край огъня. Изпита внезапна силна паника при мисълта за скъпоценния си багаж — продължаваше ли да го носи при идването си? — после го видя, спретнато нареден до краката си.

Исмаил клечеше до него. Постоянно биваше така: през цялата година, изкарана от двете момчета в пустинята, Исмаил винаги се будеше пръв сутринта. Той произнесе:

— Големи тревоги, братовчеде.

Ахмед кимна:

— Има война.

Исмаил му подаде малка, украсена с камъни купа, пълна с вода. Ахмед топна пръсти във водата и си изми очите. Исмаил си отиде. Ахмед се изправи.

Една от жените, мълчалива и покорна, му поднесе чай. Той го взе, без да й благодари, и го изпи бързо. Хапна малко студен варен ориз, докато около него станът спокойно вършеше работата си. Изглежда това разклонение на фамилията все още бе богато — имаше неколцина слуги, много деца и повече от двадесет камили. Овцете наоколо бяха само част от стадото — останалите пасяха на няколко километра оттук. Сигурно имаше и още камили. Те се скитаха нощно време в търсене на зеленина и въпреки че бяха спънати, понякога се губеха от поглед. Тъкмо сега момчетата ги събираха, както бяха правили той и Исмаил. Животните нямаха имена, но Исмаил разпознаваше всяко от тях и историята им. Казваше:

— Това е мъжкарят, който баща ми даде на брат си Абдел в годината, когато умряха много жени, та мъжкарят окуцял и баща ми дал на Абдел друг, а си взел този обратно и той още накуцва, виждаш ли?

Ахмед бе опознал камилите добре, но не възприе изцяло отношението на номадите към тях; припомни си, че вчера не запали огън под издъхващата си бяла камила. Исмаил би го направил.

Ахмед приключи със закуската и се върна към багажа си. Чантите не бяха заключени. Отвори най-горната, малко кожено куфарче; щом погледна превключвателите и шайбите на малкото радио, спретнато поместено в правоъгълния куфар, той внезапно си спомни картинно като на кино: трескавият оживен Берлин; обточената с дървета Крайбрежна улица „Адмирал Тирпиц“; четириетажна сграда от пясъчник; лабиринт от коридори и стълбища; приемната с две секретарки; кабинетът, оскъдно обзаведен с бюро, канапе, шкаф за папки, малък креват, японска картина на ухилен демон и снимка на Франко с автограф на стената; оттатък кабинета, на балкона над канала „Ландвер“, два дакела и преждевременно побелелият адмирал, който каза:

— Ромел иска да изпратя агент в Кайро.

В куфара имаше и книга, роман на английски. Ахмед лениво прочете първото изречение: „Миналата нощ сънувах, че отново съм отишла в Мандърли“. Измежду страниците на книгата изпадна сгънато парче хартия. Ахмед внимателно го вдигна и го постави обратно. Затвори книгата, пак я постави в куфара и го захлопна.

Исмаил стоеше над рамото му. Попита:

— Пътят дълъг ли беше?

Ахмед кимна:

— Дойдох от Ел Агела, в Либия.

За братовчед му имената не значеха нищо.

— Дойдох откъм морето.

— Откъм морето!

— Да.

— Сам?

— В началото имах няколко камили.

Исмаил бе обзет от страхопочитание — дори номадите не предприемаха толкова дълги пътешествия, а и никога не бе виждал морето. Продължи:

— Но защо?

— Свързано е с войната.

— Една шайка европейци се бие с друга кой ще се разпорежда в Кайро — какво значение има това за синовете на пустинята?

— Народът на майка ми е във война — обясни Ахмед.

— Един мъж трябва да следва баща си.

— Ами ако има двама бащи?

Исмаил сви рамене. Разбираше дилемите.

Ахмед вдигна затворения куфар.

— Ще го пазиш ли за мен?

— Да — Исмаил го взе. — Кой печели войната?

— Народът на майка ми. Като номадите са — горди, жестоки и силни. Ще управляват света.

Исмаил се усмихна:

— Ахмед, ти винаги си вярвал в пустинния лъв.

Ахмед си спомни — в училище бе научил, че някога в пустинята е имало лъвове и че е възможно малцина да са останали, да се крият в планините и да се изхранват с елени, лисици фенек и диви овце. Исмаил не му бе повярвал. Тогава спорът изглеждаше ужасно важен и те почти се скараха заради него. Ахмед се усмихна:

— Все още вярвам в пустинния лъв.

Двамата братовчеди се погледнаха един друг. Изминали бяха пет години от последната им среща. Светът се бе променил. Ахмед си помисли за нещата, които можеше да разкаже — съдбоносната среща в Бейрут през 1938 г., пътуването до Берлин, големият му удар в Истанбул… Нищо от това нямаше да има смисъл за братовчед му — а Исмаил вероятно си мислеше същото за събитията от своите последни пет години. Откакто отидоха заедно на поклонение в Мека като момчета, се обикнаха искрено, но никога нямаха обща тема за разговор.

Миг по-късно Исмаил се обърна и отнесе куфарчето в палатката си. Ахмед си взе малко вода в някаква купа. Отвори друга чанта и извади парченце сапун, четка, огледало и бръснач. Заби огледалото в пясъка, нагласи го и започна да размотава бурнуса от главата си.

Отражението на собственото му лице в огледалото го ужаси.

Волевото, обикновено чисто чело бе покрито с язви. Очите бяха притворени от болка и ъгълчетата им бяха набръчкани. Тъмната брада бе прораснала, оплетена и рошава на фините му страни, а кожата на големия закривен нос — червена и сцепена. Разтвори покрити с мехури устни и видя, че хубавите му равни зъби са мръсни и на петна.

Разпени сапуна и започна да се бръсне.

Постепенно се показа старото му лице. Беше по-скоро силно, а не красиво, и в моменти на по-голяма дистанцираност разпознаваше обичайния му израз като лека разпуснатост. Сега обаче бе просто смазано. Пренесъл беше през няколкостотин километра пустиня малка стъкленица ароматизиран лосион, но не си сложи, понеже знаеше, че ще щипе непоносимо. Даде го на момиченцето, което го зяпаше, и то побягна, възхитено от наградата си.

Внесе чантата си в шатрата на Исмаил и прогони жените навън. Свали пустинните си одежди и навлече бяла английска риза, раирана вратовръзка, сиви чорапи и кафяв кариран костюм. Когато опита да нахлузи обущата, установи, че краката му са отекли — щеше да боли неописуемо да опитва да ги набута в твърдата нова кожа. Все пак не можеше да носи европейския си костюм с импровизираните пустинни сандали от автомобилна гума. Най-накрая сряза обувките с извития си нож и ги обу развързани.

Искаше още — гореща баня, подстригване, хладен успокояващ крем за раните, копринена риза, златна гривна, изстудена бутилка шампанско и топла мека жена. За тези неща трябваше да почака.

Щом се подаде от палатката, номадите го изгледаха, сякаш бе чужденец. Взе шапката и вдигна останалите два куфара — единият тежък, другият лек. Исмаил отиде до него с мях вода от козя кожа. Двамата братовчеди се прегърнаха.

От джоба на сакото Ахмед извади портфейл, за да провери документите си. Гледаше личната карта и осъзна, че отново е Александер Волф, на тридесет и четири години, живущ във Вила Лез Оливие, Гардън Сити, Кайро, делови мъж, европеец.

Нахлупи шапката, подхвана куфарите и пое през утринния хлад, за да измине последните няколко километра от пустинята до града.

 

 

Големият древен кервански път, следван от Волф от оазис към оазис из огромната празна пустиня, мина през проход в планинската верига и най-накрая се сля с обикновен модерен път. Шосето приличаше на линия, прокарана на картата от Господ — от едната страна бяха жълтите, прашни, оголени хълмове, а от другата имаше тучни ниви с памук, обрамчени от напоителните канали. Наведените над посевите си селяни носеха галабия, проста памучна дреха на райета, вместо обременителните защитни одежди на бедуините. Докато вървеше на север по пътя, усещаше хладния влажен бриз на Нил и наблюдаваше увеличаващите се прояви на градската цивилизация, Волф отново започна да се чувства човек. Накацалите из нивите селяни заприличаха по-малко на купчина. Най-накрая чу двигателя на кола и разбра, че е спасен.

Машината го доближи от посоката на Асиут, откъм града. Взе завоя, приближи се и той разбра, че е военен джип. При приближаването й той видя униформите на мъжете от британската армия в автомобила и схвана, че е оставил зад себе си една опасност, само за да се изправи пред друга.

Нарочно се успокои. „Имам пълното право да съм тук“, помисли си той. „Роден съм в Александрия. Египтянин по националност. Притежавам къща в Кайро. Документите ми са истински. Аз съм богат човек, европеец и немски шпионин в тила на противника.“

Джипът изскърца и спря сред облак прах. Един от хората изскокна. Носеше три нашивки на раменете на ризата си — капитан. Изглеждаше невероятно млад и накуцваше.

Капитанът попита:

— Откъде идвате, дяволите да ви вземат?

Волф пусна куфарите и замахна с палец зад гърба си.

— Колата ми се повреди на шосето в пустинята.

Капитанът кимна и веднага прие обяснението — не би му минало през ума, нито пък на който и да е друг, че някой европеец може да е дошъл тук от Либия. Той произнесе:

— Бих желал да проверя документите ви, ако обичате.

Волф ги даде. Капитанът ги прегледа и вдигна поглед. Волф си помисли — „имало е изтичане на информация от Берлин и всички офицери в Египет ме търсят; или са променили документите след последния ми престой тук, и моите са от стария образец; или…“.

— Изглеждате изтощен, господин Волф — рече капитанът. — Откога вървите?

Волф схвана, че опустошеният му вид може да му спечели полезната симпатия на друг европеец.

— От вчера следобеда — отвърна той с умора, която не бе съвсем престорена. — Малко се загубих.

— Били сте навън тук цяла нощ!

Капитанът погледна по-отблизо лицето на Волф.

— Боже милостиви, вярвам ви. По-добре да се повозите с нас.

Обърна се към джипа.

— Ефрейтор, вземете куфарите на господина.

Волф отвори уста да възрази, после рязко я затвори. Човек, който е вървял цяла нощ, ще бъде много радостен някой да носи багажа му. Отказът не само щеше да дискредитира историята му, но щеше и да привлече внимание към чантите. Докато ефрейторът ги слагаше в задната част на джипа, Волф се усети, че не си беше дал труд дори да ги заключи. „Как може да съм толкова глупав?“ — попита се той. Знаеше отговора. Все още бе с нагласата на пустинята, където си щастлив, ако срещнеш други хора веднъж седмично, а последното нещо, което желаят да откраднат, е радиопредавател, който трябва да бъде включен в електрически контакт. Сетивата му бяха нащрек за погрешните работи — следеше движението на слънцето, душеше въздуха за вода, мереше изминатите разстояния и оглеждаше хоризонта, все едно търси самотно дърво, в чиято сянка да може да си отдъхне през дневната жега. Сега трябваше да забрави всичко това и вместо за него да мисли за полицаи, книжа, сейфове и лъжи.

Зарече се да внимава повече и се качи в джипа.

Капитанът седна до него и нареди на шофьора:

— Обратно в града.

Волф реши да придаде достоверност на историята си. Джипът обърна на прашния път и той попита:

— Да имате вода?

— Разбира се.

Капитанът се пресегна зад седалката си и извади обвита в плъст бутилка, прилична на голяма манерка с уиски. Отвъртя капачката и я подаде на Волф.

Волф отпи дълбоко и погълна поне половин литър.

— Благодаря — каза той и върна бутилката.

— Доста сте жаден. Не е чудно. О, между другото — капитан Нюман.

И той протегна ръка.

Волф я стисна и огледа човека по-внимателно. Той беше млад, вероятно в началото на двадесетте си години — свежо лице, момчешки перчем и постоянна усмивка; в държането му обаче присъстваше уморената зрялост, която рано спохожда войниците. Волф го попита:

— Сражавал сте се?

— Малко.

Капитан Нюман докосна коляното си.

— Ранен крак в Киренайка, затова и ме изпратиха в това забутано градче.

Ухили се.

— Няма да е честно да кажа, че копнея да се върна в пустинята, но бих искал да върша нещо малко по-истинско от това — да поддържам бизнеса на стотици километри от войната. Единственият бой, който виждаме, е между християните и мюсюлманите в града. Откъде е акцентът ви?

Внезапният въпрос, несвързан с досегашния разговор, изненада Волф. „Със сигурност е било преднамерено“, каза си той — „капитан Нюман беше проницателен млад човек.“ За щастие, Волф имаше готов отговор:

— Родителите ми бяха Бури, преселници от Южна Африка в Египет. Израснах с африкански и арабски.

Поколеба се, притеснен да не би да изпорти играта от престараване да изглежда твърде готов да се обяснява.

— Името Волф е холандско. Кръстен съм Алекс на името на града, в който съм роден.

Нюман изглеждаше учтиво заинтересуван.

— Какво ви води насам?

Волф се бе приготвил и за това.

— Имам делови интереси в няколко града в Горен Египет.

Усмихна се.

— Обичам да правя изненадващи посещения.

Влизаха в Асиут. По египетските стандарти беше голям град, с фабрики, болници, мюсюлманска богословска школа, известен манастир и около шестдесет хиляди жители. Волф тъкмо щеше да помоли да го оставят на гарата, когато Нюман го спаси от тази грешка.

— Трябва ви автосервиз — започна капитанът. — Ще ви заведем до Насиф — той има влекач.

Волф се насили да отвърне:

— Благодаря ви.

Преглътна сухо. Все още не мислеше достатъчно усърдно и бързо. „Ще ми се да можех да се стегна“, рече си той, „това е проклетата пустиня, тя ме е забавила.“ Погледна часовника си. Имаше време да разиграе комедия в гаража и все пак да хване дневния влак до Кайро. Обмисли какво да прави. Щеше да се наложи да отиде до мястото, понеже Нюман щеше да гледа. Тогава войниците щяха да си тръгнат. Волф трябваше да поразпита за резервни части или нещо такова, после да си излезе и да иде на гарата.

Ако имаше късмет, Насиф и Нюман нямаше да съгласуват наученото за лицето Алекс Волф.

Джипът пое по оживените улички. Волф беше доволен от познатите картини на египетския град: ярките памучни дрехи, жените, понесли бохчи на главите си, услужливите полицаи, контетата със слънчеви очила, дюкянчетата, чиято стока се сипеше по неравните улици, сергиите, разнебитените коли и натоварените магарета. Спряха пред редица ниски кирпичени постройки. Пътят беше зает наполовина от стар камион и останките на някакъв изтърбушен Фиат. На земята пред входа седеше момче и бърникаше цилиндър с гаечен ключ.

— Опасявам се, че трябва да ви оставя тук — рече Нюман. — Дългът ме зове.

Волф стисна ръката му.

— Бяхте много любезен.

— Не ми е приятно да ви оставя така — додаде Нюман. — Преживели сте беда. — Свъси се, сетне лицето му се проясни. — Ето какво — ще оставя ефрейтор Кокс да се погрижи за вас.

— Много мило, но наистина… — отвърна Волф.

Нюман не го слушаше.

— Вземете багажа на човека, Кокс, и умната. Искам да се грижите за него. И недейте оставя нищо на черньовците, разбрано?

— Слушам! — откликна Кокс.

Волф вътрешно изстена. Предстоеше му да се забави още повече, додето се отърве от ефрейтора. Любезността на капитан Нюман се превръщаше в същинска досада — да не би да беше умишлено?

Волф и Кокс слязоха и джипът потегли. Волф влезе в работилницата на Насиф, а Кокс го последва, понесъл куфарите.

Насиф беше засмян момък с мърлява галабия. Бърникаше автомобилен акумулатор на светлината на газена лампа. Заговори ги на английски.

— Искате да наемете хубава кола? Брат ми има Бентли.

Волф го прекъсна и рязко отвърна на египетски арабски.

— Колата ми се повреди. Разправят, че имаш влекач.

— Да. Можем да тръгнем веднага. Къде е колата?

— На пътя през пустинята, на осемдесетина километра преди града. Форд е. Но ние няма да дойдем с тебе. — Извади портфейла си и даде на Насиф една британска лира. — Ще ме намериш в Гранд хотел до гарата, щом се върнеш.

Насиф пъргаво грабна банкнотата.

— Отлично! Веднага тръгвам!

Волф кимна отсечено и се обърна. Като излизаше от работилницата, следван по петите от Кокс, обмисли последиците от разговора си с Насиф. Монтьорът щеше да излезе в пустинята с влекача си и да претърси пътя за колата. Накрая щеше да дойде в Гранд хотел и да признае, че се е провалил. Там щеше да узнае, че Волф си е тръгнал. Щеше да прецени, че му е било прилично заплатено за пропиления ден, ала това нямаше да му попречи да почне да разправя врели-некипели за изчезналия Форд и изчезналия шофьор на Форда. Най-вероятно беше всичко това рано или късно да стигне до капитан Нюман. Нюман нямаше да знае как да разбира това, обаче със сигурност щеше да реши, че има някаква мистерия за разгадаване.

Настроението на Волф помръкна, понеже той осъзна, че планът му да се промъкне незабелязано в Египет може би пропадна.

Просто се налагаше да се примири. Погледна часовника си. Още имаше време да хване влака. Щеше да се отърве от Кокс във фоайето на хотела, после — ако побърза — да хапне и да пийне, докато чака.

Кокс беше нисък мургав човек и говореше на някакъв британски диалект, който Волф не можеше да определи. Изглеждаше приблизително на възрастта на Волф, значи не беше особено умен, щом още беше ефрейтор. Докато следваше Волф през Мидан ал-Махатта, той попита:

— Познавате ли града, сър?

— Идвал съм и преди — отговори Волф.

Влязоха в Гранд. С двадесет и шестте си стаи, той беше по-големият от двата хотела в града. Волф се обърна към Кокс.

— Благодаря, ефрейтор. Струва ми се, вече можете да се връщате на работа.

— Няма за къде да бързам, сър — бодро отвърна Кокс. — Ще кача багажа ви горе.

— Сигурен съм, че имат носачи тук…

— На ваше място нямаше да им имам вяра, сър.

Положението все повече заприличваше на кошмар или на фарс, в който добронамерени хора принуждаваха Волф да се държи все по-безсмислено в резултат на една дребна лъжа. Пак се запита дали това беше напълно случайно и с ужасяваща абсурдност през ума му мина, че те може би знаят всичко и само си играят с него.

Отпъди тази мисъл и заговори на Кокс с цялата благост, която успя да възпроизведе.

— Е, благодаря ви.

Обърна се към рецепцията и поиска стая. Погледна часовника си — оставаха му петнадесет минути. Попълни набързо регистъра, като даде измислен адрес в Кайро — имаше вероятност капитан Нюман да е забравил истинския адрес от документите му, а Волф не желаеше да оставя напомняне.

Прислужникът, нубиец, ги отведе до стаята на горния етаж. На вратата Волф му даде бакшиш. Кокс остави куфарите на леглото.

Волф извади портфейла си: навярно Кокс също очакваше бакшиш.

— Хмм, ефрейтор — подзе той, — бяхте много услужлив…

— Позволете да разопаковам багажа ви, сър — прекъсна го Кокс. — Капитанът рече да не оставям нищо на чернилките.

— Не, благодаря — твърдо каза Волф. — Искам веднага да си легна.

— Ами легнете си — щедро настоя Кокс. — Аз няма много да…

— Не го отваряйте!

Кокс тъкмо вдигаше капака на куфара. Волф бръкна под сакото си, като си мислеше Проклет да е и Сега вече изгорях, и Мога ли да го направя тихо? Дребничкият ефрейтор се беше вторачил в спретнатите пачки британски лири, с които беше пълно куфарчето.

— Иисусе Христе, колко сте богат! — каза той.

Волф пристъпи напред и му мина през ум, че Кокс никога не е виждал толкова пари през живота си.

— Какво искате с толкова много… — рече Кокс докато се извръщаше.

Волф измъкна злостния крив бедуински нож и той проблесна в ръката му. Очите на Волф и на Кокс се срещнаха. Кокс потръпна и зина да извика; и тогава острият като бръснач нож се плъзна дълбоко в меката плът на гърлото му, и уплашеният му вик излезе като кърваво гъргорене, и той умря. А Волф не усети нищо — само разочарование.