Мери Алис Монро
Втората звезда надясно … чак до сутринта (9)

Глава 8

— Не беше ли с теб? — Фей почувства познатият страх да я притиска за гърлото.

— Не — пророни Мади и се сви на железния стол. — Мислех, че е с теб.

— Спокойно — каза Джак и се изправи. — Не може да е далеч. Дори още не сме се огледали. Вероятно се крие в чемшировия храст.

Спусна се към храстите със свито сърце и се зарови из гъстите шубраци, без да обръща внимание на драскотините, претърсвайки всяко ъгълче и всяко по-голямо листо. Никой не се криеше тук. Изправи се и видя Фей да го гледа с разширени от ужас очи, стиснала Мади за рамото. Когато вдигна ръце да покаже, че тук нямаше никого, двете се обърнаха и се затичаха обратно към апартамента. Паниката в гласа на Фей вибрираше отчетливо, докато викаше името на Том отново и отново, от стая в стая.

Джак бързо, но старателно огледа около къщата, после ги последва вътре. Фей обикаляше от едната до другата част на етажа с дневната, ръката й бе на челото и тя си говореше сама.

— Какво да правя сега? Той не може да е дошъл за тях. Все още не. Не може да е разбрал.

— Кой? — попита Джак, като затвори вратата зад себе си.

— Баща им. Веднъж ги взе. Затова напуснах Чикаго. Аз… не мисля, че е дошъл в Англия, но не мога да съм сигурна. Къде може да е Том? Беше точно тук, преди минутка. Не биваше да го оставям. Не биваше да излизам навън.

— Намали малко, Фей. Той е някъде тук. Малкият пакостник може би си играе с нас.

Тя спря и бледото й лице бе изпълнено с решителност.

— Не, не и Том. Той не си играе такива игри. Трябва да се обадя на полицията — каза тя и се запъти към телефона. Вдигна слушалката, после се хвана за главата и каза ужасено: — Божичко, не знам номера на полицията. Моля те, Господи, моля те, нека това не се случва отново.

— Фей — каза Джак, поставяйки успокояващо ръка на рамото й. Усещаше как цялата се тресе под дланта му. — Сигурна ли си, че не е под леглото?

— Да, сигурна съм. На колко места може да се скрие едно малко момче?

— На много. Мади, ти знаеш кои са любимите му скривалища. Провери ли всички?

Малкото момиче кимна. Лицето й бе побледняло от тревога и без съмнение обвиняваше себе си за случилото се.

— Ще се обадя на полицията… — Фей вдигна слушалката. Мади се облегна на нея, търсейки утеха. Фей набра първата цифра, когато спря и се втренчи зад Джак, с отворени от изумление очи и уста.

На входната врата стоеше крехка стара жена с деликатни кости и сладко лице, с бяла коса, която се спускаше от главата й абсолютно права, като стъклена прежда, и с най-ярките, най-веселите тъмносини очи, които Фей някога бе виждала. И държеше за ръка Том, чието лице грееше победоносно.

— Тутълс^[1] иска да му прочета приказка за лека нощ — каза старицата с висок и мелодичен глас. — Той бе така добър да ми върне книгата, виждате ли?

Фей бе смаяна. Стоеше все така с ръка, вдигната във въздуха, стискаща телефонната слушалка, докато осмисляше постепенно, че това без съмнение бе прочутата Луда Уенди, че приличащата на елф старица нарича сина й „Тутълс“ и че нейният кротък, свенлив Том бе отишъл сам на горния етаж и бе казал на тази непозната, че иска да му прочете приказка.

— Уенди! — възкликна сърдечно Джак и протегна ръка, за да подкани и двамата да влязат в дневната. — Намерила си нашия беглец. Трябваше да се сетя, че той ще дойде право при теб. Мисис Уенди Форестър, запознай се с мисис Фей О’Нийл, най-новия обитател на номер 14.

— Очарована съм, скъпа моя — каза старата жена с възхитителна усмивка. — Очаквах с нетърпение да се запознаем. Толкова обичам да се срещам с нови хора. Прекрасно е, нали?

Фей бързо постави слушалката на телефона обратно на мястото й и протегна ръка да се здрависа с Уенди. Костите й бяха крехки като на врабче, а очите й грееха от живот. На лицето й бе изписано изражение на любопитство, а главата й бе наклонена леко на една страна по такъв начин, че те караше да се чудиш какво ли замисляше старото момиче с несъмнено острия си ум.

— Да, наистина е прекрасно — отвърна колебливо Фей. — А това е дъщеря ми, Маделин.

Вместо да се свие и ограничи с едносричен отговор, както обикновено, Мади пристъпи напред и се здрависа топло с жената, а очите й искряха от вълнение. Фей би могла да се гордее с нея, ако Мади не бе възкликнала:

— Значи ти си ни оставила книгата за Питър Пан! Ти трябва да си Лудата Уенди!

Фей се впусна в извинения, но се оказа, че са ненужни. Уенди не изглеждаше ни най-малко обидена. Тя се разсмя силно и прегърна топло Мади.

— Да, аз съм. Но не съм ни най-малко луда, скъпа моя. Тъжно е как хората наричат всичко, което не разбират, по този начин. Не можем да позволим такива малки тривиалности да застават на пътя ни, нали, дете? Разбира се, че не. Веднага виждам, че ще станем приятели. Страхотни, добри приятели.

Фей се улови, че кима в знак на съгласие.

— Много добре тогава. Е… — Уенди погледна въпросително към децата. — Съжалявам, че го казвам, но тази вечер е малко късно за приказки. Има пълнолуние, а човек никога не знае какво може да се случи в навечерието на пълнолуние. Трябва да сме нащрек! Утре е събота. Защо не дойдете при мен на чай? Всички! Ще си направим чудесно парти. Просто между приятели.

Обърна се небрежно към Том за отговор.

— Как ти се струва, Тутълс? Добре ли е?

Том не отговори, но продължаваше да държи ръката й и да се взира в нея с изражение, което можеше да бъде описано единствено като обожание. Уенди явно получи своя отговор. Бледото й сбръчкано лице стана още по-нежно. Тя се наведе, за да отметне меката пухкава коса, паднала над веждите на Том, хвана внимателно брадичката му с дланта си и се взря дълбоко в очите му.

— О, да. Ти си специално момче. Напомняш ми на едно друго момче, което познавах. И то беше смело като теб. И най-много обичаше приключенията. О, имам чудесни истории, които ще ти разкажа, и най-прекрасните игри на света, които ще играем заедно.

Погледна нагоре и усмивката й окъпа със сиянието си Мади.

— Ти също, мое скъпо момиче. Ела горе, точно в четири часа! Две неща не бива никога да се поднасят студени: чаят и добрата история. А сега, довиждане!

Обърна се и се плъзна през вратата, като се изкачи по стълбището със скорост и подвижност, които не изглеждаха нормални за жена на нейната напреднала възраст. Но пък, помисли си Фей, гледайки я от подножието на стълбите с неясна тъга, нищо в Лудата Уенди не беше нормално.

* * *

Фей се бави колкото можа. Глади толкова дълго жълтата лятна рокля на Мади, че не остана нито гънчица, и изтърпя дългото и шумно бучене на дъщеря си, докато я решеше и сплиташе светлата й коса на спретната френска плитка.

— Почти сме готови — увери я тя.

Мади подскочи и стана от стола, за да се погледне намръщено в огледалото.

— Мразя я — каза тя и дръпна ластика от плитката си с яростни бързи движения. Сега той се заплете в косата й и тя се разплака и избухна в гневни викове.

Фей си пое дълбоко дъх и доближи дъщеря си. Дръпна ръцете от косата й.

— Много е хубаво. Не знам защо винаги избираш да изглеждаш толкова обикновена.

— А ти? — не й остана длъжна Мади. — Ти защо винаги избираш да изглеждаш обикновена?

Фей видя болката в очите на Мади и се въздържа да не реагира рязко. Вместо това нежно свали ластика, после приглади сплетените кичури коса с внимателни движения на ръката си и отново върза плитката. Докато го правеше, хвърли поглед в огледалото на консервативната си бежова ленена пола и чисто бялата блуза, закопчана на врата с брошката на майка й.

— Може би — каза тя със заговорнически глас — с теб си приличаме. Предпочитаме да държим креативността си скрита вътре в себе си.

Огънят в очите на Мади видимо затихна.

Фей хвана лицето на дъщеря си в шепите си и в недодяланите още черти видя лебеда, в който някой ден щеше да се превърне.

— Изглеждаш красива. Сега отиди да провериш Том, става ли?

Том стоеше готов до вратата, мълчалив като страж, и стискаше китка цветя в ръката си. Стоеше там от четири часа и въздишаше тежко.

— Тя каза да сме точно в четири часа, мамо — обади се Мади. — Уенди не иска да поднася чая студен.

— Не мисля, че пет минути ще изстудят чая чак толкова. И освен това тя е доста стара, сигурно ще се забави.

Фей не вярваше много в думите си. Смяташе, че Уенди е сервирала масата отпреди часове. Или че напълно е забравила. Кой знае какво можеше да стане с толкова възрастна жена? Изобщо не й се искаше да се качва на горния етаж. Вчера бе омагьосана, но днес здравият й разум се бе върнал. Нямаше време за такива фриволности. Тази сутрин се бе върнала късно от пазар, имаше пране за простиране и трябваше да свърши още купища работа преди презентацията си за сделката „Хемптън“ в понеделник сутринта. Да не споменаваме, че мисис Лойд специално я бе предупредила, че не иска да притесняват майка й. Но децата толкова много го искаха…

На входната врата се позвъни и децата се втурнаха натам.

— Джак! — възкликна Мади. — Ти също идваш!

О, супер, помисли си Фей и припряно започна да си слага обиците.

— Разбира се, че идвам — отвърна Джак. — Не мога да оставя приятеля си Том сам, на чаено парти само с жени.

Фей надзърна в коридора тъкмо когато Джак потупваше момчето по рамото. Стомахът й се сви, когато видя как Том отстъпи назад, както си знаеше, че ще направи. Джак веднага се усети и пъхна ръката си в джоба.

Том не понасяше да бъде потупван, гален или докосван, по какъвто и било начин от непознати. Фей знаеше, че ще му бъде нужно време, преди да се довери отново на някого. Мади обаче се втурна към Джак и го прегърна през кръста. Фей въздъхна. Дъщеря й вече бе лудо влюбена в този мъж.

Появи се в коридора и му поднесе ръка за поздрав с дистанцирана вежливост, подходяща за възрастна лейди.

— И ти ли ще се присъединиш към нас за чая?

— Не бих го пропуснал за нищо на света. Мисис Форестър някога е била голяма светска дама. Сигурен съм, че знае как да организира добро старомодно чаено парти. Облякох се специално за случая. Бял дрескод.

Погледът на Фей се плъзна по ленения му костюм, изгладената снежнобяла риза и червената вратовръзка на ивици. Имаше нещо в мъжете с бяла риза и вратовръзка, което подръпваше някакви забравени струни в нея.

— Виж ти, доктор Греъм. Можете да минете за истински английски джентълмен.

— Всичко за дамите — отвърна той.

Фактът, че Джак бе готов да понесе неудобството на колосаната риза и вратовръзката в събота заради една стара дама — и заради едно малко момиченце — трогна Фей още повече. Сърцето й се разтуптя така, както не й се бе случвало от години.

— Изглеждаш много спретнат — каза тя леко подигравателно.

— Ето я пак тази дума. Добре, че съм джентълмен — отвърна той с иронична сериозност. После плъзна погледа си по облеклото й и добави бавно: — И отново ще ви върна същия комплимент.

— Мама смята, че е обикновена — изстреля Мади, която наблюдаваше с подозрение общуването между двамата възрастни. Фей погледна дъщеря си със свити очи и ако не я познаваше много добре, би казала, че момичето ревнува.

— „Обикновена“ едва ли е думата, с която може да бъде описана майка ти — Джак погледна тънкото фино тяло на Фей, стегнато в копчета от горе до долу, и единственото, което му се въртеше в главата, бе как иска да разкопчае всяко едно от тях.

— Не трябва ли да тръгваме? — попита Фей, притеснена от оценяващия му поглед.

— Да — каза той. — Помня, че ни бе казано да бъдем точни.

Мади стрелна многозначително майка си.

— Казах й!

— Малко се притеснявам да не създаваме проблеми на мисис Форестър — отбеляза внимателно Фей. — Тя е много възрастна и дъщеря й много ясно ми каза, че майка й не трябва да бъде безпокоена.

— Тя, освен това казва, че Уенди не обича деца. Видя сама вчера колко вярна е тази забележка. Хайде, Фей, стига си се инатила.

Когато тя пристъпи колебливо напред, Джак добави успокоително:

— Уенди е човек с прекрасно сърце и ни най-малко не е луда. Ще си прекараме добре, децата ти ще бъдат на първото си истинско британско чаено парти и знаеш ли какво? Можеш дори да откриеш идеи за твоята чаена кампания.

— Е — каза тя, поглеждайки обърнатите към нея личица на децата си, — тогава по-добре да побързаме. Не искаме студена история, нали?

Облекчението, изписано на лицата им, бе видимо. Том се втурна към вратата й нагоре по стълбите като кавалерист, атакуващ вражеския хълм, без да обръща внимание на виковете на Мади да намали. Старите стъпала изгърмяха под краката им.

— Почакайте малко — каза припряно Фей. — Сетих се за нещо. Затича се на горния етаж към спалнята си и почна да рови из чекмеджетата на шкафа си. Знаеше, че бяха някъде тук. Чорапи и сутиени се разлетяха по пода, но най-накрая ги намери в дъното на чекмеджето. Чифт бели ръкавици — точно каквито трябваха! Напъха пръстите си в тесните ръкавици, докато тичаше по стъпалата.

Очите на Джак светнаха — оценяваше жеста й, и той галантно й предложи ръката си. Разиграваха малка пиеса, тя го знаеше. Той беше джентълменът в костюма и с вратовръзката, а тя — дамата с ръкавиците на път към чаеното парти.

— Готови ли сме? — попита Джак.

Фей не беше сигурна какви бяха правилата на играта, но го хвана под ръка и му позволи да я ескортира нагоре по голямото стълбище към третия етаж.

Вратата на Уенди бе леко открехната и отвътре се разнасяше смях. Изпълнена с любопитство, Фей бавно отвори вратата.

Дъхът й секна, когато пристъпи сред сиянието на нежносините и искрящо белите дантелени покривчици и блясъка на кристалните чаши и съдове. Сякаш някой бе променил лещите на камерата от острота и реалност към романтика и замъгленост. Фей направи крачка напред, озъртайки се наляво и надясно, за да попие цялата картина, като пристъпваше внимателно, сякаш под краката й имаше стъкло.

Тук не беше тясно като в заешка дупка, както обикновено бе в таванските помещения. Беше очарователно, живописно и окъпано от слънцето гнезденце!

Погледът й веднага бе привлечен към сводестата ниша в средата на стаята. Тя бе оградена от изящни дървени решетки, излезли като от приказките, и имаше голям прозорец, разделен на множество отделни квадратчета с мулиони, който гледаше към градината отдолу и бе отворен, за да влиза свежият въздух.

Под прозореца имаше очарователно местенце — диван с пухкави големи кадифени възглавници и малки възглавнички с пискюли, отрупано с книги. Какво идеално място да се сгушиш и да почетеш или дори — помисли си Фей с изненадваща симпатия — за разговор със звездите. Погледна през отворения прозорец и за миг изпита чувството, че се плъзга навън и се понася над града, там, където въздухът бе фин и сладък и миришеше на… Тя подуши с нос. Какво беше това?

Канела! Да, на масичката бе поставен поднос от три части с прясно изпечени сладки, покрити с топяща се глазура.

— Чакахме ви, нали, деца? — провикна се Уенди с мелодичния си глас. — Изглеждаш прекрасно, скъпа моя. Толкова красива брошка.

Фей се изчерви от удоволствие, безкрайно поласкана.

— Благодаря ви, мисис Форестър.

— О, наричай ме Уенди. „Мисис Форестър“ ме кара да се чувствам толкова стара… И Джак — каза тя, махайки с ръка към него. — Божичко, колко прелестен си в този костюм. Толкова висок и пораснал — въздъхна, почти натъжено, отпускайки ръцете си, без да откъсва поглед от мъжа.

— Е, влизайте и се настанявайте — възкликна отново Уенди, като запърха с малките си ръце. Фей си помисли, че така приличаше още повече на мъничко врабче — облечена цялата в кафяво, с бялата си коса и яркосините си очи.

Фей започна да оглежда голямата просторна стая с удивление, докато децата се заиграха на килима с няколко малки статуетки. Имаше толкова много прелестни и възхитителни неща, че не можеше да възприеме всичко наведнъж.

Антикварните мебели бяха красиви, но странно съчетание от периоди и стилове. Предположи, че Уенди бе подбрала тези мебели от всички други в къщата, когато я бяха разделили на три жилища просто защото са й били любимите. Столовете бяха сбор от различни видове с извити крака, с тапицирани облегалки и пискюли на странни места. Едната стена бе покрита с огромна библиотека, препълнена с книги. На другата имаше украсена с волути бяла мраморна лавица, върху която бе поставен чудато висящ шкаф. Беше с извити тънки подпори и представляваше чудата смесица от отворени рафтчета и стъклени шкафчета, които бяха по-скоро забавни, отколкото функционални.

Фей вдигна ръка към бузата си, ахна с удивление и замаяно пристъпи към него.

Внимателно огледа малките порцеланови фигурки, подобни на онези в нейния апартамент. Разпозна Зайчето Питър в синьото му палто^[2], Котарака в чизми, застанал наперено в прочутите си ботуши и с килнатата си шапка. Плъхът, Къртицата и Жабата държаха заедно рибарска въдица^[3], тук бяха и деликатната Алиса, тромавият Мечо Пух и, разбира се, на почетно място стоеше Питър Пан, който се биеше с капитан Хук.

Стар копринен черен цилиндър изпълваше лявата страна на рафта, а отдясно бе поставено много старо и много опърпано плюшено мече с едно липсващо око. На долния рафт имаше томахавка с мъниста и дълга опашка от нарязани кожени ивици. Фей пристъпи по-близо и се взря в средното стъклено шкафче, където се намираха най-малките съкровища. Затаи дъх, когато видя малък медальон, който искреше в цвят на прегоряло злато, гравирана сребърна кутийка, в която имаше макара с бял конец и една игла, и празна кутийка с тапицерия от яркосиньо кадифе.

— Дълго време вътре имаше напръстник — каза замечтано Уенди над рамото й. Фей се обърна и погледна въпросително старата жена.

— Но егоистичното момче си го взе обратно! — тросна се тя и повдигна вежди възбудено.

Фей отвори уста, но не можа да се сети какво да каже. Погледна отчаяно към Джак. Видя го приведен ниско, почти докосвайки стената, да се взира внимателно в една от изрисуваните по нея фигури. Вниманието на Фей веднага се насочи натам. Какъв стенопис! Всяка стена бе изрисувана с някаква сцена или събитие от приключенията на Питър Пан.

— Кой ги е рисувал? — попита тя.

Уенди отвърна небрежно.

— Аз. Защо? Аз ги нарисувах, не наведнъж, разбира се. Не бих могла да го направя. Рисувах малко по малко, когато имах желание. Тази я нарисувах скоро след като се върнах — каза тя и посочи паното на насрещната страна, на което имаше огромно дърво и под него — подземие от стаи като заешки дупки, в които можеха да се поберат малки деца. Фей погледна въпросително.

— Върнала се от…

— От Невърленд — отвърна тя. — Нали за това говорим? А за тази се вдъхнових след второто си пътуване — продължи тя и посочи пано с лагуна с искрящо синьо-зелено море, в която бе акостирал внушителен пиратски кораб. На пръснатите скали наоколо се излежаваха на слънцето няколко русалки с рубиненочервени устни и коси в пастелни цветове. — Много обичам русалките. Не са ли най-прекрасните създания?

Фей се обърна отново към Джак. Подпрял брадичката си с длан, той все още се взираше в момчето от стената. Мади и Том се бяха скупчили наблизо и изучаваха рисунките със сияещи очи.

— Истински русалки ли са? — попита със съмнение в гласа Мади.

— Можеш да се обзаложиш — отвърна Уенди. — Бяха доста капризни обаче. Тъжно ми е да призная, но ми отне ужасно много време да се сприятеля с тях и това стана само…

— Мисля, че можем да изчакаме малко с историята за русалките — прекъсна я Фей. В какво се беше забъркала? Не й харесваше очарованото изражение на лицето на Мади, нито напълно сериозното на Уенди. — Ъъъ, Джак? — провикна се тя. — Какво правиш там?

Той се изправи и се обърна към тях, а на лицето му бе изписано смущение.

— Тази рисунка. Това момче.

— Кое момче, скъпи? — попита Уенди, като застана до него.

— Толкова много са.

Беше вярно. Когато Фей се вгледа в рисунките по стените, откри множество момчета — скрити в малките дупки в дърветата или по клоните им, носещи се из облаците, дуелиращи се с пирати и преследващи индианци. Лицата на безброй малки момчета, всяко различаващо се от другите, надзъртащи от всяко ъгълче и всяка пукнатина.

— Кои са те? — попита тя.

— Това са моите изгубени момчета — отвърна Уенди невинно. — Бяха толкова много през годините, че реших да нарисувам лицата им, за да не ги забравя. Скъпите ми мили момчета, всяко едно от тях…

— Изгубени момчета? Какво имаш предвид под „изгубени момчета“? — попита Джак.

— Всички тези момчета, които дойдоха при мен, за да намерят дом, разбира се.

— А, момчетата от Дома за момчета — каза Фей, облекчена, че намираше вече някакъв смисъл във всичко това.

— Да — отвърна Уенди. — Всички мои момчета.

— Какво има, Джак? — попита Фей.

Той се взираше в сините очи на Уенди, толкова мъдри и знаещи, и усети, че през тялото му преминава тръпка. Беше убеден повече от всякога, че Уенди Форестър е ключът към разгадаването на неговото минало.

Посочи към момче с гаменско лице с гъсти къдрици и големи кафяви очи, което надзърташе иззад дънера на едно дърво, и каза:

— Никога преди не съм забелязвал това момче. Кое е то?

Тя се намръщи и поклати глава.

— О, не помня имената на всички, скъпи. Обичах всички еднакво. С изключение може би на едно момче…

— Наистина бих искал да знам дали си спомняш това момче — настоя той. — Виждаш ли, току-що научих, че съм бил осиновен от твоя дом за момчета, Уенди — млъкна, като я наблюдаваше внимателно. — Светът е малък, нали?

— Така е — отвърна тя, като постави пръст на бузата си. — Аз самата често си мисля за това.

— Не помня нищо за първите си години, нито кои са били родителите ми. Надявах се ти да си спомниш нещо. И да ми помогнеш. Ще означава много за мен, Уенди. Това момче — посочи отново към паното на стената — … знам, че звучи невъзможно, но то изглежда точно като мен на тази възраст. Може да съм аз.

Уенди го погледна и по лицето й премина вълна на нежност.

— Би могло да е така — после изражението й се промени и добави: — Какво значение има? Скъпо момче, всички се изгубваме в един момент от живота си, нали? — млъкна и го потупа нежно по бузата. — В крайна сметка трябва сами да намерим пътя си.

— Уенди…

— Съжалявам, Джак — каза тя и тонът й прозвуча доста категорично. Поклати глава. — Не мога да ти помогна. Искаше ми се да можех.

От високия часовник на стената се разнесе звън и внезапен вятър нахлу в стаята.

— Божичко, вече е и половина! — възкликна Уенди и плесна с ръце. — Надушвам и че наближава лятна буря. Хайде, нека затворим прозореца и да се съберем край масата. Да видим дали чаша хубав чай може да върне отново слънчевата светлина. Масата е готова, а водата е кипнала.

Джак погледна за последно замислено към рисунката и погали лицето на момчето с пръст.

— Съжалявам, Джак. Нямах представа — прошепна Фей, като се доближи до него. — Не се разстройвай, че не може да ти помогне. Тя не е съвсем на себе си вече.

— Не съм толкова сигурен — отвърна й той и присви очи. — Мисля, че мозъкът на Уенди е по-остър от всякога.

— Хайде, деца! — провикна се Уенди, приканвайки ги към малката кръгла маса, покрита със снежнобяла ленена покривка, на която бе сложен блестящ сребърен поднос с красив чайник и чаши за чай. Мади и Том вече бяха настанени на столовете с пухкави възглавници и засмените им лица грееха в очакване.

— Вече нямам домашна помощница, но мисис Джъркинс бе така добра да ми помогне — каза Уенди, докато наливаше ароматния черен чай в порцелановите чаши. — Тя не притежава особено изискан стил, бедничката, но се старае. Прилича на чая, който пие, неподсладен и тръпчив. Всичко е в подготовката. Обзалагам се, че вие предпочитате своя с много мляко и захар, нали, деца?

— Да, моля — отвърна Мади, като взе чашата си, но очите й се спряха замечтано на страничната помощна масичка, отрупана с малки нарязани сандвичи, ронливи курабийки, плодови пити с мармалад и различни сладкиши със сметана. Фей повдигна вежди, изненадана от добрите маниери на Мади. Том, както и преди, не откъсваше очи от Уенди. Седеше тихо и кротко на стола си, гледайки я как слага няколко бучки захар в чашата му.

— Може би още малко вода за теб, Тутълс? Така няма да е прекалено силен. Аз харесвам добре украсената маса, а ти, Фей? — попита Уенди.

— Аха, да — отвърна искрено тя, докато поемаше в ръце тънката порцеланова чаша, украсена с изящни люлякови цветчета и с позлатен ръб.

Това бе точно този вид чаени партита, за които бе казала на Бърнард, че американските жени не искат да участват в тях. И все пак, ето я, седеше на стола, напълно очарована от цялото представление.

— Захар, една бучка или две?

Фей се усмихна леко.

— „Любовта и скандалът са най-добрите подсладители за чая.“

Уенди спря да налива и я погледна смаяно.

— Хенри Филдинг. Колко прозорливо, скъпо момиче! Винаги съм харесвала този цитат.

Фей наведе глава и отпи от чая си, мислейки си, че Джак май е бил прав.

Уенди очевидно разсъждаваше съвсем ясно. Тогава как можеше едновременно с това очевидно да вярва в съществуването на Питър Пан?

Здравият разум й казваше, че това просто не можеше да е възможно или нормално, или дори рационално, и все пак имаше нещо магическо в този тавански апартамент, в тази мансарда, което обезсмисляше времето и проблемите. Отвън бурята набираше сила. В далечината прогърмя гръмотевица, а светкавица предизвести наближаващия дъжд. Но вътре бе топло и весело; никой не се боеше. Фей огледа масата с ленената покривка и събралата се групичка. Малкият Том, който обикновено се боеше от гръмотевиците, се смееше сърдечно, сърбайки от чая си, като го държеше здраво с ръце. Джак се бе облегнал назад и се смееше на нещо, което Мади му бе казала, а Уенди оглеждаше всички с доволно изражение. Дори чаят имаше доста приличен вкус.

Разговаряха за всякакви неща, русалки и пирати, естествено, но най-вече за историята на къщата и за всички странни случки, ставали през годините, в които Уенди живееше в нея. Когато силна гръмотевица прекъсна разговора им, Уенди остави чашата си на масата и възкликна:

— Време е за приказка!

— Ура! — извикаха децата, скачайки от столовете си.

Уенди избърса леко устните си с платнената салфетка.

— Обещах на децата днес да започнем книгата.

— И коя е тази книга? — попита Фей.

— „Питър Пан“, разбира се. Просто не можах да повярвам на ушите си, когато чух, че никога не са я чели. Представете си, да пропуснат такова приключение.

— Представям си — каза Джак, като пъхна ментов бонбон в устата си и повдигна многозначително вежди към Фей.

Тя изпита желание да му се изплези, но се въздържа и само го изгледа страховито.

— Сигурна ли си, че не си уморена, Уенди?

Замисли се за мисис Лойд и мисис Джъркинс и как това следобедно празненство може да й излезе през носа.

— Сигурна съм, че тези съкровища не могат да ме изтощят. Ела, млади човече.

Джак се изправи, но Уенди посегна към ръката на Том.

— Ще започнем приключението си днес. Точно в тази минута. Е, може би след леко пляскане с ръце, а? Чаеното парти затруднява леко нещата.

— Имаш ли нещо против и аз да слушам, Уенди? — попита Джак. — Признавам си, че никога не съм чел оригинала и някак си ми се иска да чуя как ти го четеш.

Очите на Уенди се навлажниха и тя се пресегна да погали къдриците на Джак.

— О, скъпо момче — отвърна му нежно. — Никога не е прекалено късно. Тези истории нямат нищо общо с възрастта. Те са за младите по сърце. Ела. Трябва да седнеш на най-хубавия ми стол.

Фей остана до масата, с плътно събрани ръце, и наблюдаваше как всички се събират около Уенди, която се настани на своето меко, отрупано с дантелени покривала кресло.

— Първоначално книгата е била наречена „Питър и Уенди“ — каза тя, като отваряше дебело издание, украсено със златистозелени ръбчета, с протрита кожа, лющеща се на места. Том си придърпа малко столче за крака до нея и се настани до коленете й. Джак седна в едно кресло с възглавници, а Мади се сви като котка в скута му. Фей почти я чуваше как мърка. В ъгъла жълтото канарче прекрати неспирното си чуруликане и се настани на пръчката в кафеза си, с един подвит крак. Всички бяха готови.

С изключение на Фей. Тя остана сама, изолирана, като чужда на това място. Колебаеше се между желанието също да се свие на кълбо и да изслуша историята и задължението да слезе на долния етаж и да се зарови в планината от работа, която лежеше на бюрото й.

Уенди си пое дъх и започна да чете.

— Всички деца порастват, само едно дете не порасна.

Фей погледна нервно към часовника на китката си.

Уенди спря, вдигна глава и я наклони леко на една страна.

— Фей, скъпа. Ти няма ли да слушаш?

Дисциплинираната й воля взе връх и тя поклати глава.

— Не мога, Уенди. Имам прекалено много работа. Не мога да отлагам повече. Благодаря за чудесния чай. Мади, доведи брат си долу веднага след края на четенето. Ще ви чакам. Сега, моля ви, не се занимавайте с мен. Просто ще се измъкна тихичко.

Уенди кимна, но в очите й се четеше не толкова разочарование, колкото тъга. Фей остана с впечатлението, че тя някак я съжалява. Беше нелепо, разбира се. Мади не й обърна внимание, но Том я гледаше притеснено. Дори Джак я изгледа с тревога.

— Ще те изпратя до долу — каза той.

— Не се дръж нелепо. Не е нужно.

— Може би не, но искам.

Джак се обърна към Уенди и каза:

— Продължи, ще наваксам, като се върна. Отмести се, принцесо — нареди той на Мади. — И ми пази креслото топло.

Уенди се усмихна одобрително и се върна към книгата си.

— Сериозно, Джак — прошепна му Фей, когато затвориха вратата зад себе си. — Едва ли има шанс да ме оберат по пътя към къщи, на долния етаж.

— И аз съм на същото мнение. Особено след като забелязах, че си добавила още една ключалка на входната врата. Може би просто искам да повървя малко с теб.

— Както желаеш.

Докато слизаха по голямото стълбище, Фей почувства закъснелия отпускащ ефект от чудесния чай и отново се изуми на майсторството и стила на старата къща. Бледите тапети на ивици в златисто и кремаво, овехтели, но все още елегантни и лъскавите медни свещници по стените, намекващи за пищния начин на живот, на който са се наслаждавали обитателите на къщата в някоя друга епоха от богатата английска история. На чаеното парти Уенди бе казала, че е израснала в тази къща. Обясни им как я бе наследила от баща си. Твърдял, че е прекалено стар, за да се занимава с голямата къща, многото стаи и стълбища, но Уенди смяташе, че просто след смъртта на майка й не можел повече да живее в нея.

Какво ли е да изживееш целия си живот в една къща, помисли си Фей. Беше нещо нечувано в тези съвременни времена, когато хората се местеха постоянно заради работата си, сменяха квартали, обикаляха по света и при пенсионирането си се оттегляха в страни с по-топъл климат. Но тогава домът е бил светът на човек. Между тези стени бе създадена историята на Уенди, тук тя бе празнувала своите специални празници, тук основните събития от живота й бяха оставили своя отпечатък.

Фей си представи Уенди на възрастта на Мади: с румени бузи и къдрици, летящи във въздуха, докато търчи по същите тези стъпала с дългата си пола и повдигнати фусти, закъснявайки за следобедния чай в детската стая на таванския етаж. Или когато е била по-голяма, млада дама в първата си официална вечерна рокля, може би разкриваща леко глезена й, може би с перо в косата и определено с перлите на майка си на шията. Сигурно се бе плъзгала грациозно по стълбището, с ръка на парапета, към младия мъж, който е трябвало да я съпроводи на бала.

Уенди като млада майка бе носила на ръце спящото си дете нагоре по тези стъпала. Майката на средна възраст бе стояла в подножието им и бе наблюдавала с блестящи очи как единствената й дъщеря, Джейн, видение в бяла дантела и тюл, слиза за последен път като Форестър, за да стане Лойд.

Щастливи дни, тъжни дни. Уенди се спуска припряно по стълбището заедно с Джейн, за да намерят убежище по време на бомбардировките през Втората световна война. Или спира на място, застивайки от предчувствие, когато британският военен служител влиза с телеграмата в ръка. „Съжалявам, мисис Форестър. Съпругът ви…“

Уенди върви бавно нагоре след затварянето на вратите на Лондонския дом за момчета за последен път, отброявайки с всяка стъпка броя на момчетата, на които бе намерила дом през изминалия почти половин век.

Един цял живот, изживян по тези стъпала.

— Много си тиха — каза Джак.

— Мислех си какво е видяло това стълбище. Какво ли е да живееш на едно и също място през всичките тези години. Никога не съм живяла на едно място повече от три или четири години. Никога не съм имала таванска детска стая. Баща ми работеше като посредник за веригата „Сиърс“ и местеше семейството в нов град, в нов щат всеки път, когато се налагаше. Къщите ни изобщо не приличаха на тази. Бяха модерни къщи в предградията. Кажи ми, ако можеш, защо всички тези къщи под наем в Америка имат грозни кафяви килими и още по-грозни светлосиви стени? — изсмя се тя високо. — Не че ме интересуваше. Никога не се задържахме на едно и също място достатъчно време, за да се привържа към него.

— Но все пак си се привързвала към нещо, било те е грижа. Очевидно е.

Фей почувства внезапна болка, когато си спомни колко грижливо опаковаше колекцията си от кутийки от бонбоните „Пец“ при всяко местене. Не позволяваше никой друг да го прави. Малките ярко оцветени анимационни герои от филмите на „Уорнър Брадърс“, Дядо Коледа, Великденският заек — всички бяха част от първата й „колекция“, единственото постоянно нещо от къща в къща.

— Помня колко се изненадвах, когато отивах на гости у приятелки от колежа и виждах всичките им стари вещи, прибрани в гардеробите в стаите им. Имаха годишници от училище, пълни с приятели, някои от които все още живееха в същия стар квартал. Трофеи от състезания по спортове, които никога не бях играла, пуловери, стари избелели корсажи и много снимки навсякъде. Предполагам, че съм завиждала за всичко това. Нали знаеш, сигурност… — сви рамене отново. — Глупаво е, разбира се. Една къща не означава сигурност.

— Не, не означава — отвърна той, като се облегна на рамката на вратата и се загледа в лицето й.

— Извинявай — каза тя, поглеждайки го за миг. — Ето ме тук, мрънкам как съм нямала детска стая, а ти не си имал дори семейство. Значи си бил в сиропиталището на Уенди?

— Така изглежда. Бил съм осиновен от тук на осем години. Не мога да си спомня нищо преди шестгодишната си възраст. Но имах семейство. Осиновителите ми ме отведоха във фермата си в Небраска, където израснах. Живях в малко градче, докато пораснах достатъчно, за да се махна оттам, а когато родителите ми умряха преди няколко години, продадох фермата и никога не се върнах там. Никога не съм пасвал напълно в онази среда, но все още помня как се събуждах от миризмата на канелените кифлички на майка си, които тя печеше в старата селска фурна, ленивите вълнички в езерото, докато ловях риба в горещите летни дни, и звукът на кравите, които мучаха, когато баща ми ги прибираше от пасището. Не мисля, че къщата прави дома, Фей. Независимо дали е голяма, малка, богата или бедна, градска или на село. Това, което става вътре в нея, създава спомените.

Фей хвърли за последно замечтан поглед към деликатните джунджурии, които ограждаха входа на площадката на третия етаж. Никога не бе живяла в къща с впечатляваща архитектура — или с впечатляващ дух. В душата си жадуваше за тези джунджурии.

— Обзалагам се обаче, че е много по-лесно да си създадеш тези спомени в къща като тази.

— А аз се обзалагам, че Уенди Форестър е била тази, която е направила това място щастлив дом.

Фей присви устни и го погледна ядосано. Защо винаги й противоречеше? Особено се дразнеше, когато всъщност бе прав.

— Колко тъжно, че когато Уенди е остаряла, е била изоставена и обявена за сенилна и безполезна. Сега тази къща прилича по-скоро на гробница, отколкото на съкровище — поклати тя глава и се отърси от безсмислените си фантазии. — Не бих искала да ми се случи подобно нещо. Казвам, носталгията да върви по дяволите! Здравият разум и един долар ще ти осигурят нужната чаша кафе. Или трябва да кажа „чай“? Трябва да се грижим за себе си.

Джак свъси вежди, докато наблюдаваше как Фей изпъва тънките си рамене, физически настройвайки тялото си да подхожда на строгите й разсъждения. Тя беше толкова деликатно създание, с крехки кости, толкова невинна. Но в себе си носеше характера на териер. От онзи тип, който, когато захапеше някой кокал, никога нямаше да го пусне. Не го пусна дори за да изслуша една приказка. От копнежа в красивите й очи можеше да каже със сигурност, че искаше да остане.

Вятърът се засили, прозорците се разклатиха. Погледът на Фей се изостри, стана напрегнат, когато се обърна рязко да провери дали прозорците са плътно затворени и заключени.

Забравяйки колебанията си, Джак протегна ръце и я придърпа към себе си. Тя се дръпна рязко назад.

— Шшш, Фей — каза той, като сведе главата си към нея. — Няма да те нараня.

Доближи се и нежно я целуна по челото.

Тя въздъхна и отпусна рамене.

Отблизо Джак усети аромата на рози в косата й и нещо друго, което не можеше да определи. Беше сладко и чувствено. Направо опияняващо. Дишането му се учести. Тя преглътна леко. За момент останаха така, взиращи се в очите си, съпротивляващи се на силата, която ги привличаше един към друг, като две безпомощни целуващи се кукли, които, когато са поставени близко една до друга, се привличат заради магнита в устните си.

Фей и Джак се предадоха на желанието си.

Той сведе устните си към нея, чу как тя внезапно си поема дъх, почувства как устните й омекват, допрени до неговите, подуши отново невинния аромат на рози в косата й. Смяташе да я целуне съвсем леко, приятелски, за утеха. Но целувката му се бе разпалила така ярко и мощно като светкавицата отвън, разпращайки огън през вените му. Сърцето му започна да бие силно и да разтърсва гърдите му като гръмотевица. Явно същото ставаше и с нея, защото усещаше как тя се топи, допряна до него, и чуваше нежното туптене на пулса в гърлото й. Пристъпи по-близо и притисна тялото си до нейното. Тя повдигна крехките си ръце и ги обви около врата му, притискайки се силно до него като листо, захванало се за потрепващ клон.

Отвън бурята бушуваше с пълна сила. Разнесе се гръм, вятърът изфуча, дъждът биеше право в прозорците. Вътре Джак усещаше как бурята бушуваше между тях. Внезапно над главите им отекна силен тътен. Прозорците се разклатиха, а лампите премигнаха. Фей подскочи и се откъсна от прегръдката му, с пламнали и поруменели бузи. Повдигна пръсти към тях, сякаш да охлади разгорещената си плът. Докато се взираха в очите си, измервайки напрегнатото мълчание между тях, Джак се опита да предположи дали тя ще му се усмихне, или ще го шамароса. Надяваше се на първото, но усещаше, че по-скоро заслужава второто.

— Това не трябваше да се случва — каза тя тихо.

— Не можах да се въздържа.

Джак вдигна ръка, за да разхлаби вратовръзката си и да разкопчае яката си. Ухили се със своята изкривена на една страна полуусмивка, която издълбаваше трапчинката в лицето му чак до брадичката.

— Имаше светкавица. Беше спонтанно избухване.

— Не се интересувам от такива неща.

— Какви неща?

— Свалки. Не е в стила ми — прокашля се тя. — Това няма да се случи отново.

— Сякаш можем да го контролираме.

— Разбира се, че мога да го контролирам.

Той поклати глава.

— Бориш се с Майката Природа, Фей. Чакай, чакай, не избухвай. Нека ти обясня. Виждаш ли, има един феномен, свързан с електричеството и магнетизма — каза той и се наведе към нея, за да вдиша отново аромата на рози в косата й.

Фей затвори очи, пометена от магнетизма, който току-що бе описал.

— И смятам, че в този момент и двете протичат между нас — допълни Джак с пресипнал глас в ухото й.

Очите й се отвориха рязко и тя постави ръце на гърдите му, като нежно, но твърдо го отблъсна.

— Не знам за какво говориш.

— Говоря за природните сили, Фей.

Джак отметна кичур коса от лицето й. Тя го плесна през ръката, за да го накара да я махне, и той с примирена въздишка я пъхна в джоба си.

— Мисля — каза тя, като се обърна и отвори вратата си, — че трябва да насочите своите природни сили някъде другаде, д-р Греъм.

Фей влезе в апартамента си, като се стараеше да застане така, че вратата да бъде между тях.

— Фей — каза Джак, задържайки вратата с ръка. От очите му бе изчезнала всякаква закачка. — Не съм обмислял това да се случи. Просто… се случи. Аз самият съм също толкова изненадан, колкото си и ти. Съжалявам, ако съм те обидил. Но не съжалявам, че се случи. Наистина бе спонтанно избухване. Беше природна проява в най-чистия й вид. Целуваш се прекрасно, Фей О’Нийл. И ти идва отвътре, естествено. И се надявам да имам шанса да усетя целувките ти отново някой ден. Но обещавам, първо ще попитам — освободи вратата и отстъпи назад. — Ще те оставя сама, съседке. Чао засега.

Фей затаи дъх, докато го гледаше как се обръща и се качва по стълбището към мансардата, вземайки по две стъпала наведнъж с дългите си крака. Скоро зави зад площадката и изчезна от погледа й. След като затвори вратата, тя се плъзна в апартамента, издиша шумно и остана на място, все още замаяна от объркване.

Не беше усещала тръпката от такава целувка от гимназията. Дали някога бе усещала нещо толкова силно с Роб? Не смяташе.

Спонтанно избухване, така го бе нарекъл той. О, божичко, бе толкова прав. Беше почувствала експлозията вътре в себе си в момента, в който устните му докоснаха нейните. Повдигна пръсти и докосна нежната, чувствителна кожа, затваряйки очи. Вътрешностите й пламтяха, а кръвта й течеше като лава във вените й. Последствие от шока.

Какво й ставаше? Бяха минали няколко години, откакто бе била с мъж. Можеше ли просто да е жажда за секс? Да е гладна за мъже? Просто обикновена възбуда? Имаше много начини, някои доста груби, които беше чувала да се използват за описание на това, което бе почувствала да се случва с тялото й. Тази целувка бе магическа. Беше…

— Не, не, няма! — скастри се тя сама и се отдръпна от вратата. Нямаше да се впуска в романтично мечтание за тази целувка. Ако го направеше, щеше да започне да го търси с очи всеки път, когато пресичаше прага на номер 14. Трябваше да се съсредоточи върху децата си, върху работата си.

Работата й. Сякаш някой изля кофа студена вода върху нея. Имаше презентация пред Сюзън Пъркинс и екипа й в понеделник. Няма по-добро средство за заличаване на сексуалното желание от студената светкавица на страха и безпокойството. Фей грижливо опакова мислите си за Джак и ги прибра в малка кутийка с надпис „опасно възбуждащо“, която постави в най-далечните кътчета на мозъка си.

— Съсредоточи се — казваше си тя отново и отново, докато носеше материалите си от бюрото в спалнята си, включваше светлината на нощната си лампа, остреше два молива и вадеше чисто нов бележник. — Съсредоточи се — каза си, когато усети за миг полъх от одеколона на Джак по кожата си. — Съсредоточи се — простена тя, когато отпусна глава на ръката си и бе разтърсена от сравнително слаб по скалата на Рихтер трус, преминаващ по цялото й тяло.

* * *

Няколко часа по-късно се прозя шумно и разтърка тила си, напълно изтощена. Децата спяха в леглата си. Бяха пропълзели в тях послушно. Обаче не и преди да се върнат в мансардата за още една следобедна порция от историята. Мади отказваше да нарича дома на Уенди „жилище“ или „апартамент“, или както и да е другояче, освен „детската стая“, защото самата Уенди наричаше така пространството на третия етаж. Фей не можеше да спори с това, въпреки че изглеждаше малко нелепо да се нарича домът на една възрастна жена „детска стая“, защото всъщност името бе изключително подходящо.

Погледна към поставения на бюрото часовник в стил Кралица Ан и въздъхна. Малкото му кръгло лице разкриваше, че бе почти полунощ. Не смяташе, че би могла да направи нещо повече по презентацията си. Патиците й, както обичаше да се изразява Бърнард, бяха построени в редица, готови да бъдат отстреляни. Сега се нуждаеше само от един добър сън. Все още напрегната, се надигна и прекоси стаята, за да отиде до прозореца; отдръпна пердето от шотландска дантела и погледна към улицата отдолу. Жълтите ореоли светлина от уличните лампи пронизваха леката мъгла. Вятърът разклащаше листата на дърветата, строени в редица едно до друго по мрачната пуста улица. Наведе се да отвори прозореца, съвсем леко, за да пусне мъничко от влажния нощен въздух в стаята. Може би щеше да й помогне да се отпусне и да се унесе в сън.

Освежаващият студен нощен въздух ухаеше сладко и тя се просна в леглото си и затвори очи, за да заспи. Вятърът галеше ласкаво кожата й и мислите й бавно се разсеяха, изтънявайки като облаците отвън. Преди да се унесе съвсем, някъде в далечината се чу високата натрапчива песен на флейта. Приятна и весела мелодия, игрива и натрапчива, която като че ли я зовеше към това смътно, мъгливо пространство, намиращо се между будното състояние и сънищата. Докато заспиваше, здраво запечатаната кутийка в съзнанието й, в която бяха затворени спомените й за целувката на Джак, се изтърколи от рафта и се отвори.