Мери Алис Монро
Втората звезда надясно … чак до сутринта (25)

Глава 24

Събраха се в голямата слънчева кухня на номер 14. Джак запали малък огън в камината, за да стопли къщата и тях след загубата на Уенди. Всички си бяха сложили маските на смелостта, убедени, че Питър бе дошъл да я вземе и да я върне най-накрая в Невърленд. Но все пак тя им липсваше, особено на Мади и Том. Липсваше им гласът й, уханието й, допира й.

Липсваше им да седят до нея и да слушат историите й.

Липсваше им възможността да изтичат нагоре по стълбището за чаша сладък чай и доза оптимизъм. Липсваше им чувството, че всичко бе възможно, когато бяха в нейната прегръдка.

Фей дойде да приседне до тях край огъня и притисна личицата им в скута си, до гърдите си, там, където сърцето й туптеше тежко от любов към тях.

— Иска ми се да не си беше отивала — каза Мади тихо.

Том кимна мълчаливо.

— Просто дойде и нейното време да си тръгне, скъпа — отвърна Фей, като ги погали по главите. — Тя беше готова.

— Иска ми се да отидем с нея — каза с отчаяние Том.

Фей прегърна още по-здраво своите съкровища, целуна ги по челата и мислено каза майчината молитва — желанието на Том да не бъде изпълнено, поне не и докато тя е жива.

— Радвайте се за Уенди. Тя винаги ще бъде с нас в спомените ни. А нощем можем да оставяме съобщения за нея на звездите. Мади, Том, сигурна съм, че тя е щастлива сега. Усещате ли го? И нямаше ли да ни смъмри, ако видеше, че сме тъжни в такъв прекрасен ден?

Децата кимнаха и изтриха очите си, после извиха вратлетата си, за да надзърнат през градинския прозорец. Навън слънцето бе високо в небето и градината бе великолепна със своите червеникави и златисти цветове. Том се изпъна, а Мади се наведе, за да плесне с ръце и да повика Нана при себе си.

Вълнението от новия ден искреше в очите им, надеждата замени тъгата в миг.

Магия, помисли си Фей.

 

 

Инспектор Рос пристигна рано сутринта, както и Иън Фарнсуорти, за да разпитат децата за тяхното изчезване. Седнаха до голямата дървена маса, разпръснаха формулярите си и грижливо попълниха всички бланки, които можаха, докато отпиваха от чая си и похапваха бисквити.

Том вече говореше свободно и се опита да им обясни, че е добре, че никой не го е наранил и че Уенди не го е отвеждала никъде, нито го е оставяла на някакво място. Последното го каза със стиснати юмручета и отбранителна искра в очите. Нямаше да позволи никой да говори лошо за неговата Уенди.

Въпросите обаче бяха безкрайни и независимо по какъв начин ги задаваше инспектор Рос, независимо дали разделяше децата, или ги разпитваше заедно, отговорите им винаги бяха едни и същи.

— Значи отидохте по своя воля?

Мади и Том клатеха крака и правеха гримаси на досада.

— Аха…

— В „Невърленд“?

Мади потърси с поглед майка си. Фей й се усмихна от мястото си от другата страна на масата и сви рамене.

— Да.

— Заедно?

Том кимна.

— Да.

Фарнсуорти се наведе напред и се намеси:

— Детектив Рос има предвид тематичния парк „Невърленд“. В Лондон. За това ли говориш?

Джак и Фей се спогледаха развеселено.

Мади и Том също си размениха заговорнически поглед, предадоха си безмълвно някакво послание, после се усмихнаха и тържествено погледнаха инспектора.

— Аха… — потвърдиха те равнодушно.

— Избягахме — каза Мади, сякаш рецитираше предварително подготвен отговор. — И после се върнахме.

Фарнсуорти присви очи и се почеса замислено зад ухото.

Детектив Рос се облегна назад в стола си със стон и потърка брадичката си.

— Ще се осмеля да кажа, че съм удовлетворен от отговорите. Случаят ми изглежда изяснен и решен, какво ще кажеш, Фарнсуорти?

Детективът погледна към Джак, после се усмихна широко.

— Изяснен и решен — потвърди той.

— О, между другото, д-р Греъм — каза Рос, докато събираше формулярите си. — Натъкнахме са на информация за вас, докато се ровехме из онези досиета.

Джак, който стоеше облегнат до стената, се напрегна и почти подскочи.

— Защо не казахте веднага? Какво научихте?

— Наистина сте били изоставен. На прага на мисис Форестър, точно както твърдеше и тя. От млада, неомъжена майка. Баща ви е неизвестен — сви рамене Рос и прибра моливите в чантата си. — Често срещана история. Изглежда доста хора са подхвърляли бебета в дома на мисис Форестър години наред. Вероятно, защото е била споменавана често в светските страници на вестниците. Тя и нейният Лондонски дом за момчета. Очевидно е, че не ви е отвлякла и… — прокашля се той — Скотланд Ярд не вижда основания да продължи това разследване. Нито на Уенди Форестър, нито на самия дом.

Изчерви се, като си спомни как началникът му го бе сръфал дори само когато го предложи.

— Никога не съм вярвал истински в цялата тази история с отвличането и с глупостите за раздвояването на личността.

— Кажете ми, инспектор Рос — попита Джак, като се приближи до Фей и постави ръце на раменете й. — Дали случайно сте успели да откриете името на майка ми?

Фарнсуорти повдигна очи и превъртя езика в устата си.

— Ъъъ, не, не… — закашля се Рос. — Нищо официално. Само някаква бележка някъде.

Джак се ухили и се наведе да прошепне в ухото на Фей.

— Видя ли? Мисля, че всички сме били изгубените момчета на Уенди.

Фей сплете пръстите си с неговите.

— Изгубени, но вече намерени.

— Е, предполагам, че приключихме тук — каза делово Рос. — Радвам се, че всичко се разви толкова добре. А вие, двамата — обърна се той строго към децата, — да няма следващ път, нали? Големи късметлии сте, такива сте наистина. Не искам да притеснявате майка си отново с такова лекомислено поведение. Бог знае какво можеше да ви се случи там.

— Пирати, диви индианци, кой знае… — намеси се Фарнсуорти, повдигайки вежди.

Децата се подсмихнаха, но останаха мълчаливи.

Разнесе се тихо потропване по вратата и когато Джак отвори, видя мисис Лойд. Покани я вътре и щом я видя, Фей се спусна към нея и хвана ръцете й в своите. Джейн Лойд изглеждаше променена, като че ли тъгата бе загладила острите й ръбове, гласът й бе станал по-мек, както и изражението й.

— Толкова съжаляваме, че Уенди ни напусна — каза Фей. — Тя ще ни липсва много.

— Благодаря ви — отвърна искрено Джейн. — И на мен ще ми липсва. Предполагам, че ще липсва на страшно много хора. Но вярвам, че сега е щастлива. Най-накрая.

Започна да рови в голямата си дълбока чанта.

— Дойдох да ви дам нещо. Само да го намеря. Момент… знам, че е тук. О, да, ето го.

Извади ръката си и разтвори дланта си. На нея лежеше малък златен напръстник.

Мади го забеляза и скочи от стола си. Дотича със светкавична скорост до нея.

— Това е напръстникът на Питър! Уенди му го е дала. Той го наричаше „целувка“ и винаги го носеше на верижка на врата си. Близо до сърцето си.

Лицето й бе пламнало и думите направо излитаха от устата й.

— Да — каза Джейн, изненадвайки всички с отговора си. — И аз го разпознах, така е.

— Откъде го взехте? — поиска да узнае Том.

Джейн се усмихна замечтано.

— Намерих го на перваза на прозореца тази сутрин в стаята на майка ми. Мисля… — млъкна. — Мисля, че са го оставили за нас. За да ни кажат, че всичко е наред и че Уенди вече е с него.

— Той вече не се нуждае от него — въздъхна Мади.

— Не, не се нуждае, и аз така мисля — обърна се Джейн към момичето. — Но и на мен не ми е нужен. Може би ти ще го вземеш?

Джейн й подаде напръстника. Мади я гледаше с широко отворени очи, кръгли като чаши за чай. Взе напръстника в ръка и се втренчи в него с благоговение и почуда в душата.

— Може ли да го погледна? — попита Джак.

Мади му го подаде внимателно и наблюдаваше като орлица как той държеше и оглеждаше съкровището й.

— Предполагам, че това доказва съществуването на Питър Пан — погледна Джак към Фей. — Печеля облога.

Тя отвърна прямо на погледа му.

— Всички печелим. И доброволно признавам, че вярвам.

Джак издиша дълбоко. Присви очи и се загледа в напръстника в дланта си. След миг повдигна очи, стисна устни, после попита:

— Кажете ми, мисис Лойд. Все още ли смятате да продадете къщата?

Фей ахна, смаяна от внезапността на въпроса. Предполагаше, че някъде на заден план в съзнанието си е знаела, че след смъртта на Уенди сградата на номер 14 щеше да бъде продадена. Джейн Лойд не бе скрила намеренията си. И все пак се бе надявала, че нямаше да бъде толкова скоро.

Плъзна поглед из голямата топла кухня на старата къща, която бе обикнала през последните месеци, спирайки се с копнеж на уютните кътчета и джунджурийките, сякаш ги виждаше за последен път. Погледна към прозорците, разделени от мулиони на множество красиви квадрати, вдиша уханието на горящото в синята камина дърво. Представи си сините тапети на цветя, пухкавите възглавнички, стафордширския порцелан, лимонения мирис в антрето и, разбира се, магията на великолепната мансарда на Уенди. Най-накрая спря поглед на прекрасната градина, където бяха пуснали корени и разцъфнали сърцата и въображението на децата й, и сега тя бе толкова ярко и пищно място, като есенните цветя.

Фей бе научила, че една къща не е лепилото, което свързва семейството заедно. Независимо дали е красив замък, имение, къща или малък апартамент, колкото и наситено със спомени да е мястото, каквато и старо семейно наследство да е, никоя къща не е дом. Мади и Том — а вече и Джак — бяха хоросанът на нейния дом. Любовта бе основата. Където и да отидеха оттук нататък, те щяха да довършат дома си с безценните спомени, и стари, и нови. Щяха да засадят нови семена в добре наторената почва.

И все пак, помисли си тя замечтано, докато погледът й се насочи към децата й, които се въртяха и смееха с Нана с невъздържано детско веселие, тя бе открила тук щастието. Номер 14 щеше да й липсва.

Очите на Джейн Лойд се разшириха от изненада, когато чу въпроса на Джак.

— Аз… Не знам. Не съм мислила — заекна тя.

— Продавате ли я? — настоя той.

— Да, разбира се.

— Скоро ли?

— Колкото е възможно по-скоро, надявам се.

— Добре — отвърна той решително.

Фей го погледна изпитателно, изненадана от внезапната му деловитост.

Джак й отвърна с многозначителен поглед, после се обърна към мисис Лойд и каза съвсем небрежно:

— Може да си спестите комисионата за агента на недвижими имоти. Ще купя къщата — погледна смаяната Фей и добави: — Какво? Не смяташ, че ще живея в това голямо място сам, нали? Сделката е за целия пакет. Ти и децата сте включени в него. О, и Нана също.

Млъкна и изведнъж цялата му дързост изчезна и на лицето му се появи неувереното хлапашко изражение.

— Разбира се, ако кажеш „да“.

Фей не каза нищо — не можеше. Беше прекалено неочаквано, толкова спонтанно. Толкова типично за Джак. Радостта се надигна в гърлото й и тя трябваше да преглътне или щеше да избухне в срамен плач и да започне да нарежда всякакви нелепи неща, и о, просто не успя да се сдържи. Сълзите се стекоха по лицето й и тя кимна в знак, че приема.

Джак пристъпи напред, за да хване ръката й. Мисис Лойд ахна, двамата инспектори отстъпиха назад, дори децата подскочиха и запляскаха с ръце — но всичко това изчезна от полезрението на Фей, тя виждаше само усмихнатото лице на Джак. Отново бяха само те двамата, единна хармонична сила в космоса.

Джейк постави напръстника на пръста й.

— Ето — каза той с дяволита усмивка. — Сделката е подпечатана.

Докато стоеше все още замаяна, около нея настана истинска суматоха. Инспекторите събраха докладите си и бързо се изнесоха, заедно с доволната мисис Лойд, която мърмореше нещо как майка й щяла да бъде толкова щастлива. Когато стаята отново се успокои, Джак хвана ръката на Фей и я поведе към градината.

Мади и Том вървяха отпред, като спореха оживено кой от тях щеше да спи в мансардата, а Нана ги следваше по петите.

Есента бе навсякъде, но в сърцето на Фей бе пролет и светулките ей сега щяха да започнат своя ухажорски танц и да запалят фенерите си, а децата щяха да засеят нови семена. Беше пролет и тя щеше да оставя прозорците широко отворени, за да може в дома и в живота им да влиза всичко ново, чудно и магическо.

Щеше да оставя прозорците отворени, даде си обет тя, всеки ден, до края на живота си.

— Виж, мамо! Джак, по-бързо, погледни! — развика се Мади и гласът й отекна из градината. — Фонтанът!

Фей и Джак се присъединиха към Мади и Том край своенравния фонтан. Той се тресеше и ръмжеше, тракаше и стенеше. После, с едно гигантско въздушно свистене изхвърли струя вода, която се изля през дупките във флейтата на момчето.

Децата се смееха и танцуваха, а Джак подскачаше от гордост. Фей скръсти ръце и се усмихна разбиращо на дръзкото нахално бронзово хлапе. И както винаги, можеше да се закълне, че той й се усмихна в отговор.

И както винаги, чу музиката.