Мери Алис Монро
Втората звезда надясно … чак до сутринта (13)

Глава 12

Потеглиха на първото си лондонско приключение още следващия уикенд. Мади и Том направо не бяха на себе си от трепетно вълнение, като и двамата до последно не вярваха, че пътуването ще се осъществи — очакваха, че ще бъде отложено заради поредния краен срок или лошо време, или някакво друго извинение, което възрастните толкова майсторски измислят.

Том настоя да вземат и Уенди и отказа да чуе аргументите на майка си. Фей бе убедена, че мисис Лойд щеше да ги прати за това в Лондонската кула. Том бе непреклонен. Нямаше да отиде в „Невърленд“ без Уенди.

В събота сутринта всички обитатели на номер 14, млади и стари, се качиха на едно такси и поеха към тематичния парк „Невърленд“. Докато се клатушкаха на задната седалка, Уенди долепи длан до лицето си и заяви, че това е много по-неудобен начин за стигане до Невърленд.

— Летенето на гърба на вятъра е много по-забавно!

Том изненада всички, като се разсмя с глас. Духът на приключението вече искреше в очите му вместо обичайната застинала свенливост. Джак стисна ръката на Фей и тя стисна неговата в отговор.

Когато наближиха входа на парка, вълнението им направо закипя и децата започнаха да сочат към бледорозовите, зелените и лилави пързалки и въртележки, които се показваха през тъмнозеления гъсталак. Отблизо обаче се забелязваше, че паркът бе имал и по-добри дни. Нямаше кой знае колко неща, просто разнородна колекция от старомодни въртележки и клюмнали стари щандове със захарни сладки, оградени от разнебитена кафява ограда.

Когато излезе от таксито на входа, Фей бе обхваната от притеснение, което се опита да прикрие. Мади и Том обаче смятаха, че всичко е великолепно и потропваха от нетърпение по чакълестата пътека като състезателни коне на старта на надбягването, докато Джак плащаше билетите за входа.

— О, виж, Уенди! — възкликна Мади, подскачайки на място. — Ето го Пиратския кораб. А там! Лагуната на русалките. Също като в книгата. А виж там! Мисля, че е тотемен стълб. Сигурно там живее Тигровата лилия^[1]!

Том сграбчи ръката на Уенди и се взря с изражение, което бе комбинация от нетърпение и страх.

— Наистина прилича на нейния тотемен стълб — отвърна Уенди, като премигна и се огледа в странния свят около себе си. Малкото й сбръчкано лице изглеждаше объркано, а очите й искряха от смайване. Поклати глава и допирайки пръст до бузата си, каза замислено: — Но лагуната е сбъркана! Надявам се не мислят, че тази жалка буца е Пиратската скала? Цъ. Хайде, деца, нека да разгледаме наоколо.

Джак подаде билетите на входа и децата се втурнаха към въртележката със скоростта на куршум.

— Внимателно, Том, не влачи така Уенди — провикна се Фей, но те вече бяха прекалено далече и не я чуваха: шестгодишното момче, държащо за ръката една пъргава старица.

— Дали няма да се умори прекалено много? — попита Фей Джак, докато спираха да купят фъстъци от една сергия.

— Предполагам, че тя ще ни каже, ако се умори. Уенди владее положението. Хайде, Фей. Да отидем на Пиратския кораб.

— О, не, никога не се качвам на гондоли. Става ми лошо.

— Пак се инатиш.

Джак я хвана за ръка и я повлече към импровизирания кораб, който се поклащаше напред и назад, все по-високо и по-високо, като гигантско махало. Фей се почувства като хлапе, тичащо ръка за ръка с най-добрия си приятел. Уенди и децата вече бяха на опашката и Мади танцуваше от вълнение, когато им помаха да побързат, за да се наредят зад тях. Щом стигнаха, Фей се облегна на гърдите на Джак, опитвайки се да си поеме дъх, и се изпълни с радостен трепет, когато той обви ръце около раменете й в приятелски жест.

Останалата част от сутринта продължи по същия щастлив и безоблачен начин. Децата сочеха към въртележките, които разпознаваха от историята на Питър Пан — и към други, които не бяха част от нея, но са били добавяни през годините — после се затичваха натам, обикновено следвани от Джак, без изобщо да поглеждат към майка си. Тя предпочиташе да ги следва с по-умерено темпо, заедно с Уенди, като държеше пуловерите и бутилките с вода, както и полуизядените пръчки захарен памук, който миришеше на чиста захар. Качи се на някои от по-бавните въртележки и пропусна всичко, което беше свързано с изкачване нагоре и спускане надолу или с разлюляване наляво и надясно, от което мозъкът й се разклащаше.

Децата не можеха да разберат как на нея й бе повече от достатъчно вълнението да ги гледа, стиснали здраво металните пръчки, с усмивки до ушите, които не слизаха от лицата им. Изражението на Мади бе изгубило обичайното си напрежение и тя подскачаше и се въртеше на мястото си като всяко осемгодишно момиченце. Когато се усмихваше, цялата засияваше и Фей с изненада забеляза, че тенът на лицето й се бе подобрил и тя не изглеждаше сива като мишле, а направо красива. А Том… Фей се смя до сълзи, когато видя срамежливото си момче да отмята назад глава и да се смее с цяло гърло. Именно неговия писклив смях чуваше тя над останалите викове и писъци, и карнавална музика. Той пронизваше летния следобед. Звукът на смеха на детето й, след толкова много мълчание, бе най-сладката музика, която някога се бе надявала да чуе.

— Мамо, къде е Уенди?

Тъкмо бяха завършили обиколката си с Виенското колело и коленете на Фей леко потрепваха.

— Какво имаш предвид? — възкликна тя и бързо огледа лицата на малката им групичка. Мади, Том, Джак. Но не и Уенди. Сърцето й се качи в гърлото.

— Сигурно просто се разхожда някъде. Знаеш как изучава всички кътчета в парка.

— Том — каза бързо Джак, като пристъпи напред и го хвана за ръката. — Защо с теб не отидем до предния вход, докато майка ти и Мади обиколят отново наоколо? Паркът не е голям; не може да е отишла далече.

Том видя изражението в очите на Джак и бързо го хвана за ръка.

— Хайде, партньоре — кимна му Джак.

Двамата се отдалечиха, а Мади и Фей тръгнаха в противоположната посока. Когато се срещнаха пред входа, от Уенди още нямаше и следа.

— Къде може да е отишла? — каза Фей, вече доста притеснена. — Изглеждаше объркана. Цяла сутрин сочеше разни места, които приличали на истинската страна Невърленд, и такива, които са били сбъркани. Струва ми се, че за нея бе донякъде тъжно преживяване да види всичко това. Може би й дойде прекалено. Ами ако тя… нали знаеш… — погледна към децата и затвори уста, не желаейки да ги притеснява.

— Сигурно е отлетяла за истинската Невърленд — каза сериозно Мади.

— Не ставай глупава — тросна се Фей. Притеснението й я бе изнервило.

Джак потупа Мади по рамото с широката си длан, за да я успокои и премахне намусената гримаса, която се появи на лицето й.

— Най-вероятно просто се разхожда някъде. От другата страна има приятен парк, а знаеш колко много Уенди обича цветята. Обзалагам се, че е отишла да се възхищава на розите.

— Прав си — откликна Мади. — Уенди особено много обича розите.

— Така е — добави Фей и я погали по косата, за да възстанови мира между тях.

Том се хвана за тази възможност и се запъти решително към изхода, стиснал малките си ръчички в юмруци. Фей се смая колко целеустремен и смел можеше да бъде малкият й син — тя не познаваше това дете!

— Предполагам, че е по-добре да побързаме, ако не искаме да изгубим и Тутълс — каза Джак.

— О, той ще я намери — обясни Мади, като се спусна след него. — Том винаги знае къде е Уенди.

Оказа се, че Мади бе права. Като трениран гълъб Том ги поведе покрай розовата градина право към малка полянка сред гората, красиво сенчесто местенце. Под дърветата имаше няколко пейки и на една от тях бе седнала Уенди. Разговаряше оживено с млада двойка, докато галеше и се възхищаваше на огромния им санбернар. Когато доближиха, видяха, че на земята до него имаше пет малки дундести кученца.

— О, миличките! — изпищя радостно Мади и изтича, за да се присъедини към Уенди и Том в любвеобилното празненство, което се вихреше в тревата.

— Остави Уенди за малко сама и тя ще си намери кученца — каза ухилено Джак, сръгвайки Фей в ребрата. — Осъзнаваш какво ще се случи, нали?

— О, не — изпъшка тя. — Не и кученце…

— Просто те предупреждавам.

— Фей! Джак! — провикна се весело Уенди и им махна с ръка. — Елате, деца, запознайте се с Нана! Представете си, след всички тези години. Едва повярвах на очите си, когато видях семейство Къранс да се разхождат в парка с цялото си сладко ново семейство. Просто трябваше да ги настигна. Надявам се, че не съм ви притеснила много, като избягах така. Първо Невърленд, а сега и Нана. Какъв ден само!

Очите на Фей и Джак се срещнаха и за първи път тя видя в погледа му да проблясва искрица притеснение. Дори Фей знаеше, че Нана бе името на кучето, което бе като бавачка на децата на семейство Дарлинг в „Питър Пан“. На Фей й стана много тъжно за старата жена с болно въображение, защото знаеше, че трябва да спука балона на фантазиите й. Надяваше се, че не беше дошла прекалено късно и историята не се бе развила много. Погледна към младите собственици на кучето, очаквайки да види разтревожени изражения и на техните лица. Вместо това те сияеха от щастие, без да се чувстват ни най-малко възмутени от безумните твърдения на Уенди.

— Как сте? — попита тя и пристъпи напред с протегната ръка. — Ужасно съжалявам за притеснението. Уенди изглежда смята, че това куче е… ъъъ… нейната Нана.

В тона й пролича очевиден опит за извинение.

— Казва се Лейди — отвърна весело младата жена.

— Прекрасно име.

— Но най-изумителното е — продължи тя, — че името на майка й бе Нана. И на нейната преди това. Такава е традицията. От всяко кучило се избира едно женско кученце и се кръщава Нана, защото са потомци на същата онази Нана, която Джеймз Бари е използвал за прототип в книгата си „Питър Пан“.

— А онази Нана бе моята скъпа Нана — каза Уенди. — Така се запознах всъщност със сър Джеймз преди толкова много години. Бях на разходка в градините на двореца Кенсингтън с моята Нана, а той беше със своя санбернарец Портос. Предполагам, може да се каже, че двете кучета ни запознаха.

Лицето й се разнежи от спомена.

Фей зяпна с широко отворена уста, но не знаеше какво да каже. Уенди е познавала сър Джеймз Бари, литературната знаменитост? Може би, помисли си тя с известно облекчение, това обясняваше някои неща. Може би просто смесваше спомените си. Все още не беше реалност, но не бе и пълна лудост.

До нея Мади гукаше и галеше едно от кутретата, което подскачаше по главата на Том, гризеше ушите му и лижеше лицето му.

— Изумително е, че Уенди разпозна нашата Лейди.

Слънцето се отразяваше в кръглите очила на мисис Къранс, докато тя се усмихваше и потупваше главата на кучето си с любов.

— Разбира се, че ще я позная — отвърна спокойно Уенди. — Има нещо в очите й, във формата на главата, толкова много неща… Има и чувство, нали разбирате. Винаги познаваме любимите си същества. Дори в мрака.

Тя погледна сериозно към Мади и внимателно се приближи до момиченцето, което държеше едно от кученцата, сгушено в прегръдката й.

— Ето това особено — каза Уенди и се пресегна да огледа главата на пухкавото пале. — Тя е абсолютно копие на моята Нана.

Думите й бяха посрещнати с поредното изненадано ахване на мисис Къранс.

— Но това е забележително! Именно тази малка дама нарекохме Нана.

— Виждате ли? Какво ви казвам?

Джак се наведе и прошепна в ухото на Фей:

— Ето. Приготви се.

Като потвърждение на думите му Мади проплака:

— О, мамо, моля те, може ли да я вземем? Моля, моля? Ще се грижа за нея. Няма да ти се налага да правиш нищо.

Фей си пое дъх и се подготви да изброи дългия списък с причини, поради които вземането на кученце бе невъзможно, оправдания, които бе използвала и преди; оправдания, които много майки са използвали през годините. Не защото майките не обичат кутрета, а защото обичат децата си повече. Майката знае, въпреки искрените обещания на любимите си дечица, че тази, която в крайна сметка ще се грижи за кученцето, ще бъде тя. Майката знае, че малкото паленце скоро ще порасне в куче, което ще дъвче мебелите и ще пикае по килимите, ще лае по пощальона и най-вероятно ще бъде причина да ги изхвърлят от апартамента им. И като че ли това не е достатъчно, майката знае, че всъщност тя ще се влюби в кученцето, което ще се превърне в голямо куче, и че тя ще продължи да го обича дълго след като децата й са загубили интерес към него или са тръгнали на училище.

Нищо от това нямаше значение, разбира се. Сега тя беше просто „Злата майка“.

— Дори не знаем дали кученцето се дава — пробва се тя. Повдигна очи, опитвайки се отчаяно да предаде послание на собствениците: „Моля ви, кажете «не»!“.

Уви, двойката бе млада и без деца и очевидно още не бяха усвоили тези сигнали.

— О, не се тревожете. Имаме дълъг списък от хора, които искат кутретата, но най-честно е Уенди да има възможността отново да се събере със своята Нана. Днешната среща е знак от съдбата. Все пак именно тя е започнала всичко, нали?

Те бяха абсолютно приятелски настроени, добросърдечни и сияещи от радост от неочаквания развой на събитията. Очевидно наследството на кучето им означаваше много за семейство Къранс. Лейди бе любимото им куче и срещата с Уенди Форестър, ОНАЗИ Уенди, бе кулминацията на деня им, може би дори на годината.

Фей направи гримаса. Сега трябваше да се справи с умолителния поглед на Том. До него стояха Джак и Уенди и на лицата им бе изписано същото жално изражение. Тя вкамени сърцето си. Някой трябваше да бъде практичен в тази нарастваща лудница.

— Не, съжалявам. Не, просто не можем. Не мисля, че мисис Лойд ще позволи.

— О, зарежи Джейн! — възкликна Уенди. — Къщата е моя и аз казвам, че най-редно е Нана да се върне у дома.

Силите на врага атакуваха яростно. Фей нямаше избор, освен да използва чувството за вина.

— Финансовото ни положение не е розово, деца. Не мисля, че можем да си позволим да издържаме куче. Особено толкова голямо.

Видя, че Том се извръща и отпуска унило рамене, изпадайки в онова вцепенено състояние, което щеше да продължи с часове, а очите на Мади се напълниха със сълзи. Чувството за вина се завърна към нея като приливна вълна.

— Но Нана може да порасне и да ни стане бавачка, като в книгата — пробва се отново Мади.

— Наистина, деца, опитайте се да разберете. Аз не мога. Аз…

Джак пристъпи напред и взе кученцето от отчаяната прегръдка на Мади. Постави го на гърдите си и погали клепналите му уши, докато кутрето ближеше пръстите му.

— Красавица е, нали? Обичам кучета. Отдавна се каня да си взема, но все чаках правилното куче да се появи на пътя ми. И след като Уенди казва, че няма проблем и няма да ме изгонят от къщата, защо аз да не я взема? Така вие, деца, и Уенди — и ти също, Фей, може да идвате да виждате Нана, когато си поискате.

— Но тя няма да бъде наша… — проплака Мади.

— Все едно ще е. Вие двамата може да се грижите за нея. Тя ще бъде ваша отговорност. Може да я храните и да я разхождате, и да се постараете да получава всекидневната си доза любов по няколко пъти на ден. Можем да отворим задното стълбище към моя апартамент, за да не трябва да излизате навън, преди да дойдете у дома. Как ви се струва този вариант?

— Ключалките на вратите са стари и трудни — каза Уенди.

— И се опасявам, че нямам ключове за тях.

Джак сви рамене.

— Няма проблем, ще се оправя.

— Чудесно, скъпо момче! Тогава и аз ще отворя вратата си — възкликна Уенди и плесна щастливо с ръце, а очите й грейнаха. — С Нана вкъщи, децата и отворените врати между трите етажа, номер 14 отново ще бъде истински семеен дом!