Мери Алис Монро
Втората звезда надясно … чак до сутринта (8)

Глава 7

Фей знаеше, че нещо се кроеше. Мади и Том си шепнеха и суетяха напред и назад от стаята си до градината, откакто тя се бе върнала от работа тази вечер.

— Не гледай! — изкрещяха и двамата, докато минаваха през кухнята с тайните си съкровища.

— Няма — извика тя, режейки морковите и целината на малки парченца за вечеря; молеше се да не си отреже някой пръст, защото бе ужасно изморена. Седмицата бе дълга и напрегната, а в куфарчето си носеше още много работа за вършене през уикенда. Писклив кикот се разнесе от градината. Фей се усмихна. Какво бяха намислили?

Три потропвания прозвучаха по задната врата. Фей избърса ръцете си в кърпата и се запъти да отвори, очаквайки да види детско личице. Почти позна. Беше Джак Греъм с момчешка заговорническа усмивка на лицето.

— Дойдох да те поканя в градината за очарователно парти с питиета и ловене на светулки.

Чу се кикот и Фей погледна над рамото му към градината. Беше топла вечер и градината сякаш я приканваше навън. Цветята, които Мади и Том бяха засадили, бяха разцъфнали в пищна червеникавожълта-синя симфония.

— Джак — каза тя, осъзнавайки, че ще го разочарова, — това е много мило, но приготвям вечеря, а след това трябва да сложа тези сладурчета в леглата и ме чака цял тон работа по рекламната ми кампания. Но много ти благодаря.

Той се развесели от тона й на превъзходство, който намекваше — зад усмивката й — че някои хора имат да вършат по-важни неща, освен да пият джин с тоник и да наблюдават светулките. Харесваше му сладкия й маниер на мъмрене — слагаше ръце на тънките си бедра и повдигаше вежди над бебешкосините си очи.

Джак обаче чувстваше, че знае по-добре от нея кое всъщност е важно. Затова след прегрупиране изпрати в атака тайното си оръжие.

Том прие мисията си присърце. Момчето влезе смело в кухнята, с ужасно сериозно изражение на лицето, дръпна полата на майка си и когато тя се наведе, й прошепна решително в ухото:

— Моля те, мамо, ела с нас в градината.

За Фей това бе покана, гравирана със златни букви, която никоя майка не би могла да откаже. В редките случаи, когато Том искаше нещо гласно, тя го правеше на мига. Остави тенджерата, забрави за вечерята и последва момчето в градината, където я чакаха Джак и Мади. Захиленото победоносно изражение на Джак не й убягна от погледа.

Фей бе смаяна. Масата бе украсена с току-що откъснати цветя, които Мади гордо обяви, че сама е аранжирала. До тях имаше шарени, ръчно направени картички за местата, изписани с детски почерк. Сърцето й се разтопи. Ахна от изненада, когато забеляза, че масата и столовете бяха прясно боядисани, и потърси погледа на Джак, за да изкаже възхищението си.

— А, вижте кой най-накрая дойде при нас да пробва така наречената релаксация — каза той, ухилвайки се самодоволно, като се облегна назад в стола си.

— Предполагам, че някои хора просто имат талант за такива неща — иронизира го тя.

— Някои от нас са късметлии да са родени с него. Но не се отчайвайте, мисис О’Нийл. Убеден съм, че може да бъде и научен.

— И вие, мистър Греъм, смятате да ме научите?

— Абсолютно. Аз съм учител — сви лукаво той рамене. — Това правя. А Мади и Том са съгласни да ми бъдат асистенти, нали така, деца?

Двете малки глави закимаха.

Мади хвана ръката на майка си и я поведе към стола.

— Първото нещо, което трябва да направиш, е да седнеш.

Фей се разсмя и се предаде. Том дойде до нея и се сгуши в скута й. Тя разсеяно отметна нежната му косичка от челото му и за миг Джак почти почувства тези деликатни пръсти да галят неговата коса.

— Урок номер едно — каза той, като се прокашля и свали краката си от съседния стол. — Джин и тоник, смесени от истински експерт. И малко лед, малко свежи резенчета лайм и… готово — подаде й чашата. — Наречи го освежителен… хъм, пардон — опреснителен курс.

— Благодаря, учителю. Не възразявам срещу материята.

Фей пое ледената чаша от ръката му, като си помисли, че с разкопчаната яка на ризата си, която бе извадена от панталоните и свободно пусната, и с разхлабената вратовръзка, метната през рамото, д-р Джак Греъм приличаше повече на момче, изгонено от час, отколкото на преподавател по физика. Намираше го за особено привлекателно, особено когато дивите му къдрици стърчаха във всички странни ъгли от главата му като на развълнуван диригент. Майката в нея искаше да намокри ръката си и да ги приглади в една посока.

— Сега, урок номер две — продължи той. — Изритай обувките си. Давай, не ми пука дали имаш дупка на чорапа си.

— Нямам.

— Докажи го.

Мади се разкикоти, когато Фей тръсна глава изумено. Но свали обувките си.

— Добре. След това вие, деца. Чорапите също — заповяда той, като се зае да сваля своите. — Обувките и чорапите са инструменти за мъчение, ако питаш мен.

Мади и Том веднага се заеха да събуват обувките и чорапите си, кикотейки се, докато шаваха с пръстите на краката си.

Сърцето на Фей се изпълни с неописуема топлина, когато видя децата й отново да се държат глупаво. Връзките, които я стягаха цялата, като че ли се отпуснаха и тя почувства желание да бъде малко по-мила с мъжа, който бе накарал децата й да се смеят.

— Освен това всички трябва да носят шапки. Не може да има прилично тържество без хартиени шапки — раздаде Джак оригами шапките. Всички бяха изрисувани в ярки цветове и на всяка бе изписано съответното име. Настана голяма суматоха и веселба, докато всеки се украси с предназначената за него шапка.

След като приключиха с питиетата и крекерите, а децата допиха лимонадите си, и след като Мади няколко пъти изрита Джак под масата, той се надигна. С маниера на церемониалмайстор произнесе подготвеното изявление.

— Както знаеш, Фей, децата ти работиха много, много упорито, за да създадат прекрасната градина, в която сме в момента.

Мади се изпъна с гордост, а Том кимна и от вълнение стисна майка си още по-силно.

— Знам — отвърна тя с въодушевление. — И градината наистина е прекрасна.

— Джак също работи — добави Мади. — Той работи също толкова упорито по фонтана.

Погледът на Фей се пренесе към Джак и усмивката й стана по-широка.

— Така че тази вечер — продължи той, изпитвайки прилив на радост — имаме удоволствието да те посрещнем на „Официалната церемония по включването на фонтана“.

Фей запляска с ръце, по-развълнувана от оживлението на децата си, които се впуснаха да се преобличат, отколкото от перспективата за успеха на Джак с механиката на фонтана.

Те се препъваха и си подвикваха, и се суетяха като неориентирани новородени агънца. Когато „сцената“ бе готова и децата застанаха едно до друго, Фей застина с ръце, отпуснати в скута си, изпълнена с трепетно очакване, каквото не бе подозирала, че може да изпита.

Том се изпъчи сериозно и тръгна към фонтана.

— Не, още не — прошепна му високо Мади. Момчето се намръщи смутено и се върна припряно на мястото си.

Мади пристъпи напред много изчервена, наметната с дантелен шал, с червилото на майка си на устните си и цвете, пъхнато зад ухото. Когато стигна до фонтана, застана до него с прибрани крака и изпънати рамене.

— Тази вечер ще ви прочета от книгата „Питър Пан“ в чест на фонтана, защото Джак го оправи и защото смятаме, че Питър е този, който остави тук книгата, за да я намерим.

Фей погледна въпросително Джак и попита, оформяйки думата само с устни: „Книга?“. Не знаеше нищо за никаква книга…

Джак разпери леко ръце в универсалния жест за „нищо не знам“.

Мади изостави официалната си поза и добави като разяснение:

— А може би феите са я оставили. Искам да кажа, книгата просто си лежеше там и е за него, нали знаете — посочи тя към бронзовото момче.

Изражението на Фей разкриваше нейното съмнение.

Мади повдигна книгата по-високо, прокашля се и с безкрайно сериозно лице започна да чете думите на Джеймз Бари.

— Знаеш ли, Уенди, когато първото бебе се засмяло за първи път, усмивката му се пръснала на хиляди късове и те се разскачали наоколо. Така произлезли първите феи.

Произходът на феите й се видя скучна история, но понеже момчето бе неин гост, тя се престори, че разказът му й харесва.

— И така — продължи той — за всяко момче и всяко момиче би трябвало да има по една фея.

— Би трябвало да има? А няма ли?

— Няма. Ето защо: сега децата знаят много и рано престават да вярват, че има феи. И всеки път, когато едно дете каже: „Не вярвам във феи“, една фея пада и умира^[1]

Мади спря да чете и затвори книгата с тържествеността на посветен в свещено тайнство. Фей се размърда неловко на мястото си и стрелна Джак с поглед. Той сви рамене и повдигна невинно длани.

— Благодаря ти, Мади — каза Джак. — А сега, дами и господа, моментът, който всички чакахме.

Обърна се и кимна на Том. Бузите на момчето бяха порозовели и погледът под хартиената му шапка бе изключително напрегнат. Тръгна с маршова стъпка към фонтана и завъртя кранчето. После изтича обратно при майка си, с широко отворени очи.

Всички се приведоха напред в очакване. Секундите минаваха агонизиращо бавно. Един щурец се обади. Някаква птица нададе глас — пи, пи, пи — над главите им. Вятърът свистеше в листата. Старият фонтан беше все така спокоен и застинал.

Мади погледна с отчаяние към Джак. Той се спусна напред, почеса се по главата, после изрита силно фонтана. Внезапно нощният покой бе нарушен от силно скърцане и ръмжене и всички отскочиха уплашено няколко крачки назад. Последва бавно надигащо се съскане, което завърши със страховит звук, подобен на оригване, приключващ с шумно клокочене. Децата ахнаха и затаиха дъх.

Прозвуча силно метално дрънчене. После рязко настана тишина. Нито една капка вода не потече от тръбите.

Почти едновременно всички въздъхнаха разочаровано.

— Е, деца — поклати тъжно глава Джак. — Връщаме се пак на чертожната дъска, както казваме в лабораторията.

Думите му бяха посрещнати с още по-тежки въздишки и стенания.

— Ей, провалът е част от работата. Просто трябва да продължим да опитваме. Няма смисъл да се скриваме в дупките и да се отчайваме.

— Ще се прибера да довърша вечерята — каза Фей, като се надигна от стола си.

Джак постави решително ръка на рамото й.

— Фей, нека да поръчам вечеря за всички.

— Не, не е необходимо. Няма проблем да отида и да…

— Фей — прекъсна я той. Погледът му бе настоятелен, а в гласа му се долови желязната нотка, която асистентите му в лабораторията отлично познаваха. — Работила си много тази седмица. Децата са разочаровани. Защо не ми позволиш да поръчам за всички ви нещо специално? Нещо малко по-забавно? Ето какво. Ще поръчам картофки и риба от заведението зад ъгъла. И ще стане истинско тържество.

Фей премигна, давайки си сметка, че предложението щеше значително да улесни живота й. Изненада се, че някой изобщо се опитваше да й помогне. До нея Мади подскачаше и пляскаше с ръце, а устните й се отваряха в мълчаливо „моля те, моля те, моля те“. Том стоеше неподвижно с широко отворени очи, в които се четеше същата молба. Колко развълнувани бяха от идеята за вечеря, поръчана отвън. И колко тъжно беше, че трябваше един непознат човек да й изтъква, че нещо дребно и на пръв поглед незначително можеше да се превърне тържество.

— Би било чудесно — отвърна тя, като реши да отпусне поне за една вечер контрола над ситуацията. — Благодаря ти.

Той наклони глава, изгледа я със съмнение, после се усмихна широко и каза:

— Удоволствието е мое, мисис О’Нийл.

— Фей — напомни му тя и кимна с глава. Той направи същото.

 

 

Малко по-късно децата седнаха пред телевизора, нагъвайки картофки и риба. Фей и Джак останаха отвън и похапваха вечерята си на масата от ковано желязо. И двамата осъзнаваха, че са сами на лунна светлина, и двамата правеха усилие да се преструват, че не са.

— Жалко за фонтана — отбеляза Фей. После размаха картофчето в ръката си укорително към него. — Но това, че си накарал децата да се чувстват като убийци, ако не вярват във феи… Засрами се!

— Ей, не бях аз! — отвърна той и шоколадовите му очи светеха невинно като на младенец. — Обвинявай Джеймз Бари. Освен това не можеш да ме заблудиш. Обзалагам се, че си тиха вода, от тайно пляскащите.

— Каква съм? — попита тя, развеселена.

— Нали знаеш, онези хора, които си навирват носовете и твърдят, че не вярват в нищо, но когато им се каже, че някоя фея умира, поглеждат през рамо, за да са сигурни, че никой не ги гледа, а после пляскат с ръце, за да я спасят — просто за всеки случай. Да, сигурен съм, че ти си от тайно пляскащите.

— Я кажи колко точно си пил тази вечер? — попита Фей и повдигна чашата си до устните, за да прикрие изчервяването си от факта, че бе обект на неговия интерес.

Джак се пресегна и си наля още едно питие. Ръкавите на ризата му бяха навити и тя забеляза, че ръцете му са стегнати, загорели и покрити с нежни кафяви косъмчета. Отпи още една дълга глътка от студеното си питие.

— Недостатъчно — отвърна намръщено той. — Този фонтан ме побърква. Не мога да открия причината, поради която проклетото нещо не заработи тази вечер. Проклет да съм, ако допусна купчина ръждясал метал да ме победи. Това е само временно препятствие. Обещах на децата. От този фонтан ще излезе вода или…

— Или какво? — погледна го подигравателно Фей. — Струва ми се, че имаш навика да даваш големи обещания. Спомням си, че твърдеше… Как беше? А, да, че можеш да докажеш съществуването на Питър Пан.

— О, да, това… — почеса се той по брадичката и погледна към фонтана. — Мисля, че това, което имах предвид, е, че мога да докажа съществуването на алтернативна реалност.

— Естествено. Вече отстъпваме…

— Нима? — каза Джак и се ухили. — Значи си абсолютно убедена, че не мога да докажа съществуването на Питър Пан?

— Не го приемай така лично.

— Добре тогава. Просто ще почакаме и ще видим — облегна се той назад и вдигна краката си на съседния стол.

Фей не можа да не забележи, че имаше привлекателни тесни стъпала с извити сводове, дълги пръсти и гладки, загорели глезени. Нейните собствени пръсти се извиха.

— Като се замисля обаче, какво ще спечеля аз, когато го докажа?

— Не смяташ ли, че малко изпреварваш събитията?

— Не. Неща, смятани за много по-ненормални от това, са били доказвани и преди. Вземи Коперник например, който твърдял, че Земята се върти около Слънцето. Пълни глупости! Или Ганди, който обяснявал, че постенето и молитвите могат да променят политиката на правителството. Направо безумец! Струва ми се, че просто се страхуваш, че аз ще спечеля.

Фей се подсмихна като комарджия, получил чифт аса.

— Добре, доктор Знам всичко. Печелиш. Но ако не успееш да докажеш съществуването на Питър Пан, трябва да признаеш пред децата ми, че няма такива неща като Питър Пан, Дядо Коледа — или феи.

— А ако ти загубиш, ще трябва да кажеш на децата си, че вярваш.

Фей потръпна и се изпъна в стола си.

— Не, не мога да направя това. Не мога. Не вярвам във феи и в истории от приказките.

— Кой говори за феи? — наклони се Джак през масата и потупа нежно ръката й. — Фей — каза той с нотка на дълбока искреност, която я трогна, — имам предвид вярата в това, което може само да бъде въображаемо. Говоря за неща като безкрайност и алтернативни реалности. За това, да стигнеш до звездите.

— Звездите — въздъхна тежко тя. — Не знам много за тях. Научих се да стоя здраво стъпила на земята.

Джак се облегна назад и насочи погледа си към небето.

— О, Фей, изучавам звездите през целия си живот и все още не знам най-важните неща за тях. Попивам с нетърпение потока от познание, изливащ се от телескопа „Хъбъл“ или от телескопа „Кек“ на Хаваи. Мога само да седя, да се удивлявам и да правя хипотези, изпълнен с благоговение. Затова казах, че не можем да ограничим мисленето си до традиционните измерения на мисълта и теорията. Време е да ги поохлабим, време е за нетрадиционно мислене. Погледни, Фей — каза той и разпери ръката си в широка дъга.

Вместо това тя погледна към него, видя гениалността и искрящата му интелигентност, прозираща иззад момчешки дългите извити мигли, и умението му да се удивлява, което блестеше по-ярко, по-изкусително от всяко съзвездие.

— Вселената е обширна взаимносвързана система, която разкрива нов живот и нови закони — продължи той разпалено. — Въпреки че, признавам, не мога да обясня със сигурност как функционира или как е възникнала. Ние просто не можем да понесем всичко. Има толкова много за учене и за разбиране.

Извърна искрящите си от ентусиазъм очи от звездите и я погледна.

— Не виждаш ли, Фей? Всичко е възможно.

За един кратък миг тя почувства, че би могла да му повярва. Приведе се напред и потъна в неговия теоретичен свят. Беше толкова съблазнителен. От друга страна, се изнервяше, когато се замислеше, че нейният добре построен свят може да бъде разтърсен на толкова фундаментално ниво. Тя искаше, всъщност нуждаеше се от неизменни факти и заповеди. От графици и маршрути. От начинания с нисък риск. Очаквани резултати. Абсолютна категоричност.

— Толкова завладяващо звучи от устата ти. Толкова примамващо — отвърна накрая, като се извърна от светлината в очите му. — Честно казано, смятам, че това са само детински недомислици — допълни и заговори с подигравателен тон: „Всичко е възможно… Само се вслушай в бебешкия смях и си представи феите…“ — изсумтя тя. — Сериозно?

— Толкова ли е зле?

Фей кимна.

— Да. Когато реалността се стовари върху главата ти като чук. Когато единствените звезди, които виждаш, са тези от ударите, които получаваш по главата си.

Джак се навъси мрачно и попита:

— Това ли се случи и с теб, Фей?

Тя махна престорено небрежно с ръка.

— Покажи ми някого, на когото не се е случвало. Чуй ме, нека да сменим темата, става ли? Съгласна съм. Ако докажеш съществуването на Питър Пан, ще призная, че вярвам във всичко това — кимна и се отпусна назад със задоволство. — Мисля, че това е предопределен облог за мен.

— О, и от моя гледна точка залогът е доста сигурен. Уенди сигурно би казала същото.

— Много смешно. Като стана дума за… — Фей приближи стола си до него и понижи глас: — Никога не съм я виждала. Сигурен ли, че е още там горе?

Джак се наклони към нея и с подигравателна драматичност погледна към третия етаж.

— Смяташ ли, че сега ни наблюдава?

Фей погледна бързо към прозореца. Беше пуст. Когато се обърна към Джак, той се беше отпуснал назад в стола си, очите му играеха, а устните му бяха шеговито извити. Тя се изчерви от смущение.

— Е, би могла — измърмори тихо.

— Тя ни гледаше. По-рано тази вечер. Уенди наблюдаваше представлението ни от прозореца си. Не яли видя?

— Не! По дяволите, винаги я пропускам. Мади и Том са я виждали няколко пъти. Запленени са от нея. Особено Том. Знае, че има строга заповед да не я притеснява, така че — естествено — всеки път, когато го погледна, очите му са залепени за прозореца й. Вечер, преди лягане, се показва от прозореца на стаята им, за да види дали нейният прозорец е отворен.

— И отворен ли е?

— Разбира се.

Докато обсъждаха предвидимостта на детското любопитство, Джак наля на Фей още един джин с тоник, после допълни и своята чаша. Фей го наблюдаваше как лениво се протяга през масата, докато й поднасяше питието. Издълженото му тяло притежаваше вродена уверена грациозност. Ако не внимаваше, помисли си, щеше да й се стори прекалено привлекателен за просто приятелски настроен съсед.

— Какво е положението с детегледачката? — попита той. Тя изпуфтя и въздъхна шумно и притеснено.

— И това ни връща отново на земята. Истински ад е, уверявам те. През първата седмица тук интервюирах кандидатите, изпратени ми от една агенция. „Идеалните бавачки“, както ги наричам. Хубаво миришещи, пухкави жени на средна възраст, които изглеждат като мисис Даутфайър^[2] и говорят като Мери Попинз. За нещастие всички искаха много повече пари, отколкото мога да си позволя. Сигурна съм, че си струват това заплащане, просто не мога да им го предложа.

Отпи дълга глътка от чашата си.

— Тъкмо започвам работа… и преди това нямах никаква. Повярвай ми, не съм в положение да поискам отсрочка от работа, за да реша проблема с детегледачката. Що се отнася до шефа ми, децата съществуват само като мотивация за изкарване на пари. Така че ми се наложи да наема осемнайсетгодишно местно момиче, което ми бе препоръчано от любезната аптекарка надолу по улицата.

— Сигурно е девойката с татуировките — демонстрира наблюдателността си Джак.

— Предполагам, че има по една за всяка година от живота си. Както можеш да предположиш, Мади бе очарована… Особено от обицата на носа. После беше Анджела. Завършила училище за бавачки. Прибрах се една вечер и заварих как Мади й поднасяше курабийки, докато тя се бе излегнала и гледаше телевизия.

— А къде беше Том?

— Под леглото.

Отказа ново доливане на чашата си, макар че лекотата, която изпитваше в главата, и изтръпването на пръстите на краката й да й беше приятно. Отдавна не се беше чувствала толкова отпусната.

— Така че помолих — представи си, от всички хора на света! — мисис Лойд и тя ми препоръча мисис Джъркинс. Медицинската сестра, която посещава майка й. Така щяла да върши две неща за едно идване. Мисис Джъркинс е доволна, защото е на петдесет години и отгоре, и изкарва повече пари с по-малко усилия. А мисис Лойд е доволна, защото така жената, която се грижи за майка й, е в къщата почти постоянно, а не й се налага да харчи допълнително пари.

— А това със сигурност я прави щастлива?

— Точно така. А пък аз имам на разположение компетентен човек. Децата не я харесват особено, но я търпят. Това е компромис, както с повечето неща.

Джак наклони стола си на задните му крака и сви устни. На езика на Фей беше да го смъмри и да му каже да не се клати. Може би беше заради джина, но за един момент се почувства, като че ли му е майка…

— А как се разбира Том с Конската муцуна? — попита той, като въртеше пръстите на ръцете си. Усмихна се, когато видя изненаданото изражение на Фей. — Това е прякорът на мисис Джъркинс, нали знаеш…

— Защо ли не съм изненадана, че знаеш прякора й? И не, не знаех, че така я наричате. Трябва да призная, че мисис Джъркинс има наистина досадния маниер на възрастна жена, но, по дяволите, сега вече няма да мога да я погледна, без да си помисля „Конска муцуна“. Джак, моля те, не казвай това на децата. Не ми харесва да използват…

— Аз не съм го казвал. Те ми го казаха на мен.

— О…

Той сви рамене и цъкна с език.

— Аз няма да ги окуражавам, разбира се.

— Разбира се — поклати Фей глава, после отпи от питието си. Той беше дразнещ, но същевременно толкова откровен, че вдъхваше доверие. Толкова различен от съпруга й, който можеше да разговаря, да се шегува и омайва с готовност, но така и не успяваше да накара една жена да се почувства удобно с него.

— Фей, не искам да досаждам и ти можеш да не ми отговаряш, ако искаш — започна Джак, като се изпъна на стола си. Лицето му бе станало сериозно, а погледът му бе пронизващ. — Какво е станало с Том? — попита тихо. — Прекарвам много време с него и той не е проронил нито дума. Не е издал нито звук. Знам, че причината не е в мен. Той не говори с никого. Питам само, защото ме е грижа за него. Не искам да очаквам да направи нещо, което не може.

Фей стисна устни и разклати леда в чашата си. Настроението й за закачки изведнъж бе изчезнало. Вечерният въздух бе станал с няколко градуса по-топъл, прекалено задушен. Песента на цикадите звучеше натрапчиво, а познатото чувство за вина я бе притиснало тежко. Трудно й беше да диша.

— Извинявай… Ако предпочиташ, няма да говорим за това.

— Не — каза тя. — Имаш право на този въпрос, след като прекарваш толкова време с Мади и Том.

Размърда се и се взря в чашата си. Звукът от ледените кубчета, потракващи в нея, събуди спомена за други вечери, ужасни вечери, когато Роб бе пил прекалено много. В онези вечери къщата в предградията се превръщаше във военна зона и тя бе основната мишена. Не искаше да плаши децата или да се чувстват застрашени от Роб, затова им казваше да си стоят в стаята. Но, разбира се, те чуваха. Една вечер Том се втурна в стаята, с почервеняло от ярост лице и свити юмручета. Тя му извика да стои далече, да се прибере в стаята си. Но той се впусна да я защити.

Фей преглътна и затвори очи, виждайки ясно в съзнанието си как мъжкият юмрук удря главата на детето. Искаше й се да може да се върне назад във времето, да го спре, да го промени. Вместо това бе прокълната да го изживява отново и отново. Беше й много трудно да говори за случилото се.

— Бащата на Том го удари. Веднъж, много силно.

Погледна скришом към лицето на Джак, за да види реакцията му. Устните му бяха свити в тънка линия и в очите му имаше неприкрит гняв.

— Роб искаше да удари мен. Знам го. Но следващото, което помня, бе Том, проснат на пода. Закарах го в болницата.

— Неврологичен ли е проблемът?

Тя поклати глава.

— Не. Лекарите казаха, че не страда от неврологични или мозъчни наранявания. Но вече никога не проговори пред хора. Детският терапевт го нарече „избирателна немота“. Мутизъм. Очевидно Том е избрал да не говори. Може, но не иска. Освен с Мади — и понякога с мен. Понякога си мисля, че ме наказва за това… че позволих да се случи — замълча, трудно й бе да продължи.

— Да ме удря, бе едно, но да удари детето ми… Това бе пределът за мен. Изхвърлих Роб, подадох документи за развод и никога повече не погледнах назад.

— Не мисля, че Том те наказва. Той те обожава, очевидно е. Тя сви рамене.

— Зависим е от мен. Прекалено е срамежлив, прекалено уплашен. Лекарите казаха, че се нуждае от време. И да се чувства сигурен и в безопасност.

— Както и ти.

Изненадана, Фей го погледна в очите и се запита дали той наистина я разбира. Никой досега не бе мислил, че тя също може би се нуждаеше от рамо, на което да се облегне. Пое си дълбоко въздух, потрепери и погледна Джак в лицето.

— Да, аз също — призна тя. Пое си отново дълбоко дъх. — Но това няма значение. Трябва да се фокусирам единствено върху децата си.

— Има ли вероятност Роб да ви последва?

— Винаги има. Веднъж вече го направи. Постоянно съм нащрек.

Фей не желаеше съжаление. Нито искаше да задълбава повече в историята.

— Не е голяма работа. Поредната самотна майка, която отглежда децата си.

Джак се възхищаваше на силата и решителността й и се удивляваше на жертвите, които прави. Тя изглеждаше толкова дребна и крехка, за да бъде толкова силна. Външният вид можеше да бъде подвеждащ, знаеше го. Като новите метални съставки, с които работеше в лабораторията. Тънки деликатни преплетени нишки, но достатъчно здрави, за да отидат до Луната и обратно.

— Том ще се оправи ли?

— Имаш предвид дали ще проговори пред хора? Надявам се. Разчитам на това — усмихна се плахо тя. — Предполагам, че има все пак едно нещо, в което определено трябва да вярвам. Само ако можех да намеря начин да го накарам да се открие отново… поне малко…

— Ще намерим.

Тя извърна поглед встрани, трогната почти до сълзи от това множествено число. Не че бе доловила романтичния намек.

В никакъв случай. Просто бе развълнувана от това, че може би все пак имаше приятел, който го бе грижа за детето й в този голям страшен свят.

Двамата седяха така в спокойно мълчание, докато луната се издигна високо в небето, окъпвайки всичко под себе си в нежен, почти магически блясък. Белите цветя сияеха особено силно в сумрака. Това бе техният час, помисли си Фей. Когато ярките дръзки цветове на деня отстъпваха в сенките и се възцаряваше светещата белота, контрастираща на тъмнината. Нощните насекоми също се пробудиха от лунната светлина. Пеперудите жужаха шумно близо до светещите прозорци, а щурците изнасяха серенада заедно с жабите близо до фонтана. В здрача градината изглеждаше като напълно различен свят. Фей почувства как бронята й се разтапя малко и вдигна крака на насрещния стол, отпускайки гръб на облегалката.

Лунната светлина хвърляше странно сияние по патината на бронзовия фонтан. Фей установи, че се взира в момчешкото лице. То бе мило, сладко и все пак някак нахакано — момче, чиято съдба бе да открива приключения. Може би причината бе в джина с тоник, може би в ласкавия летен бриз, но тя отпусна брадичка на дланите си и се усмихна почти влюбено на бронзовото момче. В този момент се разнесе кикот. Можеше да се закълне, че видя и как статуята й се усмихна в отговор.

— Феите са тук — извика Мади, изтичвайки навън. — Виж, мамо! — посочи тя към малките светлинки, летящи из градината.

— Това са светулки, Мади — поправи я тя. — Не феи. Виждаш ли какво предизвика, Джак? Ей сега ще ми каже, че луната е направена от сирене.

— Швейцарско сирене — разсмя се той и помаха на Мади. Усмихна се успокоително на Фей, която самата изглеждаше на лунната светлина като фина и прелестна фея. Фея, която не вярваше в приказни истории. — Майка ти е права, хлапе. Това са светулки. А знаеш ли какво правят?

Мади се облегна на Джак и обви тъничките си ръце около врата му.

— Летят.

— Да, но не само това. Те светят, защото танцуват своя ухажорски танц. Всяка светулка има свой собствен светлинен орган, който съдържа над пет хиляди клетки. Те са оборудвани с миниатюрни химически зрънца и катализатор, наречен „луцеферин“. Когато зрънцата и луцеферинът се сблъскат с кислорода, се прехвърля енергия и готово! Лампичката за ухажване светва.

Устата на Фей бе също толкова широко отворена от изненада, колкото и тази на Мади. Никога не бе знаела това.

— Ти наистина си добър учител.

— А феите — настоя намръщено Мади. — Те умират ли, ако не вярваш в тях. В книгата пише така. Ти вярваш в тях, нали?

Джак се обърна към Фей и каза безмълвно, само с устни: „Тайно пляскане!“, после гушна Мади в скута си.

— Разбира се, че вярвам. Но това не означава, че не приемам вероятността поне част от тези красиви светлинки да са следствие от енергийната реакция в летящите насекоми. Погледни ги, Мади. Нима природата не е сама по себе си магия? Макар да не са феи, светулките не са по-малко чудо. През септември ще видиш блещукащите светлинки да трептят в тревата. Става така, защото бебетата ларви живеят в земята две години и използват лампичките си, за да прогонват охлювите и плужеците, което помага на градината ти.

— Леле — ахна момичето като омагьосано.

Фей също се чувстваше запленена от магията на думите му и бе спокойна, наблюдавайки Джак с дъщеря си.

— Нямам търпение да кажа на Том — изправи се Мади и се огледа из градината. Когато се обърна към Фей, малкото й личице изглеждаше притеснено: — Ей, къде е Том?