Мери Алис Монро
Втората звезда надясно … чак до сутринта (6)

Глава 5

Лятото настъпи. Дните станаха по-дълги, птичките снесоха яйца в гнездата си, а в ярката зеленина на дърветата и в начина, по който повдигнатите от лекия ветрец пухчета на глухарчетата се носеха във въздуха, се усещаше сладостна ленивост.

Джак лежеше на студения твърд плочник и се занимаваше с ремонта на фонтана, опитвайки се да сподавя смеха си, заслушан в гукането на Мади. Момичето се бе привело над крехките зелени стръкчета, пробили най-накрая добре обработената пръст, и им говореше. През последните седмици Джак отделяше всяка свободна минута, опитвайки се да накара стария фонтан да проработи, и бе открил, че му е приятно да бъде на свеж въздух и на слънце след месеците, прекарани в организирани като по часовник занимания — лекции и размишления върху теории в задушни кабинети и библиотеки.

— Искаш ли вода, Джак? — попита Мади, като се наведе над него, за да погледне скритото му под каменния ръб на фонтана лице.

Джак изтри потта от лицето си и се усмихна на гаменското личице, което се взираше с обожание в него. Трябваше да признае, че му бе приятно да бъде герой в очите на Мади, а бе станал такъв, откакто се зае да поправя фонтана. Тя все още командореше Том, като караше горкото момче да търчи наляво и надясно за разни неща, но когато говореше на Джак, тонът й ставаше мек като захарен памук.

Малка хитруша, помисли си той, развеселен. Някой ден щеше да разбива мъжките сърца. Джак обаче не беше глупак. Знаеше, че преференциалното й отношение ще продължи до момента, в който накараше любимия й фонтан с Питър Пан да проработи.

— Би било чудесно, благодаря ти.

— Хъм… Джак, как върви?

— Още не знам. Това старо нещо е доста ръждясало тук долу — после, виждайки разочарованието на лицето й, сви вежди и добави: — Но има надежда.

На детското личице като с магическа пръчка грейна широка усмивка, преди да кимне и да се спусне към апартамента им, за да му донесе вода.

С периферното си зрение Джак забеляза, че Том го гледаше от обичайното си място сред избуялия чемширов храст. Играеха тази игра на котка и мишка вече няколко седмици и Том едва бе издал няколко пъти леки звуци. Какво срамежливо малко момченце е, мислеше си Джак, само едни големи очи. Когато не го гледаше, зяпаше към прозореца на Лудата Уенди. Може би беше време в играта да се добави и малко примамка.

Джак хвана клещите си и започна демонстративно да отвива един от ръждясалите винтове, като ръмжеше шумно и се преструваше, че напъва с всичка сила. Тайничко забеляза, че Том се бе показал иззад храстите и го наблюдаваше с любопитство.

— Ох, това е много заяло тук — каза той на глас. — Как ми се иска да имаше някой да ми помогне…

Том стоеше все така неподвижен като мишле.

Джак се зачуди какво бе станало, че това дете бе толкова притеснително. Знаеше, че ако извика високо името му, то ще си подвие опашката и ще се скрие в храста си или в стаята си, където Мади докладва с детинско отвращение, че се пъхал под леглото си и четял книги. Това, че можеше да чете само, на шест години, показваше, че момчето бе доста умно. А и не беше нито глух, нито ням. Мади му го бе казала. Тогава каква бе причината за това намръщено личице и тези плътно притиснати устни?

Като опита друга стратегия, Джак премести крак и уж случайно изрита отвертката си в посока към Том. После направи великолепно представление, опитвайки се да я стигне.

— Сега как ще се добера до тази отвертка, като трябва да държа този винт?

Том стоеше, загледан в отвертката, кършейки леко ръце с притеснено изражение на лицето. Джак затаи дъх и се опита да не гледа право към момчето, като не смееше да издаде друг звук.

— Хайде, момче, хайде… — прошепна си тихо на себе си.

И тогава, с напрегната концентрация, ясно забележима на малкото му кръгло личице, Том се наведе и вдигна дългия тежък инструмент. Задържа го в детските си ръце за момент, като преценяваше тежестта му, а може би и собствения си кураж. Джак видя на челото му да се появява дълбока бръчка, като на стар човек, и изпита внезапно желание да прегърне Том, да му каже „спокойно, спокойно, точно така“, после да го погъделичка и да го накара да се разсмее. Всичко, каквото бе необходимо, за да заличи това уплашено изражение, което помрачаваше детското му лице.

Имаше чувството, че сърцето му ще се пръсне от мъка за това момче и в процепа, появил се изведнъж в съзнанието му, видя лицата на други момчета. Момчета, които имаха същото уплашено изражение на бито кученце. Момчета, които познаваше от сиропиталището.

Първият спомен…

Стисна силно очи, за да го задържи. През мрачната мъгла изпълзяха сенки, глави: червена коса, черна коса, руса коса… Лица, всичките с познатата тъга като тази, изписана на лицето на Том. Да, сега си ги спомняше: Еди… Боби… Мак…

Еди бе глух с едното ухо заради побоя, нанесен му от баща му. Боби никога не говореше за това, но накуцваше с левия си крак. А Мак… така и не разбра какво бе станало с Мак. Също като Том и той не говореше. Никое от момчетата не обсъждаше много живота си, но всички знаеха, че са били малтретирани по един или друг начин. Той също.

Когато Джак отвори очи, забеляза отвертката на земята близо до ръката му. Но малкото момче — също като мимолетния спомен — бързо бе изчезнало.

* * *

По-късно следобед, дълго след като децата се бяха прибрали у дома, Джак захвърли инструментите си и се отказа от битката си с украсения фонтан. Разпъна схваналите му се мускули, после се строполи на един от четирите стола от ковано желязо, поставени на напукания плочник. Въздъхна със задоволство, вдигна краката си на друг стол и отпи голяма глътка от чашата си с джин и тоник. На масата имаше термос, пълен с тази амброзия, и празна чаша. Отпиваше за втори път, когато задната врата се отвори и Фей О’Нийл влезе в двора. Той се усмихна като котка, приготвила се да хване мишката.

— Идваш за онова питие, надявам се? — попита с повдигната въпросително вежда, докато я гледаше как приближава.

Тя се стресна и бързо прибра един избягал кичур от кока си.

— О, здравейте, д-р… — спря се сама. — Здравей, Джак — поправи се тя. — Всъщност дойдох да оправя кашата на децата.

Огледа се около себе си и поклати глава.

— Лопати, ръкавици и купчини пръст, разпилени навсякъде. Скоро ще трябва да се научат да почистват след себе си.

— Ако успееш да научиш децата да правят това, трябва да напишеш книга. Ще изкараш цяло състояние.

— Е, трябва поне да опитам — каза Фей и се наведе, за да вдигне чифт градински ръкавици, които изглеждаха така, сякаш принадлежаха на малък леприкон.

— О, хайде, Фей. Ела, вдигни си краката на стола и си налей питие. Няма да умреш, ако отделиш пет минути за почивка. Наблюдавам те напоследък и от това, което виждам, мога да кажа, че робите са имали по-добър работен график. Бъхтиш се постоянно. Правил съм го и съм тук, за да ти кажа, че няма да спечелиш слава и да отидеш в рая с цялото това бутане, влачене и теглене. Освен това помня отлично, че ти ми обеща да споделим по едно питие в градината.

— Не помня да съм давала обещания — каза тя със свенлива усмивка, докато изтупваше ръкавиците в бедрата си, за да ги изчисти от пръстта.

— Семантика — отвърна той, като свали краката си от стола и й махна с ръка да се настанява.

— Тази каша…

— Ще ти помогна да я оправиш, ако седнеш и си налееш. Какво ще кажеш? — отвори термоса и го залюля. Звукът на течността и тракащия лед вътре бе истинска симфония на изкушението. — Джин и тоник. Леденостуден. Идеалното лятно питие.

— Божичко, изкушаващо е. О, добре. Ние сме съседи.

— Приятели.

— Съгласна съм. Но само едно питие. За да се опознаем по-добре.

— Едно ще е повече от достатъчно, за да научиш цялата история на живота ми.

— Ще ни е нужна кана, за да минем през моята — изсмя се тя за миг, докато се отпускаше на стола. — О, какво е това?

Обърна се и видя люспи от зелена боя и парченца ръжда, полепнали по бялата й памучна блуза. Докато ги почистваше, каза:

— Тези столове са красиви. Личи, че са стари семейни вещи. Жалко е, че са в толкова лошо състояние.

— Горката Уенди не излиза често, а мисис Лойд не се грижи особено много за къщата.

— Странно е как наричаш старата жена „Уенди“, а дъщеря й „мисис Лойд“. Говори много за жените, нали? Все пак ми е жал за това място. Толкова е красиво, но неподдържано. Вече не строят такива къщи. Искам да кажа… самата й изработка, стилът й…

— Сега, като го каза, виждам, че тези столове наистина се нуждаят от една нова боя. Масата също.

— Бих го направила сама, но между работата и децата не ми остава време да си поема дъх.

— Така и не съм те питал. С какво всъщност се занимаваш?

— Аз съм главен мениджър за клиентите в „Лео Бърнет“. Тук съм, за да спечеля важен клиент за фирмата.

— О, значи са си довели тайното оръжие, самотния стрелец. За кой клиент става дума?

— Чай „Хемптън“. Чувал ли си ги?

— Да, естествено. Кой не е? Но, честно казано, аз си падам повече по кафето.

— Наистина ли? — отвърна Фей и присви очи. — Това те прави моята таргет група. Трябва да намеря начин да отклоня хора като теб от кафето и да ги насоча към чая.

— Тежка ти е задачата, но трябва да спреш да мислиш постоянно за работата си — повдигна чашата си към нея Джак.

Фей простена и чукна чашата си в неговата.

— Говори ми… — отвърна тя. Отпи дълга глътка от питието си, наслаждавайки се на тръпчивата прохлада на езика си. — Тормозя се с проучването и се опитвам да измисля подходяща гледна точка към кампанията.

— Но…

— Но не е лесно. Нека си го кажем. Американците обичат да пият кафе.

— И…

Тя се подсмихна и поклати глава.

— Това не е ли достатъчно?

— Усещам, че има и нещо друго.

Усмивката й изчезна и тя разклати ледчетата в чашата си с пръст.

— Нервна съм — каза накрая, изненадвайки и себе си, че е признала нещо такова на човек, който беше относително непознат.

— За какво си нервна?

— Че идеята ми няма да е достатъчно добра. Че шефът ми няма да я хареса. Не искам да го проваля. Не съм работила от години за него, а той има голямо доверие в мен.

— Струва ми се, че трябва да повярваш, че неговото доверие е основателно. Трябва да се притесняваш да не провалиш и да не разочароваш най-вече себе си.

Тя завъртя драматично очи.

— Да бе, да.

— Не, Фей, говоря сериозно. Идеите са дар от боговете. Когато получим такъв, трябва да сведем глава и да благодарим. Смирено. И да повярваме в идеята. Страстно. Ако ти сама не вярваш в идеята си, как можеш да искаш другите да повярват в нея?

Фей се изпъна в стола си. Думите му звучаха убедително.

— Но… — започна тя, смръщвайки леко вежди — как разбираш, че е добра идея?

Той сви рамене.

— Просто го знаеш.

— Как? — настоя Фей, искрено любопитна да чуе разсъжденията му. Беше проверила новия си съсед в интернет и бе разбрала, че е учен, високо ценен заради гениалните си теории и нови идеи.

Джак помисли за момент, после каза:

— Доверяваш се на инстинктите си.

Ентусиазмът на Фей се изпари на мига.

— Инстинктите ми — повтори тя с тон, който подсказваше, че отдавна е загубила вяра в тях.

— Имам една теория — каза Джак и в гласа му имаше намек за усмивка. — Всички имаме инстинкти, но в някои от нас те са по-добре развити. Трябва да се научим да се вслушваме в тях. Смятам, че трябва да останеш насаме с мислите си. Да подхраниш своята креативност. Или… не знам… да правиш неща, които те свързват отново с природата. Неща, които ти носят удоволствие. Разходи се в парка, виж, помириши смяната на сезоните. Почувствай вятъра в лицето си. Зарови пръстите на краката си в пръстта. Или просто вдигни краката си на стола и се наслади на чаша джин с тоник в ласкавата лятна вечер с добър приятел.

— Звучи страхотно — каза тя тихо. — Но имам един проблем. Проблемът с времето.

Джак я погледна в очите и когато заговори, погледът му подчертаваше сериозността на тона му.

— Отдели време за себе си, Фей. Отдели време за игра в живота си.

Тя не отговори. Мълчеше, а в гърлото й се образуваше голяма буца.

— Имаш някаква идея в тази своя главичка, нали? — попита той и се приведе към нея. — Сигурен съм в това. Виждаш ли? Усмихна се. Прав съм, нали?

Фей кимна и се усмихна неволно.

— Знаех си!

— О, спри да бъдеш толкова самодоволен! — разсмя се тя. — Просто нещо, което обмислям.

— Давай, приятелко. Довери се на инстинктите си. Готов съм да заложа пари на теб.

Фей грейна вътрешно, въпреки че следобедното слънце залязваше. Докато здрачът настъпваше, двамата притихнаха доволно. Птиците пееха прощалната си песен, а дърветата станаха лилави на фона на розовото небе.

— Виж, Джак — каза Фей и посочи към залязващото слънце. То изглеждаше в небето като голяма червена топка, балансираща на върха на ронещата се тухлена ограда на градината. — Сякаш ще се претърколи по стената и ще падне в кофата за боклук.

Джак се разсмя сърдечно в тихата нощ и тя се присъедини към смеха му.

Облегната назад в стола си, Фей се върна в спомените си, когато бе младо момиче, което обичаше да се смее, да се смее без страх, че това е неподходящо за дама и някой може да я чуе. Когато се смееше заради чистата радост от усещането.

Нещо в думите на Джак възроди този младежки ентусиазъм, тази непоколебима вяра, че светът е нейната мида, съдържаща скъпоценна перла. Изпълваше я детинска радост, каквато не бе усещала от години.

— Благодаря ти, Джак — каза тя, допивайки питието си, — за чудесната вечер. Става късно и най-добре да тръгвам — после погледна нагоре, усмихна му се, надявайки се, че ще усети благодарността в думите й. — И внезапно изпитах странен импулс за работа.

* * *

Тази нощ Фей работи до късно по идеята си. Когато най-накрая, след часове, се пъхна в леглото си, мислите й я пренесоха сънливо от чая и маркетинговите числа към Джак и неговите думи и как винаги я караше да се чувства добре.

Беше толкова различен от Роб, който никога не пропускаше възможност да я разкритикува и да смачка каквото бе останало от самочувствието й. Затвори очи и извика в съзнанието си образа на усмивката на Джак с дълбоките трапчинки и начина, по който зениците му потрепваха, когато говореше разпалено за нещо, в което очевидно вярваше силно. Той бе мъж с убеждения. Фей започна да брои качествата му, вместо да се занимава с броене на овце, и когато най-накрая заспа, устните й бяха извити в усмивка.

На следващата сутрин се събуди пълна с енергия и нямаше търпение да усъвършенства идеята си. Пропусна обяда си, а когато дойде краят на работното време, се обади на детегледачката и й каза, че ще работи до късно. Мразеше да прави така, но трябваше да огледа идеята от всички страни и не искаше да пропусне момента и вдъхновението й да избяга.

Когато най-накрая захвърли молива, бе девет часът вечерта. Имаше чувството, че целият й мозък бе изпит и нищо не бе останало от сивото му вещество. Разтърка слепоочията си, огледа стерилния си кабинет три на три метра, разположен на двайсет и третия етаж в сградата от стомана и стъкло. Металното й бюро и металният стол бяха единствените мебели в малкия квадратен кабинет; стените бяха голи — никакви снимки или картини. Прозорците й дори не се отваряха. Това бе студен безличен кабинет, лишен от всякакво очарование, натъпкан с все още неотворени кутии, купища хартия, чакаща да бъде заредена в принтера, и купчини книги и наръчници, които трябваше да се наредят по рафтовете.

Не можеше да се занимава с декорация и подреждане, когато на хоризонта се задаваше краен срок. Прозя се, изправи се и разпери ръце зад главата си, после отиде до прозореца, за да погледне към парка от другата страна на улицата. Влюбени вървяха хванати ръка за ръка, търговец продаваше цветя от количката си, старец разхождаше малкото си кученце на дълга каишка.

Сърцето й омекна при тази гледка и тя се наведе напред, отпускайки чело на стъклото. Обичаше летните вечери, когато топлият вятър миришеше на орлови нокти и размекваше костите до пълно изтощение. В нощи като тази усещаше самотата си особено силно, копнееше за мъж, който да я хване за ръка и да я изведе на дълга разходка в парка. Какво ли ще е, зачуди се тя, да зарови пръстите на краката си в рохкавата пръст?

Просто съм замаяна и уморена, помисли си сепнато, изправи се и потърка очи. Трябваше да се съсредоточи върху работата си, да приключи тук и да се прибере у дома при децата си.

Те бяха в безопасност с детегледачката, знаеше го. Беше звъняла няколко пъти по телефона, за да се увери, че са вечеряли, че са измили зъбите си… И за да им каже, че ги обича, преди да си легнат. Никое дете не трябва да заспива, без да знае, че е обичано.

Върна се при бюрото си и вдигна молива си, но притесненият й ум се луташе разсеяно. Облегна се отново в стола си, отвори чекмеджето и извади син пластмасов термос. Нуждаеше се от чаша кафе, за да се освести. Само една солидна доза кофеин. Разви капачката на термоса и до носа й достигна силният аромат на горещата „Ява“.

— Ммм… — въздъхна на глас, със затворени очи, почти привеждайки се над кафето в очакване на предстоящата наслада.

— Хванах те.

Фей трепна и отвори рязко очи.

Бърнард стоеше на прага и тъмните очи над внушителния му нос се взираха укорително в нея. Тя бързо сложи капачката на термоса и се опита да го пъхне в отвореното чекмедже.

— Не толкова бързо — каза Бърнард и влезе в кабинета. — Каква е тази миризма? — повдигна носа си и подуши въздуха като голямо ловджийско куче. — Предполагам, че не е чай.

— Ами… късно е и… — запелтечи Фей.

— Не, не, не, определено не е чай. Само едно нещо, което познавам, има този дълбок, тъмен и сладостно изкушаващ аромат.

Фей го погледна въпросително и извади термоса от чекмеджето.

— Добре, признавам. Виновна по всички обвинения. Кафе е.

Бърнард скръсти ръце на гърдите си и се подсмихна.

— Виж, Бърнард — започна тя, усещайки, че дългите работни часове я омаломощаваха като обвиваща се около тялото й кобра. — В този момент знам повече за чая, отколкото съм предполагала, че ще науча за целия си живот. Като започнем от легендата за някакъв древен мъдър китайски император с тънки мустаци, стигащи, до коленете му, който случайно открил чая, когато листо от близкото дърво паднало в чашата му с вряла вода, до Ана, седмата дукеса на Бедфорд, която един ден небрежно заявила, че най-добрият начин да предотврати пристъпите на глад по обед е чаша освежаващ чай, да кажем към четири часа всеки следобед.

Взе купчина листове от бюрото си и ги остави да се изплъзнат между пръстите й.

— Изучих историята на чая, обичаите на пиене, пазара на чай, британските и американските навици за чаепиене и здравословните му предимства.

Вдигна глава и започна да изброява на пръсти.

— Имаме черен чай, зелен чай и билков чай. Чай от Индия, от Шри Ланка, Кения, Малави, Индонезия и Китай. Имаме светъл, кафеникав и жълто-кафяв чай. Опитвах го чист, със сметана, с каймака от млякото; със захар, с мляко, а понякога късно нощем, когато се нуждая от енергия, и с двете — гласът й започна да се повишава. — Сутрин, обед и нощем пия чай, чай, чай, чай. И независимо какъв вид е и в каква комбинация от листенца го сипвам в чашата си, просто не мога да свикна с този стипчив, изсушаващ, досадно горчив вкус в устата си!

Посегна, сграбчи термоса и го отвори с яростно завъртане.

— Не знам за теб, но аз отчаяно искам чаша хубаво кафе!

Бърнард погледна припряно зад себе си и бързо затвори вратата. Гледаше я как налива черната течност в чашата си с широко отворени очи, изпълнени с обожание.

— Божичко, тази миризма е страхотна. Какъв вид е? Тъмно изпечено? Кенийско?

Тя вдигна глава.

— Колумбийско.

— По дяволите — спусна се той към бюрото й. — Има ли достатъчно за двама?

Фей бръкна в чекмеджето и извади още една чаша с емблемата на чай „Хемптън“, отпечатана на зеленото стъкло, и наля от предателското кафе в нея.

Наведоха се над бюрото като заговорници. Бърнард направо изръмжа, докато отпиваше първата си глътка.

— Божествен нектар — промърмори той.

— За мен е като майчиното мляко — отвърна тя, пиейки алчно.

— Виж ни само, крием се. Като двама наркомани, търсещи отчаяно дозата си.

— Аз съм добро момиче. Работя усилено, не се забърквам в проблеми, нямам много пороци. Мисля, че трябва да ми бъде простена единствената ми слабост.

— Аха — съгласи се той, докато сърбаше шумно. — На мен също.

След като си сипа втора чаша кафе, Бърнард седна на ръба на бюрото й и запрелиства листовете, заели всеки сантиметър от повърхността му.

— Е, О’Нийл, как върви кампанията? Все още се налага да измислим нещо, което да продаде помията.

— Има нещо — каза тя предпазливо. — Всъщност мисля, че знам как да свършим работата.

Облегна се назад в стола си и сръбна от чашата си. Погледите им се срещнаха и двамата споделиха искрата на вълнение както в добрите стари дни, когато й хрумваха гениални прозрения. Той се приведе леко напред. Тя направи същото.

— Разказвай, Фей.

Тя си пое дъх и се гмурна в дълбокото.

— Така, както виждам аз нещата, чай „Хемптън“ иска да навлезе на американския пазар. Земята на отчаяните пиячи на кафе. Хора, които някога са изхвърлили бъчвите с британския чай в бостънското пристанище — акт, на който впрочем безкрайно симпатизирам. Подчертавам — ние не искаме да преминаваме към чай. Ние харесваме кафето си. Вземи мен например. Опитах милиарди различни сортове и варианти на пиене и все още не искам да се откажа от любимата си „Ява“. Тогава какво е нужно, за да накараме хора като мен и теб да преминат на чай?

— Служебен натиск? Заплаха от шефа?

Тя се изкикоти.

— Да, това проработи при мен. Но при останалите пиячи на кафе от Калифорния до Ню Йорк?

Той сви рамене, а очите му светеха в очакване.

— Здравето.

— Здравето?

Светлината в очите на Бърнард помръкна леко.

— Да — отвърна Фей, изправи се и постави чашата си на масата. Зарови се из листовете, без да спира да говори. — Има безброй факти, които ни казват, че чаят не само не е вреден за организма, както се твърди за кафето, но всъщност е полезен за нас. Особено зеленият чай.

Сви вежди и се усмихна доволно, канейки се да изстреля победоносния изстрел.

— И помага срещу сърдечните заболявания.

Бърнард приближи чашата си с кафе към устата си, погледна към него, после явно размисли и я остави на бюрото.

— Бори се със сърдечните заболявания?

— И понижава холестерола и кръвното налягане. Погледни кой купува чай в Англия, Бърнард. Поколението на бейби бума^[1] вече остарява. Те искат да се грижат за телата си, за зъбите си, за сърцата си. Мисля, че здравословните предимства на чая ще ги накарат да преминат от лагера на пиещите кафе в лагера на пиещите чай. Здраве. Фитнес. Дълъг живот. Тук трябва да насочим кампанията си.

Бърнард се изправи и пъхна ръце в джобовете на сакото си, докато крачеше из кабинета й и обмисляше думите й. Тя затаи дъх, молейки се. Не бе смятала точно така да му изложи идеята си.

Искаше графици и таблици, пунктирани линии, подсвирвания и ръкопляскания, когато му представяше първата си от години идея за кампания. Но моментът тази вечер изглеждаше подходящ. Искрата бе тук. Тя последва инстинкта си.

Когато той спря пред бюрото й и отвърна поглед, дъхът й секна. В очите на Бърнард нямаше искра.

— Значи наистина смяташ, че тази основана на факти кампания трябва да бъде нашият подход?

Фей кимна, макар да усещаше как вълнението във вените й замръзва и стомахът й се свива на топка.

— Да — отвърна тя, прокашля се и се опита да докара възможно най-убедителния си професионален тон. — Ще ги ударим със солидни медицински твърдения. Проучванията са тук, Бърнард. Статистиката е тук. Ще действаме умно, разбира се. Творческият отдел ще обработи всички детайли. Но наистина смятам, че обмисленият, рационалният подход ще намери отзвук в нация от загрижени за здравето си, застаряващи възрастни. Никой не иска вече да вярва в приказки. Прекалено добре образовани сме. Прекалено сме умни, за да бъдем заблуждавани от романтични образи на хора, пиещи чай на маси с бели дантелени покривчици, и жени, които си споделят тайни. Жените днес не искат тайни. Те искат голите факти.

Бърнард потърка брадичката си и присви очи, загледан настоятелно и изпитателно в нея. Най-накрая, взел решение, свали ръка.

— Добре, О’Нийл. Ще подкрепя идеята ти.

Сърцето й спря за миг и тя се надигна да му благодари.

— Почакай малко — каза той, вдигайки длан. — Трябва да съм честен с теб. Тя не ми харесва. Не усещам пламък в нея. Свикнал съм с ярките ти, възпламеняващи идеи. Тази тук… не знам. Чувствителна, практична, може би дори убедителна. Но някак си плоска. Безопасна.

— Но ако вземеш предвид…

— Но има нещо в нея и казвам да се пробваш. Ще те подкрепя — сви рамене той. — Не знам как ще реагира творческият екип. Това е между теб и тях.

Тя кимна, усещайки се леко отчаяна.

— Те искат някакви странни, впечатляващи идеи. Искат нещо смайващо. Нещо от ранга на „Просто го направи“^[2]. Е, ще трябва да харесат идеята и да си свършат работата.

— Знам, знам — каза Бърнард. — Но аз не се притеснявам за тях. Тази, която трябва да убедиш, е Сюзън Пъркинс. Тя е супервайзърът на сделката. Ако каже „не“, значи е „не“.

— Но ти току-що каза, че ще подкрепиш идеята ми.

— И ще го направя. Но няма да се боря за нея. По-скоро няма да се изправям срещу теб. Ще покажа ясно, че съм на твоя страна.

Фей се отпусна на стола си. Бърнард определено не бе запленен от идеята й.

— Ако смяташ, че не е добра…

— Не казвам това. Казвам, че не съм впечатлен. Трябва да призная обаче, че това със сърдечните заболявания привлече вниманието ми. Тук има нещо. Виж, Фей, от теб зависи. Това е твоята кампания. Просто трябва да си абсолютно, категорично сигурна, че това е най-добрият начин да поведеш кампанията, че „Хемптън“ ще харесат идеята ти и че с нея продуктът им ще се продава като топъл хляб в Щатите. По-скоро като любимите ни шоколадови кексчета.

Изгледа я с един от прочутите си изпитателни погледи, които сякаш преминаваха през тялото ти.

— Сигурна ли си?

Тя преглътна сухо с широко отворени очи и кимна.

— Тогава давай.

Той остави чашата си и тръгна към вратата, отваряйки я към коридора, после се обърна и я погледна над рамото си.

— Един последен въпрос. Спомена, че жените днес не искат романтика. Че искат голи факти. Смяташ ли, че си типична представителка на съвременните жени?

Фей се замисли как ставаше рано всеки ден, приготвяше децата за училище, бъхтеше се осем часа за ниска заплата, пътуваше към къщи в пиковия час, за да сложи вечеря на масата, проверяваше домашни, после се захващаше с прането и домакинските задачи. После може би щеше да й остане време да свърши малко работа, която бе донесла в куфарчето със себе си от службата, преди да се строполи в леглото си. Замисли се колко виновна се бе чувствала или колко пъти бе прегрявала от всички тези задължения. Замисли се за мечтите, в които бе вярвала като дете, и за кошмара на ужасния си брак. Животът бе труден за жените, млади или стари, и особено за самотните майки. Те трябваше да поровят много надълбоко, за да открият един радостен миг в своя ден.

— Да — отвърна тя, отвръщайки на погледа му. — Мисля, че съм типична.

Той кимна замислено.

— Тогава защо още пиеш кафе?