Мери Алис Монро
Втората звезда надясно … чак до сутринта (23)

Глава 22

В осем часа на следващата вечер Фей отвори вратата и видя притеснената Джейн Лойд в антрето.

— Джейн… Мисис Лойд — каза Фей.

— Добър вечер, мисис О’Нийл. Дойдох да ви помоля за една лична услуга. Не е за мен — добави тя с тон, който показваше, че по-скоро би умряла, ако от нея зависеше дали да отправи тази молба. — За майка ми е. Тя е…

Гласът й стана леко писклив и тя млъкна, за да се овладее.

— Уенди умира и иска да отидете при нея.

— Умира? — ахна Фей и закри устата си с длан. — Но как? Искам да кажа… толкова бързо?

— Лекарите казаха, че има пневмония. Стояла е до отворения прозорец цялата нощ. Студеният въздух… На нейната възраст и най-малкото нещо…

Джейн Лойд стисна силно чантата си и кокалчетата на пръстите й побеляха.

— Е, надявам се, че при тези обстоятелства ще намерите състрадание в сърцето си и ще ме придружите в болницата. Тя е изключително развълнувана и…

Гласът й отслабна от емоцията и думите излизаха от устата й неохотно.

— Моля ви, мисис О’Нийл. Тя ви вика и нямаме много време.

— Да, добре. Дайте ми малко време да кажа на полицаите. Имаме постоянно наблюдение.

— Разбира се.

 

 

Фей почувства как стените на старата градска болница я притискаха отвсякъде, докато вървеше по слабо осветените и смълчани коридори. След като вратата на асансьора се затвори, Джейн Лойд се обърна към нея.

— Майка ми не е в психиатричното отделение — каза тя със сериозен тон. — Заради влошеното си състояние.

— Разбирам — отвърна Фей.

Всъщност нищо не разбираше. Всичко се случваше прекалено бързо. Надяваше се да успее да издържи непредвидената среща с някакво достойнство и сдържаност, и благост и да успее да получи каквато и да е информация, за да открие своите бебчета, без да й се налага да се моли. След два дни без никакви следи и насоки вече бе на края на силите си.

* * *

Вратите на асансьора се отвориха и двете жени минаха покрай стаята на сестрите, после покрай няколко стаи, заети от крехки стари жени с различни заболявания. Пациентките лежаха по гръб и се взираха в празния таван, заобиколени от тръбички, вази с цветя и мигащи машини. Тихо, злокобно стенание се разнесе из коридора над общия фон от приглушени разговори и молитви. Във въздуха, смесен с киселата миризма на лекарства и антисептици, се усещаше мирисът на отчаянието.

Фей продължи до края на коридора до малка, слабо осветена стая, подобна на другите. Уенди лежеше свита в тясното болнично легло, леко обърната към прозореца, с гръб към вратата. Винаги обръщаше толкова голямо внимание на външния си вид, винаги слагаше дантела или брошка. Сега едва я разпозна, облечена в безформената болнична нощница, с непокрити ръце, от които стърчаха тънки тръбички. Някога очарователното й лице бе мъртвешки бледо и покрито с дълбоки бръчки. Дишането й бе дрезгаво, а красивата й бяла коса лежеше разрошена на тънката възглавница.

Това беше грешка, Уенди не трябваше да бъде тук, помисли си веднага Фей. Ако беше настъпил моментът да напусне този свят, трябваше да бъде у дома си, в мансардата, която обичаше и където бе прекарала живота си, заобиколена от слънчевите стенописи, любимите си книги и странните китайски статуетки, които обожаваше. Не тук, в това студено безлично място.

Уенди простена страховито и Фей веднага се озова до леглото й.

— В един момент е будна, в друг загубва представа къде се намира — каза Джейн зад нея. — Майко! — провикна се тя по-силно и се наведе над Уенди. — Майко, мисис О’Нийл е тук. Фей… Дойде да те види.

Уенди потръпна и клепачите й запърхаха, повдигнаха се бавно, а после тя каза с тих пресипнал глас:

— Фей? О, мое скъпо момиче. Ти ли си?

— Да, Уенди — отвърна тя и пое тънката й протегната ръка. — Аз съм.

Тънките устни на старата жена се разтегнаха в колеблива усмивка. Облекчение ли видя в очите й?

— Ти дойде. Знаех си.

Фей видя призрака на жената, която беше някога Уенди, да проблясва в бледата синева.

Не можа да не изпита жал към нея, жал и любов. Сърце не й даваше да мрази Уенди.

Старицата се вкопчи в ръката й, притегли я към себе си.

— Съжалявам — дрезгаво каза тя и личеше, че думите излизат от дъното на сърцето й. — Никога не съм искала да те разстроя. Толкова безотговорно бе от моя страна да ги пусна да отидат.

— Всичко е наред — отвърна Фей и я потупа нежно по ръката. — Не се измъчвай.

— Мислех си само… Колко щастливи ще бъдат… Сгреших…

Фей почувства как сърцето й се разцепи на две, едната половина за Мади, едната — за Том, и очите й се насълзиха, докато тя потупваше Уенди по ръката и се наведе по-близо.

— Моля те, Уенди, кажи ми. Къде са? Къде са отишли? Да не би някой да е дошъл вкъщи? Моля те, опитай се да си спомниш. Каквото и да е.

Елегантно оформените вежди на Уенди се извиха замислено.

— Питър каза… — започна тя колебливо, после облиза напуканите си устни. — Помня, че Питър каза, че ще ги върне обратно в четвъртък.

— Но четвъртък е сега! — отвърна разплакано Фей.

Уенди внезапно стана нервна и развълнувана. Почна да клати главата си напред и назад и малките й ръце се впиха в завивката. Стисна силно ръката на Фей.

— Трябва да отвориш прозореца!

Фей се дръпна назад.

— Моля те, Уенди — възкликна тя. — Никакви повече глупости за отварянето на прозорците. Сега имам нужда от ясни факти. От истината. Помогни ми, моля те, Уенди!

— Не, не — ахна белокосата жена и се сепна. — Говоря буквално, дете мое. Трябва да отидеш в мансардата и да отвориш прозореца. Питър ще се върне с децата ти. Тази вечер! Ако открие прозореца затворен, ще се ядоса много. Познавам го. Ще отлети обратно в Невърленд с Мади и Том просто напук. Никога вече няма да ги видиш отново.

Фей замръзна на място, неспособна да помръдне или да реагира.

Уенди хвана ръката й отново и я погледна в очите. Нейните пак грееха, трескаво искрящи.

— Знам, че е трудно за теб. Предпочиташ логиката и разума. Боиш се. Но само този път трябва да се отърсиш от съмненията и страховете си и да повярваш. Повярвай, защото трябва да го сториш. Затова те повиках тук. Трябваше да ти го кажа, преди да бъде прекалено късно.

Немощно отпусна ръце и се облегна назад на възглавницата, изтощена.

Затваряйки очи, Уенди прошепна трескаво:

— Отвори… прозореца.

* * *

Беше странна нощ, зловещо спокойна, с множество звезди. Купове сребристи облаци се рееха по небето като платноходи и закриваха лицето на бледната луна.

Фей крачеше из градината, която децата й бяха почистили толкова грижливо през пролетта и на която се бяха радвали през златистите дни на лятото. Колко пуст и подобен на затвор й изглеждаше дворът тази вечер, помисли си тя в агония — мястото, в което бяха прекарали толкова много щастливи часове. Дълбоката тишина допринасяше допълнително за острото й напрежение. Тя застина, тялото й бе напрегнато, разкъсващо се от нерешителност, отчаяно желаеща да направи нещо. Всичко беше изчезнало: децата, Уенди, Джак. Фей стоеше сама на ръба на безмерното отчаяние.

Последните цветя, които Мади бе засадила, бяха откъснати от силния буреносен вятър и лежаха начупени и погубени — като надеждите на Фей. Листа, откъснати и изтръгнати от майчиното им дърво, отрупваха плочника.

Не можеше да види лицето на бронзовото момче в сенките, нито да чуе жизнерадостната музика на флейтата, както бе свикнала да очаква. Беше тихо като в гробище, сякаш цялата магия на градината бе изчезнала с изчезването на Мади и Том.

Облаците се раздвижиха и покриха луната, спускайки мрачния си воал над всичко. Фей мина по неравните плочки на сляпо, пръстите й напипаха ронещите се тухли на стената, студеното желязо на столовете. Беше решена да се изправи срещу бронзовото момче, този преследващ я образ на нейната отмъстителна съдба, Питър Пан. Втренчи се в дръзкото лице, предизвика го да проговори. Бронзовото лице просто се взираше в нея с подигравателната си усмивка.

Фей се хвана за ръба на фонтана, стисна зъби и извика яростно изпълнена с неизмеримо дълбоко отчаяние:

— Добре, признавам! Вярвах в теб!

След този пристъп гласът й стихна, победен от тъгата.

— Някога, много отдавна, вярвах в теб. Оставях прозореца си отворен за теб, всяка вечер. Лежах в леглото си, прозявах се, потръпвах от студа и чаках, и чаках. Бях сигурна, че ме чуваш и ще дойдеш при мен.

Очите й пламнаха от гняв.

— Но ти никога не дойде! И когато другите деца разбраха, ми се подиграваха — подсмръкна тя и изтри с длан очите си. — И накрая аз затворих прозореца. А след Роб го заключих. Заклех се, че никога вече няма да бъда толкова глупава, толкова наивна.

Питър се усмихваше с нахалната си усмивка.

Отчаяна, чувстваща се глупаво, Фей погледна нагоре и видя безбройните звезди, блещукащи в небето. Нима едва миналата вечер Джак я бе държал в прегръдката си толкова близо, че можеше да чуе как бие сърцето му, и й сочеше същата тази бледа блестяща звездна диря в небето? Струваше й се толкова отдавна.

Можем да видим повече от 2500 от звездите в Млечния път, каза й той, и те са само малка частица от милиардите звезди в галактиката. Кои сме ние да се съмняваме какво има някъде там? Възможностите са безкрайни като звездите. Само трябва да повярваш.

Да повярва… Обви ръце около тялото си, чувстваше се безпомощна като детето, което някога беше, треперещо и само. Безпомощна. Като кораб без рул, като моряк без компас.

Притисна юмрука си до челото.

— Иска ми се да можех да повярвам отново.

Изневиделица, неизвестно откъде се разнесе тиха музика.

Тя наклони глава, ослуша се, за да улови познатата мелодия на флейтата, която се носеше във въздуха. Затананика си, отначало плахо, набирайки все повече сила. Музиката я тласна вътре в къщата, поведе я покрай апартамента й, където двама полицаи играеха на джин ръми, и я качи в мансардата. Музиката изпълваше съзнанието й, изпълваше сърцето й с надежда. Тананикайки си безименната мелодия, Фей обиколи мансардата, докосна с пръсти многобройните странни предмети, разпръснати из стаята, в търсене на някаква следа. Докато търсеше, си спомни думите на Уенди: Повярвай, защото трябва да го сториш.

Какво означаваше това? Да повярва, че децата й ще се върнат при нея? Че Джак ще се върне при нея? В прощалното си писмо той се сбогуваше с тях. Ако й беше останало сърце след изчезването на децата й, то щеше да бъде разбито.

Какво беше това нещо, което другите наричаха „вяра“, запита се тя? Да вярваш в магии или в чудеса? Ако беше така, тогава със сигурност звукът на детския смях и игривата мелодия на флейта нощем, ароматният чай и малките сандвичи, светването на луциферина в светулките и влюбването бяха магия. Вярата бе вид магия, нали? Чудо, което имаше силата да преобразява. Тя не можеше да види вярата, както не можеше да види Питър Пан или феята на рамото си. Или миниатюрния атом. Но можеше да си ги представи. Може би вярата беше способността да повярваш в безграничните способности на това, което човек можеше само да си представи.

Сърцето й заби учестено, докато постепенно започваше да разбира.

Не напълно, не, беше по-скоро като сянка на нещо минаващо пред нея в мъглата. Пръстите й погалиха стария цилиндър, оръфаното мече, на което му липсваше едното око, малката синя кадифена кутийка, в която Уенди твърдеше, че е поставила напръстника на Питър, който той си отмъкнал отново. Думите на детектив Фарнсуорти не й даваха мира, тормозеха я. Толкова много съвпадения, помисли си тя. Няма такова нещо като съвпадение, бе казал Джак.

— Какво търся? — попита се на глас, както стоеше в средата на мансардата, заобиколена от дузини очи, взиращи се в нея от рисунките по стените. Гледаха я и като че ли чакаха да направи правилния ход.

И тогава я видя.

Уловена от един лунен лъч, с прашната си зелена подвързия и изгорялото злато на гравираните букви, книгата на Уенди лежеше на удобното диванче до прозореца, където тя я бе оставила, точно до мохерния й шал. Фей бе привлечена от нея, взе я в ръка и прокара пръсти по релефните рисунки на корицата, които изобразяваха красив младеж в дръзка поза до прелестно младо момиче, облечено в нощница и с панделка в косата. Питър и Уенди. Отвори книгата, първо издание, много внимателно, сякаш бе от кристал, и ахна, когато прочете посвещението, написано с елегантен, виещ се почерк.

На моята скъпа Дарлинг, моята малка приятелка Уенди Дарлинг.

Благодаря ти, че сподели с мен историята за твоите невероятни приключения с Пан. Ние с теб винаги ще знаем, че книгата е всъщност историята на Уенди.

Но както ти пожела, това ще си остане нашата малка тайна!

Твой покорен слуга,

Джеймз Бари

Фей изпита нотка на благоговение, докато прелистваше тънките като коприна страници, посипани със златист прашец, между които Уенди бе поставила яркочервено птиче перо като отметка. Книгата бе отворена на шестнайсета глава: „Завръщане у дома“. Погледна страницата и видя, че един пасаж бе подчертан. В него мисис Дарлинг чакаше търпеливо децата си в мансардата, напомняйки на съпруга си: Прозорецът трябва винаги да бъде отворен. Заради тях. Винаги, винаги, винаги.

Фей внезапно осъзна какво трябваше да направи.

Изправи се и застана пред прозореца, затворен и заключен като нея самата. Уенди й бе казала да го отвори. Да го направи, щеше да бъде като признание, че вярва. Потръпна, боейки се да се откаже от контрола отново, да пристъпи отвъд границите на разума. Да го отвори, означаваше да рискува пак да бъде наранявана, пак да изпита болка. Но също така означаваше и че отваря душата си за възможността да изживее огромна радост и щастие. Не беше ли това същността на посланието на Уенди?

Магията може да дойде само ако й отвориш да влезе.

Фей се пресегна, махна резето, бутна капаците и с яростно и искрено движение отвори прозореца. Вятърът нахлу вътре, изсвири в ъглите, разпиля листове по пода, заигра се с косата й и отвя надалече съмненията и тревогите й като с мокър парцал по време на пролетното чистене. Фей застина в очакване и повдигна брадичка, за да погледне в безкрайното тъмносиньо небе, където множеството звезди й намигаха и чакаха.

Не знаеше колко време бе стояла така, втренчена в дълбоката синева, но някъде вътре в себе си усети разхлабване на връзките и отваряне на запечатаните малки кутийки. Беше сигурна, че край нея се изливаше магия и изпълваше празните пространства до препълване. Пое си дълбоко дъх. Небесата като че ли се смълчаха, когато Фей събра целия си кураж.

— Питър! — извика тя и гласът й изкънтя из стаята. — Вярвам! Звезди! Сияйте непоколебимо и ярко днес. Осветете пътя на децата ми, за да открият пътя за дома си!

Сигурна, че е била чута, Фей се сгуши на диванчето до прозореца и се уви с мохерния шал. Притисна книгата на Уенди близо до гърдите си. После я отвори и започна да чете.

Докато четеше, си представяше как Мади танцува с Тигровата лилия около лагерния огън, а Тутълс си играе с меч. И, разбира се, Питър, никога непорастващото момче, заслепявайки я със снежнобялата си усмивка. Чете часове наред, будуваше, докато клепачите й се отпуснаха и главата й се наклони и падна на раменете.

Фей заспа, сънувайки, че Питър най-накрая взема ръката й и отлита с нея в звездната нощ.

Само че в съня й Питър стана Джак и той летеше до нея, прегърнал я през кръста, вземайки своята награда — нейната специална целувка.