Мери Алис Монро
Втората звезда надясно … чак до сутринта (21)

Глава 20

Детектив инспектор Рос имаше умореното скептично лице на човек, който след двайсет години в отдел „Криминални разследвания“ бе видял всичко. Но дори и той бе неподготвен за случая на номер 14.

— Значи казвате, че според вас децата са избягали в Невърленд? — попита той с тежкия си кокни акцент. Не си позволи на лицето му да се появи дори лека усмивка.

— Разбира се, че не смятам така! — отвърна Фей, повишавайки глас. — Но това ни каза Уенди, когато се върнахме.

— Първото нещо, което трябва да направим, мисис О’Нийл, е да запазим спокойствие. Свързахте ли се със съседи, приятели, някой, който би могъл да знае къде са децата? Къде биха могли да са избягали?

— Да, да, направих всичко това — отвърна нетърпеливо Уенди, защото знаеше, че всяка секунда бе ценна за разследването. Седеше в мансардата заедно с Уенди, Джак, инспектор Рос и двама униформени полицая. Този път Фей не се поколеба да вдигне телефона и незабавно да съобщи за изчезването в полицията. Трябваше да разбере дали Роб я бе последвал в Англия.

— Знам… Знам какво да правя. Виждате ли, преживявали сме го и преди. Съпругът ми отвлече децата миналата пролет. Тогава бяхме в Съединените щати. Аз имам пълно попечителство над тях, но това няма да му попречи да долети със самолета и да ги вземе. Затова искам незабавно да ги включите в списъка с изчезнали лица.

— Да, разбира се. Тази информация променя картината, нали?

Фей подаде на инспектора плик.

— Тук ще откриете идентификационния комплект за всяко от децата, който съм направила, за всеки случай. Има скорошни снимки, отпечатъци, свидетелства за раждане, паспорти, зъбни сведения, рождени белези и медицинската им история. Сложила съм и снимка на Роб О’Нийл, баща им, и информация за него.

Инспектор Рос повдигна вежди.

— Много добре. Чудесна работа. Това ще ни спести много време.

Повика един от полицаите и му подаде плика.

— Изглежда, че имаме случай на отвличане от родител. Известете всички служби по издирванията. Искам разширено търсене, покриващо радиус от пет мили около града. Известете и граничните служби и фериботните, влаковите и летищните служби.

На другия полицай нареди:

— Слезте долу в жилището и вижте дали няма да откриете нещо необичайно.

Джак излезе напред.

— Вече претърсихме цялата къща. Всичко си е на мястото. Нищо не липсва.

— А с кого имам удоволствието да разговарям?

— Семеен приятел. Живея в градинското жилище.

— Разбирам — отвърна инспекторът и присви подозрително очи. — Мога ли да попитам къде бяхте вие миналата вечер?

Джак погледна Фей, после стисна зъби и отвърна троснато:

— Не.

— Няма проблем, Джак. Трябва да им съдействаме максимално — каза Фей.

Джак се обърна и погледна прямо инспектора.

— Бях с мисис О’Нийл. В Брайтън.

Инспекторът повдигна вежди отново, завъртя езика в устата си, докато отбелязваше тази информация в бележника си.

— Предполагам, че мисис Форестър е била детегледачка по време на тази… тази почивка?

Фей се изчерви заради добре прикрития намек за критика в гласа му. Изпод клепачите си погледна към Уенди, която седеше до прозореца, все още взираща се разсеяно в неспиращия дъжд. Изглеждаше с десетилетие по-стара, уморена и съсипана от тревога. Виждайки я в това състояние, Фей за стотен път се обвини, че бе оставила децата под нейните грижи. Стара жена, която всички наричаха „Лудата Уенди“. В очите на инспектора видя съмнение в компетентността й като майка.

— Беше само за една нощ — опита се да обясни тя. — Децата обичат Уенди и прекарваха много време с нея. Никога не се е случвало нищо лошо. Тя винаги е била много грижовна, внимателна и адекватна с тях. Ако само можехте да ги видите заедно, преди…

— Хъм… — отвърна неразбираемо детективът, записвайки бързо в бележника си.

— Разбира се, тук беше и мисис Джъркинс. Тяхната целодневна детегледачка.

— О? Къде е тя в момента?

— Долу. Тя трябваше да ги наглежда. Децата искаха да останат с Уенди. Трябваше да бъде толкова хубаво прекарване… — гласът й се прекърши и тя се извърна встрани.

Детективът насочи следващите няколко въпроса към Уенди, като внимателно се опита да отклони вниманието й от гледката навън. Тя се облегна на рамката на прозореца и лицето й изглеждаше изнурено и без капка живец.

— Мисис Форестър, чухте ли някакви странни шумове миналата нощ? Видяхте ли нещо необичайно?

Фей затаи дъх и погледна притеснения като нея Джак.

— Не — отвърна старицата тихо, все още взираща се навън.

— Нищо необичайно.

После се обърна и допълни:

— Имаше пълнолуние.

— Щяхте ли да се свържете с някого, ако бяхте чули?

— Разбира се, че щях да го направя — тросна се Уенди, сякаш мъмреше непослушно дете. — Мисис О’Нийл ми остави дълъг списък с имена, на които да позвъня в такава ситуация. Тя е много отговорна. Може да съм стара, но съм напълно способна да направя няколко телефонни обаждания, млади човече.

Инспекторът се намръщи и нахвърли още няколко реда в тетрадката си.

— Предполагам тогава, че вратите и прозорците са били затворени и заключени.

— Разбира се, че не — отвърна Уенди, заглеждайки се пак през прозореца. — Как би влязъл Питър тогава?

Инспекторът спря да пише и я погледна рязко.

— Питър?

— Питър Пан. Той мрази прозорци с решетки, така че винаги го оставям отворен за него — за да може да влезе вътре.

Фей отпусна рамене в отчаяние.

Инспекторът подсвирна тихо през зъби и хвърли мрачен поглед към Фей.

— Питър Пан идва тук? — попита той.

— Да — отвърна Уенди.

— В това жилище?

— Да.

— А децата?

— Отидоха в Невърленд. С Питър. Само на кратко посещение, разбира се. Скоро ще се върнат. Наистина, няма нужда да се притеснявате толкова.

— Разбирам — каза Рос и се намръщи, затваряйки бележника си. Прокашля се. — Мисис Форестър, да видим дали съм ви разбрал правилно. Казвате, че децата не просто са отишли в „Невърленд“, както ни съобщихте по-рано. Имам предвид тематичния парк „Невърленд“, намиращ се тук, в Лондон. Вие казвате, че Питър Пан, легендарният герой от книгата, е влетял през прозореца ви и е отвел децата в НЕВЪРЛЕНД? Втората звезда надясно и всичко останало?

Тя извърна глава, отвърна на погледа му, без да мигне, и потвърди:

— Същата, да.

Фей закри лице с длани, Джак притвори очи и поклати глава с отчаяние. Детектив инспектор Рос наклони глава и се втренчи в Уенди смаяно. След минута-две дойде на себе си, отдалечи се от прозореца с изпънатата стойка, с която британците са прочути, извади телефона си и набра някакъв номер.

— Ало? Тук е детектив Рос. Да, по случая О’Нийл. Нуждая се от психологическа оценка. Незабавно.

* * *

Малко по-късно мисис Лойд се втурна в мансардата, с почервеняло лице и изражение на полудяла жена. След нея с по-бавно темпо вървяха мъжът й и нейният адвокат, висок, строг на вид джентълмен със стиснати устни. Зад него пристъпваше недодялан плешив мъж с румен тен и кръгли очила с телени рамки, прекалено големи за закръглените му бузи. Полицаите и детектив Рос насочиха вниманието си към тях, когато ги видяха.

— Дойдох веднага щом научих — обяви Джейн Лойд и припряно отиде при майка си.

Фей наблюдаваше как Уенди посреща дъщеря си с лека усмивка, за която очевидно положи огромно усилие. Лампите бяха светнати, за да прогонят следобедния сумрак, и в стаята цареше мъртвешка застиналост, всички бяха притихнали, с изключение на тихо шепнещите гласове на Уенди и Джейн. Фей си помисли, че Уенди изглежда още по-бледа и немощна като омразния ден, който отиваше към своя край, но в момента в сърцето й нямаше място, за да се тревожи и за нея.

Шокът, който бе изпитала при откритието, че децата й ги няма, се бе уталожил в дълбок черен гняв. Винеше Уенди, винеше Джак, винеше съдбата, но най-вече винеше себе си. Колко наивно бе постъпила, че си бе позволила да се отпусне, макар и за миг. Трябваше да остане бдителна, трябваше да знае, че Роб ще направи опит отново да отвлече децата. Беше сгрешила, като се беше предала на фалшивото чувство за сигурност.

Прикри очите си с ръка, неспособна да гледа как Джейн утешаваше майка си. Къде беше нейната собствена дъщеря, нейната сладка Мади?

Едрият червендалест мъж, който приличаше на генерал, се оказа главният инспектор и това обясняваше защитната поза, която бе заел детектив Рос.

След като се консултира с хората си — бяха разменени доста разпалени думи при тази комуникация, главният инспектор обяви, че местоположението на Роб О’Нийл е било установено.

— Вашият бивш съпруг е все още в Детройт, Мичиган — информира той Фей с неодобрителен тон, сякаш я обвиняваше, че им е загубила скъпоценното време и излишно са товарили хората му с работа. — Не е напускал Щатите.

Фей въздъхна с облекчение:

— Слава богу!

— Това не е задължително добра новина — продължи инспекторът. — Поне бившият ви съпруг бе ясна мишена. Имахме заподозрян. Повечето отвличания на деца между три и осем години обикновено са дело на един от съпрузите след развод. Те не толкова желаят да са с децата си, колкото са ядосани на бившия си партньор и искат да го наранят. В повечето случаи имаме късмет и откриваме тези деца. За нещастие сега отново сме в изходна позиция. Случаят е много странен. Няма признак за влизане с взлом — нито в къщата, нито в някое от индивидуалните жилища. За момента нямаме заподозрени.

— Освен, разбира се, мисис Форестър — добави детектив Рос.

— Какво? Майка ми е заподозряна? Джордж! — възкликна Джейн Лойд. Беше пребледняла от гняв.

— Инспекторе — намеси се адвокатът, — ако искате да отправите някакви обвинения към моята клиентка, говорете ясно. Няма доказателства, които да подкрепят…

— Така, вижте какво. Няма нужда да се впрягате толкова — вдигна ръка във въздуха главният инспектор, за да го укроти. — Никой не възнамерява да обвинява мисис Форестър в някакво престъпление. Дори не знаем дали е било извършено престъпление, нали инспектор Рос? — обърна се той към подчинения си, който веднага се изчерви и поклати глава.

— Все пак, сър — обади се Рос предпазливо, — тя единствена е била на мястото и нейната история е, да кажем, най-малко доста невероятна.

— Детектив, може ли да ви видя насаме за момент? — главният инспектор кимна с глава и двамата мъже отстъпиха в ъгъла, за да поговорят.

— Знаете ли коя е тази жена? — изсъска началникът на Рос. — Това е Уенди Форестър. Самата Уенди. Половината Британска империя вярва, че това е Уенди на Питър Пан. Тя е образец за съвършенство в очите на хората. Основала е сиропиталище. Познава някои от най-влиятелните хора в държавата. Дори кралицата е особено привързана към старата дама. По дяволите, всички са привързани! Ако я арестуваме, върху главите ни ще се изсипе истински ад. Трябва да не допускаме медиите до случая — завърши той и изгледа Рос с убийствен поглед. — Ако възнамерявате да се възползвате от пенсията си някой ден.

Рос изглеждаше приклещен в ъгъла.

— Това е абсурден случай. Сигурен ли сте, че е в нашия район?

Началникът му го изгледа отново.

— Добър опит, Рос.

— Е, какво да правим тогава? Имаме две изчезнали деца и всичко сочи към старата дама, луда или не. Поръчах психологическа оценка, но положението е сложно, както и да го погледнеш.

Главният инспектор се почеса по брадичката, после се присъедини към останалата част от групата.

— Изглежда очевидно, че мисис Форестър не е… — понижи гласа си, така че Уенди да не може да го чуе — съвсем добре. Какво е състоянието й при тази напреднала възраст, може би има деменция? Объркване? Мисля, че ще бъде разумно да я придружим до болницата за оценка и наблюдение, какво ще кажете? За нейно добро.

Кимна със съчувствие към Джейн Лойд, която сведе глава и се съгласи неохотно, после погледна адвоката си за потвърждение. Мистър Рийс-Джоунс отвърна с шумно изсумтяване и рязко кимна с глава.

Уенди обаче отчаяно искаше да остане в мансардата. Когато полицаите се опитаха внимателно да я отведат, тя се дръпна, избута ги и се втурна към прозореца като малка птичка със счупено крило, опитваща се да полети.

— Не, свалете ръцете си от мен. Моля ви. Вие не разбирате! Трябва да ми позволите да остана — развика се тя. — Той каза, че ще се върне за мен! Трябва да съм тук. Трябва! Не може да ме отведете.

Близо до вратата избяга от хватката на полицаите и прекоси стаята, за да стисне ръката на Фей в своята. Очите й бяха по-ярки от всякога и пламтяха толкова силно, че щяха да пробият дупки в очите на Фей.

— Фей, дете, трябва да държиш прозореца отворен!

Фей не можеше повече да издържи това и извърна глава, освободи се от ръката на Уенди, а раменете й се отпуснаха отчаяно.

Ръцете на старата жена също увиснаха безпомощно — и последната капчица енергия бе напуснала тялото й. Полицаите я хванаха за лакътя, внимателно наместиха шала около раменете й и я поведоха като малко неуверено дете навън от мансардата.

Гласът на Джейн Лойд се извиси отчаяно при гледката на унижението на майка й. Очите й се бяха разширили като на диво животно от тревога.

— Тя е напълно безобидна! — развика се на инспекторите и се разплака, закривайки лице с носната си кърпичка. — Безобидна! Единственото, което майка ми някога е искала, е децата да я обичат. Какво престъпление може да е това? — обърна се към главния инспектор. — Децата са наивни, не забравяйте. Те вярват, че историите на майка ми са истински. Както аз самата вярвах някога, когато бях малка. Както вярваха моите деца и моите внуци. Всички идваха тук, в мансардата, за да повярват поне за малко в безценните истории на Уенди.

Съпругът й пристъпи до нея в знак на подкрепа и й предложи своята носна кърпичка. Джейн Лойд се изсекна шумно, после се овладя и отново стана познатата внушителна матрона с искрящи от гняв очи. Намръщи се и насочи обвинително пръст срещу Фей.

— Вината е нейна! Мисис О’Нийл окуражаваше нездравословните самозаблуди на майка ми. Без съмнение децата на О’Нийл са вярвали, че те са истински. Това е бил един нещастен, объркан дом за тях.

Погледна многозначително към Фей, после към Джак.

— Такива неща са ставали тук! Болногледачката на майка ми е бавачка на децата и това, което съм чувала от нея… Шокиращо! Всички врати бяха отворени, ако разбирате какво искам да кажа. Не ме изненадва, че горките деца са поискали да избягат далече от дома. Ни най-малко не ме изненадва!

— Как смеете? — скочи вбесена Фей. Усети, че Джак я хваща и стиска за ръката, за да не направи нещо, за което щеше да съжалява после. — Няма да се изненадам, ако всичко това е ваш план. Нали това искахте! Да разкарате Уенди от пътя си. Сега вече къщата е ваша!

— Не! Не и по този начин. Никога по този начин. Предупредих ви! — развика се Джейн и посочи обвинително с пръст и Фей, и Джак. — Казах ви, че ако не спрете този абсурд, ще се случи нещо ужасно. И то се случи. И двамата сте виновни. Вината е само ваша!

Джейн Лойд изпадна в хистерия, напълно се срина и се наложи съпругът й и адвокатът им да я изведат навън.

Джак бе вбесен. Пристъпи към Фей и я прегърна.

— Разбира се, че не си виновна. Никой не е виновен. Хайде, да слезем долу. Нуждаеш се от свеж въздух.

Но Фей не можеше да бъде утешена. Разкъсваше се от вина и гняв, думите на Джейн Лойд я бяха уцелили точно в сърцето. Вината беше единствено нейна. Тя беше виновна, мислеше си, докато в несвяст поставяше крак пред крак, опитвайки се да излезе от мансардата. Ние сме решенията, които вземаме, бе казала някога на Джак. Беше вярно и сега трябваше да живее с последствията от своето безразсъдство.

Докато слънцето залязваше и мрачните сенки започнаха да се сгъстяват, Фей обиколи като призрак злокобно празните стаи на апартамента си, далече от монотонното приглушено шушукане на полицаите в коридора. Един по един затвори с трясък всеки прозорец. Един по един ги заключи всичките.