Мери Алис Монро
Втората звезда надясно … чак до сутринта (2)

Глава 1

Пролетният вятър разлюля листа в ръцете на Фей О’Нийл, докато тя стоеше на тротоара и се взираше във внушителната лондонска къща. На земята вляво от нея имаше купчина багаж. Вдясно стояха двете й малки деца: отпуснати, изморени от пътя и раздразнителни. Тя провери адреса, после изпъна рамене.

Номер 14 бе триетажна тясна джорджианска къща^[1] с червени тухли, издигаща се сред редица подобни сгради, подредени една до друга на улицата. Приветлива и спретната, стара, но изящна, с широка предна веранда, обсипана със саксии със свежи червени мушката. С високите си сводести прозорци и широката гранитна веранда къщата като че ли се усмихваше и дори я приветстваше. Фей се усмихна в отговор и стисна окуражително раменете на Мади и Том.

— Има нещо в тази къща… Мисля, че тук ще сме щастливи. Какво ще кажете?

— Стара е и грозна — каза Мади, като се намръщи неодобрително. — Харесвах повече къщата ни в Чикаго.

Фей затвори очи и стисна зъби. Осемгодишната й дъщеря бе против цялото им презатлантическо пътуване и още не й бе простила. Фей видя, че Мади присви устни, видя напрегнатото й изпънато гръбче и разпозна отбранителния поглед в бледосините очи зад гъстите руси мигли. Въздъхна дълбоко, защото знаеше, че дъщеря й няма да й улесни живота.

— Не е толкова лошо — отвърна тя и се насили да звучи ведро, докато оглеждаше лющещата се боя на рамката на прозорците и ръждивите петна по оградата от ковано желязо. Къщата изглеждаше… леко уморена. — Няма нищо, което да не може да се оправи с малко лъскане и боя. Ти какво мислиш, Том?

Шестгодишното момче зарови лице в полата й вместо отговор. Фей въздъхна тежко.

До вратата на високата предна веранда стоеше впечатляващо изглеждаща възрастна дама, също с голям балкон, но вместо саксии с мушката, върху главата й бе цъфнала голяма копринена шапка с прасковен цвят. С една ръка притискаше голяма черна чанта без дръжка към гърдите си, в другата държеше твърда папка. Побутвайки децата си напред, Фей постави решителна усмивка на лицето си.

— Мисис Лойд? — провикна се тя.

— Здравейте — отзова се жената и помаха с ръка. Слезе по стълбището и се запъти към тях, широко усмихната. — Вие сигурно сте мисис О’Нийл. Как сте? — възкликна тя и протегна ентусиазирано ръката си.

— Уморени сме, но сме добре — отвърна Фей, докато се ръкуваше с нея. — Току-що пристигаме в Лондон.

— А това са скъпите ви дечица? — мисис Лойд сведе поглед към тях и сбърчи леко нос, сякаш преценяваше възможните щети, които двамата можеха да нанесат на апартамента. Опита се да прикрие очевидната си неприязън към децата с шумни сладки възклицателни думи по техен адрес.

Мади и Том незабавно се скриха зад майка си, като се хванаха за роклята й от двете й страни. Фей се усмихна колебливо, докато ги придърпваше към себе си, пожелавайки си поне веднъж децата й да се здрависат с някого и да се усмихнат, вместо да се разтреперят и да се скрият уплашено.

— Деца, поздравете — каза Фей с престорена усмивка. — Мади? — обърна се тя към по-голямото момиче.

Не й беше нужно да ги поглежда, за да знае, че „скъпите й дечица“ се взираха уплашено в едрата стара жена със смешната наклонена шапка и светли, критично гледащи очи. Децата й имаха шесто чувство за хората, което тя се бе научила да уважава.

— Те са срамежливи — измърмори, като се овладя да не залитне, когато двамата се притиснаха още по-силно до нея. — А и пътуването бе дълго. Сигурна съм, че ще се почувстват по-добре, след като се настаним в апартамента.

— Имате предвид „жилището“ — поправи я мисис Лойд, повдигайки вежди. — Трябва да свикнете вече с британския английски.

Фей сви устни. Значи мисис Лойд бе от онези хора, които изпитват удоволствие да поправят другите и винаги да са прави.

— Да, жилището — отвърна тя меко, а пръстите на краката й се свиха от яд в ниските й кожени обувки.

Мисис Лойд зарови в чантата си и победоносно извади връзка ключове.

— Ето ги! — възкликна тя. — Ще влезем ли да погледнем? Жилището ви е на първия етаж и е най-хубавото в къщата, според мен. Тук, в Лондон, първият етаж е над приземния етаж с градинското жилище, не знам дали знаете. Внимавайте с багажа си.

Остави умърлушената група да се справи с куфарите и чантите си както може — донякъде с носене, донякъде с влачене те успяха да ги домъкнат от напечения горещ тротоар по стъпалата нагоре до приятната прохлада на малкото тъмно антре с изключително красива ламперия. Фей пусна чантите си, затвори очи и подуши лимонения восък по дървото и сладкия аромат на цветя. На прозореца в коридора имаше ленено перде, а под него малка масичка в стил Хепълуайт^[2], покрита с искрящо бяла покривка, на която бе поставена ваза с люляк.

Фей се усмихна облекчено. Винаги бе смятала, че антрето на къщата задава тона, а това бе безупречно и красиво. Когато видя трите месингови пощенски кутии до вратата, си представи как нейното име скоро щеше да стои там.

Том се притисна до полата й и предпазливо посочи към звънците във формата на малки лъскави камбанки, висящи над всяка пощенска кутия.

— Камбанките са очарователни — каза тя. „Очарователни“ обаче не означаваше „безопасни“. — Има ли аларма? Обезопасяване? Човек никога не може да бъде достатъчно сигурен в днешно време.

— Това е малка сграда, мисис О’Нийл. Има само три жилища — изсумтя мисис Лойд. — Звънците си вършат работата. Достатъчно добре.

Малки глупави неща, които само вдигат шум, едва ли могат да вършат някаква особена работа, помисли си Фей, докато оглеждаше вратата и прозорците.

— Има ли алармена система в къщата? — настоя тя.

Мисис Лойд повдигна вежди и доби вид, сякаш е изяла парче кисел лимон.

— Това е район с добра репутация. И престъпленията в Англия не са толкова разпространени, колкото във вашата страна — добави тя, а в гласа й внезапно се появи аристократична нотка. — Не виждам нужда от такава система.

— А ако аз искам да си сложа на моето жилище? — попита упорито Фей.

— Както желаете. Ще бъде личен разход, разбира се. Ноздрите й се разшириха и тя се обърна рязко към отворената врата на апартамента.

— И така, ето ни тук…

Притеснението на Фей отлетя в мига, в който влезе в огряната от слънцето предна стая с широките й сводести прозорци и високия четириметров таван с гипсови релефи. Усмивката, която бе почувствала пред фасадата на къщата, се сля със струящото отвсякъде положително усещане за доброжелателност. Сърцето й направо спря от вълнение, докато обикаляше просторната, но уютна стая и прокарваше пръсти по старите маси с извити крака и отрупаните с дебели възглавници столове. Тази къща те канеше на чай. Тази къща посрещаше с радост децата.

Почувства неудържимия сантиментален порив, който изпитваше винаги когато четеше любимите си романи на Джейн Остин или когато усетеше уханието на рози, или ако гледаше усмихнатите лица на любимите си хора от стари избледнели снимки.

Тъмните дървени дъски на пода бяха покрити с протъркани ориенталски килими в приглушени тонове. На отсрещната страна на стаята, върху изящно издялана дървена лавица позлатен часовник биеше на всеки четвърт час. Фей се отпусна, мислейки си колко се различаваше този апартамент от скучната, построена и обзаведена без въображение къща в Илинойс, която току-що бе напуснала.

Това жилище изглеждаше така, както си бе мечтала — както всеки американец си представя, че изглежда истинският британски дом на хора от средната класа. Тук можеше да покаже на децата си различен начин на живот, помисли си тя с надежда. Молеше се да успее да ги направи щастливи.

— Идеално е — каза Фей.

Мисис Лойд се усмихна доволно.

— Тази къща бе на майка ми — обясни тя с по-мек глас. — Това бяха нейните вещи. Всъщност все още са. Мисис Форестър живее на горния етаж. Някога това бе еднофамилна къща, но както стана с много други къщи от квартала, я превърнахме в това, което вие, американците, бихте нарекли „триплекс“ — къща с три отделни жилища. Божичко… сигурно е било… преди двайсет и пет — трийсет години. Някога бе просторна сграда, но сега… — сепна се тя и на лицето й се появи намек за раздразнение, когато долови звук от скачане върху дивана.

— Не, дете! Не бива да се скача по дивана.

— Том… — последва я Фей.

Том се намръщи и се спусна към нея, като се вкопчи отново в полата й.

— Уморени са — повтори отново тя с престорена усмивка.

— Разбира се — отвърна Джейн Лойд, а погледът й се премести към Мади, която опипваше с пръсти колекцията от порцеланови животни, поставени на една лавица. — Внимавай, скъпа. Много са крехки.

— Мади… — обади се предупредително и майка й.

Мади върна странния еднорог на мястото му и премина към книгите, струпани на рафта.

— Както казвах — продължи мисис Лойд, — това място просто вече бе прекалено голямо за сама възрастна жена. И, разбира се, да не забравяме разходите по поддръжката. Така че аз… ние решихме да превърнем къщата в по-удобни за обитаване жилища. Мисис Форестър е вдовица.

— Наричате майка си „мисис“? — попита Мади, обръщайки глава към нея.

Мисис Лойд изпъчи гърди.

— Това се смята за възпитано обръщение, скъпа — отвърна тя, като погледна косо и донякъде критично Фей.

— О? — каза Мади, без да се притеснява от намека за критика на жената. — Защо не живеете с нея, като е толкова възрастна?

— Аз ли? — стресна се мисис Лойд. — Защо? Вече живея с мистър Лойд. В наша собствена къща. Която не е много далеч оттук. Отбивам се редовно да проверявам как е майка ми. Има медицинска сестра, която я посещава, разбира се, но аз се грижа за всичките й останали дела.

На Фей й бе забавно да слуша как мисис Лойд се обяснява на едно осемгодишно момиченце. Вината, знаеше тя, предизвиква невероятно силна отбранителна реакция.

Мисис Лойд се огледа из стаята, сякаш споменаването на майка й и гледката на вещите й бяха предизвикали дълбоки емоции в нея.

— Преди живеех тук, разбира се — каза тя, по-скоро на себе си. — Спях в детската стая на горния етаж, в мансардата, където сега живее майка ми. Превърнахме я в приятно просторно студио, разбира се.

— Разбира се — повтори Мади, поглеждайки мисис Лойд със сериозно изражение, което обаче противоречеше на присмехулния й поглед.

Фей я изгледа предупредително. Мисис Лойд не забеляза нищо и продължи:

— Двете ми дъщери също често посещават баба си Уенди — погледът й стана по-благ. — Искаха да спят в детската стая като мен. Ах, тази детска стая — въздъхна замечтано тя. — Такова магическо място беше. Сънищата, които сънувах. Прекрасни сънища! — въздъхна отново тя. — Знаете ли, майка ми разказваше най-чудните приказки на света.

Том се вкопчи пак в полата на Фей и я погледна умоляващо. Тя го погали по косата и кимна.

— Може би майка ви ще пожелае да разкаже някои приказки и на моите деца? Мади и Том обожават приказки. Биха могли да я посещават. Ще бъде добре за всички.

— О, не — отвърна мисис Лойд стреснато. Тонът й отново стана рязък. — Това не бива да става в никакъв случай.

— Е, разбира се, щом не сте съгласна.

— Мисис Форестър вече е много възрастна. Съмнявам се, че е способна да разказва приказки. Не… никакви истории — добави тя и на челото й се появи бръчка на притеснение. — Най-вероятно няма да виждате мисис Форестър много. Тя не е добре и си стои у дома. Децата я разстройват.

Мади се намръщи и се почеса по брадичката.

Мисис Лойд изглеждаше доста притеснена и Фей го отдаде на тревогата на дъщерята за болната й възрастна майка. Освен това ясно долови посланието, че децата й не трябва да притесняват старата мисис Форестър.

— Не се тревожете, ще се постараем да не безпокоим майка ви — увери я тя.

Мисис Лойд се обърна и приглади сакото си с треперещи пръсти.

— Да, добре… Много добре. Е, нека видим и останалата част от жилището. Да вървим ли?

Поведе ги към малката, но добре обзаведена трапезария в червени и златисти цветове със сводест таван и изящни орнаменти по него. Възторженото възклицание на Фей бе приглушено в мига, в който видя миниатюрната кухня зад нея — приличаше по-скоро на дрешник, в който върху метална кутия бяха поставени два кръгли електрически котлона. Тя обичаше да готви, а в това пространство дори кипването на вода щеше да бъде предизвикателство. Тясно, скърцащо стълбище, което вероятно някога е било използвано от прислугата, водеше до втория етаж на жилището. Двете спални бяха просторни — с високи отворени прозорци с дантелени пердета, тапети на красиви хортензии в бели и бледосини цветове и тесни легла, застлани с искрящо бели ленени чаршафи. Възглавниците бяха големи, меки, пълни с гъши пух. В единствената и доста скромна баня обаче имаше направо древни уреди, от които се процеждаше по някоя капка вода. Докато стоеше в коридора, Фей се замисли, че къщата сякаш й нашепваше истории за определен начин на живот, за стари ценности, за отдавна отминали мечти, сънища и копнежи.

— Кухнята е толкова малка — изстреля Мади.

Фей, жадуваща за красота в живота си, я потупа по рамото.

— Но е обляна от слънце — изтъкна тя. Погледна през прозореца и видя очарователна, макар и неподдържана градинка, оградена от тухлена стена. — Мади, Том, вижте! Градина! Отидете да я разгледате — каза тя.

Децата се впуснаха надолу по стълбището с викове, които накараха мисис Лойд отново да се намръщи.

— Тези два етажа някога бяха основната част на къщата — обясни тя, докато следваха децата надолу с по-подобаващо за възрастта им темпо. — Детската стая бе на горния етаж, а първоначалната кухня на къщата днес е в градинското жилище. Тя наистина е по-голяма. Тази тук, разбира се, е добавена впоследствие.

— Има градинско жилище?

— То е заето, опасявам се — отвърна мисис Лойд, която явно долови надеждата в гласа й и побърза да я убие. — Там живее преподавател от Америка, д-р Греъм.

— О, американец?

— Да, имаме много добри отношения с американски компании, търсещи временни домове за своите клиенти. Приземният етаж ще се освободи през септември, когато професорът се върне в Америка, но се боя, че там не е подходящо за вас, мисис О’Нийл. Кухнята е просторна, наистина, но останалите стаи преди са били за прислугата и са доста тесни. Не е толкова удобно, колкото вашето жилище.

Мади се втурна към тях през задната врата.

— Харесва ми, мамо! Градината е страхотна. Като от онази книга, която ни четеше, сещаш ли се?

— „Тайната градина“^[3]?

— Аха — кимна момичето. Повдигна полата си и отметна бретона, паднал над очите му. — Предполагам, че ще свикнем тук.

Фей забеляза, че мрачното настроение, което бе обзело напоследък Мади, като че ли бе изчезнало. Тя почти се усмихваше, а в яркосините й очи имаше дори искрица вълнение. Свитото й сърце се отпусна и тя безмълвно отправи молитва към небесата малкото й момиченце да бъде щастливо тук.

— А ти, Том?

Дребничкият й син се почесваше по главата и зяпаше едрите рози на тапетите в антрето със скептицизъм. Сви рамене, без да каже нищо.

Фей огледа за последно тесния апартамент, украсен с личната колекция от мебели и антикварни вехтории на мисис Форестър. Всеки отрупан стол, всяка част от стафордширски порцелан, всяка от завесите с флорални мотиви в синьо и кремаво й подхождаха идеално. Беше наела апартамента, без да го види: огромна проява на доверие от нейна страна. Принципно бе човек, който подготвяше дрехите за другия ден от вечерта и попълваше всеки документ в три екземпляра, за всеки случай. Може би това бе добро знамение. Знак за промяна. Промяна към по-добър живот, помисли си тя с трепетно вълнение.

— Благодаря ви, мисис Лойд. Апарт… жилището ни харесва.

— Добре! Много добре — усмихна се доволно мисис Лойд. — Тогава всичко е наред, освен подписа ви.

Припряно й подаде папката с документите.

— Просто подпишете договора и сме готови. Препоръките ви са отлични, разбира се.

Фей се въздържа да не добави и тя поредното „разбира се“ и, без да бърза, провери документите, прикачени към папката на мисис Лойд. Всичко изглеждаше нормално. Рекламната агенция бе свършила чудесна работа, откривайки подходящо жилище за нея и децата срещу поносим наем. Всъщност за такова жилище сделката направо изглеждаше невероятно изгодна. Предполагаше, че в такъв хубав квартал и при този размер и вид би трябвало да струва доста по-скъпо. Имаше ли нещо в мястото, което не бе забелязала и заради което цената бе толкова ниска? Освен кухнята… Реши да не обръща внимание на подозренията си. Не беше ли време и тя най-накрая да има малко добър късмет?

Мисис Лойд се усмихна, когато провери на свой ред подписаните документи и ги пъхна обратно в папката си.

— Много добре тогава — каза тя и подаде един плик на Фей. — Тук ще намерите два комплекта ключове и някои документи, обясняващи особеностите на жилището. Ако имате въпроси, номерът ми също е записан вътре. Е, добре тогава — протегна ръката си за довиждане. — Беше ми много приятно да се запознаем, мисис О’Нийл. И с вашите деца, разбира се. Надявам се, че ще бъдете щастливи тук.

Погледът й неволно се стрелна към тавана.

— О, и ако чуете някакви слухове за мисис Форестър, моля, помнете, че те са точно това. Слухове. Тя е напълно безобидна.

— Безобидна? — попита стреснато Фей и сърцето й се сви притеснено.

— Малко ексцентрична, само това е.

„Безобидна“? „Ексцентрична“? Внезапно Фей се запита дали апартаментът всъщност бе чак толкова чудесна сделка.

— Мисис Лойд! О, мисис Лойд! — провикна се тя след нея.

— Трябва да вървя, скъпа. Имам друга среща!

Жената стисна папката си с договорите до гърдите си и с леко помахване на ръката, достойно за кралицата майка, се разбърза по виещия се тротоар.

Фей остана на предната веранда, загледана в изчезващата зад ъгъла възрастна дама. По гръбнака й премина тръпка на притеснение и подозрение. Можеше да се закълне, че видя облекчение в очите на мисис Лойд, когато подписа договора за наем.

Преди да влезе в къщата, погледна с любопитство към прозореца на третия етаж. Със смайване видя малка ръка да се отдръпва назад и дантелената завеса да се спуска отново на мястото си.

* * *

Вечерният вятър свистеше тайнствено зад прозореца на детската спалня. Фей бе присвила плътно устни и стискаше здраво завесата, докато оглеждаше сенките отвън за някакво движение.

Клонките на дивата ябълка, отрупани с пролетни цветчета, се поклащаха от вятъра, предвещаващ наближаващата буря, и разпръсваха белите цветчета като снежинки.

Това бе първата й нощ в Лондон. Всичко, което познаваше, й се струваше толкова далеч оттук, колкото бяха и звездите, блещукащи в лилавото небе. Всичко й се струваше… чуждо. Трябваше да направи каквото бе необходимо, за да се получи. Не притежаваше нищо, освен дрехите в куфара си и скромната банкова сметка, достатъчна колкото да оцелее известно време. Тази вечер Фей чувстваше особено силно тежестта на отговорността, докато двете й най-ценни същества лежаха в леглата до нея. Бе готова да даде живота си за своите бебчета. Понякога трябва да се откажеш от всичко, за да бъдеш свободен.

Въздъхна тежко, после затвори плътно прозореца.

— Не го затваряй, мамо — оплака се Мади от леглото си. — Винаги го затваряш. Харесва ни да е отворено.

Фей погледна към дъщеря си, лежаща на една страна в леглото си с рамка от ковано желязо. Бе отпуснала брадичка на дланта си и я гледаше с критично изражение, по-подходящо за четирийсетгодишна жена, а не за осемгодишно дете.

— Изглежда ще вали — отвърна бързо Фей.

— Не, няма.

— По-добре да се подсигурим — обясни Фей.

— Заради татко е, нали? — попита момичето. Бледата кожа и хлътналите очи бяха доказателство, че Мади вече не можеше да бъде заблуждавана.

Фей спусна рязко щорите. Понякога едно прекалено чувствително и умно дете можеше да бъде ужасно досадно.

— Разбира се, че не — излъга тя. — Просто вече не ми харесва да оставям прозорците отворени. Не знаем какъв е този квартал. Бог знае какво може да има навън.

— Искаш да кажеш, че татко може да е навън — сви устни Мади.

Фей си пое дълбоко дъх. Да, помисли си тя. Татко е навън. Някъде. Не знаеше колко време океанът щеше да го държи на разстояние.

Видя собствения си страх, отразен в очите на дъщеря си. Беше го виждала прекалено често през изминалите години. Отиде до леглото на Мади и пооправи матрака, после се пресегна и отметна златистите кичури от челото й. Има толкова мека коса, помисли си Фей, докато нежно заглаждаше с пръсти тревожната линия от челото на малкото момиче.

— Да, татко е някъде там, но е прекалено далече и вече не може да те отведе. Никой няма да го направи — прегърна я тя и й заговори тихо в ухото: — Мама ще се грижи за теб, обещавам.

В очите на Мади проблесна съмнение, после тя се намръщи и избута майка си встрани, завъртя се и й обърна гръб. Фей почувства как стомахът й се свива, но положи усилия да остане твърда и да не се разплаче. Направо усещаше студенината на бронята, с която се бе обвила дъщеря й.

— Том го мрази — пророни Мади.

Фей се обърна, за да погледне сина си. Той лежеше с ръце, пъхнати под главата си, и се взираше в звездите, залепени по тавана. Бе дребничък за възрастта си, почти незабележимо дете, бледо и мълчаливо. Тя знаеше, че макар да бе избрал да не говори, Том чуваше всяка дума и разбираше всеки нюанс. Малката му брадичка се издаваше гневно напред като острие. Толкова голям гняв бе прекалено тежък товар за такова малко дете.

— Том, скъпи — каза тя, — не е хубаво да мразиш. Особено баща си.

Мади изсумтя, а Том се намръщи още повече.

Не можеше да ги вини. Роб бе ужасен баща, егоистичен, зъл и дребнав. И жесток. Как можеше да настоява сина й да не го мрази, когато тя самата мразеше Роб О’Нийл? На трийсет и пет години нямаше скрупули да го признае. И все пак детският терапевт й бе казал, че за децата не е здравословно да мразят баща си, затова тя прехапваше езика си и внимаваше какво говори за него пред Мади и Том.

— Ако се опита да ни вземе отново, ще избягам — каза Мади, като се обърна към майка си. Кръговете под сините й очи изглеждаха особено дълбоки на бледото й лице. — Знам как да го направя.

— Той няма да те вземе отново.

— И ако все пак го направи… Ако взема такси до някой полицейски участък, мога да ти се обадя, нали?

— Няма да ти се наложи.

— Ще ти се обадя — продължи упорито момичето, а пръстите му потропваха нервно по розовата завивка. — Полицията ще плати за всичко, нали? Те имат специални пари за такива неща, знам го — отговори си тя сама. — Всичко съм измислила. Ще се погрижа и за Том.

Гласът й бе по детски писклив и остра болка прониза сърцето на Фей, докато слушаше вероятните сценарии, които дъщеря й правеше на глас.

Внезапно Мади попита притеснено:

— И тук полицията се нарича така, нали? Имат ли някакво друго име за нея? Като за другите неща, които май са различни от нашите думи?

— Шшш, Мади — успокои я Фей, поставяйки нежно пръсти на свитите й устни. Погледна нервното изражение на дъщеря си и за стотен път се запита какво ли бе видяло момиченцето й през изминалите години. Проклет да си, Роб! Не му беше достатъчно, че превърна живота й в ад, но успя да направи ужасен и живота на децата си.

Мади импулсивно прегърна майка си и Фей се стресна, чудейки се коя от двете се нуждаеше повече от прегръдка. Щеше да се разплаче всеки момент. Как бе позволила скъпоценните й деца да изпитат толкова силен страх? От леглото на Том се чу приглушено хълцане.

— Спокойно, спокойно — каза тя и се спусна към него, за да го целуне по бузите. Той обви ръчички около шията й. Фей усети как острите ребра на слабото му телце се допират до нейното и брадичката му се забива в рамото й. Клетото й мълчаливо момченце…

— Разбрали сте всичко погрешно — каза тя, като се насили да звучи ведро и го разтърси закачливо. — Аз съм майката, моя работа е да се тревожа!

Напрежението в стаята изчезна, докато тя гъделичкаше Том под завивката му.

— Ще сключим договор. Тук ще бъдем щастливи. Аз няма да се тревожа за нищо, ако и вие не се тревожите. Става ли? Имаме ли сделка?

— Добре, сделка — отвърна Мади от името на двамата. Фей бе възнаградена с усмивките на облекчение на лицата на двамата.

Усмивки, които обаче не грееха от очите им.

Фей знаеше, че да каже, че няма да се тревожи, е все едно да кажеш на слънцето да не изгрява и да не свети. Като самотен родител се притесняваше за всяко дребно нещо, свързано с децата й. Притесняваше се, когато закъсняваха от детско тържество, после се притесняваше дали е проверила внимателно семейството на детето домакин. В училището беше първа, когато дойдеше времето за прибирането на децата, после оглеждаше лицата на възрастните, наредени пред училището или в двора. Всяка сутрин ги предупреждаваше да не говорят с непознати и всяка нощ проверяваше дали е затворила всеки прозорец и дали всички ключалки и резета са спуснати.

После, точно когато започна да се вслушва в съветите на хората да се отпусне малко, най-лошият й страх се сбъдна. Роб се опита да отвлече децата й. Закле се никога вече да не отслабва вниманието си.

Погали двете заспиващи деца и ги целуна по челцата, после отново провери дали прозорците са плътно затворени. Застана до вратата и се загледа как децата й се наместват в леглата си, прозяват се широко и тихо измърморват своето „лека нощ“. Те са просто деца, помисли си тя. Животът им би трябвало да е безгрижен. Не беше правилно да се тревожат толкова много и да се боят.

— Лека нощ! Наспете се добре — каза тя и загаси осветлението. В ъгъла на стаята веднага светна със слаба зелена светлина малката нощна лампа. Докато гледаше шаващите в леглата си деца, Фей си каза мислено: „Обещавам ви, скъпи мои. Няма да позволя да ви се случи нищо лошо. Никога вече“.