Мери Алис Монро
Втората звезда надясно … чак до сутринта (19)

Глава 18

Според принципите на квантовата механика, докато една частица влезе във взаимодействие с нещо, тя пътува по всички възможни пътища едновременно. Едва когато се сблъска с друга частица, тя се оттласква от сблъсъка и поема по директна траектория. След посещението на Джак у Уенди той се прибра и започна да се лута наляво, надясно и във всички посоки, мятайки ризи, чинии и книги в кутии, които щяха да поемат по директната траектория към Калифорния.

До вечерта опакованите, запечатаните и надписани кутии се издигнаха като планина до задната стена. Повечето бяха пълни с книгите му и като ги видя, Джак въздъхна с облекчение, защото вече имаше достатъчно пари, за да не му се налага да ги мести сам. Тези книги бяха доста тежки и Бог му бе свидетел, че в миналото ги бе мъкнал и влачил множество пъти заедно с приятели. След местене винаги се кълнеше, че следващия път просто ще ги зареже, но никога не го правеше. Тези книги бяха негови приятели; някои бяха с него още откакто бе момче.

Момче. Мислите му го пренесоха отново към разговора с Уенди. Да нарани Фей? Невъзможно, помисли си, довлачвайки поредната голяма кутия до ъгъла. Нима не бе направил всичко по силите си, за да не я нарани? Не можеше да й предложи това, което тя искаше и от което се нуждаеше. По-добре беше, че си тръгва.

Тръгваше си. Отпусна ръце. Огледа купчините запечатани кутии и тези, които оставаше да бъдат напълнени, отворените шкафове, чието съдържание бе разпилял, за да реши кое да задържи и кое да остави. Не почувства вълнението, което обикновено изпитваше при перспективата за преместване. По-скоро чувстваше горчиво-сладка болка. Този път напускането нямаше да бъде лесно. Номер 14 не беше просто място, в което бе живял.

По дяволите, той наистина бе живял тук.

Облегна се на отрупаната с опаковъчни материали маса, стисна очи и осъзна колко много щеше да му липсва Уенди и безкрайната енергия на оптимизъм, която струеше от мансардата. Щеше да му липсва да прекарва времето си всеки ден с Мади и Том, да чува трополенето на Нана, подскачайки от радост при идването на децата, които уж внимаваха да не го събудят и, естествено, го събуждаха всеки път.

През това лято ги бе научил — така, както баща му го бе учил — да задават въпроси, показваше им природните феномени, разкриваше им по простичък начин как всеки наблюдател виждаше едни и същи природни закони. Учейки ги, бе съживил спомена за баща си в съзнанието си. Осъзна, че двамата бяха имали специална връзка. Вече не изпитваше толкова отчаяна необходимост да разбере кои са биологичните му родители.

Той също бе изградил дълбока връзка с децата на О’Нийл. Мади бе откраднала сърцето му, нямаше съмнение в това. Беше дошла, беше го видяла и завладяла по своя типичен начин.

Том бе част от него. Най-нежната, най-съкровена част.

Фактът, че момчето бе нарушило мълчанието си, за да дойде при него и да потърси помощ, бе кулминацията на кампанията за излекуването му, която Джак бе провеждал цяло лято.

А Фей…

Сепна се, когато осъзна, че Фей ще му липсва най-много.

Щеше да му липсва леката й крива усмивка, която въпреки волята й изплуваше понякога на лицето й; но когато това станеше, цялата грейваше, сякаш слънцето бе изгряло след облачен ден. Щеше да му липсва да я наблюдава колко нежно се грижеше за децата си, колко мила бе с Уенди, как я обичаше въпреки фантазиите й. Щеше да му липсва начинът, по който косата й падаше на лицето, начинът, по който се изчервяваше, когато уловеше погледа му, което той правеше все по-често.

Щяха да му липсват разговорите им, споровете им, малките скандали, които само най-добрите приятели можеха да си позволят.

Ръцете му се отпуснаха отстрани на тялото му.

Това беше. Щеше да му липсва неговият най-добър приятел.

Хвана футболната си топка и я подхвърли във въздуха, разкъсван от емоции и чувства, напълно объркан. Всичко друго можеше да бъде подредено в точни категории, но Фей… тя беше по малко от това и по малко от онова. Беше просто… всичко. Никога не бе изпитвал подобно нещо към друг човек.

— Ехо?

Джак разпозна гласа на Фей и пусна топката на земята. Вдигна глава към часовника и видя, че вече е шест часът. Беше се прибрала по-рано тази вечер. Божичко, помисли си той с вълнение. Дори знам кога ще се прибере у дома. Дотам бяха стигнали.

— Има ли някого вкъщи? — провикна се тя от стъпалата.

— Здрасти, влизай! — обади се той небрежно, като се престори, че е зает с опаковането. — Внимавай къде стъпваш. Тук е паднала бомба.

Тя влезе в кухнята, после спря рязко, ръката й все още бе на рамката на вратата. Той я гледаше как очите й обхождаха отворените шкафове и чекмеджета, купчините вестници, лентите с опаковъчно тиксо и подредените един върху друг кашони до стената. Лицето й вече не криеше никакви тайни за него и го заболя, когато видя как усмивката й замръзва, после преминава в намръщване, а в очите й се появява хладина.

— Вече опаковаш?

— Аха — каза той, опитвайки се да звучи разсеяно. — Времето наближава.

— Мислех си… — тя млъкна, за да се прокашля, и скръсти ръце на гърдите си: жестове, които той разпозна като опит за прикриване на шока. Извърна очи встрани и започна да къса яростно тиксото. — Мислех си, че тръгваш през септември.

— Фей — каза й той, подпирайки ръце на вестника. — Септември е следващата седмица.

— Да, но е първи септември. Едва ли ще тръгнеш на първи.

— Трябва. Приключих с работата си тук. Има голяма надпревара и колегите ми в ЦЕРН искат да бъдат първата лаборатория, открила върховния кварк. Помолиха ме да ги консултирам.

Видя смаяното й изражение и се разбърза, мятайки книга след книга в кашона.

— Това е страхотна възможност. Трябва да видиш ускорителя, който имат там. Човече, това е огромна машина, цяла миля, най-голямата и най-мощната в света. Залагам на тях. След като открием гадинката, всяка част от пъзела ще си дойде на място. Ще бъде забавно — въздъхна той и чу изкуствения ентусиазъм в гласа си.

— Значи… си тръгваш скоро — каза Фей. Сплете пръстите на ръцете си и задъвка устни, сигурен белег, че е разстроена. — Предполагам, че е по-добре да започна да приготвям вечерята тогава — потърка слепоочията си. — Вечеря. При цялото това вълнение изобщо не се сетих за това.

— О, да. Големият ти ден! Подписахте договора с чаената компания, нали? Искаме да чуем всичко.

Замисли се какво бе казал — „искаме“? Той и децата? Чуй се само, говори, сякаш са семейство.

— Ами… мина добре — каза тя сдържано. — Много добре. Изглежда ще останем в Лондон.

Цялото въодушевление, с което се бе втурнала в голямата топла кухня, за да сподели новината с Джак, бе изчезнало в мига, в който видя очевидните признаци за неговото тръгване.

Докато гледаше всички тези кутии, подредени до стената, Фей осъзна, че животът й бе същият. Беше опаковала чувствата си в кутии, бе ги затворила плътно, прилежно надписани и пъхнати в разни тъмни места. Всичко си имаше дестинация. Всичките й мечти бяха оставени на склад от толкова време, че вече не знаеше къде да ги намери. И за какво бе всичко това? Стоеше тук, чувствайки се напълно празна. Беше се съсредоточила във всекидневните предизвикателства за отглеждането на децата си, в спечелването на новия клиент, запазването на работата си… И в крайна сметка се бе затворила напълно, беше спуснала здраво капака, лишавайки се от всяка частица радост, любов и спонтанност, която би могла да се промъкне през някоя пролука.

Джак подхвърли руло тиксо във въздуха като топка.

— Не се тормози тази вечер — предложи той. — Защо да не излезем навън и да не купим нещо за вкъщи?

— Не, сигурна съм, че имам някакви яйца и сирене. Малко хляб. Ще поровя из шкафа и ще видя какво мога да измисля. Обичам да готвя на старата „Ага“. И без това явно няма да имам шанс след другата седмица.

Видя как веждите му се сбръчкват и устата му се изви надолу. Внезапно изпита огромна тъга, която се надигна като топка в гърлото й, а в очите й се появиха сълзи. Извърна се към печката и постави ръце на топлия метал.

Джак си тръгваше в сряда? Беше абсолютно немислимо да напусне живота им толкова скоро. Джак нямаше да бъде тук, за да ги събира в събота сутрин и да ги води в парка? Нямаше да бъде тук всяка сутрин и да я поздравява припряно от предната веранда? Или за вечерните им разговори в градината, изпълнени със закачки и намеци? Това означаваше, че техните веселби в голямата топла кухня на номер 14, докато тя приготвяше вечерята и си играеше с Мади, Том и Нана, бяха приключили. Че единственото щастие, което познаваше като семейство, скоро щеше да свърши.

Джак си отиваше? Не можеше да понесе мисълта, че той щеше да напусне живота й.

Фей погледна през рамо, опустошена, и видя, че Джак стоеше вцепенено със същото изражение на неверие, което бе сигурна, че и тя имаше. Беше стиснал здраво зъби и очите му светеха ярко.

Бяха вървели толкова дълго, толкова бавно, внимавайки да не навлязат в личното си пространство, че бяха загубили пътя си.

Мълчанието им бе нарушено от шумно трополене по стъпалата и кратко пронизително кучешко скимтене. Миг по-късно Мади нахлу в кухнята, с много сериозно изражение, следвана по петите от Нана. Когато видя купчините кутии и безпорядък в кухнята, спря рязко и се огледа изненадано.

— Ей, какво става тук? — попита тя с ръце на кръста. Дете, и при това доста властно, тя нямаше проблем да изрази на глас това, което Фей се осмеляваше само да помисли.

За момент Джак изглеждаше объркан. После се съвзе.

— Събирам си багажа, хлапе. Заминавам.

Веждите на Мади политнаха нагоре.

— О…

Фей се намеси:

— Е, тъй като вечерята няма да бъде готова веднага, защо да не сложа вода в чайника за чай? Малко е хладно тази вечер. Синоптикът каза, че температурата може да падне до… — говореше глупости, знаеше го, просто за да запълни неловкото мълчание.

— Не ме интересува какво ще ядем, стига да е скоро — каза раздразнително Мади и отиде до пластмасовата кутия, в която държаха храната за Нана, и загреба с купата й. Често прикриваше чувствата си с гневни изблици. — Умирам от глад. И Нана също.

Докато говореше, припряно добави малко вода към сухата кучешка храна и я разбърка, а Нана се бе проснала по корем и се облизваше, опитвайки се да изпълнява командата „седни“. И Фей, и Джак наблюдаваха Мади смаяно, прави, с отпуснати ръце.

— Кученцата не трябва да чакат прекалено дълго между храненията си, нали знаете — продължи тя с изискания си глас, който бе научила от Уенди. — Изгладняват много и се изнервят. Трябва много да внимавам да я храня редовно. Добра съм в това, нали? — изсумтя тя и сведе глава, докато продължаваше да бърка храната в купата. — Разбирате ли, за кученцата трябва да се грижим много добре. Те са като бебетата. Не може да се научиш да ги обичаш и да ги накараш и те да те обичат и после просто да спреш да се грижиш за тях. Би било много жестоко спрямо тях, нали? Искам да кажа, те не разбират, че възрастните се местят заради работата си. Те просто знаят, че човекът, когото са обичали, го няма. Чудя се дали Нана ще ни търси, Том и мен? А Уенди? Ами ако и ние трябва да се преместим отново? Горката Уенди, ще бъде отново сама с мисис Джъркинс и мисис Лойд. Не смятате ли, че това е прекалено жестоко?

След този изблик покри лицето си с ръце и избухна в силни, гръмки хлипове.

Фей се спусна към нея и я прегъна. После, не само поради една специална причина, която не искаше да назове, а и по милиони други, които можеше, също се разплака, държейки и галейки своето малко момиче, докато Джак стоеше отстрани безпомощно, гушнал кутрето в ръцете си.

Когато го видя през замъглените си от сълзи очи, застанал там, нежно галещ тресящата се Нана, гледащи и двамата с големите си кафяви очи, Фей се разплака още по-силно; замисли се, че големият дангалак дори не подозираше, че всички жени в стаята плачеха, защото бяха влюбени до полуда в Джак Греъм.

Когато сълзите стихнаха, Джак приближи и прегърна и гушна Мади така, че момичето да се отпусне на неговите дълги крака. Докато тя подсмърчаше и шумно търкаше очите си, Нана я ближеше по лицето. Джак си помисли с мъка, че това бе второто дете на О’Нийл, което държеше хлипащо в скута си тази седмица. Струваше му се естествено, удобно, правилно. И чувствата му към майка им като че ли станаха още по-дълбоки. Тези нови чувства бяха притеснителни. Дори плашещи. Изпита внезапно желание да метне каквото бе останало от багажа му в кутиите и да тръгне още тази нощ, докато все още можеше.

— Права си за кученцата — каза той с пресипнал глас. Очите на Мади бяха широко отворени и се взираха в него с огромно доверие. Толкова огромно, че сърцето го заболя. — Нана няма да бъде щастлива без хората, които обича най-много на света. Никой не би бил.

Погледна към Фей и повдигна въпросително вежди. Дъхът й секна за миг и сърцето й трепна в очакване. Можеше ли… Не посмя да довърши мисълта.

— Искам Нана да остане при теб — каза той на Мади. — Все пак аз пътувам много, летя по целия свят и няма да е честно да я оставям сама, нали? Сигурен съм, че ще бъде по-щастлива с теб и Том — погледна Фей. — Ако, естествено, майка ви се съгласи.

Фей още бе вцепенена от шока, защото осъзна, че се бе надявала той да каже нещо съвсем друго… и не го бе направил.

— Да — пророни тя и се обърна към Нана, — естествено, че може да я задържим.

Мади подскочи и запляска с ръце. Тя беше дете и приемаше това, което можеше да получи. Щеше да изгуби Джак, но, о, радост! Запазваше си Нана! Наведе се и зарови лице в муцунката на кутрето.

Джак изучаваше лицето на Фей, устните му бяха свити.

— Мади, отиди горе и кажи на Том — каза той.

Когато тя не го направи и продължи да си играе с Нана на пода, Джак я вдигна, после намести кутрето в ръцете й. Внимателно я избута нагоре по стълбището. Тя се затича, викайки Том с цяло гърло.

След това Джак се протегна към Фей, прегърна я и не я пусна, когато тя си пое дълбоко дъх. Нежно повдигна брадичката й с ръка и се вгледа в очите й. Тя инатливо се загледа встрани.

— Фей — каза той.

Магнетизмът бе тук отново, тя не можеше да се овладее. Въздъхна и се остави на гласа му.

— Разстроена си. Не искаше ли кученцето?

— О, Джак — въздъхна тя отчаяно. — Кученцето? Задаваш грешния въпрос! Бих казала „да“ на толкова много неща. И кутрето е последното от тях.

Лицето му застина. Той попита:

— Да не би да ми даваш разрешение?

Тя се разсмя леко.

— За целувка? За моята специална целувка? — изсмя се отново, за кратко, натъжено. — Мисис Дарлинг дава целувка на Питър. Тя разбира.

— Разбира какво?

— Характерът на Питър — поклати глава Фей. — Джак, това, което се опитвам да кажа, е, че знам, че скоро ще отлетиш за кой знае къде. Не очаквам обвързване. Няма да се залепя за ръкава ти. Ти си като Питър Пан за мен. Авантюристичен, любопитен, смел, благороден, пакостлив, непоправим — приглади яката му с пръст. — Ти си мимолетен като младостта.

Отпусна се в прегръдката му и го погледна в очите.

— Не виждаш ли? Чаках те толкова много години. Искам да ти дам целувката си. Ела, вземи я. И макар че няма да си тук на сутринта, когато се събудя, ще съм имала своя миг блаженство. Да, имаш разрешението ми. Целуни момичето, Джак. И вземи жената.

Джак я притисна силно, сведе глава, за да покрие устните й със своите. Тя беше дребничка и крехка като момичето, което току-що бе описала. Но се целуваше като жена.

Мирисът на тялото му изпълни всичките й сетива, наболата му следобедна брадичка гъделичкаше кожата й, всичко събуждаше в нея отдавна отричана страст. Той яростно завладяваше устата й със своята и главата й се завъртя, коленете й се разтрепериха и тя се отпусна в ръцете му. Главата й се отметна назад и Фей простена, когато езикът му обходи всяко чувствително местенце по шията й, преди да се върне към отворената й уста. Дуелира се с езика й като яростен пират, пробиващ си път на тласъци, сигурен в победата си. Фей обви ръце около врата му и се надигна на пръсти, за да му предложи повече от себе си. Не срещнал съпротива, Джак се притисна по-близо до нея, хвана я за дупето и я притегли към себе си.

На печката водата вреше, парата се издигаше нагоре и металният чайник потропваше от силата на надигащата се гореща вода.

— Джак, почакай — каза Фей и се отдръпна назад. Пое си дълбоко дъх, за да се успокои. — Чайникът…

— Не мисля, че искам чай точно сега — каза той и устните му се разтегнаха в усмивка.

— Нито пък аз — усмихна се и тя.

Ръцете му я притеглиха отново, устните му я целунаха пак, но досадният чайник отново изсвистя и настоя да бъде чут. Никой от двамата не му обърна внимание.

— Предполагам, че все пак трябва да го изключа — каза той, докато движеше устните си, долепени плътно до нейните.

— Предполагам — отвърна тя и подкрепи мнението си, като го щипна леко.

Придвижиха се заедно до печката, изгубени в страстта на тази трета прегръдка.

— Никой ли не чува чайника? — провикна се Мади, докато буташе вратата на влизане в кухнята.

Фей и Джак непохватно се раздалечиха, но не и преди Мади да ги види в тази приличаща на хватка от борбата поза. Личеше си по начина, по който ги погледна, по странното изражение на лицето й — сякаш не бе сигурна какво точно бе видяла и дали не трябва да изтича обратно нагоре по стълбището.

— Ей сега ще го сваля от котлона — каза Фей и приглади косата си, после с леко движение опъна полата и блузата си. Изви глава, за да избегне изпитателния оглед на Мади и да прикрие руменината по лицето си и пламналите си устни — беше сигурна, че са почервенели издайнически. Чайникът издаде последно гневно свистене, преди мирът да бъде възстановен.

— Някой ще иска ли чаша чай? — попита Фей, прокашляйки се. Предложението бе непохватно, знаеше го, но нищо друго не й хрумна. И Джак, и Мади поклатиха енергично глави за отрицание.

— Добре тогава — каза Фей и плесна с ръце, като продължаваше да се чувства ужасно неловко.

Мади присви очи, после се обърна и се втурна нагоре по стълбището.

— Явно нямам никакъв усет за уцелване на момента — каза Фей и се облегна тежко на печката.

Джак приближи до нея, хвана я през кръста и я притегли към себе си.

— Бих казал, че усетът ти за време е идеален. За малко да пропуснем това.

Привлече я още по-близо, за да се долепят бедрата им. Устните му покриха нейните и така усещаше топлия й дъх по кожата си, горещ като парата от чайника.

— Желая те.

— Да — прошепна тя през полуоткрехнатите си устни. После добави: — Не. Не тук. Децата.

— Ще излезем. Ще отидем до морския бряг. Една нощ, Фей. Без обвързване, без обещания, без минало.

И без бъдеще, помисли си тя. Сякаш нещо я ужили при тази мисъл, но тя я отпрати веднага.

— Само ти и аз, Фей. Една нощ, преди да си тръгна.

Тя разбираше какво й казва той. Една нощ и нищо повече. Даваше й шанса да отстъпи назад. Да каже „не“. Преди седмици това щеше да бъде единственият вариант за нея. Сега обаче щеше да сграбчи този шанс. Беше постигнала целта си, нали? Беше осигурила хубав и защитен дом за себе си и за децата си. Мади се усмихваше. Том говореше. Роб не ги бе последвал през океана. Най-накрая тя бе независима жена.

Не можеше ли една независима жена да сподели една нощ с мъжа, когото обичаше? Без да има сериозно обвързване?

Да, разбира се, че можеше, отговори си сама.

Щеше да тръгне с него за една вечер. Заради себе си.

Щеше да отвори сърцето си, да допусне отново радостта и насладата вътре в него. Кой би могъл да пострада? Как можеше да навреди това? Само една нощ.

* * *

Мади и Том заподскачаха от радост при перспективата да прекарат цяла вечер в мансардата. Оставянето на децата й, дори за една нощ, бе голяма стъпка, голяма проява на доверие за Фей и когато сподели това с Джак, той я увери, че лекарят е казал, че Уенди е добре със здравето и ще се справи със задачата. Освен това там щеше да бъде и мисис Джъркинс.

— Нищо няма да се случи — каза той. — Фей, не се отдръпвай сега. Това е нашето време заедно. Единствената ни нощ.

Фей бе обвила ръце около кръста му и се съгласи, въпреки че сърцето й се късаше при мисълта, че бе намерила някого, когото да обича отново, и щеше да има само една нощ, за да го обича. И той беше прав, разбира се. Нищо нямаше да се случи на децата за една нощ. Но тя бе свикнала да се притеснява и се подсигури за всякакви ситуации, сякаш заминаваше за един месец.

В събота следобед стоеше до входната врата с чантите в краката си и изписани листове в ръка.

Джак не изпитваше никакви притеснения, никакъв страх. Очите му танцуваха от въодушевление, а мислите му вече бяха потеглили напред, по пътя.

— Тръгваме преди вечеря и ще се приберем у дома преди закуска — каза той, вдигайки багажа й.

Фей кимна, задъвка нервно устната си, обмисляйки отново всичко. Беше оставила дълъг списък с указания и телефонни номера — на мобилния й телефон, на хотела, за който имаха резервация, на лекарите на децата, на фармацевта и — да не дава Бог — на полицията. Беше ангажирала мисис Джъркинс като официална детегледачка, някой, който щеше да надзирава ситуацията от командния пост, апартамента им. Но децата щяха да прекарат нощта у Уенди в голямата крепост, построена от чаршафи, матраци и други съкровища, открити из трите апартамента. Щеше да бъде страхотен празник!

— Отлитайте, сега! — каза им замечтано Уенди, нежно побутвайки ги към вратата. — Ах, помня времето, когато отлитах надалече с човека, когото обичах. Бъдете щастливи, деца! Бъдете свободни, безгрижни! И не се тревожете за Мади и Тутълс.

Със закачлива искрица в очите, преди да затвори вратата, Уенди добави:

— Ще имат такава нощ, че никога няма да я забравят!