Мери Алис Монро
Втората звезда надясно … чак до сутринта (18)

Глава 17

Детектив Фарнсуорти се поклащаше на пети, докато Джак четеше тънкия доклад от неговото досегашно разследване. След като прегледа страниците, Джак се почеса замислено по брадичката, неспособен да прикрие разочарованието си.

— Значи това е? Няколко страници, които ми казват това, което вече знам? По дяволите, Фарнсуорти, това тук не доказва нищо друго, освен че съм мистерия.

— Съжалявам, сър. Преобърнах всеки камък, който успях да открия, но няма никаква информация, нито дори най-бледата следа, по която да мога да тръгна, за да намеря информация за биологичните ви родители — прокашля се. — Или за първите шест години от живота ви.

Джак повдигна доклада в ръката си. Наистина беше лекичък.

— Е, предполагам, че е така. Ей — каза той и усети внезапно лекота в сърцето си, — и без това нямаше да има голяма полза. Това се получава, като се опиташ да направиш родословно дърво на улично пале.

— Всъщност, сър, не е точно така, както казвате.

Джак сведе глава и повдигна изненадано вежди.

Детективът се навъси и стисна устни, сякаш водеше някаква лична вътрешна борба. После отвори куфарчето си и подаде на Джак друга папка.

— Това е само първоначален списък, разбира се. Има купища досиета, които още не съм проучил. Не знаех дали трябва да ви притеснявам с тях, защото те не са директно свързани с вас. Но все пак има връзка и си помислих… — спря за миг, после продължи колебливо: — Все пак ми казахте да проуча всички следи, независимо колко странни могат да бъдат.

Джак погледна към Фарнсуорти, чиито бузи бяха поруменели — или от притеснение, или от факта, че се потеше в костюма си и във вратовръзката си, която носеше въпреки лятната жега.

— Добре, добре — отвърна той, докато преглеждаше списъка с имена. — Но, мистър Фарнсуорти, опасявам се, че не разбирам. Кои са тези момчета?

— Точно там е въпросът, сър. Не знам. Никой не знае всъщност. Докато ровех из досиетата, избрах тези имена случайно. Това, което ме заинтригува в тях, е сходството на тези случаи с вашия. Малки момчета и бебета, оставени пред вратата на мисис Форестър, тази същата врата тук, сър, после отведени в Лондонския дом за момчета за осиновяване. И за никое от тях няма сведения. Странно, нали? Много странно.

— Казвате, че не се знае произходът на нито едно от тези момчета? Никакви родители, роднини, никакво минало?

— Точно така, сър.

— Но тук има поне дузина момчета.

— Да, сър. И кой знае колко още има в кашоните с досиетата.

— Невероятно. Чувал съм за лошо водене на документация, но това бие всички рекорди.

— И ето какво е най-любопитното, сър. Виждате ли, докато ровех из досиетата, осъзнах, че след като детето постъпи в дома, сведенията за него са доста подробни. Всъщност липсва единствено информация за момчетата отпреди постъпването им в сиропиталището.

— Какво? Всички са дошли от никъде?

— Така изглежда. Разбира се, знаем, че не може да е така, но фактът си остава — за тези момчета, както и за вас, сър, не се знае нищо, те нямат минало.

Джак бе напълно смаян. Втренчи се в детектива, после отново в папката пред себе си, после пак погледна объркано Фарнсуорти, който отново се поклащаше на пети.

— О, съжалявам, Фарнсуорти — каза той, като издърпа един стол и махна купчина документи от седалката. — Моля, седнете. Кафе? Чай? Чаша вода?

— Не, нищо, сър. Благодаря ви. Няма да се задържам. Отбих се само за да ви оставя доклада си. И да ви попитам дали искате да продължа да работя по случая. Не намерих допълнителна информация за вашето минало, а както ви казах, има още купища кашони с досиета, чието преглеждане ще изисква доста време.

— Продължавайте! — възкликна Джак. — Мистерията е прекалено голяма, за да я зарязваме сега.

— Аз лично не виждам смисъл да тръгна по тази следа, сър. Няма да доведе до отговори за вас и без съмнение разходите ми ще нараснат. Значително.

— Наречете го противоречащо на разума и интуицията, както искате, Фарнсуорти, но аз съм добър точно в това и на мен ми звучи напълно логично. И докато вие се ровите из онези стари прашни кашони… — Джак вдигна глава и погледна към тавана. — Аз ще се опитам да пропукам стената от спомени на основателката на Лондонския дом за момчета. Уенди Форестър. Обзалагам се, че папките в онези кашони не са само прашни, а крият и други тайни…

* * *

Джак завари Уенди седнала на пода пред една част от стената, с четка в ръка и няколко малки бурканчета боя до нея.

— Може ли да вляза, Уенди? Не искам да те притеснявам. Старата дама застина с четката в ръка и го погледна с изражение на искрена радост.

— По никакъв начин не ме притесняваш, скъпи ми Джак. Никога не би могъл да го направиш. Влизай — после присви очи и допълни със закачлив глас: — Всъщност, като те гледам, ти си този, който е притеснен.

Джак се разсмя и поклати глава.

— Трябваше да се досетя, че ще забележиш проблема от двайсет крачки разстояние.

— Ела, седни тук, Джак, и ми разкажи всичко.

Той се сгъна до нея на пода и отпусна лакти на кръстосаните си колене. Слънцето влизаше в стаята и сгряваше гърба му. Зад себе си чу как канарчето цвъртеше и писукаше. Огледа стената и видя, че Уенди бе изрисувала още една част от нея, този път с пиратски кораб, който се носеше по вълните като махало.

От кръглите прозорчета на две каюти се подава две малки лица, които без съмнение бяха Мади и Том.

— Изглеждат точно като тях — каза той.

— Мислиш ли? Радвам се. Исках да нарисувам и теб, и Фей, но нали разбираш… — опита се да обясни тя, но спря, търсейки подходящата дума.

— Ние сме пораснали — каза той.

— Да — потвърди Уенди с мило изражение. — Като стана дума за Фей, напоследък не я виждам много. Все е толкова заета.

— Трудно е да се повярва, че би могла да е по-заета от преди, но явно може. С успеха на новата й кампания — за който предполагам, че имаш нещо общо — е под пълна пара.

— Разбирам — измърмори Уенди и се загледа в лицето му. — А твоят кораб вече се кани да отплава, нали?

— Какво? О, да, имаш предвид работата ми. Да, всичко е готово. Подписано, подпечатано и доставено.

— Значи скоро ще ни напуснеш — отбеляза тя със спокоен и тих глас.

Усмивката на Джак изчезна и той взе една четка от бурканчето и започна да я върти между пръстите си.

— Ще ми липсваш много.

— Само аз ли?

— Не, разбира се, че не само ти. Ще ми липсват и децата.

— Само децата?

Той пак се разсмя и постави четката в бурканчето.

— Добре, малка изнудвачке. И Фей. Изпитвам силни чувства към нея. Мисля, че и тя към мен.

— Да, и аз мисля така — Уенди потупа брадичката си замислено с дървения връх на четката си, после я постави в бурканчето и отпусна ръце в скута си. — Прости ми, Джак, но изпитвам желание да закрилям Фей. Тя е като красиво мило цвете, което е било стъпкано от жесток тежък ботуш. Толкова се бои вече да мечтае. Да повярва в нещо, което не е доказано по някакъв начин. Тя реагира добре на слънцето, на топлия въздух и на голяма доза от това, което мога да нарека „обогатения компост“ на номер 14. Не искам да си мисля, че може да бъде стъпкана отново.

— Уенди — отвърна Джак, самият той чувствайки се леко смазан. — Никога не бих направил нещо, което да я нарани.

— Не, разбира се, че не. Не и съзнателно. Но момче като теб, толкова умно, толкова жизнено, толкова… ами… — млъкна тя разсеяно. — Виждаш ли, много е лесно едно момиче да се влюби в момче като теб. А когато това се случи, е жестоко да не я обикнеш и ти. Така, както една жена се нуждае да бъде обичана. Така, както трябва да се обичат женените хора — млъкна отново и се загледа с копнеж през прозореца. — Знам го много добре.

— Уау, чакай малко. Кой е говорил нещо за брак? Държа много на Фей, но брак? Това просто не е за мен.

— Напомняш ми за едно друго момче, което познавах — отбеляза Уенди и се обърна към стенописа пред себе си.

Джак се намръщи и извърна очи встрани, заглеждайки се в насрещната рисунка — на Питър Пан, който флиртуваше с една русалка.

— О, разбирам. Казваш, че не съм пораснал.

— Не. Ти си възрастен мъж, пълен догоре с мъжките хормони, които те разсейват. Позираш, дуеш се и се перчиш. Но да бъдеш възрастен човек, е различно от това да си пораснал и зрял. Ти, Джак Греъм, все още си същото момче, което познавах някога.

Джак се извърна от стената и се втренчи в Уенди. Тя го гледаше с толкова дяволито изражение, че той бе обладан от непреодолимото усещане, което му подсказваше, че милата старица знае някаква тайна за него. Много голяма тайна.

— Познавала си ме като момче?

— Познавах толкова много момчета…

— Ох… — каза той и се приближи още до нея. — Този път няма да се измъкнеш така. Ти знаеш нещо. Хайде, Уенди. Време е. Скоро си тръгвам. Може никога вече да нямам този шанс да разбера кой съм — млъкна, преглътвайки тежко надеждата, която се бе зародила в гърдите му. — Моля те, Уенди. Трябва да знам. Помниш ли ме? Познавала ли си ме като момче?

Погледът й се плъзна по лицето му с нежност и в очите й блеснаха искриците на спомените. После въздъхна тежко и горчиво-сладка примирена усмивка се появи на устните й.

— Да — отвърна тя бавно. — Познавах те. И те помня много добре. Как бих могла да те забравя? Ти беше блестящ и ярък като току-що отсечена монета.

— Така ли? — сърцето на Джак трепна от нетърпение да узнае повече за себе си, за момчето преди мъжа.

— Точно така. Беше най-любопитното момче, което някога бях виждала. Винаги искаше да разбереш как работи нещо, да видиш нещата ясно. Само че начинът, по който гледаше на света, бе по-различен от начина, по който го възприемаха повечето хора. Беше свеж и нов — разсмя се тя ведро. — О, определено беше упорит. Можеше да седиш с часове и да се занимаваш с някой от експериментите си. Пиротехника, по-специално. Винаги се опитваше да изстреляш нещо към звездите. Трябваше да идваме и да те измъкваме насила, за да те накараме да ядеш.

Уенди отново се разсмя, после се отдаде отново на спомените си.

— Взриви няколко неща, предизвика няколко пожара, такива ми ти работи. Определено плашеше учителите си. Затова и бе толкова трудно да ти намерим дом. Не са много семействата, които искат да осиновят дете, смятано за пироман. И тогава ми хрумна да пиша на Уорнър Греъм за теб. Той беше скъп мой приятел. Гениален учен. Физик, също като теб. Реших, че ще успее да те възпита и поведе в правилната посока — и смятам, че се е справил със задачата си.

Джак бе залят от огромна вълна на разочарование.

— Осиновителят ми не беше физик — каза й той. — Беше фермер. Имаше царевична ферма в Небраска.

— О, да, и това също, разбира се — отвърна невъзмутимо Уенди. — Но това бе по-късно. Когато избухна войната в Европа, той бе мобилизиран — като всички здрави мъже, но после правителството реши, че може да се възползва по-добре от способностите на баща ти. Изпратиха го в Америка да работи по някакъв свръхсекретен проект — наклони побелялата си глава и се замисли. — Да видим… Беше нещо с войната. Всички велики учени бяха събрани там. Защо си мисля за Ню Йорк?

— Проектът „Манхатън“? — попита Джак с пресъхнали устни.

— Да, точно така. Само че не беше в Манхатън…

— Не, провеждал се е на запад, в Ню Мексико. Лос Аламос.

Джак се почеса по главата си и издиша шумно, като се опитваше да осмисли информацията, да съвмести тихия фермер, който познаваше, с гениалния физик, какъвто явно е бил баща му, за да бъде извикан в Лос Аламос.

— Знаеш какво са правили там, нали, Уенди?

— Да, разбира се — отвърна тя мрачно. — Не тогава. По онова време никой не говореше за това. Сега, естествено, всички знаят, че е била ядрената бомба.

— Баща ми е работил по проекта „Манхатън“…

— Да, така е — каза тя и кимна замислено. — И това го промени. Никога не се примири, че е бил част от станалото. След войната се отказа от науката напълно и стана фермер, а когато се ожени, нямаше собствени деца. Писа ми веднъж, след като се бе установил в Небраска. В писмото бе приложил и чек за цялата сума, която бе спестил по време на проекта. Даряваше я на моя дом за момчета. Писмото му бе тъжно, разказваше за ужасното нещо, което бе помогнал да бъде създадено, и колко безсмислен бе станал животът за него. Пишеше ми, че не иска да създава деца в този опасен свят, който той самият бе допринесъл да се превърне в такова кошмарно място. Свят, който можеше да свърши в рамките на една секунда. Баща ти страда дълго от депресия и меланхолия след успешното завършване на проекта. Беше много сериозно, горкият, горкият човек. Майка ти беше светица — въздъхна Уенди тежко. — Оплаквах много скъпия си приятел. Някога беше такъв оптимист. Толкова уверен, че може да промени света. Смея да твърдя, че го направи, макар и не по начина, по който той желаеше.

Когато пристигна на вратата ми, Джак, видях, че си също толкова ярък и любознателен, колкото беше някога и той. Може би дори повече. Веднага се сетих за бездетните си приятели Уорнър и Ан Греъм. Е, всъщност не съвсем веднага. Първо ти разби всички ключалки в училището и учителите и персоналът бяха много ядосани.

— Не го направих, за да навредя на някого — сви рамене той. — Просто бях любопитен на какъв принцип работеха. И беше толкова лесно. Обичам загадките.

— Сигурна бях, че това е причината — отвърна Уенди и го потупа по ръката. — Знаех, че Уорнър може да те научи на толкова много неща, да съхрани любопитството ти и същевременно да го подхрани по правилния начин.

— Но той никога не ме е учил на нищо научно! — възкликна Джак, поразен от току-що чутото.

— Все трябва да те е учил на нещо, защото ето те тук. Учен, също като него.

Джак се замисли какво беше да израснеш с Уорнър Греъм. Баща му беше сдържан човек. Вече към края на четирийсетте, за едно осемгодишно момче той изглеждаше направо стар. И все пак, по своя сдържан и тих начин беше окуражавал Джак да наблюдава света в цялата му необятност и в най-дребните детайли и да приема нещата такива, каквито са, без предварителни предразсъдъци.

— Помня как всички други деца в района знаеха имената на различните растения, дървета или животни. „Ей, Греъм, викаха ми те, как се нарича това?“ Повечето пъти не знаех отговора и те ми се смееха, подиграваха се на „гения“, който не можеше да различи явор от бряст — сви рамене и изсумтя. — Все още правя грешки с обикновените им имена. Но когато с Греъм се разхождахме из горичката, която граничеше с фермата ни, той не ме учеше на тези неща. Държеше ръката ми, докато вървяхме, и ми говореше как дърветата са най-красивите и полезни творения на природата. Караше ме да си поемам дълбоко дъх и ми обясняваше как кислородът, който дишаме, се освобождава от дърветата. Отвеждаше ме на местата, където дърветата предпазваха склоновете от ерозия, или сочеше в основите им, в хралупите убежища за животните. И точно преди да се извие буря, когато въздухът ухае сладко на дъжд и птиците са се укротили в гнездата си, а дърветата започват да шумолят, ме караше да затворя очи и да се вслушам в тях. Като се замисля сега, осъзнавам, че е бил много напредничав за времето си. Учел ме е, че всички живи същества са свързани.

— Звучи ми като много важно нещо — това, на което те е научил.

— А през цялото време си мислех, че татко просто обичаше природата. Какъв глупак съм бил да не осъзная, че ми е показвал, че истинската наука е самата природа.

Джак потърка челото си и затвори очи. Сега вече всичко добиваше смисъл. Баща му, физикът, беше работил по атома, някога смятан за най-малката неделима частица материя. Но фермерът от Небраска Уорнър Греъм бе продължил да се занимава с физика, с природата. Чрез своите истории беше научил Джак, че съществуват дори още по-малки компоненти, които по-късно той бе разбрал, че са протоните, неутроните и електроните. А по-късно бе научил, че са съставени от още по-малки частици, наречени „кварки“. Така се бе родила квантовата теория, системата от правила, описваща взаимодействието на тези частици.

Като малък Джак си играеше в пясъчника, но бе правел такива математически модели, също като теоретичен физик. Напътствайки сина си да осмисля и изследва връзките със земята и звездите, баща му го бе тласнал да изучава начина, по който всички форми на енергия във Вселената са изградени от едни и същи безкрайно малки съзидателни частици.

— Защо не ми е казал? — Джак отвори очи и улови погледа на Уенди. — Защо ти ми го казваш едва сега?

— Осиновяването е много личен въпрос — отвърна му тя с успокояващ тон. — Не исках да се намесвам — после свъси вежди и добави: — Но ти изглеждаше толкова ненаситен за информация. И си прав, че времето ни изтича. Скоро си тръгваш, а на моята възраст… е, човек не знае кога ще поема на своето пътешествие. Вече не ми се струваше правилно да пазя истината в тайна. Уорнър е трябвало сам да ти го каже.

— Колко жалко! — възкликна Джак с горчивина. — Баща ми и аз… Можехме да говорим за толкова много неща. Можехме да сме приятели. И кой знае? Може би аз щях да го науча на нещо някой ден.

— Скъпо момче, не осъзнаваш ли? Ти го направи! Уорнър Греъм бе съсипан човек, когато отиде при него. Като момче ти беше винаги толкова любопитен, толкова трескаво търсещ, постоянно се оглеждаше за бог знае какво! Ти имаше тази непоклатима вяра, че чудото е само на една ръка разстояние от теб и само трябва да държиш очите и ушите си отворени. Уорнър се нуждаеше точно от това. Ти беше неговото чудо. Ти го научи да вярва отново.

Сякаш някакъв плътен облак се разсея и той видя баща си за първи път. Спомняше си Уорнър от деня, в който го срещна, когато бе на осем години и отиде в Америка, за да се срещне с новите си родители. Уорнър Греъм бе висок мъж с миловидно лице в края на четирийсетте си години, със странно бяла коса и нежна розова кожа, която бе като на човек, прекарващ времето си в библиотеката, а не на полето. Сега Джак разбираше дългите мрачни периоди на мълчание на баща си, времето, което прекарваше затворен в кабинета си, последвано от голямата клада, която той и майка му разпалваха в двора. Двамата стояха и хвърляха в пламъците листове, изписани с красивия летящ почерк на баща му — навярно неговите теории.

Разбираше и странния блясък в очите на баща си, когато му говореше за тайните на галактиката, за митовете, за религията, за милиони неща, които бе разбирал на дълбоко ниво, но никога напълно конкретно. Разбираше донкихотовската му борба да научи единствения си син да обича науката, същевременно желаейки да опази момчето си там, във фермата, далече от злото, към което знаеше, че геният му можеше да го поведе — а именно това противоречие ги бе разделило трагично накрая.

— Благодаря ти за истината, Уенди — каза той пресипнало, надигна се и отиде до стената, на която от рисунката в него се взираше малкото къдрокосо момче. — Значи все пак това съм аз?

— Да…

Той въздъхна и дълго време мълча.

— Добре — пророни накрая. — Това вече го разбирам, но все още не знам нищо за биологичните си родители. Какво можеш да ми кажеш за тях?

— Нищо. Наистина. Просто не знам.

— Уенди, знам, че знаеш нещо повече. Усещам го.

Тя присви устни и извърна глава, отклонявайки поглед.

— Разбирам. Е, добре. Винаги съм мислел за себе си като за нежелано, малтретирано и смахнато дете, което не знае кой е. Момче без име. Предполагам, все още съм това момче.

— Джак, скъпи — каза търпеливо Уенди. — Помисли за това, което току-що ми каза! Птицата не знае дали я наричаме дрозд, червеношийка или коприварче. Тя е просто птица. Не се съмнява, че може да разпери криле и да полети. Питър веднъж ми каза: Единствената причина птиците да могат да летят, а ние да не можем, е, че те имат съвършена вяра. Защото да имаш вяра, означава да имаш криле. Имай вяра, Джак. В себе си. Освободи се от миналото и прегърни бъдещето си. Полети!

— Опитвам се, Уенди. Но все още имам чувството, че не ми казваш нещо. А всички други момчета? Онези, които също нямат минало.

— За какво говориш?

— Уенди, знам за досиетата. За другите момчета. Момчета като мен.

Тя поклати глава и допря пръсти до слепоочията си.

— Заклех се да не казвам на никого за това.

Джак се върна при нея и се наведе, хващайки ръцете й.

— Моля ти се, Уенди, кажи ми.

— Няма да ми повярваш.

— Ще опитам. Поне ми дай шанс да опитам.

Тя го погледна в разтревожените очи, наклони глава, после въздъхна и каза:

— Добре тогава. Но, моля те, не казвай на никого другиго. Джейн винаги се разстройва, когато чуе за дома за момчета. Тя не го харесва, нали знаеш. Винаги чувстваше, по някаква причина че й се налага да се състезава с момчетата ми за моето внимание и любов. И, опасявам се, че трябва да го кажа — за богатството ми.

Джак я придружи до удобен стол, после се настани до нея и зачака Уенди да си събере мислите.

— Всичко беше заради изгубените момчета — започна тя. — Наистина нямах голям избор. Баща ми се погрижи за първите. Те дойдоха у дома заедно с мен и той ги отгледа като свои, милият човек. Кърли и Нибз, близнаците и Тутълс… Майка ми ги обожаваше.

— Под „изгубени момчета“ имаш предвид… — прокашля се Джак — изгубените момчета на Питър Пан? От Невърленд?

Тя кимна.

— Да. Години по-късно, когато Питър дойде с втората групичка, аз не знаех какво да правя. Не можех да кажа „не“, но по онова време вече бях вдовица. Зряла жена, отглеждаща Джейн. Нямах съпруг, който да ми помогне с банда диви хлапета. Затова основах сиропиталището, за да се погрижа за моите изгубени момчета. Беше малко след войната и имаше огромна нужда от дом и за другите осиротели деца. Всичко стана много бързо. Всичко просто си дойде само на мястото. Понякога става така в живота, нали знаеш…

Уенди въздъхна и погледът й се насочи някъде в празното пространство.

— През годините Питър продължаваше да ми води момчета, които бяха решили, че искат да пораснат. Бяха дузини. Опитах се да запечатам лицата им — каза тя и махна с ръка към великолепните й рисунки по стените. — Това е моят начин за водене на документация.

Джак се почеса зад ухото и погледна към своята рисунка — къдрокосото момче, надничащо иззад ствола на дървото. Ако това бяха рисунки на момчетата, които тя твърдеше, че са дошли от Невърленд… Той нямаше спомени за първите си шест години…

— Да не казваш, че аз също… — не можа да го изрече.

— … си изгубено момче. Да, скъпи.