Мери Алис Монро
Втората звезда надясно … чак до сутринта (14)

Глава 13

Един от най-прелестните моменти в това да се окаже, че си сгрешил, е, че всеки се мъчи двойно по-усилено да затвърди тази гледна точка.

След като Фей заяви, че не смята, че ще се справят с гледането на кученцето, Мади и Том се посветиха безрезервно на грижите за Нана. Джак също доказа, че държи на думата си. С одобрението на Уенди той разби ключалките на вратите към задното стълбище, което някога е било използвано от прислугата и свързваше кухнята с останалата част на къщата. Уенди държеше вратата си отворена, така че децата да могат да ходят при нея, когато си поискат. Намиращи се между Уенди и прелестното й таванско жилище и Джак и кученцето, децата търчаха нагоре-надолу по стълбището по цял ден. Нана лаеше след тях. В края на следващата седмица превръщането на номер 14 от сграда с три отделни жилища в еднофамилен дом бе станало напълно естествено, сякаш три малки поточета се бяха влели в една голяма река.

Фей излезе на предната веранда на номер 14 и си помисли, че никога в живота си не бе изпитвала такава чиста радост. Усещането не бе свързано само с факта, че стените на номер 14 бяха дебели и сигурни като бронята на танк или че градината бе очарователна с лехите с рози, изчистена от плевелите от грижливите ръце на децата й. Нито пък бе, защото Мади и Том вече почти не се караха и бяха хванали красив загар от часовете на слънце или заради непрекъснатия весел кикот, предизвикван от пакостите на малкото кутре.

Нито един от тези простички мигове на щастие щяха да са възможни, ако тя, майката, не се бе променила. Колко вярно бе, че настроението и духът на майката влияят на цялото семейство.

Откъсна няколко изсъхнали цветчета от саксиите с мушката, внимателно и прецизно. Време беше да спре да вини Роб за това, че бе прогонил радостта от душата й, реши тя. Нямаше повече време, за да търси вина. Нито пък имаше желание. Най-накрая примирението бе дошло, защото гневът и страхът, които бяха изгаряли сърцето й толкова много години, бяха потушени от свободния поток на нежност и любов, който усещаше да тече между тези стени. Хватката на страха се бе разхлабила. Фей вече не чувстваше, че сама се бори срещу света. Тук имаше Уенди. И Джак. Приятели, които се грижеха за нея. Защо хората винаги смятат, че подкрепата е свързана, само с пари или съвети? Подкрепата е ръка, която се протяга към теб, когато падаш, усмивка рано сутрин, когато излизаш да се изправиш срещу света, споделен смях, толкова продължителен и силен, че накрая устните те заболяват от разтягане и по лицето ти дори започват да се стичат сълзи.

Фей се разходи по верандата още веднъж, слезе по стъпалата и мина отзад в градината, после през портата от черно ковано желязо с орнаменти, като внимателно я затвори, за да не излязат децата или кученцето навън и да не влезе някой непознат вътре. Долови уханието на розите на Уенди, загледа се в меката жълта светлина, идваща от високата очарователна къща с червени тухли и как здрачът настъпваше спокойно.

Погали с ръка студения месинг на фонтана и си затананика мелодията, която се появяваше в главата й, особено в нощи като тази, когато можеше да чуе звука на свирката съвсем ясно, в синхрон с песента на щурците, които потъркваха крачетата си, както и със звънтящия смях на децата й, леещ се откъм прозореца на мансардата. Симфонията се развихри около нея и предизвика в душата й такава лекота и радост, че имаше чувството, че може да полети.

В нощи като тази, когато сърцето й танцуваше във въздуха в ритъма на музиката й, Фей просто трябваше да затвори очи, да се усмихне и да се понесе.

* * *

На следващата вечер в детската спалня се водеше битка.

— Том — тропна с крак Фей, — трябва да ми позволиш да изпера тениската ти. Носиш я вече три дни.

Очите на Том бяха неразгадаеми и той се вкопчи в зелената си тениска с такава ярост, с каквато всеки пират от Карибско море сигурно се бе вкопчвал в съкровището си.

— Чекмеджето ти е пълно с тениски — настоя Фей. — Поне ми позволи да я взема само за през нощта. Ще я изпера и до сутринта ще е изсъхнала.

— Няма да ти позволи, особено за през нощта.

Мади се зае да обяснява на Фей като възрастен, който говореше на дете.

— Виждаш ли, мамо, Питър носи костюм от зелени листа, слепени с дървесен сок. Том иска да бъде готов, ако Питър Пан дойде да го потърси посред нощ.

Том не само вече носеше единствено зелени дрехи. Той бе прикрепил меч на бедрото си и винаги скачаше от високи места като столове, третото стъпало на стълбището и, разбира се, леглото си. Настроението му се бе подобрило значително, особено след ходенето в парка „Невърленд“ и пристигането на Нана на номер 14. Фей го чуваше да се смее и дори да си пее, когато бе горе в мансардата. Така че сега се опита да умиротвори нещата, като измърмори на себе си нещо за това как този малък дивак Питър би могъл да послуша една добра майка. И да се възползва от едно хубаво изкъпване и пране на дрехите си.

— Добре тогава, утре е събота — започна тя отново. — Какво ще кажеш, ако ти обещая утре, още рано сутринта, да отидем до „Хародс“ и да ти купя седем нови зелени тениски, по една за всеки ден. Тогава ще ми позволиш ли да взема тази и да я изпера през нощта? Сигурна съм, че Питър няма да има нищо против, ако носиш ето тази, жълтата. През есента листата на дърветата пожълтяват.

Внезапно личицето на Том се разведри и той съблече мръсната тениска и я подаде на майка си. Тя я прие с благодарност. Победата бе още по-сладка, защото не бе избрала да се налага над него със сила. Фей почувства силен прилив на любов, когато видя как ръцете и коремчето му се бяха налели през последните седмици. Вече не приличаха на клечки, а освен това имаше и разлика в цвета на кожата си на раменете — това, което в Средния запад наричаха „фермерски тен“.

— Тогава трябва и аз да получа нещо — каза Мади.

— Да, така е честно. Какво искаш? Нова блузка? Обувки?

— Искам напръстник — заяви Мади и скръсти ръце на гърдите си. — Уенди каза, че Питър носи нейния напръстник на верижка на врата си, близо до сърцето си. Казал й, че така все едно пази самата нея до сърцето си. Искам напръстник, за да го дам и аз на Питър.

— Много добре. Въпреки че трябва да го занесем на бижутер, за да измислим как да го сложим на верижка.

Мислено обаче Фей си пожела децата й да не приемаха толкова буквално историите на Уенди. Границите между реалността и фантазията се размиваха все повече и това я притесняваше.

Помогна на Том да си нахлузи жълтата тениска, надзирава измиването на зъбите, сложи ги в леглата им, после изслуша поредния разказ на Мади за приключенията на Питър Пан. Том я слушаше още по-напрегнато, като от време на време кимаше, за да наблегне на някой момент. Когато Мади стигна до мястото, където индианците танцуваха в негова чест, той се развълнува толкова много, че скочи от леглото си и се разтанцува безмълвно като истинско диваче, докато сестра му и майка му се превиваха в леглото от смях.

— Мамо, харесва ми, когато се смеем така. Искам да се смеем цяла нощ — възкликна Мади по-късно, след като се бяха успокоили и изтрили влагата, появила се в очите им.

— Аз също — отвърна Фей и усети как сърцето й потръпна. — Но вече отдавна мина времето за лягане. Така че заспивайте. Утре ще се смеем още, нали?

Мади и Том засияха от щастие и с удоволствие се подчиниха на думите й.

Самата тя сияеща от радост, Фей подпъхна завивките им отново, целуна ги по челата и угаси лампата.

— Сладки сънища, да спите в златен кош.

— Отвори прозореца, мамо!

Фей този път дръпна без колебание дантелената завеса и отвори двойния прозорец, най-далече от леглата им. Летният бриз, наситен с аромата на розите на Уенди, проникна в стаята, развя дантелата и накара Мади да въздъхне от удоволствие.

Погледът й срещна този на Фей и момичето й благодари по безкрай начини с най-сърдечната усмивка, която би могла да се появи на лицето й, преди да се прозее и да затвори очи. Очите на Том искряха на лунната светлина, докато той подпъхваше ръчички под главата си и се взираше през прозореца към звездите в лилавото небе. Истинските звезди този път, помисли Фей доволно. Не изкуствени като онези на тавана.

С ръце, подпрени на рамката на вратата, загледана в спящите си деца, тя осъзна, че всичко щеше да бъде наред. Имаха дом, градина, кученце. Бяха много отговорни с Нана. Училището скоро щеше да започне и щяха да си намерят нови приятели, да се занимават с нови неща, да придобият нов опит, който щеше да балансира заниманията им с фантазията. Въздъхна. Бебетата й порастваха.

С горчиво-сладък трепет си спомни думите на Уенди. Понякога ръката, която се грижи за детето, може да стиска прекалено силно. Осъзна, че е време да се научи как да не ги стиска толкова здраво. Нежното, по-свободно побутване окуражава детето да полети и да направи своите собствени открития. Искаше да им помогне да израснат като независими възрастни хора. Утре, помисли си тя, ще бъде добро начало, когато заведе Мади и Том да си изберат сами дрехи.

По-късно Фей заспа, докато наум обмисляше новите си решения, но се събуди от пронизителното кикотене, идващо от стаята на Мади и Том. Отвори бавно едно око и видя колко показваше светещият в зелено циферблат на будилника. Изпуфтя отчаяно.

— Мотаенето до полунощ е прекалено вече — изръмжа и се надигна от леглото. — Дай им пръст и ще ти отхапят ръката — мърмореше си, докато вървеше към спалнята, решена този път да бъде по-твърда.

Внезапно спря на място, виждайки с изненада слаба трептяща светлина изпод вратата, след което чу още един изблик на смях, очевидно приглушаван с длани.

Какво бяха намислили, запита се тя все още сънена. Отвори вратата и надзърна в тъмната стая с напрегнат поглед. Мади и Том лежаха неподвижно в леглата си, преструвайки се, че спят. Трептящата светлина бе изчезнала. Мислите й се насочиха към разговора в пъба… имаше нещо за светлинки… и за феи. Глупости, каза си тя, и пропъди мисълта от главата си. Разговорите за Питър Пан преди лягане бяха причина за развихрилото й се въображение.

— Повече никакви разговори! Лека нощ! — каза със строг глас, който не допускаше повече неподчинение.

— Лека нощ, мамо.

Доволна, че мирът бе възстановен, Фей затвори внимателно вратата зад себе си. Можеше да се закълне, че точно преди да тръгне към стаята си, чу тихо подрънкване на камбанки.

* * *

Прекараха чудесно в „Хародс“. Фей не обичаше да пазарува. Никога не бе разбирала тази вътрешна нужда на жените да ровят от закачалка на закачалка с дрехи, да пробват рокли или панталони в тесните, слабо осветени съблекални с ужасни огледала, които правеха кожата ти да изглежда сива, а задникът ти — прекалено голям. С деца беше още по-зле, с цялото това разкопчаване и закопчаване, с мрънкането и оплакването. Обикновено я обхващаше лошо настроение, още преди да стигнат до магазина.

В този ден обаче реши да смени нагласата си. Вместо да смята предварително деня за провален, го прие като приключение, което децата й щяха да ръководят. Определи им бюджет и ги пусна да обикалят. За Мади и Том това бе истински празник и въпреки че избраха някои неща, които Фей никога не би и погледнала, тя с изненада откри, че децата й имат свои отличителни вкусове и предпочитания.

Когато най-накрая се върнаха у дома, с широки усмивки на лицата въпреки мрачното небе, намериха Джак на предната веранда, подхвърлящ топка за американски футбол в ръка. Нана забеляза децата, разлая се и започна да се дърпа от каишката си.

— Крайно време беше да се приберете — каза Джак с начупено изражение. Лекият дъждец бе наквасил къдриците му и ги бе превърнал в каска около лицето му.

— А, какъв е проблемът? — попита Фей, като пусна пазарските торби в краката си. — Нямаш ли с кого да си играеш?

Той подхвърли топката към Мади, която я изпусна и тръгна да я гони.

— Честно казано, не, нямам — отвърна той, като се изправи и пое пакетите от нея. — Мислех си, че може да отидем в парка тази сутрин и да покажем на тези британци, че футболът е игра с овална кафява топка, а не някакво подритване на топка на черно-бели квадратчета. Но не само че не си бяхте у дома, но сега и времето се развали.

Видът на Джак, облечен с тениска, оръфани шорти и кецове, носени с чорапи, разбира се, и намръщен като изгубено момче, разтопи сърцето на Фей. Не можеше да отрече, че има чувства към този мъж. Като към брат, каза си тя решително. Понякога като по-голям брат — мил, търпелив и сърдечен. Друг път, в случаи като този — като към по-малък брат, малко по-голяма версия на нейния Том, с тези широко отворени очи. Това бе част от неустоимия му чар.

— Е, ние изкарахме страхотно, а сега изглежда, че цял ден ще вали. Ще настинеш, ако отидеш да играеш футбол навън. Виж какво. Гладни сме. Ще приготвя сандвичи със сирене и супа.

— И курабийки? — попита Мади, докато подаваше топката обратно на Джак.

— Разбира се, защо не.

— Супер — отвърна Джак, който грейна при мисълта за домашно приготвена храна и прясно изпечени курабийки. — Ела да готвиш в моята кухня. Огромна е и най-вече — никога не е използвана.

Любопитството на Фей бе възбудено. Децата бяха ходили много пъти в апартамента на Джак, за да се грижат за Нана; нямаха никакви скрупули да се мотаят там и без причина. Тя бе изпълнена с любопитство да го види с очите си, но не можа да събере смелост да слезе там, въпреки че вратата бе отворена. Уважаваше изключително много личното пространство. Затова реши безсрамно да измъква информация от децата, но най-доброто, до което бе стигнала, бе, че апартаментът на Джак бил „голям и неподреден“.

— Само ще донеса продуктите и слизам. А какво ще кажете за шоколадови курабийки?

— А има ли изобщо друг вид? — отвърна той. — Дай ми само минута да пооправя малко.

— Имаш предвид, много — повдигна многозначително вежди Мади.

— А ти ела и ми помогни, мис Претенцийо — подкачи я той. — Навсякъде по пода има кучешки играчки.

Разбира се, тя нямаше търпение.

— Ти също, приятел — каза Джак на Том, като му подхвърли топката. Том я улови и подскочи от щастие. — Добро улавяне — отбеляза Джак одобрително. — Задръж я.

Фей погледна встрани, за да не забележат емоцията, която изпълни очите й. Дали Джак знаеше колко много значеха за нея отношенията му със сина й? Дали забелязваше нарастващото възхищение на момчето и все по-голямото доверие, което проявяваше към възрастните?

В апартамента си Фей помогна на Том да си облече новата зелена тениска, после самата тя се преоблече в по-свободна лека памучна рокля и освежи лицето си. Приготви продуктите си, взе тавичките и кухненските си ръкавици и слезе на долния етаж.

Кутрето стоеше в подножието на стълбището и излая, когато чу стъпките й отгоре, после я видя и се разлая от вълнение.

— Историята на живота ми — изпуфтя тя, докато Том и Мади се втурнаха да чистят.

— Олеле! — успя да каже само Фей, когато премина през малкото антре и стъпи в огромната кухня, която бе основното помещение в апартамента на Джак. Беше неочаквано да открие яркото слънце на френския Прованс в мъгливия лондонски ден.

Уенди й бе обяснявала как някога приземният етаж бил плетеница от стаи — кухня, килер и няколко помещения за прислугата. Когато преобразували къщата в триплекс, стените били разбити, за да се получи една просторна стая, която сега бе боядисана в меко пастелно жълто. Камина с тъмносини плочки заемаше едната стена, а пред нея имаше дълга, изтъркана дървена маса, заобиколена от столове, също боядисани в яркожълто, със синя тапицерия на седалките. Тесен коридор отделяше тази стая от другата страна на апартамента, където се предполагаше, че са двете претъпкани спални и един малък вестибюл. Френски прозорци водеха към градината, подканващи свежата зеленина и сладкия въздух да проникнат вътре.

Старата печка „Ага“ обаче окончателно постави Фей на колене. След месеци готвене на малката метална кутия с двата котлона сега почти изхлипа, като си представи как готви на тази грандама на печките. Беше могъщ уред, в гордо кобалтовосиньо, с шест черни котлона и лъскави бели копчета. По повърхността й нямаше никакви мазни петна, следи от изгоряло или пръснати трохи, защото Джак бе признал, че никога не е докосвал това гигантско нещо, освен да си кипва вода.

— Като си помислиш само — каза Фей с искрящи от радост очи, докато пръстите й галеха нежно яркия емайл. — Когато съм стара, на смъртния си одър, ще мога да разказвам на внуците си, че веднъж съм имала възможността да готвя на „Ага“ — после нави ръкавите на роклята си и заяви: — Време е да пуснем в действие това старо момиче.

— Можеш да я използваш винаги когато искаш — предложи Джак с изражение на надежда, изписано на лицето му.

— Бих могла… — отвърта замечтано Фей, като погали сините плочки.

След късния обяд всички се разпръснаха в градината. Докато Мади и Фей ровеха в мъха в земята, Том и Джак си играеха на пирати.

— Внимавайте — провикна се Фей и се намръщи при вида на сина си и Джак, които се дуелираха с дървени мечове. Том бе със скъпоценната си пиратска шапка, а Джак си бе направил кука от закачалка. — Някой може да пострада.

— О, красива дамо! — провикна се Джак, размахвайки ръка. — Да не би да се осмелявате да давате заповеди на куката ми? Да не би да искате да направите разходка по мостика и да скочите в морето?

— Ти си безнадежден — каза тя, но не успя да прикрие усмивката си. — Просто приеми, че ти ще се разходиш по мостика, ако някой се нарани.

Том се изкикоти изпод огромната си наклонена шапка. Джак трепваше при всеки шум, който издаваше Том, независимо дали бе кикотене, хълцане или гръмък смях, какъвто бе чул в тематичния парк „Невърленд“. Джак се надяваше до края на лятото да накара момчето да проговори.

— Питър Пан, ти, разбойнико! — провикна се Джак, като вдигна куката си високо във въздуха. — Днес намери своя достоен противник. Приготви се да срещнеш гибелта си.

С триумфиращ блясък в очите Том нападна още веднъж Джак. Дървените мечове се пресрещнаха във въздуха и се разнесе тъп звук, туп, туп, туп. Джак ликуваше, навеждаше се, превиваше се, скачаше по столовете, избягваше ожесточеното преследване на Том зад чемшировите храсти и явно си прекарваше страхотно. Всъщност не помнеше да се е чувствал толкова добре от…

Фрас. Джак почувства, че мечът на Том се стоварва върху тила му. Видя звезди и падна на колене. Сред мъгливия мрак, който се спусна над него, видя човек с черна пиратска шапка да приближава към него, със зли очи и дълги, извити мустаци. Потръпна, докато идваше отново на себе си.

— Хук — измърмори той.

 

 

— Джак, Джак, добре ли си?

Той премигна и зрението му се изясни. Видя притесненото лице на Фей, наведено над неговото. Сгушен точно зад нея, с широко отворени и ужасени очи под пиратската си шапка стоеше Том. Джак почеса тила си и кимна.

— Разбира се, разбира се, добре съм. Беше просто потупване. Нищо особено.

— Виждаш ли за какво говоря, Джак Греъм? — възкликна Фей и облекчението бе ясно доловимо в гласа й. — Казах ти, че някой ще пострада.

— Не, не пострадах. Просто бях изненадан. Вината бе изцяло моя — добави той и потупа ръката на Том. — Никога не обръщай гръб на противника си в битка, никога. Не забравяй това, друже.

Том издиша шумно, очите му се насълзиха от вълнение, но явно се успокои.

— Е, ела да поседнеш тук, докато ти донеса малко лед — каза Фей, като му помогна да се изправи на крака. Цъкаше с език, докато проверяваше дали няма цицина на главата му. — Тази малка буца тук ще стане голяма колкото яйце.

Поведе го към един стол и го побутна да седне.

— Сега не мърдай. Веднага се връщам.

Преди да тръгне, прибра мечовете, пъхна ги под мишница и изчезна в кухнята.

Джак се изправи и отиде до Том. Обви утешително ръка през раменете му и го стисна силно, по мъжки.

— Не се тревожи, приятелю. Тя ще ни ги върне, след като й мине ядът.

Тънките раменца на Том потрепнаха, очевидно от облекчение, че не бе наказан. Обърна се да си тръгне, после се спря. Внезапно се спусна тромаво обратно към Джак, прегърна го силно през кръста, после изтича отново в къщата, а Мади го последва. Този път Джак усети удара на меча право в сърцето си.

— Мисля, че ти казах да седнеш — обади се Фей, която се върна в градината и видя Джак да стои прав, с ръка на тила си, зяпнал със смаяно изражение на лицето. — Сигурен ли си, че си добре? Изглеждаш леко объркан.

— О, объркан съм — призна той. — Но не от удара.

— Ела тук и вдигни краката си.

— Да, госпожо — отвърна Джак с иронична усмивка, но истината беше, че майчинските й грижи му бяха приятни.

Опъна се на стола, просна дългите си крака на друг и затвори очи. Наслаждаваше се на уханието на сладкия парфюм на Фей, докато тя се навеждаше над него, на деликатния допир на пръстите й по черепа му и на звука на задъхания й глас, нашепващ и мърморещ притеснено. Поне най-накрая пръстите й галеха косата му. Беше в рая и се боеше, че това ще свърши.

— Не си отивай — каза той, като отвори очи. — Прави ми компания.

Фей задъвка устната си, долавяйки в гласа му нова нотка, онази, която намекваше за копнеж и без съмнение за… самота.

Въздухът бе плътен и влажен от ниско спускащата се мъгла. Косата й като че ли се бе сплъстила, подобно на конопени кълчища. Фей я отметна от раменете си, изви я и я събра нагоре с шнола.

— Наближава буря — каза тя, като си придърпа стол.

— Ще освежи въздуха, влажността ще намалее — отвърна Джак. — Вероятно имаме само няколко минути, преди да се излее дъждът.

— Тогава нека просто поседим така и му се насладим — каза Фей и опъна краката си на срещуположния стол също като Джак. Отметна главата си назад и затвори очи.

Джак се обърна към нея и ахна изненадано.

— Това е нещо ново… За теб.

Погледът му се спря на дългите й гладки крака и на стегнатите, изящно оформени бедра, които се извиваха под тънкия плат на роклята й. Малките й заоблени гърди се надигаха и спускаха при всяко вдишване и издишване.

Тя въздъхна с копнеж, без да осъзнава впечатлението, което му правеше.

— Може би е така.

След още един бегъл поглед Джак извърна глава и каза:

— Отива ти.

Размърда се неудобно в стола си, после наведе глава и се заслуша в тананикането й.

— Какво си пееш?

— Не знам — отвърна тя и заглуши прозявката си. — Чух я преди няколко вечери. Тази мелодия на флейта, помниш ли? Просто не мога да си я избия от главата.

— Звучи ми много познато — каза той, а очите му станаха някак далечни. — Сигурен съм, че съм я чувал и преди.

— Разбира се, че си я чувал. Сигурно и ти като мен, някъде от улицата.

— Не, това е най-странното. Никога не съм чувал мелодията на флейта, но въпреки това…

Фей се извърна към него.

— Не си ли я чувал?

Джак поклати глава.

— Но съм чувал самата мелодия някъде преди.

Не й каза, че когато чу тананикането й, то събуди в него тревожни спомени, заровени дълбоко в съзнанието му, до които не можеше напълно да достигне, сякаш бяха скрити зад някакъв полупрозрачен воал.

Фей отново се стресна от копнежа в гласа му.

Очите му бяха затворени и ръката му бе върху ледената торбичка на главата му. Беше красива длан с красиво оформени пръсти, които изглеждаха като пръсти на концертиращ пианист.

Тя извърна очи встрани. Ако само кампанията й да овладее желанието си към Джак Греъм бе толкова успешно, колкото се очертаваше да бъде нейната чаена кампания. Не че той я улесняваше много. Тя все по-осезаемо осъзнаваше присъствието му в същата къща, в същата градина, в същата стая. Фактът, че дишаше същия въздух като нея. Трябваше да му се признае, не можеше да го обвини, че я притеснява или притиска, или че се държеше по някакъв друг начин, освен като добър съсед.

Приятелят, който живееше зад съседната врата.

И все пак имаше моменти, в които го улавяше, че я гледа със същото желание, което без съмнение личеше в същия този миг в нейните очи. Виждаше светкавица в очите му, преди бързо да се извърне встрани. Този поглед винаги я караше да се вълнува, събуждаше спомена за една конкретна целувка между тях, както и копнежа й за друга такава целувка. Това направо я подлудяваше. Знаеше докъде щеше да доведе друга такава целувка, как щеше да съсипе приятелството между тях, приятелство, което тя толкова силно ценеше.

Това, от което се нуждаеше в случаи като този, когато изпитваше чувства като тези, беше някой да фрасне нея по главата с меч, помисли си тя, като се тръсна обратно на стола си.

— Искаш ли да отидем до градините на Кенсингтън утре? — попита той, неподозиращ за нейните мисли. — Купих играчка лодка, за да я пуснем в езерото. Красавица е. На Мади и Том ще им хареса.

— Ако няма да е проблем за теб.

— Приятно ми е да бъда с децата — отвърна той. Погледна я право в очите, отправяйки й предизвикателството с удивителна лекота. — И с теб.

Тя го прие. Надигна се в стола си и го попита:

— Джак, ти си много добър с децата. Как така никога не си се женил? Или поне да имаш деца?

Лицето му помръкна и той несъзнателно потърка тила си, сякаш въпросът му бе напомнил за друга, по-дълбока рана.

— Не съм от семейния тип мъже. Имам съвсем малко притежания и отговорности и така ми харесва. Не съм като отнесените учени, живеещи в абаносовите си кули, но съм много добър в това, което върша, и работя усилено. Заради работата си пътувам по целия свят. Обичам да пътувам, когато си поискам, обичам да се срещам с нови хора.

Погледна я, очите му придобиха напрегнато изражение, каквото досега не бе виждала в него.

— Според мен да направиш бебета, не означава, че си станал баща. Да си баща — това е да си тук всеки ден. Постоянно. Не съм готов за това, не знам дали някога изобщо ще бъда — протегна се и плесна отмъстително един комар. — Не желая да бъда като биологичния си баща. Не го помня. Всъщност имам само един спомен — юмрук, насочен към лицето ми. Единственото нещо, което знам със сигурност, е, че съм бил изоставен от него. И от майка ми.

Фей естествено се сети за Том и симпатията й към Джак се удвои. Наведе се и постави ръката си върху неговата.

— На една майка никога не е лесно да остави детето си. Може би е смятала, че така ще бъде по-добре за теб.

Той погледна към ръката й.

— Никога няма да разбера — тихо каза той. После докосна леко с пръст дланта й. — Разбира се, че харесвам Мади и Том, много ги харесвам. Те са прекрасни деца. Обичам да ходя с тях на разни места, да говоря с тях, да си играя с тях. Но това е просто друга игра. Играя си на измислен баща.

— Да си свободен дух, също е игра, нали? — попита го тихо тя. — Да избягваш истинските връзки?

Той я погледна косо.

— Не съм аз този, който избягва връзките.

Фей разбра намека му и бързо отдръпна ръката си, прибирайки я на безопасно място в скута си.

— Връзките и сексът са две напълно различни неща.

— Права си за това — отвърна той с вечния си сарказъм. — Сигурно е страхотно, когато и двете са съчетани.

— Няма как да знам.

Това го накара да замълчи.

В далечината се разнесе тиха гръмотевица, предвещаваща наближаващата буря. Щом я чу, Нана подскочи и отстъпи към вратата, като започна да драска по нея. Мади отвори задната врата, за да я спаси, и я отнесе вътре. Цъкаше с език и гукаше непрестанно: „Бедната, бедничката ми Нана“.

Вратата се затръшна зад нея и Джак и Фей останаха сами сред плътното мълчание, а въздухът около тях ги обвиваше като тежка завивка. Нито птича песен, нито зов на щурец, нито бухането на бухал нарушаваха паузата, преди природата да изсипе неудържимата си ярост върху тях. Споменът за една друга буря и една определена целувка премина като светкавица през съзнанието и на двамата като близначката си, която в същия момент отекна в далечината в небето. От устните на Фей се изплъзна въздишка и звукът на нежния й кънтящ глас се понесе като порива на вятъра.

— Фей — каза припряно Джак, пусна леда, свали краката си и се наведе към ръба на стола близо до нея. Въздухът пращеше от електричеството между тях. Коленете му се докоснаха до краката й и тя почувства как цялата настръхва. Взе ръката й в своята, короната на къдриците му падаше по високото му чело, закривайки сведените му клепачи.

— Аз също няма откъде да го знам, Фей — каза той най-накрая. — И се чудех дали няма да е възможно да го разбера. С теб.

— Сексуална връзка?

— Не. Не само това. Връзка. Която включва секс. Пръстите му се притиснаха към дланта й, а гласът му стана по-напрегнат.

— Вече имаме прекрасна връзка. Не е ли така? Не мога да отрека, че дните, прекарани с теб и децата, са едни от най-прекрасните в живота ми.

— Джак, не е нужно да го казваш…

— Но е вярно. Осиновителите ми бяха по-стари от повечето родители. И по характер бяха дистанцирани и по-сдържани. Винаги съм се чувствал обгрижван, но никога не съм изпитвал тази любяща нежна атмосфера на семейство, която усещам, когато съм с теб. Ти ме прие, включи ме в твоето семейство.

Млъкна за малко, а когато заговори отново, гласът му бе тих.

— Но искам повече. Искам теб, Фей.

Притегли я към себе си, докато лицата им се озоваха едно до друго, на един дъх разстояние.

— Кажи ми, че не изпитваш същото към мен.

Тя отвори уста и понечи да го отрече.

— Фей, наблюдавам те, познавам и най-незабележимото изражение на лицето ти. Вече е прекалено късно, за да лъжеш.

Устата й пресъхна и тя я затвори, без да каже нищо. Той беше прав. Нямаше смисъл да се преструва повече, че чувствата й към него бяха просто приятелски, като на добрата съседка или сестра. Всеки сантиметър от Джак Греъм бе на жизнен, съблазнителен, неустоимо привлекателен мъж, който тя желаеше. И го призна с мълчанието си.

— Аз съм търпелив, но ми се струва, че правиш две стъпки назад всеки път, когато направя една към теб. Защо ме отбягваш? Опитах се да ти дам време и пространство, но ми е трудно, Фей. Много трудно.

— Не те отбягвам. Давам ти сигнали, които ти отказваш да приемеш, Джак. Не че не те намирам за привлекателен, но… — погледна го, опитвайки се да го накара да я разбере без думи. — Това е ново преживяване за мен, да имам мъж приятел. Приемам, че това е достатъчно. Защо просто не можеш да оставиш нещата такива, каквито са? Защо трябва да опитваш друго и така да ги съсипеш?

— Смяташ, че сексът ще съсипе приятелството ни?

— Да. С Роб имахме само секс. Оженихме се, а не трябваше да го правим.

— Какво ще кажеш, ако обещая да не се женя за теб? — попита той и присви леко очи. Фей не успя да се сдържи и се разсмя.

— Ще си помисля за това — отстъпи тя.

Погледът му се спря на устните й.

— Обещах ти, че ще поискам разрешението ти, преди да те целуна отново.

Въздухът отново стана задушен, гърдите й се свиха, дишането й се учести. Фей знаеше, че сексът с Джак щеше да бъде прекрасен. Но също така знаеше и че той е неблагонадежден — като Роб. Той бе свободен дух. Сам го бе казал за себе си. А тя никога вече нямаше да принуди насила някой мъж да се ожени за нея. Нито можеше да премине през връзка, която постепенно се разпада. Не мислеше, че може да понесе тази болка отново и нямаше да подложи децата си на такова нещо.

— Недей — каза тя.

Погледът му измина отново пътя от устните към очите й. Видя сиянието там, но изворът му не беше страст или желание. Беше слаб блясък, колеблив като малка искра в студено огнище, която все още не загасваше, смела, решителна, бореща се да оцелее в мрака. Джак знаеше, че причината за този мрак бе болката.

Нямаше да й причини още болка, реши в този миг. Кой бе той да смята, че може да има истинска връзка с някого, да не говорим за жена като Фей О’Нийл?

Някой като нея се нуждаеше — заслужаваше — истински мъж, цял, завършен, някой, който ще бъде неотлъчно до нея и децата й. Не половин човек, мъж без минало, като него. Тя се нуждаеше от някой, който можеше да й помогне блещукащата светлина в нея да се разпали и заблести, а не да загасне.

Някъде наблизо отекна гръмотевица, разкъсвайки натежалото небе. Вятърът се разфуча и гневно запрати по тях няколко топли тежки капки дъжд, които капнаха шумно, без никаква ефирност над главите им, по масата и по тухлите.

— Хайде, приятелко — каза Джак, издърпвайки я от стола. Притисна я към гърдите си. За момент и двамата останаха така, брулени от вятъра, потръпващи от силата му. — Мисля, че Майката Природа ни се сърди.

Фей усещаше топлия му дъх по косата си. После внезапно той отстъпи назад и нежно я побутна напред.

— По-добре да не я изкушаваме прекалено много. Не й харесва да бъде пренебрегвана.