Мери Алис Монро
Втората звезда надясно … чак до сутринта (12)

Глава 11

Фей гледаше как вратата се затваря след мисис Лойд с лек ужас. После постави длан на челото си и се запита смаяно какво бе направила току-що? Искаше да я успокои, да заглади нещата между тях. Вместо това бе влошила положението, но пък бе проявила решителност и бе тропнала с крак на някого. От много отдавна не бе правила нещо такова.

Свали ръката си и премигна няколко пъти от изненада, после си пое дълбоко дъх. Чувството бе страхотно! Макар само да бе успяла да ожесточи още повече мисис Лойд. Сигурно в момента тичаше към дома си, за да се обади на своя адвокат и да открие някаква дупка в договора, която да й позволи да изгони Фей и децата.

Нещо като клауза: „Всъщност в жилището не се допускат деца“.

Остави куфарчето си на земята и се замисли, че може би щеше да бъде по-мъдро да си държи устата затворена и да се съгласи с условията на мисис Лойд. Спря и стисна ръцете си в юмруци. Не. Когато чу как Джейн говори за Уенди като за някакъв слабоумен инвалид, нещо в нея избухна. Беше жестоко да се говори с такива думи за тази прелестна жена. Бяха доказателство за пълно неразбиране и нечестност. Уенди бе ексцентрична, да, но също така бе и елегантна, и мила. Мъдра и щедра. Добър приятел. Според мнението на Фей светът щеше да бъде много по-хубаво място, ако имаше повече хора като Уенди Форестър. Освен това инстинктът й подсказваше, че Уенди бе най-доброто лекарство за нейния Том. И бе готова да се пребори с армия от джейнлойдовци, за да помогне на своя син.

Погледна към часовника си и видя, че бе едва шест и половина. Къщата бе спокойна — като Тексас след торнадо, и мислите й я отнесоха към едно момче от царевичните полета, което определено щеше да аплодира битката й с Джейн Лойд. Представи си как той се ухилва одобрително и внезапно й се прииска да види лично тази усмивка.

— Е, защо пък не? — каза си тя на глас, цъфтяща от новопридобитата увереност. По някаква необяснима причина одобрението на Джак Греъм значеше много за нея.

Наля си чаша шери, освежител, както го наричаха британците, глътна я наведнъж, после с решителна стъпка се запъти към входната врата пред себе си, преди куражът й да отлети. С трепереща ръка потропа три пъти на вратата на Джак. След секунда чу приближаващи стъпки. Ръката й неволно политна нагоре, за да приглади косата й, после си пое дъх и докара усмивка на лицето си.

Вратата се отвори, но не Джак се озова на прага. Млада и невероятно красива брюнетка в гълъбовосин копринен костюм се взираше с яростен хищнически поглед в нея като орел. Фей се почувства като старомодно облечено мишле, миг преди да бъде погълнато.

— Здравейте — каза дамата с университетски акцент. — Мога ли да ви помогна?

Усмивката на Фей изчезна. Идиотка! Защо не бе помислила, че Джак може да си има компания? Никога не бе мислила за него по такъв начин — Джак и друга жена. Премигна, докато идеята се настаняваше стабилно в съзнанието й. Джак с друга жена? Внезапно я заля емоция, която тя отказваше да признае, че съществува.

— Съжалявам. Не исках да притеснявам никого. Не, няма нищо спешно.

— Фей? Ти ли си? — разнесе се отвътре гласът на Джак.

— Няма значение — провикна се тя и тръгна да отстъпва нагоре по стълбището, по което бе дошла възможно най-бързо.

— Фей! — извика пак Джак. — Една минутка.

Той се спусна след нея и почти на улицата я хвана за лакътя. — Защо бягаш така?

Тя се боеше да го погледна, за да не види смущението й и да разгадае причината за него.

— Не съм искала да прекъсвам нещо. Върни се при гостенката си. Ще се видим по-късно. Може би.

— Почти сме приключили.

Сега тя повдигна очи и го погледна укорително.

— Джак, това не е много любезно спрямо младата дама.

— Спрямо… — повдигна той вежди. — А, сега разбирам. Имаш предвид младата дама в апартамента ми?

Почеса се по брадичката и се поклати леко на пети.

— Е, нали знаеш как е с гостуващите преподаватели. Ние сме като пътуващи търговци. Имаме резки, издълбани по калкулаторите си, за всяко свое завоевание. Разполагам само с няколко седмици. Ще минат километри, преди да се наспя като хората, нали ме разбираш?

Фей се изчерви и заби поглед в краката си.

— Не исках да…

— Разбира се, че си искала. Би трябвало да го приема като комплимент, но истината, мисис О’Нийл, е, че съм много придирчив по отношение на връзките си. Приятната млада дама, както я нарекохте, мис Фаулър, е моя докторантка и работим по финалния й изпит.

— Джак, или лъжеш, или наистина нямаш идея какво точно е намислила тази дама за финалния си изпит. От начина, по който ме огледа, когато отвори вратата, бих казала, че е готова тя да ти предложи разнообразни варианти за изпит.

Джак изглеждаше смаян, но от появилата се полуусмивка на лицето му не изглеждаше ядосан от забележката й.

— Наистина ли?

Фей отново изпита болезненото чувство за ревност и се ядоса на Джак, че й причиняваше това. Каза си, че няма нито време, нито търпение за такива безсмислици.

— Наистина трябва да вървя. Забавлявай се с малката Мис Университет.

— Малката Мис Университет по една случайност е и талантлив ракетен учен.

По някаква причина това вбеси още повече Фей.

— Обзалагам се, че специалността й са ракетите с топлинно насочване.

Когато Джак избухна в гръмък смях, руменината й се задълбочи и тя бързо се извърна.

— Божичко, аз ли го казах това? Не мога да повярвам, че го казах. Определено не е моя работа с кого се виждаш, в никакъв случай.

Джак се усмихна още по-сърдечно и й препречи пътя.

— Фей, за какво искаше да ме видиш?

— Нищо особено.

— Фей О’Нийл е престанала да работи достатъчно дълго, за да почука на вратата ми. Това означава само две неща. Или небето е паднало, или… чакай малко. Всъщност не мога да се сетя за друго, но ако ми дадеш малко време, ще ми хрумне.

— Много забавно.

Искаше да му обърне гръб, но думите сами излетяха от устата й.

— Мисис Лойд ме посети. Дойде да ме предупреди — всъщност ми вдигна червен картон, задето позволявам на Мади и Том да посещават Уенди. Просто исках да си поговорим — повдигна небрежно рамене тя. — Няма значение. Не е нещо, с което да не мога да се справя.

— Почакай, Фей — хвана отново нежно той ръката й, за да я спре. После се приведе и я погледна в лицето. — Изглеждаш уморена. Отново.

Поклати глава и каза тихо:

— Какво ще правя с теб? — обви ръка през раменете й. — Не, не бягай. Не възнамерявам да правя резка на калкулатора си. Аз съм твой приятел, а ми се струва, че в момента определено имаш нужда от такъв.

Разтърси я леко и без да поглежда нагоре, Фей бе сигурна, че на лицето му се е появила онази лукава захилена усмивка, която стопяваше съпротивата й.

— Хайде. Какво ще кажеш да те заведа в любимия си пъб за чаша бира?

Искаше й се да отиде, о, толкова много й се искаше. Но в живота й отдавна имаше един пирон, който я приковаваше здраво към земята, един детайл, който й пречеше — като трънлив храсталак, на който се закача пуловерът ти в гората.

— Не мога. Децата ще се приберат скоро у дома.

— Ще останат при Уенди още няколко минути. Кръчмата е наблизо, надолу по улицата.

— Ами твоят ракетен учен?

— Ще я изпратя да си ходи веднага — каза той толкова небрежно, че Фей бе залята от вълна на задоволство. — Хайде, стига си го усуквала.

— Аз не усуквам. Просто не мога винаги да бъда толкова свободна и независима в решенията си като теб.

— А можеш ли поне за малко, сега, да бъдеш такава?

— Мога — каза тя. А после все пак погледна притеснено към най-горния прозорец. — Но мисля, че първо ще изтичам да видя как са децата.

* * *

Когато влязоха в уютния пъб с дървена ламперия на стените, осветени от блясъка на спускащите се от тавана старомодни лампи, сърцето й се разтопи от удоволствие. Досега не бе влизала в английска кръчма и тази изглеждаше точно като заведенията, които бе виждала в стотици филми. Мъже и жени, наблъскани като щастливи сардини в малки сепарета, разговарящи въодушевено. Джак бе посрещнат с радостни възгласи като стар приятел. Млади и стари го поздравяваха, потупваха по рамото и сърдечно го наричаха „Професоре“. Това не я изненада. Въпреки че бе само от година в Лондон, беше съвсем нормално, че чувството за хумор на Джак, приятелското му отношение и добрият външен вид бяха спечелили и сърцата на местните — и на мъжете, и на жените.

Докато си пробиваха път през мъглата от тютюнев дим, за да си намерят празно местенце, Фей не забеляза лекото повдигане на вежди по лицата на хората, когато оглеждаха дребната блондинка, хванала се за лакътя на Джак. Само високата жилеста барманка с яркочервени къдрици й обърна внимание, докато тя се настаняваше с него на една маса. Момичето предложи със сластна усмивка менюто на Джак, както и закачлива забележка, докато му поднасяше чашите ейл. За Фей имаше само поглед, който би могъл да разреже стомана.

— Още една резка? — попита Фей, когато барманката спря да се надвесва към Джак и се насочи към другите клиенти.

Този път Джак не отговори, а бързо отпи голяма глътка от бирата си.

Тя също отпи от чашата си и се изненада, че ейлът бе със стайна температура. Над ръба на чашата си наблюдаваше как Джак си разменя шегички с мъжа на съседната маса, очите му се движеха, а устните се извиха в дъга, когато шегата бе казана докрай и той избухна в гръмък смях, който я накара и тя да се разсмее. Силата на индивидуалността му бе осезаема, дори от другия край на масата. Приятели и дори непознати гравитираха около него, обикаляха като планети около топлото Слънце. Запита се защо такъв мъж още не се бе оженил.

Джак се обърна към нея, забеляза внимателния й поглед и повдигна въпросително вежди. Той имаше рентгенови очи и тя знаеше, че ако му позволеше, щеше да разчете мислите й с лекота.

Извърна глава и се представи на събралата се групичка като новата съседка на Джак. Из бара веднага се вдигна шум и я заля нова вълна на коментари и любопитни погледи.

— Значи ти си американката, която се е нанесла на номер 14 — попита я възрастен мъж от съседната маса с усмивка, която би могла да стигне до острите му уши, ако не беше дългата извита лула, висяща от единия ъгъл на устата му. Беше като карикатура на това, което си представяше, че са английските джентълмени от книгите на Удхаус, в допълнение с намачкано сако от туид, издължено лице като на поет и коса като на Бари Мур, виеща се около ушите му. Само дето косата бе най-ужасното тупе, което някога бе виждала. Нужна й бе цялата воля, за да не се изкикоти шумно, да не се протегне и внимателно да не изправи закривилото се тупе.

— Да, аз съм същата онази янки — отвърна тя възможно най-сериозно.

— Само янки биха се нанесли там — изпуфтя той и издиша дълго дима от лулата си, който се изви във въздуха и изпълни кръчмата с аромат на череши. — Мястото е странно. Някои казват, че е обладано от духове.

— На страха очите са големи — намеси се една пухкава, около шейсетгодишна жена от сепарето зад него. Беше със сива коса и сива жилетка, чиито копчета бяха доста опънати, за да се справи със задачата да обхване тялото й. Обърна глава и се усмихна на Фей. — Мери Крофт — представи се тя. — Живея тук, откакто се помня. Играла съм си с Джейн Лойд като момиче, преди да се надуе толкова. Никога не съм виждала призрак там, а живея точно отсреща на улицата, на номер 17.

Присви очи зад очилата си с дебели черни рамки.

— Но в къщата наистина има нещо чудновато. Странни мигащи светлинки се появяват с часове посред нощ.

— Светлинки? — попита Фей с широко отворени очи.

Усмивката на Джак изчезна от лицето му и той се изпъна притеснено на мястото си.

— Какви светлинки?

— Трудно е да се каже от разстояние. Малки светещи топки, не по-големи от юмрука ми. Преди години Джейн съвсем небрежно обясняваше, че са феи. Когато беше малка — Мери се изкикоти, усмихвайки се на този детски спомен. — Казваше, че ако вярваш, можеш да видиш феите.

— Ето отново — измърмори Фей тихо.

Джак погледна въпросително Мери Крофт.

— Да не казваш, че си виждала феи?

Лицето на Мери помръкна и погледът й се втренчи в бирата й.

— Не мога да кажа какво съм видяла. Беше толкова отдавна. Сега, като остарях, предполагам, че са някакви НЛО, нещо такова.

— Сега? — попита Фей. — Искате да кажете, че още виждате светлинките?

— Разбира се, от време на време — жената повдигна глава и я погледна с изненада. — Искаш да кажеш, че ти не си ги виждала ли, скъпа?

Фей отпи бързо от ейла си и поклати глава. Стрелна Джак с поглед, притеснено повдигайки вежди.

— Наистина ли искаш да ти отговоря на този въпрос? — попита я той с усмивка.

— О, не — простена тя. — Почакай, това е още една от твоите шегички, нали?

— О, не се тревожи, скъпа — каза Мери Крофт, като се пресегна от своята маса и потупа ръката на Фей. — Уенди Форестър живее в тази къща от години и никога не се е притеснявала от тях. Макар че не мисля, че има много неща, които биха могли да притеснят нашата Уенди.

— Говорите за Лудата Уенди, нали? — попита един мъж с дребни лукави очи на подпухналото си лице. Минаваше покрай тях с халби с ейл в ръка. Наведе се и постави халбите на масата. — Помня добре старото момиче. Някога ми четеше приказки в онази великолепна детска стая на тавана, когато бях хлапак. Тъкмо се бяхме преместили в квартала и тя бе единственият ми приятел. Помня и рисунките по стените. Бяха великолепни. Какви бяха? Пирати?

— Питър Пан — отвърна категорично Мери Крофт.

Мъжът се усмихна и кимна, а очите му грейнаха при спомена.

— Всичко бе с Питър Пан — продължи Мери и поклати натъжено глава. — И все още е. Жалко, че така зацикли на тази тема, нали? Мисля, че в крайна сметка това вбеси Джейн. Не е толкова лошо да вярваш в тези неща, когато си малък. Бяха такива прекрасни дни, с чаени партита, приказки и фантазии. Винаги имаше купища деца в мансардата на Форестър или край фонтана в градината. На Уенди така й харесваше. Колкото повече деца, толкова по-весело. Децата винаги се държаха чудесно, когато бяха с Уенди. Тя не търпеше лошо поведение или мърморене. Не че й се налагаше. Просто поглеждаше детето с онзи неин поглед и — Мери щракна с пръсти — това беше. Никой не искаше да разстройва милата Уенди. Нито пък смееше.

— Помня много добре, така си беше — добави възрастният мъж, кимайки с навлажнени очи.

— В крайна сметка — добави замислено Мери — ние пораснахме и Уенди… Тя не е луда, знаете ли. Грижеше се за Дома за момчета, за набирането на средства и за още купища неща. Горката Джейн обаче. Просто не можа да се справи. Положението в обществото и мнението на непознатите хора винаги са били от голямо значение за нея.

— Беше разглезена, винаги съм го казвал — измърмори мъжът.

— Не беше лошо дете — опроверга го Мери. — Просто обичаше да командва. Когато спря да вярва, не можа да се примири с факта, че вярата на майка й е непоклатима. Уенди, разбира се, не желаеше никой да й казва как да живее живота си. През по-голямата част от живота си двете се караха ужасно. Сега спорят за продажбата на къщата. Джейн казва, че с всички тези слухове за призраци, светлинки и лудост никой не иска да наема жилище там.

Мери намигна и се усмихна широко.

— Освен може би американци, които не са наясно с нещата.

— Не ми допада това описание, на което май отговарям — отвърна искрено Фей сред приятелското хихикане на хората наоколо.

— Къщата е красива и всеки би искал да я притежава, но Джейн отказва да живее там. Разходите за поддръжката на такова място се покачват, а Уенди, разбира се, не желае да се мести. Казва, че трябва да остане в мансардата.

Мери снижи глас и се приведе напред.

— Заради него, нали знаете.

Джак кимна сериозно с глава, а когато улови изненадания поглед на Фей, отговори почти без глас, само помръдвайки устни:

— Питър Пан.

Фей направи гримаса и изпъшка.

— Ах…

— Уенди Форестър може да се е смахнала малко с възрастта, но е истински добър човек — каза възрастният мъж и в очите му проблесна гняв, докато се изправяше. Внезапното движение разклати ейла в халбата и пяната се стече отвън по нея. — Когато някой се нуждаеше от пари, за да оцелее до следващия ден, особено след войната, Уенди Форестър бе винаги готова да помогне. Винаги бе усмихната, винаги имаше мила дума за всекиго. Никога не притискаше хората да й връщат заемите.

— Вярно е, вярно. Уенди винаги имаше пари и бе готова да ти заеме. Не се гордея, че съм се възползвал от това — обади се друг мъж на средна възраст, който стоеше на масата срещу тях.

Разговорът бе привлякъл вниманието на хората от целия бар, мнозина кимаха в знак на съгласие.

— Докато дъщеря й пое финансите — обади се друг човек.

— Да вземеш пари от нея, е като да изстискаш вода от камък.

— Някой виждал ли е феи или Питър Пан? — попита Джак. — Освен Уенди, разбира се.

За миг се възцари смаяно мълчание и хората се спогледаха крадешком. После всички избухнаха в смях, сочеха се взаимно и се предизвикваха да си признаят.

Бяха сервирани поредните халби с ейл и светла бира и всички пиха с облекчение. Питиетата и доброто настроение развързаха още няколко езика.

— Когато бяхме малки, някои от нас мечтаеха да видят Питър Пан — довери жена с прозрачен зелен шал, вързан като забрадка на главата й. Приближи се и продължи: — Разбира се, всички седяхме в краката на Уенди. Децата имат такова прелестно въображение — добави със сантиментална въздишка тя. — Толкова им е лесно да повярват.

— Това е част от тяхното очароване — изкоментира друг човек замечтано.

Мислите на Фей я пренесоха към собствените й деца. Дали Мади и Том вярваха още в нещо? Разводът бе толкова тежък и последствията му като че ли ги бяха лишили от тяхната невинност.

— Време е да се прибирам — каза тя, защото внезапно силно й се прииска да ги прегърне. Погледна многозначително часовника си, после Джак.

 

 

— Не се притесняваш заради всички тези разговори за духове и НЛО, нали? — попита я Джак, докато вървяха заедно по улицата, а раменете им почти се докосваха.

— Не — отвърна тя, като скръсти ръце на гърдите си и продължи да върви така. — Не вярвам в нищо от това. Малко повече питиета и хората вече не се чуват какво говорят.

— Не искаха да те уплашат. Всички тук обожават Уенди. Тя е любима тема за разговори.

— Просто става късно. Мади и Том скоро трябва да са в леглата си, а и не искам да натоварвам повече Уенди.

— Мислех си за Том. Не исках да го споменавам пред всички онези хора. Колкото и да са приятелски настроени, всичко казано там е като пусната обява във вестника — направи още няколко крачки. — Направих известно проучване за избирателния мутизъм.

— Така ли? — извърна тя глава към него и го погледна с изненада. В тялото й се разля топлина, докато изучаваше мъжа, който крачеше до нея, мъжа, който бе отделил време от заетия си график за нея и децата й. — Направил си го заради мен?

— Фей, знаеш, че няма много неща, които не бих направил за теб — прокашля се той и я погледна. — И за децата. Ние сме приятели.

— Да — отвърна тя бързо, потушавайки пламъка, който се бе разпалил в нея. — Иска ми се да вярвам в това.

— Влязох в медицински сайт и прегледах какво има за избирателния мутизъм. Научих, че има два типа — и двата са много редки. Основната разлика е, че ако човек има единия вид, заедно с него вървят купища поведенчески проблеми, които бяха изредени на няколко страници, и шансът за пълно възстановяване е малък. Вторият се нарича „травматичен мутизъм“. Той се появява като реакция след психологическа или физическа травма. Очевидно при Том имаме този случай.

Образът на Том, лежащ безпомощен на пода, прониза съзнанието й. Можеше да се отърси от картината, но не и от вината.

— Какво е положението при него? — попита тя. — Лекува ли се?

Или, помисли си тя, приписват ли го на лошите гени и лошите майчински грижи!

— Няма лечение в точния смисъл на думата, но перспективите за случаи като този на Том са добри. Нужна е някаква мотивация, за да проговори. Това, което ме впечатли особено, е, че изрично се споменава колко е важна играта за такива деца и че игрите, развиващи въображението им, са една от най-добрите терапии.

Тя спря и се обърна към него, смаяна.

— Уенди — възкликнаха едновременно и двамата.

Фей допря ръце до гърдите си и издиша дълбоко. После повдигна брадичка и каза решително:

— Противопоставих се на мисис Лойд, която искаше да спра посещенията на децата при майка й.

Двамата тръгнаха отново към къщи.

— О! — възкликна Фей, като спря внезапно и го дръпна за ръкава. — Това ми напомня защо дойдох всъщност да те видя.

И припряно му разказа за сблъсъка си с мисис Лойд.

— Това е моето момиче — ахна той и импулсивно се наведе да я прегърне. После, спомняйки си за миг какво бе станало помежду им и всички обещания, които бе дал, се спря по средата на порива си и ръцете му увиснаха неловко встрани.

Фей заби поглед в земята, но оцени усилието му. Но в сърцето си усещаше едно опасно, инатливо желание, което й казваше, че всъщност иска тези ръце да се обвият около нея, че иска да почувства това нежно притискане, да усети допира на друго човешко същество. Хората се нуждаят от докосване, мъже и жени, за да съхраняват топлината и живота в себе си. Без нежните ласки хората стават студени и крехки, склонни бързо да се пречупват. Беше минало много, много време, откакто не бе приласкавана и не я бяха прегръщали силно.

— Изглежда имаме още едно шавливо мишле в къщата — каза той.

— Какво имаш предвид, какво мишле? — каза тя. — Не знаеш нищо за мен.

— Знам, че обичаш сигурността, че не ти харесва да клатиш лодката.

— За какво… Аз живея, за да клатя лодката! — Фей почувства, че бузите й отново пламват, когато той повдигна иронично вежди и изсумтя: — Е, какво лошо има, ако преди да се качиш, искаш първо да разбереш дали лодката не е пробита?

Джак поклати глава.

— Безнадеждно е.

— Точно за това говоря — тросна се тя. — Човек не може просто да скочи в дълбоката вода, с две деца на ръце.

— Ей, на една и съща страна сме. Имам идея. Компромис. Забавление стрелна я той с поглед, — но нищо прекалено диво. Наблизо има малък увеселителен парк, наречен „Невърленд“. Намира се на остров Бари, което звучи логично, тъй като Бари е живял в Лондон. Какво ще кажеш да заведем децата там? Може би асоциацията с героя Тутълс ще подтикне Том да говори?

— Чудесна идея, Джак. Нека да отидем. Скоро. О, имам чудесно предчувствие за това.

Сърцето й бе толкова обнадеждено, че имаше чувството, че ще избухне. Погледна към Джак и се усмихна щастливо, без да осъзнава, че той се взираше като омагьосан в нея, докато детската замечтаност вдъхваше живот в очите й.