Розамунде Пилхер
Диво биле (5)

V
Неделя

Студът дойде в средата на февруари. По Коледа беше слънчево, на Нова година времето беше меко и тихо и зимните седмици отминаваха една след друга с леки превалявания и заскрежаване, но само толкова. „Имаме късмет“, казваха хората, които не разбираха, но овчарите и фермерите от планините мислеха другояче. Те поглеждаха небето, душеха вятъра и знаеха, че най-лошото тепърва предстои. Зимата не бързаше. Просто изчакваше.

Истинските мразове започнаха в началото на месеца. Заваля лапавица, която бързо го обърна на сняг, а после дойдоха и виелиците. „Направо от Урал“, каза Роди Дънбийт, когато прорязващият вятър зави над морето. То стана сиво и сърдито, мрачно като мокър гранит, и разпенени вълни заляха пясъчния бряг край Крийгън, осейвайки крайбрежната ивица с полусмлени отпадъци: стари рибарски кутии, окъсани мрежи, заплетени върви, пластмасови бутилки, автомобилни гуми, безформени обувки.

Планините бяха забулени в бяло, а върховете им чезнеха в мрачното облачно небе. От откритите поля навяваше сняг, трупаше се на стръмни преспи и задръстваше тесните пътища. Овцете, сгушени в гъстите си руна, издържаха на студа, но кравите търсеха заслон до стените от незидани камъни, а фермерите два пъти дневно им караха фураж.

Свикнали да очакват жестоки зими, местните хора приемаха всички изпитания със стоическо търпение. По-малките стопанства и по-отдалечените къщи бяха напълно откъснати от света, но те бяха в безопасност зад дебелите стени с купищата торф за горене и запасите от овесено брашно за храна и фураж. Животът продължаваше. Червената пощенска кола обикаляше всекидневно долчинките. Яки селянки с гумени ботуши, навлечени с по три жилетки, сновяха по дворовете, хранеха кокошките и простираха пране на ледения вятър.

 

 

Днес беше неделя.

Господ е Пастир мой,

от нищо не ще се нуждая:

Той ме настанява на злачни пасбища…

Църквата беше леко отоплена, но течението — направо мъчително. Присъстващите, които заради времето бяха едва шепа хора, извисиха глас в последния химн от сутрешната служба, ала усилията им бяха почти заглушени от беснеещия навън вятър.

Джок Дънбийт, седнал сам на скамейката, държеше псалтира с ръкавици, но не гледаше в него, тъй като беше пял този псалм цял живот и знаеше думите наизуст, пък и поради недоглеждане беше забравил очилата си.

Елън му се беше скарала.

— Трябва наистина да си луд, ако мислиш, че ще стигнеш до църквата. Пътищата са затрупани. Защо не идеш до Дейви и не го помолиш да те закара?

— Дейви си има достатъчно работа.

— Тогава седни до огъня и слушай службата по радиото. Това няма ли поне веднъж да свърши работа?

Само че той беше инат и тя най-накрая въздъхна, вдигна очи към небето и се отказа да го придумва.

— Само не обвинявай мен, ако загинеш в някоя пряспа по пътя.

Тази мисъл явно я развълнува. Злополуките бяха солта на живота за Елън и случеше ли се нещо, тя винаги беше първата, която казваше: „Аз те предупреждавах“. Ядосан и в бързината да се измъкне, той си забрави очилата, а после се заинати и не се върна да ги вземе. Неговата решимост обаче победи и закотвил на първа скорост стария ланд ровър той успя да се спусне благополучно четири мили по склона на долчинката и да стигне до църквата. Въпреки че му беше студено и почти не виждаше без очила, бе щастлив, че е успял.

През целия си живот, освен когато го възпрепятстваха болест, война или някое друго дело божие, той ходеше на църква в неделя сутринта. Като дете, защото го задължаваха, като войник, защото изпитваше нужда, като възрастен, защото беше бенхойлски земевладелец и беше важно да е там, за да поддържа установената традиция и да дава добър пример. А сега, на стари години, идваше за утеха и успокоение. Старата църква, богослужението, мелодиите на псалмите бяха едно от малкото неща в живота му, които останаха непроменени. Може би дори единственото непроменено нещо в края на дните му.

Тъй благостта и милостта Ти да ме

придружават през всички дни на живота ми,

и аз ще пребъдвам в дома

Господен много дни.

Той затвори псалтира, сведе глава, за да приеме благословията, взе ръкавиците и вълнената си шапка от съседната седалка, закопча палтото си, загърна се с шала и тръгна по пътеката към изхода.

— Добро утро, сър.

В църквата цареше приятелска атмосфера. Хората разговаряха с нормален тон, нямаше го оня набожен шепот все едно някой бере душа в съседната стая.

— Ужасно време. Добро утро, полковник Дънбийт, как са пътищата към вас? Бива си те, Джок, щом си дошъл на църква в такъв ден. — Последните думи бяха на свещеника, който го застигна. Джок се обърна. Свещеникът, отец Кристи, беше добре сложен мъж с рамене на ръгбист, но Джок все пак стърчеше над него с половин глава.

— Мислех си, че тази сутрин посещението ще е слабо. Радвам се, че дойдох.

— Аз пък си помислих, че в Бенхойл сте съвсем откъснати от света.

— Нямаме телефон. Сигурно някъде се е скъсала жица. Но успях да дойда с ланд ровъра.

— Голям студ е. Заповядай у нас да пийнем по чаша шери, преди да потеглиш обратно!

Свещеникът го гледаше с добри очи. Беше благ човек, а и съпругата му беше приятна и гостоприемна жена. Джок си представи всекидневната в дома на свещеника — стола, който ще му поднесат край буйния огън, въздухът, ухаещ на печено агнешко. У семейство Кристи беше винаги уютно. Той си помисли за тъмното и сладко, сгряващо шери, за разтоварващото присъствие на госпожа Кристи и за миг се изкуши. Но после каза:

— Не. Мисля, че е по-добре да тръгвам, преди да се е развалило времето. Елън ще ме чака. Пък и не ми се ще полицаят да ме намери пиян и замръзнал в някоя пряспа.

— Да, прав си. — Благото лице на свещеника и веселото му държане успяваха да скрият загрижеността му. Тази сутрин той се учуди като видя Джок да седи сам на скамейката. Кой знае защо, повечето хора бяха насядали на задните редове и полковникът, изолиран като някой заточеник, стърчеше отпред като болен крайник.

Изглеждаше остарял. За първи път отец Кристи го виждаше така състарен. Слаб и висок, дрехите стояха като закачени на мършавото му тяло, пръстите на ръцете му бяха подути и зачервени от студа. Яката на ризата му беше охлабена около врата, движенията му бяха някак колебливи, само прехвърляше псалтира от ръка в ръка и бавно извади едната лира, която беше седмичната му лепта за църковната хазна.

Джок Дънбийт от Бенхойл. Колко годишен беше? Шейсет и осем, шейсет и девет? Не е стар за днешно време. Нито пък за тукашните места, където мъжете спокойно стигаха здрави и прави до осемдесет, копаеха в градините, гледаха някоя и друга кокошка и редовно се отбиваха в селската кръчма да обърнат по чашка преди лягане. Миналият септември обаче Джок прекара лек инфаркт и оттогава някак западна. Но с какво можеше да помогне човек? Ако беше някой от селяните, отец Кристи щеше да намине към тях, да занесе от кифличките на жена си, дори да предложи да нацепи дърва. Ала Джок не беше селски човек. Той беше подполковник Джон Ратбоун Дънбийт, бивш офицер от шотландския полк, собственик на Бенхойл и мирови съдия. Той беше горд, но не и беден. Стар и самотен, но не и беден. Дори напротив — високоуважаван земевладелец с голяма къща и ферма, притежател на около дванайсет хиляди акра планински земи, повече от хиляда овце, обработваема земя, ловно и рибно стопанство. При всяко положение завидна собственост. И ако огромната къща беше грохнала и запусната, а ризата на полковника с протрита яка, то не беше от беднотия. Жената на Джок беше починала, той нямаше деца, а старата Елън Тарбат, икономката на Джок и брат му Роди, не успяваше да смогне с всичко.

И в един момент, пред очите на всички, старецът изведнъж се беше предал.

Отец Кристи се замисли какво да каже, за да продължи разговора. „Как е семейството?“ обикновено вършеше работа в подобни случаи, но не и сега, тъй като Джок нямаше семейство. Само Роди. Какво пък, помисли си свещеникът, все пак е по-добре отколкото нищо.

— Какво е състоянието на брат ти?

— Питаш, сякаш е консервирана риба — шеговито отговори Джок. — Предполагам, че е добре. Не се виждаме много често. Всеки за себе си, нали знаеш. Роди в неговата къща, аз в моята. — Той се покашля. — Само обядът в неделя. Обядваме заедно в неделя. За компания.

Отец Кристи се зачуди за какво ли разговарят помежду си. Никога не беше виждал двама толкова различни братя: единият тъй затворен, другият тъй общителен. Роди беше творец, писател, сладкодумец. Книгите, на които беше автор, някои преди повече от двайсет години, все още се печатаха и изданията им с меки корици можеха да се намерят по щандовете за книги на гарите и по рафтовете на най-невероятни селски магазини. „Истинска класика, пишеше по задните корици под снимката на Роди отпреди трийсет години. Полъх на свеж въздух. Роди Дънбийт познава своята Шотландия и ни я представя с творческо проникновение на страниците на тази книга.“

Роди не идваше на църква, освен на Коледа, Великден или за нечие погребение, но дали това се дължеше на убежденията му или на вродената му леност, свещеникът не знаеше. Роди не се появяваше често и в селото. Джес Гътри, жената на овчаря, му пазаруваше.

— Как е господин Роди, Джес? — питаше обикновено магазинерът, докато пъхаше двете бутилки „Дюарс“ в кашончето с покупки, а Джес извръщаше поглед от бутилките и отговаряше:

— Ами, не е зле — което можеше да значи всичко.

— Роди работи ли над нещо? — попита отец Кристи.

— Спомена ми за някаква статия за „Скотиш Фийлд“. Но какво точно… — Джок прекара неуверено ръка по главата си и приглади изтънялата си сива коса. — Той не говори много за работата си.

Всеки по-колеблив човек би се обезсърчил от подобен отговор, но не и отец Кристи. Той се поинтересува за третия брат Дънбийт.

— Имате ли новини от Чарли?

— Получих едно писмо за Коледа. Двамата със Сюзън били на ски. В Аспен. Това е в Колорадо, нали знаеш — добави той учтиво, сякаш отец Кристи можеше и да не знае.

— Джон с тях ли е бил?

Настана кратка пауза. Джок изправи глава. Светлите му, насълзени от студа очи се спряха в някаква далечна неопределена точка зад гърба на свещеника.

— Джон не работи вече в Ню Йорк. Прехвърлили са го в лондонския клон на банката. Сега работи там. Вече повече от шест месеца.

— Това е чудесно.

Църквата беше вече почти празна. Двамата тръгнаха един до друг по пътеката към главния вход.

— Да. Добре е за Джон. Едно стъпало по-нагоре. Умно момче. Докато се усетим и ще стане президент. На банката имам предвид, не на Съединените щати…

Отец Кристи обаче не се остави да го отклонят с тази безобидна шега.

— Нямах това предвид. Исках да кажа, че сега, като живее в Лондон, няма да му е трудно да дойде до Съндърланд и да поостане някой друг ден при вас с Роди.

Джок спря и се обърна. Присви очи. Целият настръхна като зъл стар орел.

Отец Кристи се изненада от този пронизващ поглед.

— Просто ми дойде на ум. Струва ми се, че имаш нужда от младежка компания. — И от някой, който да те наглежда, помисли си той, но не го каза. — Май минаха десет години, откакто Джон не е идвал.

— Да. Десет години. — Те отново тръгнаха бавно. — Беше на осемнайсет години. — Старецът сякаш спореше със себе си. Свещеникът изчака тактично и беше награден за търпението си. — Писах му оня ден. Предложих му да дойде през лятото. Яребиците никога не са го привличали, но мога да го заведа на риболов.

— Сигурен съм, че няма нужда от такава примамка, за да дойде.

— Още не ми е отговорил.

— Дай му време. Той е зает човек.

— Да. Само че напоследък не съм много сигурен колко време ми е останало. — Джок се усмихна с подкупващата си усмивка, която макар и рядко сгряваше студените черти на лицето му. — Но това се отнася за всички ни. Вие, отче, най-добре го знаете.

Те излязоха от църквата, вятърът подхвана полите на свещеника и изду черните му одежди. Той изпрати с поглед Джок Дънбийт, който се качи с мъка в стария ланд ровър и пое несигурното си пътуване към дома. Без да иска, свещеникът въздъхна притеснено. Беше опитал. Но с какво може да се помогне на човек в залеза на дните му?

 

 

Не беше валяло повече и Джок се зарадва. Той мина през смълчаното безлюдно селце, прекоси моста и зави край табелата, която сочеше към Бенхойл и Лох Мюи. Пътят беше тесен, с едно платно и места за разминаване, отбелязани с черно-бели колове, но сега нямаше никакво движение. Дори и в такова време неделята тегнеше мрачно над природата. Обсаден от ледения въздух, прегърбен над кормилото, завит до ушите с шал, нахлупил вълнената си шапка, Джок Дънбийт остави колата да следва сама пътя, като верен кон, по коловозите в снега.

Той се замисли за думите на свещеника. Имаше право добрият човек. Мъчеше се да не покаже, че е загрижен. Но беше прав.

Имаш нужда от младежка компания.

Джок си спомни Бенхойл навремето, когато той, неговите приятели и приятелите на братята му пълнеха къщата. Спомни си коридора, в който не можеха да се разминат от гумени ботуши и рибарски кошници, чая на поляната под белите брези, а през август — огрените от слънце пурпурни хълмове, отекващи от изстрелите на ловните пушки. Спомни си баловете на ловното дружество в Инвърнес, момичетата, които се спускаха по стълбите в дълги красиви рокли, спомни си и стария микробус, който докарваше гостите от гаричката в Крийгън до Бенхойл.

Но тези дни, както и всичко останало, бяха си отишли. Беше отминала и младостта на братята. Роди тъй и не се ожени, Чарли си намери жена, истинска красавица, само че американка, и отиде да живее с нея в Щатите, където се залови с животновъдство в ранчото на тъста си в югозападно Колорадо. Джок също се ожени, но той и Люси нямаха деца, макар че силно го желаеха. Двамата бяха толкова щастливи заедно, че тази жестока шега на съдбата не успя да помрачи щастието им. Ала когато Люси почина преди пет години, той осъзна, че до този миг не бе познавал истинската самота.

Имаш нужда от младежка компания.

Странно беше, че свещеникът заговори за Джон няколко дни, след като Джок му беше писал. Сякаш е знаел за писмото. Като малък Джон идваше редовно в Бенхойл заедно с родителите си, а като поотрасна — само с баща си. Той беше кротко, сериозно момче, твърде умно за възрастта си, с всестранна любознателност, която намираше израз в неспирен порой от въпроси. Но дори тогава, Роди му беше любимият чичо и двамата излизаха заедно, за да търсят миди, да гледат птиците или в тихите летни вечери да хвърлят въдиците си в дълбоките тъмни вирове на реката. Едно наистина приятно и добро момче, но Джок тъй и не успя да се сближи с него. Основната причина за това бе, че Джон не споделяше неизменната страст на Джок към лова. Джон най-безгрижно улавяше и умъртвяваше рибите и съвсем скоро стана опитен рибар, но отказваше да ходи с пушка по горите. Ако някога все пак издебнеше елен, най-смъртоносното оръжие, което носеше, беше фотоапаратът.

Затова на Джок не му беше лесно да напише писмото си. Джон не беше идвал в Бенхойл от десет години и тази пропаст във времето бе оставила зееща празнина, която за Джок бе невъзможно да преодолее с думи. Не че не харесваше момчето, побърза да се увери той. Спомняше си Джон Дънбийт на осемнайсет години — улегнал, сдържан младеж със смущаващо зрели възгледи и разбирания. Джок уважаваше вижданията му, но смяташе студенината и вежливата му самоувереност за обезпокоителни. След това загубиха връзка. Междувременно се случиха толкова неща. Люси почина, заредиха се самотни години. Чарли, разбира се, пишеше писма и им съобщаваше новините. Джон отишъл да учи в Кеймбридж, играел скуош и тенис в отбора на университета, завършил икономика. Върнал се в Ню Йорк и започнал работа в инвестиционната корпорация Уорбърг; постигнал го изцяло благодарение на собствените си качества, без каквато и да е помощ от влиятелните си връзки в Америка. Известно време учил в Харвард, после неизбежно се оженил. Чарли беше твърде дискретен баща, за да се впусне в подробности около този злополучен брак, но постепенно, четейки между редовете на братовите си писма, Джок разбра, че нещата при младата двойка не вървят. Ето защо, макар и да се натъжи, той не се учуди, когато пристигнаха новините, че бракът се е разтрогнал, че започнало дело за развод. Единственото хубаво нещо бе, че нямаха деца.

След като разводът, макар и мъчително, приключи, кариерата на Джон, явно неповлияна от злощастията в личния му живот, продължи да се развива към все по-големи висоти. Назначението в Лондон беше последното от поредицата повишения. Банковото дело беше нещо, от което Джок Дънбийт си нямаше ни най-малка представа, и това беше още една причина, поради която се чувстваше толкова отдалечен от американския си племенник.

Скъпи Джон,

Баща ти ми писа, че си се върнал в Англия и работиш в Лондон.

Нямаше да е толкова трудно, ако знаеше, че имат нещо общо с младежа. Някакъв общ интерес, който да му подскаже как да започне.

Ако намериш свободно време, може би ще решиш да наминеш към Бенхойл и да прекараш няколко дни с нас.

Никога не е бил добър писмописец и съчиняването на писмото му отне почти половин ден, като крайният резултат съвсем не го задоволи. Но все пак го подписа, написа адреса на плика и го залепи. Колко по-лесно щеше да е, помисли си той, ако Джон поне малко се интересуваше от лов на яребици.

 

 

Изпаднал в подобни размисли, той почти стигна до дома си. Тесният, заснежен коловоз зави и цялото езеро Лох Мюи се ширна пред погледа му — сиво като стомана под надвисналото небе. В дома на Дейви Гътри светеше, а в края на езерото се намираше и Бенхойл, закътано зад боровата горичка, черна като мастило на фона на заснежените хълмове.

Построена от сив камък, дълга и ниска, с кулички и фронтони, къщата беше обърната на юг към обширната полегата ливада и езерото. Твърде огромна, усойна и неотопляема, запусната, постоянно нуждаеща се от ремонт, тя все пак беше неговият дом и единственото място, където искаше да живее.

Десет минути по-късно той пристигна. Изкачи хълма, мина през портите, изтрака по решетъчното мостче и навлезе в късия тунел от диви рододендрони. Пред къщата алеята се вливаше в широка, покрита с чакъл дъга, в чийто край се издигаше пищна каменна арка, която водеше към някогашните конюшни. Там сега живееше братът на Джок, Роди. Оттатък арката следваше просторен павиран двор, в дъното му бяха гаражите, първоначално построени за карети и дилижанси, а сега приютили стария даймлер на Джок и зеления Ем Джи, в който Роди се напъхваше, когато му щукнеше да предприеме някое пътуване във външния свят.

Денят беше толкова мрачен, че гаражът тънеше в непрогледна тъмнина. Джок Дънбийт паркира ланд ровъра до другите два автомобила, вдигна ръчната спирачка и угаси двигателя. Взе сгънатите неделни вестници от седалката до себе си и слезе от колата. Дебел сняг покриваше паветата. В стаята на Роди светеше. Внимателно, за да не се подхлъзне и да не падне, Джок прекоси двора до входната врата на брат си и влезе.

Макар че често го наричаха апартамент, домът на Роди представляваше двуетажна постройка, приспособена за живеене от бившите конюшни в края на войната, когато Роди се върна да живее в Бенхойл. Обхванат от ентусиазъм, Роди лично ръководи ремонта. Спалните и баните бяха на долния етаж, кухнята и всекидневната — горе, а достъпът до тези стаи ставаше чрез вътрешна тикова стълба, като тези на корабите.

Джок се спря до стълбата и извика:

— Роди!

Над главата му се чу скърцане от стъпки. След миг едрото тяло на брат му се появи на вратата и той надникна през парапета.

— А, ти ли си? — рече Роди, сякаш можеше да е някой друг.

— Донесох вестниците.

— Качвай се. Ама че ужасен ден.

Джок се изкачи по стълбите и се озова във всекидневната, където Роди прекарваше времето си. Стаята беше прекрасна — просторна и светла, таванът следваше формата на покрива, а едната стена бе заета от грамаден прозорец. Оттам се откриваше гледка към езерото и планините, която при хубаво време направо спираше дъха. Тази сутрин обаче гледката смразяваше душата. Сняг и понесени от вятъра сиви, запенени вълни, а хълмовете отсреща — потънали в мрак.

Това беше стая на мъж, но все пак подредена с вкус и дори уютна: пълна с книги, затрупана с различни предмети, които, макар и не особено ценни, радваха окото. Дърворезба над камината, гърне на сини и бели шарки с пампасови треви, висящи хартиени рибки, вероятно японски. Дъските на пода бяха рендосани, лакирани и тук-там застлани с черги. Имаше един диван и няколко стари фотьойла, които от годините се бяха вдлъбнали приканващо. В камината, която навремето специално изградиха и която се оказа най-скъпа от всичко, няколко брезови цепеници пращяха върху купчина торф. Стаята излъчваше необикновен и неповторим мирис. Смес от тютюнев дим, торфен дим и острия аромат на безир.

Барни, старият лабрадор на Роди, лежеше проснат на килимчето пред камината. При появата на Джок той вдигна посивялата си муцуна, после се прозя и отново заспа.

— На църква ли ходи? — попита Роди.

— Да. — Джок започна да разкопчава балтона със замръзналите си пръсти.

— Знаеш ли, че телефонът не работи? Сигурно се е скъсала някоя жица. — Роди хвърли дълъг, изпитателен поглед към брат си. — Посинял си от студ. Пийни нещо.

Той се запъти тежко към масата с бутилките и чашите. Джок забеляза, че Роди вече си е налял едно голямо уиски. Едно от правилата на Джок бе да не пие през деня, но днес, особено откакто свещеникът спомена за чаша шери, мислеше само за това.

— Имаш ли шери?

— От светлото. Сухо като кокал.

— Ще ми свърши работа.

Джок свали палтото си и застана пред огъня. Полицата над камината бе затрупана с прашни джунджурии. Снимки с подвити краища, стари лули, чаша с фазанови пера, стари покани, най-вероятно оставени без отговор. Днес обаче на часовника беше облегната една чисто нова картичка с внушителна позлата, медни краища и изумително претенциозна.

— Какво е това? Прилича на кралска покана.

— Е, почти. Един банкет в Дорчестър. Телевизионните награди за най-добър документален филм на годината. Кой знае защо ме канят. Мислех, че вече са ме зачеркнали от всички списъци. Макар че, като изключим скучните речи след вечерята, тези събирания доста ми допадаха. Срещах млади писатели, нови лица. Интересни хора.

— Ще ходиш ли на този банкет?

— Стар съм вече, че да пропътувам цялата страна за едно безплатно напиване. — Той остави уискито, взе шерито, намери подходяща чаша и отля на брат си. После измъкна димящата полуизпушена пура от пепелника и се върна с двете чаши при огъня. — Ако го организираха в някое по-цивилизовано място, да кажем в Инвърнес, бих могъл да благоволя да внеса малко стил в иначе вулгарното пиянстване. Но при сегашното положение… — той вдигна чаша. — Наздраве!

Джок се засмя.

— Наздраве!

Роди беше с девет години по-малък от Джок. На младини бе най-красивият от тримата братя, флиртуващият чаровник, разбил повече сърца, отколкото е пристойно да се спомене, но който никога не загуби своето. Жените го обожаваха. Мъжете не знаеха какво да мислят за него. Беше твърде хубав, твърде умен и твърде надарен в областите, в които не се счита за мъжествено да си надарен. Рисуваше, пишеше и свиреше на пиано. Дори можеше да пее.

По време на лов все се случваше най-хубавото момиче от компанията да се залепи за него и доста често той забравяше, че целта на лова е да се стрелят яребици. Пушката му мълчеше, докато ята от яребици се носеха безгрижно над главата му, и в края на лова го откриваха улисан в разговор със събеседничката си, без да е дал ни един изстрел, а ловното му куче лежеше безсилно и умърлушено в краката му.

По природа интелигентен, той изкара училище без особени усилия и триумфално замина за Оксфорд. Там Роди Дънбийт бе родоначалник на новите течения. Когато другите носеха вълнени панталони, той предпочиташе джинси и скоро всички обличаха джинси. Роди беше председател на Оксфордското театрално общество и известен полемист. Никой не беше застрахован от остроумието му, което беше меко, но понякога можеше и да жили.

Когато избухна войната, Джок вече беше на редовна служба в Шотландския полк. Роди, движен от дълбок патриотизъм, който винаги бе таял вътре в себе си, отиде доброволец в самия ден на обявяването на войната. Той се записа, за всеобща изненада, към Кралския флот, заради — както сам се изрази — великолепните униформи. Докато се усети обаче, започнаха да го обучават за десантчик — завързан с въже изкачваше стръмни скали и се хвърляше от учебни самолети със стиснати очи, сграбчил здраво въженцето на парашута.

Когато войната свърши и отново настъпи мир, всички, които не бяха женени, побързаха да поправят този пропуск. Развилня се истинска епидемия от бракосъчетания и Джок също стана жертва в нея. Но не и Роди. Роди продължи живота си от 1939 година — оттам, откъдето го беше изоставил. Установи се в Бенхойл и започна да пише. Първо излезе „Годините на орела“, после „Вятърът в елите“, „Червената лисица“. Славата го прегърна. Той обикаляше да чете лекции, да държи речи, излизаше по телевизията.

Но напоследък започна да напълнява. Джок си остана сух и мършав, а Роди надебеля. Постепенно обиколката му нарасна, брадичката му се удвои, красивите черти се изгубиха в месести бузи. И все пак той си остана привлекателен. Когато клюкарските рубрики на всекидневниците оставаха без клюки за висшата аристокрация, те отпечатваха позамазани снимки на Роди Дънбийт (автора на „Годините на орела“) на вечеря с госпожа Еди-коя си, която, както всички знаят, е защитник на правата на животните.

Но младостта си беше отишла, изгубена някъде през годините, и дори тази дребна слава започна да отминава. Когато секнаха поканите за празненства в Лондон, Роди се завърна, както винаги се бе завръщал, в Бенхойл. Пишеше статии, сценарии за научнопопулярни филми по телевизията, дори кратки дописки за местните вестници.

Нищо не го променяше. Той все още беше същият Роди — обаятелен, остроумен и увлекателен разказвач. Все още готов да надене кадифеното си яке и да поеме по тъмните селски пътища, за да се влее сред гостите на някое далечно увеселение. И което е по-учудващо, винаги успяваше да се прибере у дома пиян-залян и полузаспал в малките часове на нощта.

Напоследък пиеше твърде много. Не необуздано или възмутително, но все пак чашата не изчезваше от ръката му. Съвсем се отпусна. Винаги мързелив, Роди бе обзет от хроническа леност. Едва се наканваше да отиде до Крийгън. Животът му се бе затворил в Бенхойл.

— Как са пътищата? — попита Роди.

— Проходими. Но ти нямаше да стигнеш далеч с твоето Ем Джи.

— Нямам намерение да ходя никъде. — Той извади пурата от устата си и я хвърли в огнището. Тя загоря с малко пламъче. Той се наведе, взе няколко цепеници от коша до камината и ги метна в сивата торфена пепел. Вдигна се облак прах. Новите дървета припламнаха и се разгоряха. Чу се леко пращене и няколко искри паднаха върху старото килимче отпред. Джок усети мириса на изгоряла вълна. Роди ги стъпка с подметките на грубите си обуща.

— Трябва ти предпазна решетка — каза Джок.

— Не мога да ги понасям. Освен това, задържат топлината. — Роди се загледа в камината. — Ще си взема от онези метални завеси. Видях да ги рекламират оня ден, но сега не си спомням къде точно.

Той беше изпил питието си. Приближи се към масата с бутилките. Джок каза:

— Нямаш време за друго. Вече минава един.

Роди погледна часовника си.

— Я виж ти, наистина. Учудвам се, че Елън още не се е развикала. Май няма да успеем да я убедим да използва стария гонг. Може да го изнася на двора и да го бие там. Подобаващо е да ни призовават за неделния обяд с тържествения звън на гонг. Това е то достойният живот. Не трябва да се даваме, Джок. Трябва да спазваме приличие, дори когато няма кой да го оцени. Помисли си за строителите на Британската империя, насядали на обяд в джунглата с колосани ризи и черни вратовръзки. Това се казва твърд характер.

Чашата шери бе поосвободила задръжките на Джок.

— Тази сутрин свещеникът ми каза, че ни е нужна младежка компания в Бенхойл.

— Прекрасна мисъл. — Роди се помая около бутилката с уиски, но размисли и си наля едно малко шери. — Приятни младежи и красиви девойки. Какво стана с младите роднини на Люси? Къщата беше пълна с племенниците и племенничките й. Търчаха навсякъде. Като мишлета.

— Пораснаха. Задомиха се. Ето какво стана.

— Хайде да организираме семейна среща и пак да ги съберем. Ще пуснем обява в Таймс: „Семейство Дънбийт от Бенхойл търси млада компания. Всички предложения ще се разглеждат най-внимателно“. Сигурно ще получим някои доста забавни отговори.

Джок си помисли за писмото, което написа на Джон. Не беше казал на Роди за него. Предпазливо беше решил, че ще му съобщи чак когато пристигне отговорът на Джон, но не и преди това.

Сега обаче Джок усети, че се колебае в решението си. Той и Роди толкова рядко се виждаха и толкова рядко разговаряха така свободно и приятелски както в момента. Ако сега отвореше дума за Джон, можеха да го обсъдят по време на обяда. Все едно, нали някога трябваше да му каже. Той допи шерито си. Изправи рамене и започна:

— Роди… — но бе прекъснат от хлопане по вратата и от нахлулия след отварянето й мразовит въздух. Писклив, дрезгав глас се извиси от стълбите.

— Мина един часът. Чувате ли?

— Да, Елън. — Роди изглеждаше примирен.

— Полковникът при теб ли е?

— Да, тук е.

— Видях ланд ровъра в гаража, но той тъй и не се появи в къщата. По-добре идвайте вече, че птицата ще изстине. — Елън никога не си е падала по формалностите.

Джок остави празната чаша и си взе палтото.

— Идваме, Елън — каза той. — Идваме веднага.