Оливия Паркър
Тайнственият пазител (8)

Глава 8

Исусе, защо трябваше да бъде подложен на подобно греховно мъчение?

Несъмнено Никълъс никога не би претендирал, че е съвършен, но в името на любимото му уиски и Роберт Брус^[1], нима заслужаваше това изтезание? Нужно ли беше да разполага с подобна възхитителна гледка само на няколко сантиметра разстояние от върховете на пръстите си?

Да вървят по дяволите пръстите му. Бюрото беше с идеална височина, а прекрасното й, нежно изваяно дупе на перфектното ниво. Ако я хванеше за кръста и изместеше бедрата си съвсем леко, щеше да е в състояние да потъне…

Пръстите му се свиха в юмрук. Устните му изпуснаха бавна въздишка. Пренебрегвайки най-съкровените си и смели мечти, той се пресегна и издърпа шала й надолу, за да покрие невероятното й задниче.

Колко жалко. Колко дяволски жалко.

— Ставай — нареди й с дрезгав от потисканото желание глас.

Тя бързо се смъкна надолу и слезе от писалището. Стисна по-плътно шала си, а после го смушка силно с пръст в гърдите.

— Сигурно си го убил — прошепна тя сурово.

— Не съм — заяви Никълъс, поглеждайки над главата й и през прозореца. — Виж, дребната русокоска е дошла и се грижи за нето.

Розалинд не се обърна, за да погледне, а вместо това се втренчи в него кръвнишки.

— Така е — увери я. — Погледни, той даже вече се движи.

Клатейки глава бавно и с неодобрение, тя го смушка отново и пристъпи напред. Кинкейд отстъпи назад.

— Може и да не одобрявам неговото поведение, но твоето е също толкова ужасяващо. Имаш късмет, че вратът му не е счупен. А какво ще кажеш за вещите ми — заяви Розалинд, вдигайки ръка, за да посочи към прозореца с кръгообразен жест, — които са разпръснати по цялата морава? Скоро ще се съмне и какво ще кажат съседите? И мастилницата…

Докато тя продължаваше с потока си от оплаквания, вниманието на Никълъс бе привлечено от звука на отваряща се врата откъм дъното на коридора.

Възможно ли беше това да е Тристан?

— … мастило навсякъде, което, смея да твърдя, е изпръскало тревата, изцапало цветята и оставило петна по тухлите…

Маркизът обърна глава към отворената й врата, за да чува по-добре. Бяха ли това стъпки?

— … те ще видят предметите, ще се досетят, че всичките са мои и ще си помислят, че съм напълно полудяла. Никълъс? Слушаш ли ме?

— Шшшт.

Подът изскърца и някаква възрастна жена прочисти гърло.

Розалинд стисна зъби.

— Да не би току-що да ме смъмри да мълча отново? През целия ми живот никой никога не ми е шъткал, а ти успя да го напр…

Той притисна едната си ръка към устата й, а другата към тила й.

— Някой идва — прошепна напрегнато.

Очите на Розалинд се разшириха при тази новина. Кинкейд кимна сериозно.

Забързаните стъпките приближиха.

— Розалинд? Розалинд? Будна ли си? Такава е врява в тази къща!

Погледът на Никълъс се стрелна към гардероба й и бързо прецени, че в никакъв случай няма да се побере там. Чисто и просто не разполагаше с достатъчно време, за да открие добро скривалище.

Грабна слисаната Розалинд в обятията си и я хвърли грубо върху леглото. Тя се приземи с отскок и тих писък, но предвид, че беше съобразителна девойка, вдигна завивките и го прикани да се скрие. Без да се колебае нито миг, той се гмурна под тях.

Слава богу не можеше да види нищо. Не беше забравил, всъщност и как би могъл, че Розалинд е полугола и че лицето й е над завивките. Ако имаше дори частица светлина, очите му можеха да й се насладят без тя дори да разбере. И ако се съдеше по топлината, която се излъчваше под одеялата, тя лежеше в непосредствена близост до него.

Златиста светлина проникна под завивката и той изруга под нос. Шантавата й леля явно носеше лампа.

— Маргарет, наклади нов огън за племенницата ми.

— Да, мадам.

И беше домъкнала прислужницата си със себе си. Ах, по дяволите. След малко помещението щеше да бъде залято от светлина.

Легнал по корем, Никълъс застана колкото може по-неподвижно и затвори очи.

— Нямам нужда от огъня — отбеляза Розалинд тихо. — Тук е доста топло, не мислите ли?

Наистина беше непоносимо; жасмин и сметана. Господи, можеше да я помирише и му се наложи да захапе чаршафа, за да не се протегне и положи устни върху първата част от тялото й, до която се докоснеше. Щеше да я оближе и засмуче… а вкусът й щеше да е толкова хубав, колкото и уханието й. Отвори едното си око и забеляза нежната извивка на едното й голо рамо — широката презрамка на нощницата й се беше смъкнала. О, да. Той преглътна, тъй като устата му се напълни със слюнка.

— По-скоро става течение — чу леля й да казва. — Макар да предполагам, че няма как да го усетиш заради голямата купчина одеяла върху леглото ти. Да накарам ли Маргарет да махне някои от тях?

— НЕ! — Розалинд прочисти гърло и добави по-спокойно. — Имам предвид, не. Няма нужда. Купчината ми харесва и предпочитам да си остане. — Потупа по одеялото върху главата му.

— Както желаеш, дете, но трябва да предупредиш прислужницата си да затваря вратата ти през нощта.

— Ще й напомня — отговори със сънливо звучащ глас Розалинд.

— И теб ли те събуди шумът?

Над главата му се разнесе една доста правдоподобна прозявка.

— Какъв шум?

— Стреснах се от някакво тупване.

— Това е странно. Не съм чула нищо.

— Хм.

— Предполагам, че може да е бил Тристан, докато се е прибирал след вечерните си забавления из града.

— Възможно е — въздъхна леля й. — Побързай, Маргарет. Връщам се в леглото. — Бързи стъпки се понесоха из стаята, последвани от други по-бавни. Минута по-късно вратата щракна затворена.

Прекрасното тяло до него се размърда.

— Отидоха си — прошепна Розалинд.

Никълъс въздъхнаха с облекчение.

— Бяхме на косъм, момиче.

Той отмести назад завивката, за да открие, че тя го наблюдава любопитно, докато върху устните й играе слаба усмивка. Или, помисли си Кинкейд, може би тя въобще не се усмихваше. Ах, тези нейни, проклети, изкусителни устни, които имаха обезоръжаващия навик да се извиват нагоре в ъгълчетата. Чудеше се как братята й въобще успяваха да разгадаят мислите й. Може би винаги предполагаха най-лошото.

Внезапно тя се прозя и положи буза върху възглавницата си, взирайки се в него сънливо.

Той харесвате тази Розалинд. Беше толкова спокойна и нежна, че му се искаше да я придърпа в обятията си. Оказа се доста дълга нощ… и сутрин, за нея. Вероятно бе изтощена. Както и той.

Трябва да тръгваш — изрече тя дрезгаво. — Слугите ще се разбудят, а и аз се държах достатъчно скандално за една нощ, предполагам.

Той кимна, странно изкушен да остане да спи при нея. Наистина, просто да спи при нея. Какво му ставаше, дявол го взел?

— Подкрепям — отвърна и се измъкна неохотно от леглото. — Достатъчно пъдих ревностните ти ухажори за една вечер.

— Аз също — промълви Розалинд покрай поредната прозявка.

Никълъс се приближи от нейната страна на леглото и преди самият той да разбере какво ще прави, започна да подпъхва одеялата под нея.

Тя въздъхна, сгуши се още повече в завивките и затвори очи.

Доверие. Тя му вярваше. Може и да не го осъзнаваше все още, но му имаше доверие. Тази така преследвана жена, на която й се налагаше да избягва орди от плямпащи ухажори, се чувстваше уютно и безопасно… с него.

Трябваше да си върви. Веднага. Промъкни се до вратата, ослушай се за лелята и се измъкни навън в безопасността на нощта, докато сенките все още се спускат върху земята, глупав смешник такъв.

Но не го направи. Още не. Поради някаква причина, единственото, което желаеше, бе да се възползва от текущото й, неустоимо състояние.

— Благодаря ти — промълви тя, — че помогна на Тристан да се качи по стълбите.

Никълъс се наведе и устните му се поколебаха над челото й в продължение на няколко секунди, преди да се спуснат надолу за кратка целувка. Кожата й бе мека и хладна, с екзотичен аромат, който проникваше в ноздрите му и стигаше чак до сърцето му, където той го съхрани в паметта си.

Преди да успее да се отдръпне обаче, Розалинд го изненада, като обви топлите си ръце около врата му, задържайки го близо до себе си.

Деликатните й пръсти се плъзнаха в косата му. Маркизът облиза устни, неспособен да откъсне поглед от сънените й очи. И тогава, преди да осъзнае какво е намислила, тя повдигна глава и притисна нежно устните си към бузата му.

Никълъс се вцепени, ароматът й го обгърна и изпрати топлина директно в слабините му. В този момент той не искаше нищо друго, освен да я целуне, да опустоши устата й, докато тя не въздъхне от удоволствие и не го придърпа върху себе си.

Но нямаше да го направи.

Първо, не беше толкова арогантен да повярва, че момичето би приветствало целувките му отново. И второ — това беше сестрата на Гейбриъл. Той трябваше да я пази, а не да я похищава.

Но му беше оставен съвсем малък избор по въпроса, когато меките й, розови устни запърхаха по бузата му и надолу по челюстта му, за да се спрат в ъгълчето на устата му.

Собствените му устни искаха да почувстват нейните по-пълно, да ги милват отново и отново. Това не беше целувка, а бавно, изгарящо изследване от нейна страна.

Никълъс вдиша аромата й, наслади се на топлината на нежния й дъх върху устата си и изпробва пълнотата на долната й устна със зъби. Чу я как затаява дъх и й отвърна със същото. Напрежението помежду им беше почти непоносимо. Маркизът се опита да се отдръпне, но натискът на пръстите й върху тила му се усили, подсказвайки му, че тя иска от него да остане на мястото си.

— Не, момиче — провлечено й отвърна той.

Розалинд кимна.

Никълъс успя да възпре усмивката си.

— Не.

— Защо? — прошепна тя. — Аз го искам и си мисля, че и ти също го желаеш.

— Не осъзнаваш за какво ме молиш. Имам отгов… — Той затвори очи за момент и преглътна. — Не бива да го правим.

Тя кимна, сякаш разбираше. Сянка на съжаление се спусна върху чертите й и Розалинд извърна глава, наранена от отказа му.

— Ах, момиче. Ще ме довършиш — изстена Никълъс и падна на колене до леглото й.

Обхвана лицето й в ръце и раздвижи устните си върху нейните в болезнено бавен ритъм, докато не усети как разцъфват под вниманието му. Щом Розалинд се разтвори пред него, той покри устата й със своята в нежна милувка.

Тя бе мека и топла и не можа да устои на изкушението да я вкуси за кратко. Ягоди и… дъх на шоколад.

— Ммм — простена срещу устните й.

Тих звук се откъсна от гърлото й, призовавайки го като морска нимфа, която го води към гибелта му. Без дори намек на предупреждение, натискът и ритъмът на целувката ескалира в пламенна, влажна и пристрастяващо еротична.

Розалинд се изви нагоре и притисна меките си гърди към него. Едната му ръка прихвана тила й, а другата се плъзна зад гърба й, за да я привлече още по-плътно към себе си.

Никълъс мислеше, че може да отпие от нея, а после да спре. Колко глупаво от Негова страна. Целуваше я като човек, който е изгладнял за нея. Езикът й срамежливо докосна неговия, примамвайки и насърчавайки го. Тя издаде нетърпеливо скимтене и той заподозря, че Розалинд не знае какво точно иска, но просто изпитва желание. Маркизът потопи езика си в гостоприемната й уста с лениви движения, при което тя изстена в отговор и зарови пръсти в косата му. Триста дяволи, това трябваше да спре.

Разтреперен, той се отдръпна.

Пресегна се назад с двете си ръце, и нежно — със съжаление — издърпа ръцете й от врата си. Почувства ги ужасно крехки в своите собствени.

— Ще се видим по-късно този следобед — рече Никълъс, — на мюзикъла у Феърфакс.

Вдигна ръцете й към устата си и я целуна по кокалчетата.

Все още задъхана, тя кимна, загледана в него, докато той се изправяше.

— Сладки сънища, Розалинд — каза й, обърна се и се отправи към вратата.

— Сладки сънища, Никълъс.

И тогава Кинкейд се насили да се измъкне от стаята и дома й. Взе палтото си от лятната беседка, след което събра всичките й вещи от поляната и ги остави до вратата към кухнята, за да ги намери някой слуга и да ги върне на притежателката им.

Докато Никълъс си проправяше път през мрачните улици, се почувства благодарен, че не забрави за палтото си, макар че реши да не го носи. Нуждаеше се от суровия хладен въздух, за да разсее пламъците на желанието, които пулсираха във вените му.

Трябваше да прогони спомена за аромата й, топлината и усещането за устните й, нежно притиснати към наболата му буза; вкусът на тази целувка. Исусе, колко много му се искаше да се върне в стаята й и да прави любов с нея.

Розалинд твърдеше, че иска да се омъжи по обич, по любов дори. Не беше впечатлена от нетактичните си ухажори, нито даваше вид да цени цялото им внимание. В действителност, изглежда, тя ги презираше заради лицемерието им. Желаеше лоялност, честност и любов. Не бе изрекла точно тези думи, но това беше истината.

Той би искал, не — настоявал, за същото от една съпруга, ако си позволеше да бъде от типа мъже, които имат желание да се оженят и влюбят.

Но беше твърдо решен да не го прави. Ако избягваше любовта, щеше да избегне и болката. Не беше толкова трудна задача.

Докато вървеше напред, си каза, че Розалинд в никакъв случай няма да влезе под кожата му.

Може би докато стигнеше до градската си къща, щеше да го повярва.

 

 

Розалинд се сгуши по-удобно в одеялата си, припомняйки си събитията от изминалия час отново и отново предимно целувката.

Въздъхна и притисна леко върховете на пръстите си към устните си. От дебюта й насам, само двама джентълмени, чийто имена в момента й убягваха, я бяха изненадвали с целувка в някоя тъмна градина по време на бал. Ставаше дума за кратки и незапомнящи се целувчици, които я бяха накарали да се изчерви, нищо повече.

Но целувките на Никълъс я караха да забрави, че е дама и да мисли, макар и само през онези скъпоценни минути, в които устните и езикът му пленяваха устата й, че правилата и ограниченията на висшето общество не са важни. Единственото, което имаше значение, бе той да я целуне отново и да вземе от нея каквото си пожелае.

Усещането за ръцете му върху кожата й бе така възхитително и ароматът му бе толкова хубав.

Почувства се страшно порочна, когато той се изтегна до нея под завивките.

А ако приличаше на другите й ухажори, щеше да оповести присъствието си пред леля й и по този начин да предизвика съюза им. Компрометираща ситуация. Но той не беше като тях. Едно тънко гласче й прошепна, че Никълъс не е такъв просто защото не я харесва и не би искал да се ожени за нея, независимо дали ще е насила или не. Розалинд бързо прекъсна тази мисъл и я изхвърли от съзнанието си.

Вместо това се усмихна и въздъхна, докато размишляваше, че той вероятно омекваше към нея.

Дори нарочно й каза, че ще се видят по-късно днес. Много по-късно, след като всички се наспяха, разбира се. Чудеше се дали щеше да си открадне целувка и по време на мюзикъла. Наистина се надяваше да го направи. Мероприятието не беше от типа събития, на които брат й присъстваше, така че може би щяха да успеят да се изплъзнат…

Розалинд замръзна. Как се беше случило така, че Никълъс намери Тристан тази вечер? Тя бе попитала брат си дали Кинкейд е излязъл с него, но той отрече.

Отметна завивките, стрелна се през стаята си, отвори със замах гардероба и наметна подходяща роба.

Внимателно открехна вратата на спалнята, тъй като последното нещо, което искаше, бе да събуди отново леля си и се промъкна надолу по коридора към стаята на Тристан.

Зората бързо наближаваше, процеждайки розова и синя светлина през прозорците на брат й.

Застанала на прага, тя се загледа в простряната му върху леглото фигура. Дали спеше?

— Какво искаш, Роузи?

Младата жена подскочи почти половин метър във въздуха.

— Спиш ли?

— Ах, да. Аз съм изключително талантлив и мога да провеждам смислени разговори насън. — Той въздъхна. — Хайде де, ти как мислиш?

— Не изпадат ли повечето хора след пиянска нощ в дълбок сън?

— Предполагам, че е така той изхълца. — Въпреки това, както изглежда, аз не съм повечето хора.

Розалинд можеше да различи по тона в гласа му, че брат й е все още доста пиян. Очевидно раздразнен, но все пак пиян. Много добре, в такъв случай щеше да отговори на въпросите й, без да подбира. Освен това имаше добър шанс да не си спомня, че дори е говорил с нея по-късно през деня, след като се наспеше.

— Никълъс, ъъ, беше ли част от „празненството“ ти тази вечер? — вече му беше задавала този въпрос, но нямаше да навреди, ако попита отново. Може би щеше да получи различен отговор.

— Не — отвърна той нетърпеливо.

Розалинд преглътна с усилие.

— Тогава къде се натъкна на него?

— Къде си мислиш, Роузи? — измърмори Тристан, като звучеше изтощено. — Той пазеше пред предната врата.