Оливия Паркър
Тайнственият пазител (6)

Глава 6

— Ще ме научиш? Сега? Тук? Къде ме водиш?

— В джунглите на Южна Америка — отбеляза тя сухо и извъртя очи. — В средата на стаята, Никълъс. — Пусна ръката му и избута един стол встрани. — Боже, държиш се така сякаш те е страх, че ще ти се нахвърля.

Точно обратното, опасявам се, че аз ще ти се нахвърля.

— Добре — обяви Розалинд, докато държеше ръцете си като че пред нея стоеше въображаем мъж. — Не би трябвало да отнеме много време, след като видях колко добре танцува миналата вечер. Предполагам, че тогава гледате останалите двойки. — Усмихна му се. — Хайде. Обещавам да не ти смачкам пръстите на краката. Имам зад себе си седем сезона и нито една жертва досега.

Той просто си стоеше на място като малоумен, вцепенен от перспективата да я държи в обятията си. Беше едно да седи до нея на канапето — в стаята бяха присъствали и други хора все пак, но сега несъмнено бяха сами, сами и без придружител. Очевидно тя нямаше абсолютно никаква идея колко е привлечен от нея, което беше хубаво, но подозираше, че нишките на самоконтрола му ще започнат да се късат една по една, всеки път, когато му се наложи да я докосне.

Това е само похот, продължаваше да си повтаря.

С отмерена крачка Никълъс застана пред нея, примирен с малкия й урок по танци.

— Така — каза тя с тон, наподобяващ този на един от старите му учители по математика. — Нали знаеш такта на валса? Музиката за менуета снощи беше в ритъма на валса… едно… две… три.

Мъжът отвърна със сумтене.

— Хубаво — усмихна се Розалинд. — Сега ме прегърни.

— Какво? — попита той малко високо.

Младата жена въздъхна, макар Никълъс да улови, че дъхът й бе леко накъсан.

— Обгърни кръста ми с дясната си ръка. Дръж стойката си стабилна.

Засилвайки решителността си да се държи прилично, той затвори очи и плъзна ръката си около нея. Усети как тя потрепери.

— Сега хвани дясната ми ръка със своята лява — каза му тихо. — Дръж я сгъната в лакътя.

Никълъс нарочно вдигна дланта си прекалено нагоре.

— По-надолу. Почти на нивото на кръста ми.

И тогава, просто защото беше малко порочен, позволи на ръката си, сключена върху основата на гърба й, да се спусне надолу, един великолепен сантиметър след друг, докато палецът му не се спря върху кръста й, а пръстите му върху горната извивка на дупето й.

Тя не го поправи.

Той отвори очи напълно наясно, че повече не може да крие жарта в погледа си.

Розалинд се втренчи в него и преглътна.

— Ти трябва да ме водиш по подиума за танци.

Мъжът кимна бавно и започна да се движи, в началото колебливо, но не след дълго в перфектен ритъм.

Розалинд беше впечатлена. Изискваше се умение, за да се въртиш из стаята — и около мебелите, без да се удариш в нещо.

— Как се справям? — попита той, сивите му очи светеха със страст, която не можеше да се сбърка.

— Чудесно — запъна се тя, внезапно останала без дъх.

Наистина никога досега не бе имала по-способен партньор. Предполагаше, че за това спомага и фактът, че обича този мъж и нищо чудно да е малко предубедена, но той беше удивителен, изкусен.

Или се учеше бързо, или тя бе възхитителен учител.

Или по начало я беше излъгал, че не знае как да танцува валс. Не би могла да отхвърли и тази възможност.

Щом заобиколиха канапето, на което бяха седели по-рано, той спря внезапно. Розалинд не го беше очаквала. Полите й изсвистяха помежду им и тя залитна настрани. Никълъс подхвана гърба й и размени позициите им вероятно, за да поеме удара от падането вместо нея. Докато той се препъваше назад, на нея не й остана друг избор, освен да го последва с инерцията. Приземи се в седнало положение върху канапето с нея, просната отгоре му, възседнала едно от бедрата му.

Останала без дъх, тя се вгледа в притворените му очи.

— Добре ли си? — попита.

Той поклати глава, дишайки тежко.

Погледът му се спусна към шията й. Главата му се наклони. Горещата му уста се сключи нежно върху гърлото й.

Розалинд потрепери със стон. Чувстваше се така, сякаш е жадувала за този момент. Главата й се отпусна встрани и тя се изпъна, давайки му безспорен сигнал, че иска още.

Езикът му помилва кожата й. Зъбите му я захапаха леко. Изваяните му устни успокоиха нараненото място и го засмукаха. Сякаш тя беше възхитително лакомство, за което той е копнял и сега се наслаждава на всяка хапка. А тя искаше Никълъс да завладее всеки сантиметър по нея.

Не след дълго устните му докоснаха хълмчетата на гърдите й и тя потрепери. Когато езикът му се стрелна в деколтето й, Розалинд си пое рязко дъх и се изви върху твърдото му бедро. Всеки неин нерв бе изострен и изключително чувствителен. Докато хапеше и потъркваше горната част на гърдите й, една от ръцете му лежеше тежко върху гърба й, придържайки я по-близо, докато другата се спусна нагоре по ръката й и пръстите му се вмъкнаха под късите ръкави на роклята й. Насочи опияняващите си целувки нагоре. Отворените им, задъхани устни се срещнаха, поколебаха се, а след това се сляха. Той я целуна диво, нежно, езикът му се промъкваше в дълбините й отново и отново. Заляха я вълни от усещания.

Би трябвало да е шокирана. Не трябваше да знае как да отвърне, но всичко й се стори съвсем естествено, сякаш бе родена да обича този мъж, да бъде любена от него.

Ръката върху гърба й се снижи до дупето й и го стисна, придърпвайки я по-плътно към бедрото му. Тя изстена, когато между бедрата й запулсира неизразимо удоволствие. Той зарови глава в гърдите й и младата жена можеше да усети треперенето му.

И тогава дланите му забавиха движенията си. После Никълъс спря.

Ръцете му паднаха встрани и той затвори очи с въздишка.

Постепенно разумът й се възвърна. Тя премигна, отвори клепачи и претърси стаята. Вратата към антрето беше отворена. Тристан и леля й бяха у дома — да не говорим, че Бригс беше в коридора и бе възможно прислужницата да е дошла, за да вземе празната чиния от тортата.

Тя погледна през рамо, леко облекчена, че подносът си стоеше там недокоснат.

Сграбчи полите си, които се бяха набрали около бедрата й, отдръпна се от Никълъс и се изправи на разтреперените си крака.

Какво си мислеше, че прави? Там беше проблемът. Тя просто не бе помислила. Чист късмет беше, че никой не ги завари така. Ако някой се беше появил, щеше да бъде сметната за компрометирана и не след дълго щеше да се окаже омъжена за мъж, който по всяка вероятност я желае, но не я обича.

— Никълъс, аз…

Той вдигна ръка и се изправи.

— Няма нужда да казваш нито дума.

— Но…

— Не. Действията ми бяха недопустими. — Не искаше да я погледне.

Розалинд направи крачка към него, но той се отдръпна.

— Извинявам се. Не биваше да се случва. Не знам какво ме прихвана.

Като простря ръце пред себе си, младият мъж се взря в тях. Леко трепереха — почти колкото краката й.

Тя протегна ръка, за да ги спре.

Той избегна докосването й, пристъпвайки назад.

— Щ-ще тръгвам. Най-добре да се преструваме, че това никога не се е случвало.

Обърна се и закрачи към вратата.

Розалинд можеше да се закълне, че го чу да се проклина.

Щеше ли да го види отново някога? Като се имаше предвид доскорошния му навик да страни от Уолвърест, беше възможно това да не се случи.

— Никълъс, почакай.

Не очакваше да я изслуша, но той я изненада, като се спря на прага, макар да не се обърна, за да я погледне.

— Утре следобед е музикалната вечер у Феърфакс. Случайно да си получил покана?

Остана смълчан толкова дълго, че младата жена помисли, че няма да й отговори.

— А ти ще ходиш ли? — Дълбокият му баритон звучеше рязко и хладно.

— Присъствам всяка година.

— Тогава и аз ще бъда там. — И с тези думи излезе в антрето и си тръгна.

Въпреки извинението и обещанието му, че нищо подобно няма да се случи отново, Розалинд се усмихна на себе си. Може би джентълменът в него бе засрамен от привличането, което изпитваше към нея. Действително, тя също беше леко разтърсена от силата на страстта, която бе пламнала помежду им. Въпреки това едно нещо беше напълно очевидно в ума й изглежда Никълъс прекарваше много повече време в нейно присъствие и това можеше да означава само едно — той я харесваше.