Оливия Паркър
Тайнственият пазител (2)

Глава 2

— Наел си ми бавачка?

Използвайки всяка частица самоконтрол, която притежаваше, Розалинд успя да остане спокойно седнала срещу по-големия си брат, вместо да скочи на крака и да тропне недоволно, като дете, за каквото я смяташе той.

Гейбриъл се отпусна назад в стола си и изгледа сестра си със също толкова вледеняващо син и непреклонен поглед, като нейния.

— Не точно бавачка.

— Тогава ми обясни, каква е разликата? Казваш, че ще бъда наблюдавана, следена и ако възникнат обстоятелства, при които се нуждая от съдействие, просто трябва да извикам и някакъв незнаен грубиян ще изскочи от сенките и ще ми се притече на помощ.

— Той ще бъде твой пазител — отвърна Гейбриъл с типичния си твърдоглав маниер. — Ще бъде незабележим и безмълвен. Няма да имате никакъв контакт, освен ако не изникне някое затруднено положение.

— Успях да оцелея и сама досега.

— Това беше преди проклетия облог — почти изкрещя той.

Брат й сграбчи сгънатия екземпляр на Морнинг поуст от бюрото си и го метна в нейна посока, където вестникът падна разтворен от само себе си точно на страницата, която бе успяла да го докара почти до бяс тази сутрин.

Розалинд извърна поглед от статията. Нямаше желание да я чете отново.

— Пример за посредствените умове на мъжете — промърмори тя отвратено.

Гейбриъл поклати глава и се усмихна мрачно.

— Само като си помисля, че преди това да се случи се притеснявах, че постоянното ти вмешателство — или сватовничество, както го наричаш ти, ще те вкара в беля. А сега се появи и тази отврат.

Тя се изправи на крака, отказвайки да стои кротко повече.

— Не стига ли, че ме съжаляваш заради неомъженото ми положение, но нима трябва да ме смяташ и за напълно безпомощна?

— Виж сега, Роузи. Изкарваш нещата, сякаш те мисля за дете.

— Не е ли очевидно, че е точно така? — младата жена кръстоса ръце пред гърдите си и се приближи до прозореца, който гледаше към оживената улица. Кънтенето от колелата на каретите и трополенето на конски копита бе приглушено от стъклото пред нея.

Скоро щеше да се появи безкраен поток от карети, изсипващи множество гости на прага им. Празненството тази вечер отбелязваше неофициалното откриване на сезона и първото представяне на снаха й като херцогиня. Също така щеше да се похвали с присъствието на един новотитулуван и особено високопоставен ерген — маркиз Уинтърборн, за да бъдем точни. Името й звучеше познато, но не можеше да си спомни откъде го е чувала преди. Розалинд очакваше мъжът да бъде доста привлекателен. Би трябвало да тръпне от едва сдържано вълнение, но новината за нейния нает защитник, заедно със случайната среща с Никълъс в книжарницата, съвсем бяха объркали мислите й.

Още две карети изтрополиха по пътя и за момент младата жена се запита дали Никълъс не се намира в някоя от тях.

През последните две години присъствието му в Уолвърест бе намаляло значително. Според Гейбриъл, Кинкейд просто бе зает с управлението на земите си, следенето на дърводобива и развъждането на добитък, което, несъмнено, беше вярно. Никълъс бе известен из провинциалните райони с това, че не би се поколебал да захвърли настрани палтото си, да запретне ръкави и да помогне при ремонт на сгради, израждане на овце или прокопаването на канализация. Арендаторите му го уважаваха неимоверно.

На Розалинд наистина й се искаше замъкът Уолвърест да имаше нужда от изкопаването на канализация, може би дори няколко.

А сега този провинциалист беше в Лондон?

Все още не бе имала възможност да разпита за това. Едва се беше прибрала у дома, когато брат й я информира, че й е наел покровител.

Розалинд ценеше закрилата на Гейбриъл през годините и често усещаше, че благодарение на него знае какво означава да имаш привързан баща, като се имаше предвид, че почти нямаше спомени от техния собствен. Въпреки това тук ставаше дума за гордост.

— Аз съм на двадесет и четири… почти на двадесет и пет. Ако не беше положението и богатството ми, щях да бъда смятана за стара мома. Вече не съм малко момиченце. Това е нелепо, Гейбриъл.

— Всичко е напълно логично, предвид обстоятелствата — бавните му вдишвания й показаха, че нишките на търпението му са започнали да се късат. — И точно аз, от всички хора, не те съжалявам заради неомъженото ти положение — изтъкна херцогът и дълбокият му глас отекна в стаята. — Жена с твоята елегантност, влиятелни връзки, безупречна репутация и богатството не бива да се срамува, че е неомъжена. Ти си напълно достойна за уважение във всяко едно отношение. Всъщност — продължи той кисело — бих бил напълно доволен, ако никога не решиш да си вземеш съпруг. Така няма да ми се наложи да се притеснявам, че случайно ще удуша идиота, ако някога те накара да се намръщиш.

— Държиш се абсурдно, Гейбриъл — промърмори Розалинд с усмивка.

Макар че, в действителност като се изключеше този отделен случай, тя не можеше да го вини, че е прекалено покровителствен. Дори и без облога, в секундата, в която Гейбриъл и новата му невеста напуснат имението Дивайн за така очакваното им сватбено пътешествие, потопът несъмнено щеше да се отприщи.

Потоп от мъже. Дузини мъже. Мъже, които иначе стояха далеч от прага на дома им, когато брат й беше отседнал там. Заплашителното му присъствие ги държеше на разстояние. Дори сега, колкото и да му беше ядосана, бе благодарна на старанието му, що се отнасяше до това да държи мъже със съмнителен характер и мотиви настрани.

В нейно присъствие мъжете се държаха като глупаци, или по-лошо, като безчестни зестрогонци. Цялото внимание, което получаваше, бе доста смущаващо и нежелано.

Тази беше и причината намеренията на всеки един джентълмен да се подлагат на съмнение. И Розалинд, която не беше никак бунтарски настроена, бе напълно съгласна с брат си в това отношение досега.

Тайно бе очаквала заминаването на Гейбриъл, още откакто бе обявил плановете си, докато бяха в провинцията. Тя бе достатъчно възрастна и мъдра, за да се справи с очаквания наплив от обнадеждени мъже, готови да разбият вратата и да изпробват триковете си върху нея.

Още повече че нито един от тях не би могъл да я спечели — тя вече бе отдала сърцето си на друг.

Но това, което не желаеше и не би могла да понесе, бе някакъв непознат мъж да я следва по петите из града, преценявайки всяко нейно действие. За бога, тя щеше да има придружител през цялото време. Имаше ли реално нужда от него?

— Е — предложи Гейбриъл, — има и друго решение.

— И то е?

— Може просто да се върнеш в провинцията, докато се прибера.

— Няма да стане.

— Това не значи, че бягаш или се криеш — отвърна той, прочел мислите й. — Така е разумно.

— Възнамерявам да се насладя на сезона, колкото и на всеки друг.

— Тогава ще имаш назначен защитник. Решено е.

Това беше абсурдно и Розалинд отказваше да го приеме.

— А Тристан? — предложи тя, като се обърна с лице към него. — Защо не може брат ни да свърши тази работа?

Гейбриъл само повдигна вежда.

— Тристан? Не говориш сериозно.

Младата жена повдигна рамо.

— Защо не? Той ще навърши двадесет и две това лято. Запознат е с привичките на нечестивите мъже… ами защото е един от тях. Несъмнено…

— Имаш нужда от собствена бавачка.

— Тогава признаваш, че ме мислиш за дете.

— Н-не! — Гейбриъл се изправи, очевидно раздразнен и прокара ръка през косата си. — Мисля за теб като за моя отговорност, моя любима сестра. Няма да те поставя в опасност. Нито сега, нито когато и да било и със сигурност не и докато съм напълно и доволно зает със съпругата си. Не мога да бъда на две места едновременно.

Примирение се прокрадна у Розалинд. Действително брат й имаше склонност да се държи малко властно и закрилнически, когато ставаше дума за любимите му хора, но тя щеше да се чувства безкрайно виновна, знаейки, че той не може да се наслади на сватбеното си пътешествие, защото се тревожи заради някакъв си идиотски облог. Трябваше да отстъпи.

Или поне да го накара да мисли, че го е сторила.

Завъртайки се на токчето си, за да се обърне към забележителния гоблен, изобразяващ панорамна гледка на семейните им земи, Розалинд потупа замислено с пръст върху брадичката си, докато крачеше напред-назад.

Първо, трябваше да събере каквато информация можеше за този човек, за да се сдобие с улики, чрез които да определи самоличността му. След това, щом Гейбриъл и Маделин заминеха, щеше дискретно да се свърже с него и да му плати двойно, без значение колко му бе обещал брат й, ако се съгласи да си отиде. Щеше да бъде доста просто, наистина. Трябваше само да зададе няколко въпроса, преди да напусне стаята. Защо пък да не бъде пряма?

— Добре тогава — каза тя, със затрогващо примирение. — Кой е той?

— С Божията воля, никога няма да ти се наложи да разбереш. Просто искам да се чувстваш в безопасност.

— Хубаво — отвърна рязко Розалинд. — Какъв е този… този… покровител. Доколко си убеден в морала му? Кръгът от хора, на които вярваш, е действително доста малък. Откъде може да си сигурен например че той няма да… о, не знам, да ме грабне за себе си и да избяга с мен?

Гейбриъл отметна глава назад и се разсмя.

— Той не е от типа мъже, които биха се увлекли в романтични приумици. Мога да те уверя, че единственото му желание е да те опази, докато се върна.

Тя се съмняваше в това.

— Намеренията му може и да са рицарски в началото, но истинските цели на мъжа накрая винаги излизат наяве.

— Ще бъдеш в безопасност — настоя херцогът.

— Как може да си толкова сигурен? — запита младата жена, като се надяваше Гейбриъл да си помисли, че все още се опитва да промени мнението му и съответно да издаде някои подробности за самоличността на нейния пазител. — Отдавна ли го познаваш?

Той кимна.

— От младежките си години.

Любопитството й се разпали.

— Срещала ли съм го?

— Може би, а може би не?

— В Итън ли се запозна с него?

— Не — очите му се присвиха. — Макар че е добре образован и е посещавал уважавано училище в… — Думите му заглъхнаха, очевидно досетил се за капана, който му кроеше и който смяташе да избегне.

— Означава ли това, че той е джентълмен? А не някой частен детектив от Боу Стрийт?

— Семейството му и фамилията Дивайн се познават от дълго време. Само това ще кажа.

— Колко време ще ме наблюдава?

— Той ще бъде дискретен — отвърна Гейбриъл, нарочно отбягвайки въпроса й. — Леля Юджиния също няма нужда да знае самоличността му.

— Кога ще започне да ме следи?

Брат й отново не й издаде нищо, но погледна надолу към някакъв документ върху бюрото си, прокарвайки пръст по един ред, докато четеше.

Розалинд безмълвно се закле, че ще се добере до този лист хартия от писалището му, преди да напусне стаята. Вярваше, че това е списъкът с гости за бала тази вечер. И предполагаше, че един от тези гости бе нейният пазител.

— Той е снабден с информация за познатите ти и събитията, в които обикновено вземаш участие по време на целия сезон — продължи Гейбриъл. — Както и за навиците ти на пазаруване и всичко останало.

— Аз не следвам строга рутина — отбеляза тя. Ако не успееше да го убеди да се разкара с пари, щеше да се отърве от него. Трябваше само да смени графика си.

— Сигурен съм, че ще е в състояние да се приспособи към промените.

Отличителен женски шепот се разнесе от дъното на коридора. Главата на Гейбриъл се стрелна нагоре при звука и погледът му омекна.

Маделин. Никой друг, освен съпругата му, не можеше да отклони вниманието на брат й толкова бързо и цялостно. И това радваше неимоверно Розалинд. Бе разбрала, че са идеални един за друг от момента, в който Гейбриъл бе шпионирал Маделин, докато тя се криеше в градината им миналата есен.

Младата Дивайн имаше известно участие в събитията, които ги събраха. В края на краищата, тя бе тази, която настоя, че Маделин трябва да бъде поканена на бала на брат й. В началото херцогът бе сметнал бившата мис Хейууд за прекалено несръчна и твърде несъвършена. Но тя бе абсолютно идеална за него.

Розалинд не бе никак изненадана, че Гейбриъл се влюби в Маделин толкова силно и бързо. Тя просто притежаваше таланта да познава кога двама души си принадлежат. И в случая не би могла да бъде по-права.

Херцогинята се спря до рамката на вратата и се усмихна на Гейбриъл — очарователно видение в рокля от бял сатен, спускащ се върху светлосиня дантела, която се допълваше с тъмночервената й коса до ослепително съвършенство.

— Твоята очарователна леля… — Тя подаде глава в стаята. — О! Розалинд! Ето те и теб.

Невероятно! Само допреди минута брат й изглеждаше като недоволен, арогантен херцог. А сега се усмихваше на съпругата си съвсем като вълк, който е съзрял закръглено зайче, което неволно се е появило в леговището му.

Бялата дантелена панделка, която бе вплетена в прическата на Маделин, се бе разхлабила леко, което бе позволило на една голяма къдрица от тъмночерешовата й коса да се изплъзне навън. И сега висеше до ухото й. Някак си нямаше всичко да е наред, ако всеки кичур си бе на мястото.

— Съжалявам. Не искам да се натрапвам — каза тя тихо, — но леля ти и котката й пристигнаха и двете бяха доста изразителни по отношение на „не особено гостоприемното“ посрещане, което са получили в дома ти.

Херцогът въздъхна уморено.

— Разстроена е, защото все още не си се появил в сутрешната стая.

— Може да почака — изръмжа Гейбриъл.

Розалинд затвори бавно очи. Беше забравила, че след като Маделин и Гейбриъл заминаваха утре рано сутринта, леля Юджиния трябваше временно да се премести при нея и да играе ролята на неин придружител.

Обикновено безобидна, капризната стара мома все още не бе дала одобрението си за избора на булка от племенника си и обичаше да напомня на всички този факт при всеки удобен случай. Гейбриъл би предпочел да забрани на жената да стъпва в къщата, но Маделин настоя той да й позволи да ги посещава. Розалинд не мислеше, че би била толкова милостива, ако се намираше в същата ситуация.

— Двамата с Маделин ще тръгнем рано утре сутрин — напомни й Гейбриъл. — Очаквам да бъдеш внимателна и да не си вреш малкото носле в любовните афери на всички останали. Не прави положението по-трудно за своя покровител, отколкото трябва да бъде.

— Много добре — отговори уклончиво Розалинд, опитвайки се да не се ухили като някой хулиган.

Погледът й се плъзна към документа, който брат й бе чел само допреди миг.

Прокашляйки се, той й даде знак да се отправи към вратата.

С невинна усмивка на уста, тя го заобиколи, оставяйки едната си ръка зад гърба си. Ако само се обърнеше с гръб към нея за секунда, би могла да се пресегне и да сграбчи…

Предвиждайки мислите й, Гейбриъл грабна листа хартия и го хвърли в камината. Слаби пламъци просветнаха и после се плъзнаха по краищата му, превръщайки го в пепел.

Той повдигна вежда.

— Мислиш ли, че не познавам собствената си сестра?

Розалинд само сви рамене и излезе от стаята, като се усмихна на Маделин.

— Бързо. Кажи ми кой е — прошепна тя с крайчеца на устните си, докато я подминаваше.

Снаха й поклати леко глава.

— Не мога. Той ме накара да обещая. Използва… ъъъ, доста убедителни тактики. — Херцогинята се изчерви и приглади въображаемите гънки на корсажа си.

— Продължавай, Розалинд — нареди Гейбриъл.

Маделин се усмихна извинително.

— Така е най-добре.

— Разбирам — отвърна Розалинд. Въпреки тази ненужна пречка, тя наистина искаше двамата да се насладят на едно прекрасно и лишено от тревоги пътуване. — Ако това носи някакво успокоение на Гейбриъл, така да бъде. Ще се справя.

— Точно от това се страхувам — отбеляза херцогът и намигна на съпругата си тъкмо преди сестра му да излезе през вратата.

Една неочаквана мисъл, колкото и странна да беше, изникна в съзнанието й.

— Гейбриъл? Видях Никълъс Кинкейд в книжарницата днес.

Той кимна, изглеждайки леко изненадан.

— Той ли…?

Ъгълчетата на устните му се извиха намръщено.

— Никълъс е тук по работа.

— Разбирам — промърмори тя и се обърна, любопитството й беше разпалено.

Трябваше да е истина. Гейбриъл не би я излъгал.

Но средата на коридора, Розалинд осъзна, че щастливата двойка не я следва. Забави стъпка и погледна през рамо, чудейки се какво ги е забавило.

Гейбриъл вероятно бе забелязал измъкналата се къдрица в прическата на съпругата си. Той вдигна ръка. За момент младата жена си помисли, че брат й ще оправи косата на Маделин, но грешеше. Навеждайки се напред, той приближи с пръст кичура до устните си и го целуна.

Почувствала се малко неудобно, задето е станала свидетел на такъв нежен, сладък жест, Розалинд бързо се завъртя и по бузите й изби лека руменина.

В сърцето й се бе настанило и друго усещане. Завист. Част от нея знаеше, че ще живее добре и сама. Щеше да намира радост, ставайки свидетел на щастието на другите. Но не беше толкова просто — тя обичаше някого.

В ума й се появи образът на тъмнокестенява коса, целуната от златните лъчи на слънцето и разрошена около изключително красиво лице. У дома, в Йоркшир, най-хубавата част от деня й бяха миговете, в които виждаше Никълъс и когато той ги навестяваше, или оставаше за вечеря. Но тя, изглежда, не бе връхната точка на неговия ден. Ако беше, тогава той със сигурност щеше да й е направил предложение досега.

Вълна от безпокойство премина през нея. Розалинд вече знаеше какво можеше да стори живот, изпълнен с безразличие, на духа на една жена, на душата й. Да обичаш някого, който никога няма да отвърне на чувствата ти.

Майка й бе такава жена. Беше ли обречена да изстрада същата съдба? Да направи същата грешка?

Непролети сълзи запариха в очите й и я изненадаха, но тя ги прогони обратно в дълбините на сърцето си. Нуждаеше се от всичкия си разум, ако искаше да разкрие този свой пазител.

Розалинд погледна назад и видя как Гейбриъл плъзна ръка около кръста на Маделин и я насочи в другата посока.

— Почакай, моля те! — извика, надявайки се, че той ще е толкова разсеян, та би могъл да й сподели повече, отколкото му се иска. Освен това, напомни си тя, имаше и друг брат, от който да се опита да изкопчи информация. — Тристан знае ли за това?

Гейбриъл бавно поклати глава.

— Без повече въпроси, Розалинд. Просто остави човекът да си свърши работата.

— Аз ли съм единствената, която не знае? Не е честно.

— Сега вече — отбеляза той многозначително, — звучиш точно като дете. Хайде де, и двамата знаем, че ако ти дам дори малко късче информация за този мъж, ти ще я използваш, за да откриеш самоличността му и после ще се опиташ да го очароваш, за да си тръгне.

— Не ставай смешен — младата жена издаде кратък, недоверчив смях. — Никога не бих направила подобно нещо.

Да го очарова? Представете си!

Ако приличаше дори малко на останалите приятели на брат й, хитрините й нямаше да имат никакъв ефект върху този неин пазител.

— Просто не създавай проблеми, Роузи — предупреди я Гейбриъл.

— Проблеми? — подигра се тя. — Дори не зная смисъла на тази дума.