Оливия Паркър
Тайнственият пазител (19)

Глава 19

— Имате посетител, милейди.

Розалинд вдигна поглед от отворения куфар, който лежеше върху леглото й. Целият й гардероб бе разпръснат из спалнята, докато прислужниците сгъваха и гладеха дрехите й, и ги опаковаха за пътуването към Йоркшир.

Затваряйки очи за момент, тя опита да потуши непостоянното усещане, че се носи по течението. Той я отпращаше и тя не знаеше дали ще дойде с нея и ако го направеше, то какви щяха да бъдат отношенията им, щом се върнеха към предишния си провинциален начин на живот.

Нямаше да върши глупости, да тропне с крак и да откаже да напусне града — за малко да я отвлекат, за бога. Искаше да замине, докато интересът към облога не отшуми. Макар да предполагаше, че това никога няма да се случи — освен ако не се омъжеше.

И ако всичко това продължеше и след като Гейбриъл и Маделин се върнеха, Розалинд бе сигурна, че той ще настоява тя да се омъжи бързо — заради собствената й сигурност.

Искаше да говори с Никълъс. Имаше нужда да чуе гласа му, нуждаеше се да почувства ръцете му около себе си. Искаше да го погледне в очите и да види топлото и любящо сърце, което криеше там. Жадуваше той да я пусне да пропълзи вътре и да остане там завинаги.

След като бяха правили любов край езерото, Розалинд можеше да се закълне, че Никълъс бе на път да разкрие нещо от съкровените кътчета на съзнанието си. А после начинът, по който я бе държал в каретата по обратния път до къщата на сестра му, допълнително бе подхранил надеждите й. Но след това той бе толкова студен след разговора си с Тристан, че тя не знаеше какво да мисли.

— Милейди? — настоя тихо прислужницата. — Имате посетител.

Розалинд разтърси глава и погледна към прислужницата, която стоеше до отворената врата на стаята й.

— Мис Мериуедър иска да говори с вас. Приемате ли посетители?

Младата жена кимна.

— Би ли я изпратила горе?

Прислужницата направи бърз реверанс и излезе.

Розалинд се изправи, поглаждайки бледозелената си рокля. Секунди по-късно, Луси се втурна в стаята й с шумолящи поли.

— Намерих решение! — възкликна тя, улавяйки ръцете на Розалинд в своите.

— На какво?

— На… — приятелката й погледна многозначително двете прислужници, които опаковаха дрехите на Розалинд. — Къде отиваш?

Розалинд мълчаливо освободи прислужниците. Тя изчака, докато излязат от стаята и затвори вратата зад себе си, преди да отговори на Луси.

— Обратно в Йоркшир.

— Защо?

— По нареждане на лорд Уинтърборн.

— И ще тръгнеш просто така?

Розалинд кимна, стиснала устни. Щеше да обясни цялата история на Луси някой ден, но не сега.

Раменете на приятелката й се отпуснаха.

— Ххмм. Това прави, онова, което щях да ти кажа съмнително.

— Какво щеше да ми кажеш?

Луси въздъхна драматично.

— Само, че намерих решение на проблема с твоя пазител.

— Какво решение?

— Не какво, а по-скоро кой. Мис Полк. Лейди Бийчъм организира още едно градинско чаено парти и тя беше там. Заговорихме се и така разбрах, че тя е влюбена не в кой да е, а в самия лорд Уинтърборн! Не разбираш ли? Открих нещото, което ще му отвлече вниманието! Изглежда, семейството й живее близо до фермата му в Йоркшир и тъй като тя копнеела за него, го последвала в Лондон. Чула го да говори с чичо й преди около месец за изкопаването на нов кладенец, а Уинтърборн отвърнал, че не може да помогне, тъй като имал някаква „досадна работа“, за която трябвало да се погрижи в Лондон.

— Аз съм досадната работа — повтори Розалинд.

Гласът й прозвуча слабо.

— Да! — обяви Луси, развълнувана и очевидно, без да осъзнава каква мъка причинява това изявление на приятелката й. — Тогава идеята е добра, нали?

— Каква идея? — на Розалинд й прилоша.

— Че трябва да събереш Полк с Уинтърборн?

Розалинд поклати бавно глава, загледана в ъгъла на стаята.

— А-аз вече не искам да бъда сватовница.

Тишина изпълни въздуха.

— Добре ли си? — Луси я докосна по рамото.

Тя поклати глава.

— Не. Не се чувствам много добре. Ако нямаш нищо против…

Приятелката й вдигна ръка.

— Разбирам. Искам да те видя, преди да тръгнеш. Ще се увериш ли, че ще се случи?

Розалинд кимна и опита да се усмихне, но не успя. Луси наклони тъжно глава и тихо излезе от стаята.

Внезапно Розалинд се почувства така сякаш мъглата в съзнанието й се е разпръснала. Тя си мислеше, че той крие нещо, вероятно чувствата си към нея, но сега бе напълно възможно причината Никълъс да се държи хладно към нея да е, защото сърцето му е подарено на друга.

А това означаваше, че независимо за колко специална и прекрасна бе смятала предната нощ, той просто я беше използвал. Желаеше я и се беше борил със съвестта си, защото тя бе по-малката сестра на най-добрия му приятел. Негова отговорност. Неговата досадна работа.

Сърцето й започна да препуска и дишането й се учести. Господи, беше направила ужасна грешка в преценката си за отношението му към нея. Някой почука леко на вратата.

— Влез — извика тя, ала гласът й пресекна.

Вратата се отвори със скърцане и Никълъс влезе с бавни, отмерени стъпки.

Погледът й бе сведен към пода и тя постепенно вдигна очи нагоре по полираните му ботуши, плътно прилепващите черни бричове, пригладената жилетка, широкия гръден кош, шалчето, та чак до красивото му лице.

Сивите му очи се присвиха леко, когато погледите им най-накрая се срещнаха.

— Трябваше да говоря с Тристан — каза той, обяснявайки присъствието си. — И го сторих, току-що. — Прочисти гърло. — Но сега трябва да говоря с теб.

Дъхът му изсвистя през устните му и Никълъс започна да кръстосва стаята, сключил ръце зад гърба си.

Беше толкова нервен. Никога не го бе виждала да се държи по този начин.

— Т-трябва да ти призная нещо — отрони той. — Не знам дали осъзнаваш колко трудно е за мен да го кажа. Не исках да бъде по този начин.

Очите й следваха движенията му, напред и назад.

— Скрих някои неща от теб.

Сърцето й препускаше в гърдите. Ето го. Това беше признанието му… че иска да бъде с друга.

— Не го казвай — възкликна тя, малко прекалено силно.

Той се закова на място и правите му вежди се събраха. Розалинд се приближи към него и очите й се напълниха със сълзи.

— Не казвай нищо.

Целуни го сега. Целуни го за последен път. Защото, когато ти каже, че не те обича, няма да можеш да се преструваш повече.

Тя се пресегна, обхвана челюстта му в ръце, дръпна го към себе си и го целуна така сякаш не го е правила никога досега. Устата й се движеше върху перфектно изваяните му устни като че ли тя бе доминиращата. Принуждавайки го да върви назад, Розалинд го целуваше така сякаш го завладява. С ръце върху лактите й, той спря, когато бедрата му срещнаха леглото й. Езикът й потъваше в горещата му уста с лек привкус на шоколад, срещайки неговия.

И тогава моментната му изненада се изпари и ролите се размениха. Той я дръпна грубо към себе си, завъртя я и я накара да седне на високото легло. Точно когато започна да се навежда още повече към нея, принуждавайки я да легне, тя го бутна. В продължение на няколко секунди Никълъс не помръдна. А после, сякаш излязъл от унес, той се отдръпна от нея.

Щом се освободи, Розалинд избяга от стаята.

 

 

Розалинд зави зад ъгъла, който щеше да я отведе до задния вход и едва не се блъсна в Тристан.

— Охаа! Намали малко. — С една ръка, която държеше екземпляр на Таймс, а другата — разплискана чаша чай, той погледна надолу към себе си. — Пропусна. — Повдигна вежда. — Но пък имам петно на ботуша.

Тя извърна поглед и се опита да го заобиколи. Не искаше брат й да се вгледа в очите й и да види, че е разстроена.

Нямаше нужда да се тревожи. Тристан беше твърде загрижен за ботуша си.

Когато го подминаваше, той промърмори:

— Въпреки състоянието на ботуша ми, имам добра новина. Знаеш ли, че Никълъс тъкмо ме информира, че притежава двойка уелски жребци? Отлични коне. Винаги съм искал един. Трябва да кажа, че ще ми хареса да имам Никълъс за зет.

Тя замръзна.

— Какво каза? — Розалинд се обърна бавно с лице към него.

— Новият ми зе… той не е ли? — Очите му се разшириха и придобиха виновен вид. — Той каза, че ще…

— О, не. О, не, о, не, о, не.

Тя се затича покрай Тристан и се насочи към стълбите. Молеше се Никълъс да не си е тръгнал.

Каква малка глупачка беше! Ето че бе дошъл да й предложи, да признае чувствата си, а тя го беше спряла. Бе очевидно, че му е трудно да говори за чувствата си… и точно тогава го беше накарала да замълчи?

Моля те, нека все още да е тук.

Препускайки надолу по коридора, Розалинд задмина една висока фигура, сграбчи централната колона на стълбището, за да се покатери по него… и застина на място.

Надзърна през рамо и погледна към мястото, където Никълъс стоеше до стълбите.

— Добър ден — каза тя, провлачвайки думите.

Трепереща усмивка се появи на устните и.

Никълъс се ухили като глупак.

Без да откъсва очи от него, тя повдигна брадичка към стълбите.

— Ще дойдеш ли с мен?

— Както искаш.

Той хвана ръката й и заедно се изкачиха нагоре по стълбите и стигнаха до стаята й.

— Тихо — предупреди тя, сочейки към затворената врата на леля си.

Никълъс кимна. В стаята й Розалинд внимателно затвори вратата зад тях, сграбчи ръката му и го насочи към стола пред писалището й. После си пое дълбоко дъх, приглади полите си и стисна ръце скромно пред себе си.

— Така, та какво казваше?

Той се засмя, изведнъж почувствал такова задоволство, че това трябваше да го изплаши. Но само го правеше щастлив. Никълъс я придърпа в скута си и я целуна по челото. И тогава каза тихо:

— Имам да ти призная нещо.

— Така ли? Продължавай.

— Всъщност няколко неща.

— Имаш цялото ми внимание.

— Някои може да те ядосат.

Това я накара да повдигне едната си деликатна вежда.

— Наистина ли? Тогава започни с него.

— Мога да танцувам валс.

— Подозирах — въздъхна тя. — Но ще ги простя въз основа на представянето ти след това на дивана.

— Ако желаеш повторно изпълнение, лесно може да се уреди.

— Ще видим. Все пак имаш да споделяш още признания.

— Ааа. Е, следващото ми признание е, че не съм приемал никакво уиски. Гейбриъл не ми предложи никаква компенсация, а и аз не бих я приел дори ако го беше сторил.

— Защо? — прошепна тя, изглеждайки несигурна.

— Казвах си, че правя услуга на приятел, че ти си задължение. По дяволите, казах го дори на Тристан по-рано днес. Но се уморих да се боря с това.

Той я стисна и я погледна право в очите.

— Защото те обичам, Розалинд. Мисля, че те обичам от много дълго време, години. Вярвам, че заради страховете си, продължавах да се боря с това чувство. Продължавах да си повтарям, че съм само привлечен към теб, че страстта ще отмине и някой ден ти ще се омъжиш за друг.

Тя отвори уста, за да проговори, но той я накара да замълчи, като докосна долната й устна с възглавничката на палеца си.

— Опитах се да прекарвам колкото може по-малко време в твое присъствие. Защото във всеки един момент, в който съм близо до теб. Желанието да бъда с теб става все по-силно и решимостта ми да ти устоя отслабва.

— Никълъс. Обичам те. Аз също те обичам от много дълго време. Но за разлика от теб, не се страхувах от това. Но се опасявах от безразличието ти.

Той се засмя ниско.

— Само ако знаеше. Съжалявам, че те подведох. И задето бях такъв страхливец. Ще ми простиш ли, ако прекарам остатъка от живота си, докато ти показвам колко омаян съм от теб всъщност?

Тя кимна усмихната.

— Омъжи се за мен, Розалинд. Бъди моя съпруга.

— Разбира се, че ще бъда.

Той я целуна нежно, открито, без да сдържа чувствата си. Когато най-накрая се отделиха един от друг, тя го изгледа скептично.

— Какво не е наред?

— Просто… на два пъти ми каза, че харесваш тихи, високи блондинки… а мис Полк е висока и руса. И те последва чак дотук…

Никълъс поклати глава като вътрешно се изрита, задето я беше дразнил така.

— Розалинд, слушай. Ако исках да се оженя за мис Полк, щях да го направя много отдавна. Ако исках да имам някакви отношения с нея, щях да го сторя преди години. Моите племенници са наясно с интереса й към мен само защото жената е тактична, колкото топовен гръм.

Розалинд се засмя.

— Добре.

— Въпреки това — каза той, обвивайки ръка около нея, за да я притисне по-близо до себе си — трябва да призная, че съм напълно обсебен от дребни, чернокоси, синеоки девойки на име Розалинд.

— Наистина ли?

Устата му се спусна към нея.

— О, определено.