Оливия Паркър
Тайнственият пазител (17)

Глава 17

— О, обичам те, обичам те, обичам те — повтаряше Розалинд на тънкото клонче от слива, в което се беше вкопчила.

За щастие, поради скорошния силен порой, все още цъфтящите клони висяха ниско и тежко над езерото, а буйните им розови цветове бяха пълни с дъждовни капки, които ги дърпаха надолу. Сграбчила клонката с две ръце, Розалинд наблюдаваше тясното мостче за пешеходци, което беше рухнало само преди миг, когато се беше опитала да го пресече. Бе облекчена, че тя падна в езерото, а не някой от дребосъците.

Извъртя се във водата, за да зърне брега и успя да се усмихне на приятелите на Грейси, които стояха сковани на тревистия бряг.

— Добре съм — извика тя.

Те стояха неподвижно и премигваха насреща й.

О, кого си мислеше, че заблуждава? Не можеше да спре да трепери и реши, че вероятно е по-бледа и от спалното си бельо. За щастие водата беше сравнително топла, но само добрият Господ знаеше как щеше да се върне на брега. Едно нещо знаеше със сигурност, никога нямаше да пусне този прекрасен клон.

Приближиха се бягащи стъпки, но Розалинд не можеше да различи откъде идват. В следващия момент, Никълъс изскочи измежду дърветата, хвърляйки се във водата.

Никога преди не беше виждала това изражение върху лицето му. Той изглеждаше едновременно ужасен и разгневен.

С крайчеца на окото си, тя видя как Франческа повежда децата обратно по пътеката. Грейси бе сграбчила полите на майка си.

Никълъс заплува към нея, порейки водата със скорост, на която Розалинд завидя.

— Какво се случи, по дяволите? — извика той.

Комбинацията от факта, че бе потопена във вода и ужасена, накара зъбите й да затракат неконтролируемо.

— М-мостът — успя да изрече, но говоренето я затрудняваше. — Аз н-не мога да плувам.

— Исусе — промърмори Никълъс, поглеждайки към натрошеното дърво.

Когато я достигна, обви топлата си, непоклатима ръка около кръста й.

— Пусни го — нареди той, поглеждайки към клона.

Тя поклати глава.

— Розалинд — започна Кинкейд търпеливо. — Пусни клона.

— Не мога.

— Напротив, можеш. Държа те.

— А кой държи теб?

Той изпусна предълбока въздишка.

— Аз се държа.

— Няма да се получи — бърбореше тя. — Прекалено сме тежки з-заедно. Ще п-потънем.

Той положи длан върху една от бузите й.

— Погледни ме, момиче. Няма да позволя нещо да ти се случи.

— Няма да се справиш.

— Напротив, ще се справя.

Розалинд отново поклати глава.

— Добре — каза той, след като бавно премигна. — Има ли нещо, което мога да ти дам, някакво обещание, нещо, което да те примами да го пуснеш? Може би шоколадова торта?

— Не е с-с-смешно.

— Нещо друго тогава? — подкани я Никълъс, когато тя не отговори.

Розалинд замълча за миг и накрая кимна отривисто.

— Да? Чудесно. Какво искаш, Розалинд?

— Ц-целувка.

— От мен?

— Да, от теб. Г-глупак такъв.

— Това ли е всичко? — Той наведе глава към нея.

Тя се отдръпна.

— Не с-сега.

Никълъс повдигна вежди.

— По-късно — обясни тя, — когато ще м-мога да й се насладя.

Той кимна и широка тайнствена усмивка изви устните му.

— И по-добре да е д-добра.

— О, ще бъде, Розалинд. Ще бъде.

 

 

Бе почти десет часа вечерта, а Розалинд все още не си беше получила целувката. Въпреки това, бе имала много посетители… от мъниците.

При завръщането си в имението, тя бе настанена в една от спалните за гости за през нощта.

Мокра до кости и трепереща неудържимо, Розалинд бързо бе свалила прогизналите си дрехи с помощта на камериерката на Франческа и бе стояла в божествено гореща вана в продължение на почти час.

След като се изсуши, облече чиста рокля от светлосин муселин, взета назаем от Франческа и косата й бе подредена в хлабав кок, Грейси и Изабел се промъкнаха в стаята й, пльоснаха се на леглото и я заляха с близо сто седемдесет и осем скорострелни въпроса.

Розалинд обаче нямаше нищо против. В действителност, тя откри, че доста харесва тяхната компания. Те искаха да знаят всичко за нея. Любимият й цвят, десерт, каква е била гувернантката й и дали някога е яздила кон без седло. Потокът от въпроси, изглежда, нямаше край.

А после попитаха неизбежното: обичаш ли нашия вуйчо Никълъс? Бе спасена от опасността да се разкрие от почукване на вратата.

Франческа надникна в стаята.

— Розалинд, може ли да поговоря с теб… — После зацъка с език. — Момичета. Казах ви да дадете възможност на нашата гостенка да си почине. — Тя погледна към Розалинд. — Ужасно съжалявам.

Младата Дивайн побърза да я успокои.

— Всъщност ми е доста приятно.

Сестрата на Никълъс се усмихна, но отправи към дъщерите си строг поглед.

— Време е за сън. Сега тръгвайте.

Момичетата скочиха от леглото.

— Довиждане, лейди — извика Грейси.

Изабел се усмихна и помаха с ръка като за малко не се блъсна в рамката на вратата.

Розалинд се изкикоти.

Франческа прочисти гърло.

— Исках да ти благодаря за музикалната кутия и куклата, които донесе за Грейси. Беше много мило от твоя страна.

Розалинд поклати глава.

— Достави ми удоволствие да купувам подаръци за тях. Честно казано, никога не съм имала удобен случай да купя играчка на дете. И трябва да кажа, че при вида на радостта, изписана по лицата им, наистина ми се прииска да ги разглезя.

Франческа се засмя.

— Може и да не се чувстваш по този начин, след като прекараш няколко дни тук. Двете могат да бъдат големи пакостници.

Изведнъж стана сериозна и захапа долната си устна в явно колебание.

Бе очевидно, че иска да каже нещо, но се двоуми.

— Какво има? — подтикна я Розалинд.

Франческа леко поклати глава и се плъзна в стаята.

— Надявам се, че не съм твърде дръзка, но исках да те помоля… — пое си дълбоко дъх и после бавно издиша. — Бъди търпелива с него. Знам, че той е доста дразнещ, но се страхувам, че е затворил сърцето си.

Розалинд се изправи в креслото си.

— Мисля, че той се страхува от загубата, ако ме разбираш. Никога няма да си го признае, но истината е, че родителите ни се обичаха много. Те бяха открито привързани един към друг и смея да кажа, че — тя спря, за да се изсмее, — понякога двамата с Никълъс се чувствахме невидими за тях, тъй като бяха страшно погълнати един от друг.

— Имате късмет да пазите такива хубави спомени за родителите си.

Франческа кимна. В очите й се появи тъга.

— Да, но когато майка ни почина, баща ни потъна в дълбините на отчаянието. Почти не спеше и едва ядеше. Тя му липсваше ужасно и той никога не бе същият човек отново. Никога.

— Толкова съжалявам — каза Розалинд с истинска болка.

— А Никълъс… мисля, че той почти се страхува да обича, колкото и глупаво да изглежда. Страхува се от загубата. — Тя въздъхна и поклати главата си. — Както и да е, помислих си, че може би ще искаш да знаеш.

— Благодаря ти — отбеляза Розалинд. — Имах своите съмнения.

— Да, той постоянно повтаря колко си проницателна. Вярвам, че това е причината да се преструва, че те пренебрегва, когато си в Йоркшир.

— Той наистина ме пренебрегва — добави Розалинд сухо.

Франческа въздъхна с усмивка.

— Аз също имам своите съмнения по въпроса. — Тя заглади една гънка на полата си. — Има ли нещо, което мога да ти донеса?

Може ли да изпратиш брат си при мен?

— Не. Всъщност мисля да се оттегля по-рано.

Франческа се усмихна.

— Много добре. Лека вечер, тогава.

— Лека вечер.

Франческа излезе тихо и Розалинд въздъхна. Съзнанието й продължаваше да размишлява върху информацията, която й бе споделила домакинята. После се изправи с идеята да затвори вратата и да се оттегли за през нощта, когато някой почука на рамката на вратата. Тя се обърна и видя Никълъс да стои в коридора на две стъпки от прага.

— Е, не мислех, че ще те видя отново днес.

Той се усмихна криво, изглеждайки съкрушително красив. Беше разкрачил крака и държеше ръцете си зад гърба, което чудесно разкриваше широките му гърди в пълния им блясък.

— Сега ще си получа ли целувката?

Никълъс поклати бавно глава и веждата му се повдигна по най-изкусителния начин.

— Тогава защо дойде?

— Дойдох с послание — каза той тихо.

— И какво е то?

— Остави вратата си отключена тази вечер.

 

 

Наложи се да я извлече от стаята й.

Не, не беше точно така, размисли Розалинд.

Когато Никълъс дойде в спалнята й и тя осъзна намеренията му, се запъна — всъщност сграбчи една от колоните на леглото в предсмъртна хватка.

Но слабият й захват не можеше да му се опре. В крайна сметка, той откопчи ръцете й, преметна я през рамо по най-дивашкия начин, грабна кошницата си, в която само господ знаеше какво има и тръгна надолу по коридора и стълбите, през входа за прислугата, поляната и през гората, където най-после я положи върху едно тревисто хълмче пред езерото, в което беше паднала преди няколко часа.

След това я придърпа към себе си и я завлече вътре. Без нищо друго, освен нощница на гърба си, потънала до кръста в топлата вода по средата на езерото, тя се взря гневно в него и ако беше в състояние да причинява физическа болка с очите си, то той щеше да е мъртъв.

Отне му почти четвърт час, за да я вкара във водата. Розалинд се бори смело, Никълъс не й обърна внимание.

Упоритият мъж настояваше Розалинд да се научи да плува. Точно сега. Защото очевидно не можеше да продължи с живота си, освен ако не е убеден, че тя може да се спаси.

Но всичко приключи. Поне за тази вечер.

Беше изтощително, но накрая той остана доволен, че тя поне знае как да се движи във водата и да плува по гръб.

— Вече мога ли да се върна в стаята си? — процеди младата жена. — Мокра съм, уморена съм и не мисля, че те харесвам особено в момента.

Никълъс отметна глава назад и се разсмя, извънредно красив. Дългата му, тъмна коса бе мокра и пригладена назад, а голите му гърди блестяха от капчиците вода. Светлината от една дузина свещи от пчелен восък, поставени в лампи, разположени върху равно парче трева, окъпваха мускулите му в златистокафяв блясък. Водата се плискаше около кръста му и я караше да си представя, че не носи нищо отдолу.

Въпреки първоначалното си раздразнение, Розалинд изпита страхопочитание пред мъжката му красота. Тази вечер очите му блестяха и тя потрепери, когато усмихнатия му поглед се спря на нея.

В същия момент нещо доста лигаво се отърка в бедрото й.

— О!

Застанал на три крачки пред нея, Никълъс замръзна.

— Какво има?

— Н-не знам. Нещо… — тя отново го усети.

С голям скок Розалинд се хвърли към Никълъс и пръски вода се разхвърчаха навсякъде около тях. Обвивайки ръце около раменете му, тя подскочи и обви крака около кръста му.

— Извади ме навън, извади ме навън!

— За бога, жено, успокой се. Вероятно това е просто някоя риба.

Тя се успокои малко, осъзнавайки със закъснение, че мократа й нощница я оставя ужасно разголена.

Изглежда Никълъс го забеляза едновременно с нея. Той погледна надолу и очите му се втренчиха в гърдите й, чиито твърди връхчета опъваха тъканта.

Помежду им започна да се разраства напрежение. Чувствено привличане.

Тогава й хрумна, че бяха прекрачили невидима линия; нова територия. Тя трябваше да настоява да се върнат в къщата. Трябваше да се притесни, че някой може да се появи и да ги открие.

Но единственото, за което можеше да мисли, беше усещането за голите му гърди, притиснати към нейните.

— Забрави целувката ми, Никълъс.

Той поклати глава, докато се взираше в устата й, сякаш щеше да се радва да я опустоши.

— Знаеш ли — отвърна й тихо и дълбокият му глас, извибрира през нея, — може да е било змия.

Очите й се насочиха към устата му, тя ахна и се притисна напълно към него. Никълъс се засмя и плъзна ръце, за да обхване и стисне дупето й. Розалинд не успя да потисне стона, който се отрони от устните й. Усещането беше прекрасно. Той беше толкова силен, толкова способен. Почувства се лека като речно камъче, когато Кинкейд тръгна към брега, разплисквайки водата. По средата на пътя устните им се сляха в синхрон. Търсещи и влажни, горещи и еротични.

Когато достигна брега, Никълъс я положи върху мекото одеяло, което беше постлал между свещите. Той продължи да я целува, карайки я да се замае от неизмеримите усещания — едната му силна ръка вдигна нощницата й, а другата се плъзна отдолу, за да я дръпне нагоре и да съблече дрехата напълно. Коленичейки между краката й, той се загледа в нея с такова благоговение, с такъв копнеж, че тя почти пожела да се покрие, но не го направи. Искаше Никълъс да я види цялата, да я проучи, завладее, да я притежава, защото беше негова, независимо дали я иска или не. Още от деня, в който очите й срещнаха неговите, и винаги щеше да бъде, без значение какво бе приготвило бъдещето за тях.

— Мили боже, толкова си красива, Розалинд.

Горещите му ръце се плъзнаха по прасците и коленете й, чак до бедрата. Когато стигна до тях, той ги подхвана и прокара пръсти по кръста й и още по-надолу.

— Позволи ми да те погледам — прошепна той.

Тя се задъха, когато пръстите му проследиха външните гънки на женствеността й, след което започна да ги гали и разделя. Розалинд можеше да усети колко е влажна и това я смути.

Съдейки по изражението на Никълъс, на него му харесваше.

— Искаш ме, момиче. Усещаш ли го? — той плъзна един пръст в нея и тя можеше да почувства как го обхваща отвътре.

Розалинд изстена. Хиляди тръпки запрепускаха по кожата й, докато коленете й се отъркваха в грубия плат на бричовете му.

— Студено ли ти е?

Тя поклати глава. Честно казано, изобщо не усещаше студ. Усещаше всеки сантиметър от тялото си невероятно чувствителен. Той повдигна вежда.

— Никак?

— Може би само малко.

— Тогава ми позволи да те покрия.

Топлината му я погълна. Никълъс се настани между коленете й, полагайки силното си тяло върху нейното. Притискайки ръка към талията й, той я придърпа плътно към твърдостта си. После прокара опакото на пръстите на свободната си ръка по бузата й, а блестящият му поглед се впи страстно в очите й, преди да помилва устните й със своите.

— Това ли искаш, Розалинд? — попита той, а дъхът му бе влажен срещу устните й.

Тя кимна. Треперлив дъх се отрони от дробовете й, когато той облиза и игриво гризна долната й устна. Устата й се разтвори леко, щом се осмели да го имитира. Тогава Никълъс притисна уста към нейната и езикът му започна да си играе с нейния, настъпателен и увещаващ.

Обвивайки ръце около тялото му, тя се вкопчи в него, предавайки се на страстта, копнееща да отвърне на глада му. Никълъс вплете пръсти в косата й, разпилявайки фибите в мокрите й кичури. Другата му ръка се спусна по талията й, за да прихване дупето й, придържайки я плътно към ерекцията си.

Розалинд издаде звук; наполовина стон, наполовина скимтене и той изръмжа, целувайки я с такова категорично притежание и нежна власт, че тя си помисли, че ще се пръсне от удоволствие.

После започна да целува врата й, хапеше я нежно и попиваше капките вода върху ключицата и между гърдите й. Ръцете й стискаха мократа му коса, докато го притискаше към себе си и умоляваше да продължи това еротично мъчение. Обхващайки едната й гърда той бавно се спусна към невероятно твърдия връх и започна да го дразни, докато Розалинд почти не изкрещя.

— Никълъс, моля те — задъха се тя.

И тогава, за нейно учудване, той плъзна горещата си, изучаваща уста дори по-надолу през корема й, докато дъхът му не премина през меките, тъмни къдрици в центъра на нейната същност. Очите й се отвориха и тя погледна надолу към тялото си точно когато и Никълъс вдигна поглед към нея, и страстните му устни се разтвориха.

— Какво пра…? — младата жена се задъха, посягайки към разбърканите му коси, за да го придърпа нагоре. — Дали това е… пр… пр… правилно?

С полуусмивка, той наведе главата си между бедрата й и я дари с кратко близване.

— Мисля, че е.

Тя ахна. Вече не бе в състояние да мисли. Никълъс я целуна там, както целуваше устните й. Цялото й тяло му се отдаде на бавните му, усърдни устни и влудяващите кръгообразни и потъващи движения на езика му. Бедрата й трепереха, пръстите й бяха заплетени в косата му и изведнъж Розалинд извика, когато започнаха да я заливат една след друга вълни на удоволствие. И през цялото време Никълъс не спря движенията си, предизвиквайки у нея поредица от възбуждащи пулсации.

— Никога не съм опитвал нещо толкова сладко — промърмори той, най-накрая проправяйки си пътека от целувки обратно към устата й.

Розалинд се почувства наистина необуздана. Искаше нещо, нещо повече.

Той подръпна зърната й и тя се изви назад като лък, несъзнателно настанявайки го по-дълбоко в люлката на бедрата си.

— Розалинд — задъхано изрече Никълъс. — Не мога да чакам повече.

— Недей — въздъхна тя, прокарвайки длани надолу по ръцете и гърба му.

Той изви бедра, за да се намести. Сграбчи бедрото й и проникна в нея, поглъщайки възклицанието й с целувка. Даде й време, за да свикне, след което притисна чело към нейното. Погледите им се срещнаха и задържаха. Син огън и зеленикавосиво.

С един плавен тласък, Никълъс се съедини с нея напълно, отнемайки девствеността й. Очите й се затвориха и чертите на лицето й се стегнаха от болка.

— Съжалявам. Толкова съжалявам — промърмори той, обсипвайки бузите й с целувки. — Само този път, кълна се. Този първи път.

Отне й близо половин минута, за да си спомни, че трябва да диша.

— Това боли, Никълъс.

— Знам.

— Мисля, че повече ми харесва другият начин — каза тя.

Дишайки тежко, Никълъс се засмя.

— Това също ще ти хареса.

Той се пресегна и плъзна пръсти помежду им, за да подразни силно чувствителната пъпка между гънките й. Погали я, почти тръпнещ от собствената си нужда. Розалинд имаше усещането, че е като течен огън около него и го обгръща като най-нежния сатен. Не след дълго тя започна да люлее бедрата си и от устните й се отронваха тихи стонове от удоволствие.

Отначало бавно, Никълъс започна да се плъзга навън и навътре, назад и напред, всеки тласък бе малко по-бърз и по-силен, докато Розалинд не започна да се движи с него, мятайки глава на всички страни и забивайки пети в задните му части.

Темпото се забърза, стоновете й и неговото ръмжене се сляха в едно, извисявайки ги до нови висини. Божествено напрежение се разрасна в нея и тя откри, че го подтиква напред, докато не изпита почти неистова необходимост да го сграбчи и задържи отново. И внезапно се случи — то избухна в нея и Розалинд извика високо.

Мускулите му се напрегнаха и Никълъс се заби в нея за последен път, изливайки семето си с гърлен стон. Той се срина върху й, измествайки по-голямата част от тежестта си върху лактите, които бе поставил от двете страни на раменете й.

Изглежда им отне цяла вечност да възвърнат дъха си. Няколко дълги минути по-късно първи се раздвижи Никълъс. Премествайки се настрани, той се обърна към нея, докато рисуваше мързеливи кръгове по корема й.

— Никълъс — прошепна Розалинд. — Това беше прекрасно.

— Да, така е.

— А ти си един порочен мъж.

Той повдигна вежда и се загледа в нея.

— И защо? — попита я нежно.

Изведнъж тя се почувства ужасно срамежлива.

— Ти каза, че ще бъда в безопасност тук — отвърна със закачлива усмивка. — Каза, че няма да ме докоснеш под покрива на сестра си.

Никълъс се ухили.

— Ние сме под звездите, Розалинд. Удържах на думата си.

В този момент светлината в очите му угасна и той стана замислен и по-сериозен. Розалинд въздъхна неуверено, страхувайки се, че в сърцето на Никълъс се прокрадва разкаяние.

След като грабна бричовете си, той се изправи и ги обу.

— Трябва да влизаме.

Когато тя стана, той се наведе, за да вземе одеялото от тревата и го уви около раменете й.

— Какво има, Никълъс? Защо ми се струва, че всеки път, когато се приближа до теб, ти се отдръпваш?

— След това, което направихме току-що? Не мисля, че те отблъсквам.

— Не това имах предвид и ти го знаеш. Какво има? Заради поетия ангажимент към брат ми ли е? Неприятна ли съм ти? Или е заради родителите ти?

Главата му рязко се вдигна и погледът му стана бдителен.

— Какво знаеш за моите родители?

— Само, че са се обичали много. Имаш щастливи спомени, а аз…

— Щастливи спомени? Мислиш, че имам щастливи спомени? Да гледам как един мъж се моли да умре? Как седи на гроба й в продължение на часове. Как спи там. За бога, трябваше да го спирам да не изкопае земята с ръцете си. Така и не разбрах дали се опитва да я изрови, или да се погребе заедно с нея.

— Не знаех.

— И това продължи, Розалинд — цели години. Сякаш част от душата му бе изтръгната от него и той завинаги оплакваше другата си половина. — Никълъс прокара ръка през мокрите си кичури. — А ти… ти си моя…

— Аз съм твоя какво, Никълъс? — попита тя тихо и внимателно.

Той преглътна тежко, очите му блестяха странно. Пое дълбоко дъх и й обърна гръб.

— Ти си моя отговорност. Поне докато сезонът свърши. Нека се върнем в къщата.

Не би могъл да я нарани повече дори ако й беше ударил плесница.

Четири часа по-късно, неспособна да заспи, Розалинд стоеше на една каменна пътека и гледаше към луната с дебел кремав шал, увит около раменете си. У дома тя често се разхождаше на балкона по време на безсънна нощ, но стаята й тук нямаше такъв, така че вместо това слезе в градината на свеж въздух.

Леко повдигна крак и потри стъпалото си в една от плочите. След завръщането им от езерото, Никълъс я изпрати до стаята й и я целуна за лека нощ с такава нежност, че тя едва не се разплака. Дали чувстваше вина заради това, което сториха?

Бяха погълнати от привличането помежду им, неспособни да отхвърлят копнежите си. Той не бе прав да обвинява себе си, или да се смята за слаб. Тя беше също толкова виновна.

Дали я наблюдаваше дори и в този момент? А кога изобщо спеше?

Розалинд преглътна буцата в гърлото си, спомняйки си звука от гласа му, когато й разказа за мъката на баща си. Тонът му разкъса сърцето й.

Една птичка изчурулика в далечината, подсказвайки й, че вече се зазорява. Тристан щеше да се събуди скоро и щяха да се отправят обратно към дома си, а Никълъс отново щеше да я пази.

Може и да не беше способен да я обикне, или бе твърде уплашен, за да си го позволи, но тя не беше и трябваше да му го каже.

Това, което бяха споделили един с друг, бе прекрасно, красиво. И Розалинд щеше да го пази грижливо в паметта си завинаги.

Зад гърба й се чу тътрене и тя погледна през рамо, за да види кой е там.