Оливия Паркър
Тайнственият пазител (14)

Глава 14

— Напред пътят е наводнен, милейди. Ще трябва да обърнем.

— Към Лондон? — Розалинд надвика шума от дъждовните капки, блъскащи по покрива на каретата подобно на удари върху сто барабана.

Кочияшът поклати глава, а дъждът капеше безмилостно по козирката на шапката му.

— Не. Ще ви отведа до една странноприемница, „Пустият хълм“.

Тя се усмихна, а очите й се разшириха.

— Боже, звучи приветливо.

— Моля?

— Казах, че това звучи прекрасно — надигайки се, извика Розалинд. — Наблизо ли е?

Той направи жест с глава към мястото зад каретата.

— Негова светлост твърди, че е надолу по пътя, в селото. Ще изчакате там да премине бурята.

— Брат ми каза ли колко близо сме до дома на сестрата на лорд Уинтърборн?

След кратко колебание, което създаде у Розалинд впечатлението, че някак си е успяла да смути човека, той поклати глава.

— Не, милейди. Но ще трябва да прекарате нощта там. Дори ако дъждът спре, ще мине известно време, докато водата се отдръпне.

Тя кимна и се настани обратно върху меката седалка.

Мъжът я изгледа странно, преди да затвори вратата на каретата.

— Боже, какво толкова казах, за да предизвикам такъв поглед? — попита тя никой по-специално, тъй като бе съвсем сама в каретата.

Алис и леля Юджиния бяха в Лондон, страдащи от отвратителната настинка на Бригс, с която несъмнено се бяха заразили. Розалинд не можеше да бъде по-доволна, не защото бяха болни, разбира се, не, тя бе доволна, че ще пристигне без неприятната си леля, която да я следва по петите.

Естествено Розалинд не пътуваше съвсем сама. Бе решено Тристан да я придружи до крайната цел на пътуването й. Той яздеше зад каретата през последните няколко мили. Бяха тръгнали късно и нощта настъпваше бързо.

Посягайки да разкопчае кукичките на тъмносиньото си палто, тя въздъхна, внезапно почувствала, че й е горещо.

Докато в Лондон можеше да бъде на моменти студено и влажно, югоизточната част се отличаваше с най-високите температури в кралството. Дъждът често носеше топла влажност и бидейки от Северна Англия, Розалинд скоро я сметна за непоносимо задушна и свали палтото си напълно.

Загледа се през прозореца към смрачаващото се сиво небе. Пороят бе утихнал до постоянен ръмеж, но не показваше никакви признаци на спиране. И все пак, пейзажът бе наистина удивителен, овощни градини и ниви с ягоди, насаждения и къщи за сушене на хмел с присъщите им пещи, наподобяващи островърхи кули.

Размазана сянка зад прозореца привлече вниманието й. Розалинд се наведе напред и забеляза как силуетът на ездач буквално прелетя покрай каретата.

— О, Тристан, ти безразсъдно момче — отбеляза с крива усмивка.

Не след дълго спряха и каретата се разтресе леко, когато кочияшът скочи от нея.

— Слава богу — промърмори Розалинд, мускулите на гърба й бяха схванати от целодневното пътуване.

Премести се към ръба на седалката и се протегна, като изпъчи гърди и вдигна ръце над главата си.

Шляпащи стъпки се приближиха и в следващата секунда вратата на каретата се отвори рязко.

— Мили Боже — извика някой, след което затръшна вратата.

Очите на Розалинд се разшириха.

— Никълъс?

Тя бавно отвори вратата и погледна наляво и надясно. И накрая го видя да носи тежкия й пътнически сандък нагоре по стълбите на странноприемницата „Пустият хълм“.

За момент остана на мястото си, слисана, взираща се в дъжда.

Секунда по-късно Никълъс се появи отново и се насочи към каретата с толкова енергични и решителни крачки, че младата жена почти се сви назад. Без да каже и дума, той сграбчи палтото й, метна го върху главата й, грабна я, изкара я от каретата и се запъти към входа на хана. Или поне така предположи Розалинд. Нямаше представа, защото не можеше да види нищо, освен подплатата на палтото си.

— Къде е Тристан? — попита тя, с приглушен глас.

— Яздеше напред преди около две мили.

— О, Боже.

— Именно. Къде е прислужницата ти?

— У дома, болна, заедно с леля ми и нейната прислужница.

— Колко дяволски удобно — промърмори той презрително.

Тонът му я накара да започне да се извива в хватката му. Никълъс нямаше друг избор, освен да я пусне долу, предположи тя, или щеше да я изпусне. Когато стъпи върху твърдата повърхност на това, което би могло да бъде само прагът на странноприемницата, тя протегна ръце, борейки се с палтото, докато не успя да го свали от главата си.

Беше сигурна, че сега бонето й стои под странен ъгъл върху главата й, но не я интересуваше. Гърдите й се надигаха и спускаха бързо, вследствие на раздразнението й и Розалинд го изгледа с присвити очи.

— Да не би да намекваш, че прислужниците и леля ми са се разболели нарочно? Само за да направят ситуацията по-неудобна за теб?

Той не отговори, но продължи да се мръщи към нея изпод шапката си с къса козирка. Косата му бе мокра и почиваше върху раменете му, а широките му гърди скриваха от поглед тясната, калдъръмена алея зад гърба му.

Тя го сръчка в гърдите, с възпламенен от подозрителния му поглед темперамент.

— Ще ти кажа какво е неудобство — да ти натресат един вечно намусен пазител. О! — Младата жена се огледа. — И нека не забравяме намека, че не струвам повече от теглото си в уиски! Ами да, цялото това преживяване не е нищо друго, освен същинско удоволствие.

Никълъс въздъхна със странен блясък в очите. Наистина изглеждаше така, сякаш щеше да се усмихне. Розалинд реши, че несъмнено ще смаже пръстите на краката му, ако го направи.

— Свърши ли, любов? — попита той твърде мило, ухилвайки се като красив дявол, какъвто беше.

Тя подсмръкна, променяйки позата си.

— Мисля, че да.

— Добре. Да влизаме.

Притискайки палтото към гърдите си, младата жена му позволи да я поведе към вътрешността, с ръка на кръста й.

Един доста дребен сбръчкан мъж, с напълно побеляла брада, ги поздрави. Името му бе мистър Питърс. Докато Никълъс говореше тихо със съдържателя, Розалинд свали бонето си и се огледа наоколо, забелязвайки, че тежкият й пътнически сандък стои близо до краката й.

Великолепният аромат на печено говеждо и — тя вдиша дълбоко — на йоркширски пудинг се носеше към нея и накара стомахът й да изръмжи. Господи, не беше яла йоркширски пудинг, откакто бе дете.

Погледът й се насочи към стаята в близост до тази, в която стояха. Изглежда беше някакъв вид малка банкетна зала и бе пълна с гладни гости, останали да пренощуват.

Нетърпелива за малко усамотение — стая, в която да си почине и поднос с храна, Розалинд се приближи до мястото, където Никълъс говореше с ханджията.

Той се опитваше да обясни нещо на мистър Питърс, а на нея й се искаше да побърза.

Гневът й все още кипеше, задето мъжът мислеше, че тя има пръст във факта, че няма нито прислужница. Нито придружител. Сякаш се опитваше да организира някакъв вид прелъстяване. Каква арогантност, помисли си с извъртане на очи.

Намръщеният Никълъс се приближи до нея и наведе ниско глава.

— Ще трябва да излъжа, Розалинд. Останала е само една стая и ти добре знаеш, че дори да има сто стаи, пак няма да е възможно да пътуваш сама и репутацията ти да остане непокътната.

— Предполагам, мислиш, че съм предвидила това и съм изпратила предварително вест с молба добрите хора от Кент да се втурнат към странноприемницата „Пустият хълм“ и да резервират всички стаи, за да се окажем вързани един за друг. Хм?

Онзи особен блясък се завърна в погледа му.

— Просто замълчи — провлече той.

Една от веждите й се надигна, както и нов аспект от яда й.

Никълъс се отдръпна от нея.

— Мистър Питърс. Последната ви стая ще свърши работа. Моята съ…

— Сестра — обяви Розалинд твърде силно. — Сестра. Аз съм сестра му.

Ако той искаше да се отнася с нея студено и да се преструва, че между тях няма абсолютно нищо, тогава тя със сигурност нямаше да му позволи да разиграе някаква илюзия, в която те трябва да се преструват на съпруг и съпруга.

Щом можеше да бъде сдържан и хладен, тогава тя щеше да бъде ледена кралица.

Сивият поглед на Никълъс се спря върху нея за един дълъг момент, преди да се обърне отново към мистър Питърс.

— Да. Сестра ми и аз ще споделим една стая.

— Великолепно — засия мистър Питърс. — Да изпратя ли поднос с храна?

Никълъс кимна, след това подхвърли монета на мъжа.

— Съжалявам, че няма кой да пренесе багажа ви, бих могъл да…

— Всичко е наред — увери Розалинд стареца, който сега се тътреше към тясната стълба с колебливи стъпки.

Тя погледна многозначително към спътника си и посочи багажа си с отворена длан.

— Никълъс, сандъкът ми.

Малка усмивка разтегна устата му, докато минаваше покрай нея, без да го вдигне.

— Хайде сега, сестричке. Спомняш ли си наранения ми крак? Не бих могъл да го пренеса по всички тези стълби.

Устните й се опънаха в тънка линия. Розалинд изпухтя, сграбчи пътническия си сандък с две ръце и с мъка го завлачи към стълбите, мърморейки недоволно по пътя си.

Мистър Питърс се справяше мъчно със стъпалата, напредвайки със скоростта на костенурка. Никълъс, предложи да помогне на мъжа, но ханджията учтиво отказа.

Благодарна за бавното изкачване, Розалинд откри, че й е по-лесно да дърпа товара си по застланите с килим стълби. Настигайки спътника си, тя дръпна силно и багажът се плъзна на следващото стъпало доста бързо. Ръбът се заби в задната част на коляното на Никълъс.

— Ох!

Младата жена се усмихна. Мистър Питърс погледна през рамо.

— Всичко наред ли е?

— Разбира се — изчурулика Розалинд. — Просто болният му крак се обажда. — Тя изпусна щастлива въздишка. — Сега вече всичко е перфектно.

 

 

Той я изостави.

Е, може би ставаше малко мелодраматична.

След като „случайно“ го удари по крака на стълбите, Никълъс й помогна да пренесе пътническия си сандък през останалата част от пътя до стаята им. И ако шотландецът притежаваше умението да накара една стая да изглежда по-малка само с присъствието си, то на тази й придаде напълно миниатюрен вид.

Отдясно, преобладаващо в помещението, стърчеше леглото, голямо и грубовато скроено, с четири колони и чиста покривка в цвят на слонова кост. Малък параван за преобличане стоеше в ъгъла, най-близо до вратата. В отсрещния ъгъл имаше умивалник и масичка.

От другата страна на чудовищното легло, в центъра на най-отдалечената стена бе свито малко огнище. Пред него се намираха малка издраскана дървена маса и единственият стол в стаята — наистина приятно кресло с възглавнички в розово-оранжев цвят, който вероятно е бил тъмнорозов, когато са били нови.

Сега Розалинд почиваше в него, пъхайки последното парче сирене в устата си.

Никълъс го нямаше поне от два часа. Не знаеше точно, тъй като нямаше часовник в стаята.

Бе заявил, че ще отиде да види дали за конете са били положени подходящи грижи и бе изразил интерес да се върне на наводнения път, за да установи някакъв начин да го отводнят. После бе заключил вратата зад себе си и бе тръгнал.

Щеше ли да се върне?

Здравият разум й подсказваше, че ще го направи, но нямаше да бъде никак изненадана, ако не се появеше до сутринта, след като бе счел един кален път за далеч по-вълнуващ от това да прекара остатъка от вечерта си с нея.

Не. Тя знаеше какво прави той. Избягваше да бъде сам с нея в тази стая.

Очите й се стрелнаха към леглото. Къде щяха да спят двамата?

Точно тогава ключалката щракна и Никълъс влезе в помещението, като остави малък пакет на масичката до вратата. Хвърляйки й възможно най-кратък поглед, смъкна палтото си и го окачи на гвоздей, забит в стената до вратата. Шапката му от бобърска кожа се присъедини. Следващите бяха ръкавиците за езда, свалянето на които му отне абсурдно дълго време. Тях сложи на масичката до вързопа.

Розалинд се изправи и заглади гънките на тъмносинята си рокля.

— Е, добър вечер?

Той изсумтя, докато наливаше малко вода в купата.

— Спря ли да вали?

Това беше глупав въпрос. И сама можеше просто да погледне през прозореца.

Никълъс кимна и се огледа около умивалника.

— Имаш ли сапун в този твой сандък?

— Да — отговори тя. Наведе се над багажа си, отвори го, намери малкото квадратно парче и му го подаде. — Надявам се, че нямаш нищо против. Малко е по-цветен. Жас…

— Жасмин и сметана.

Тя примигна, удивена, че той знае.

— Добре тогава — промърмори Розалинд, като отстъпи назад. — Харесва ли ти?

— Прекалено много.

— Оу — отбеляза младата жена, не съвсем сигурна как да реагира. — Искаш ли да ти осигуря малко за лично ползване? Мога да го поръчам за теб.

— Върху теб. Харесвам го върху теб.

— О!

Мили боже. Определено беше пестелив на думи тази вечер.

С ръце, скръстени свенливо пред себе си, тя го наблюдаваше как се мие. Нямаше какво друго да прави, нито накъде да гледа. Предполагаше, че може да надзърне през единствения прозорец в близост до огнището, но през него се виждаше само страничната стена на съседна сграда — нищо крайно вълнуващо.

Леглото. Всичко, за което можеше да мисли, бе леглото и къде щяха да спят. Честно казано, с Никълъс в помещението, леглото сякаш оживяваше, изисквайки вниманието й.

Щом мъжът приключи с миенето, му подаде кърпа. След като се изсуши, той свали ботушите си, постави ги до палтото и започна да разкопчава ризата си.

Розалинд преглътна.

— Какво правиш?

— Приготвям се да си лягам.

След секунди той застана пред нея гол до кръста и всички тези невероятни, докоснати от слънцето мускули изпъкнаха, докато изхлузваше ризата си и я закачаше до палтото си.

Сърцето й започна да препуска при вида му.

— Мистър Питърс ми зае допълнително одеяло — рече Никълъс, сочейки към малкия вързоп, който бе донесъл в стаята. — И една риза.

Разопакова го и нахлузи дрехата. Когато събра ръце, за да я закопчае, разкъсващ звук отекна в помещението.

Мъжът погледна през рамо към гърба си.

Розалинд ахна, вдигайки ръка към гърлото си.

— О, Никълъс. Мисля, че ризата е твърде малка.

Стискайки устни, той кимна. Тя се изкикоти, неспособна да се спре.

— Не! Не! Не я сваляй.

— Не мога да я закопчая.

— Да, но общо взето те покрива. А и мисля, че ще ти е студено без риза. — Също така тя нямаше да е в състояние да спре да го гледа.

Той въпреки това я свали.

За известно време се възцари тишина, а Розалинд се зае да довлачи мокрите му дрехи пред огнището, където ги постави на масата, за да изсъхнат до огъня.

Когато приключи, младата жена реши, че също трябва да се приготви за лягане. След като прерови сандъка си, намери четката си за коса, превзета моминска нощница и чифт дебели чорапи, които обичаше да носи, когато бе далеч от дома.

Тъй като Никълъс любезно бе излял водата от купата на пода, Розалинд си наля прясна и започна вечерния си ритуал. Помисли си, че може би ще намали напрежението в стаята, като поговори с него.

Но от друга страна, това не беше лесна задача, когато събеседникът ти не иска да те погледне и отговаря само със сумтене.

— Ял ли си? — попита тя.

— Да. Долу — той седеше на стола. — А ти?

— Да. Благодаря, че ми поръча храна.

Никълъс изсумтя.

— Ягодовите тарталети бяха превъзходни. Изядох всичките четири.

— Добре — отвърна той с известно задоволство. — Знаех, че ще ти харесат.

— Откъде знаеше?

— Хмм?

— Ягодовите тарталети? — Розалинд нежно потупа току-що измитото си лице с малка чиста кърпа. — Просто позна?

— Всъщност — рече Никълъс спокойно, — спомням си за един инцидент, който Гейбриъл беше споменал преди време, включващ последната ягодова тарталета на един пролетен официален обяд. Пикникът по случай рождения ти ден, ако си спомням правилно.

Тя се засмя.

— О, да, спомням си. Тристан ме предизвика на двубой по канадска борба. Победителят получаваше последното парче. Той спечели само за секунди, разбира се, но аз му измъкнах тарталетата под носа, преди да успее да отхапе от нея.

— Крадла.

— Наистина. Тичах по целия път до стаята си и заключих вратата след себе си. Тъкмо щях да отхапя, когато я изпуснах с плодовете надолу върху мръсната ми обувка.

Устните му потрепнаха от едва сдържана усмивка.

— Предполагам, смяташ, че съм си заслужила подобна съдба?

— Не. Мисля, че брат ти е трябвало да ти позволи да я вземеш. Ти си имала рожден ден, в края на краищата.

— Добре — отвърна тя, като сгъна кърпата и я остави на умивалника. — Най-накрая сме на едно мнение за нещо.

След като приключи, Розалинд се приближи до паравана за преобличане и я обзе внезапна тревога. До този момент не се беше замисляла за евентуалния проблем, който можеше да създаде липсата на камериерка, която да я придружава. Бе предположила, че сестрата на Никълъс ще разполага с някоя прислужница, която би могла да й помага в обличането и събличането. Но не бе планирала да прекара нощта в странноприемница.

Пое си дълбоко дъх и кимна. Мога да се справя, каза си тя. Преметна нощницата си над паравана, събу ботушите си, а след това и чорапите, които замени с меките, вълнени такива. С решително вирната брадичка се пресегна зад себе си, за да започне да разкопчава реда от копчета, спускащи се по гърба й.

Няколко минути по-късно бе успяла да разкопчае три или четири преди ръцете да я заболят от неудобната стойка и лакътят й да се удари в паравана.

— Ауч!

От другата страна долетя тежка мъжка въздишка.

— Какво, по дяволите правиш, девойче?

— Опитвам се да съблека роклята си.

Мълчание. Тя опита още веднъж, но ръката я заболя отново.

— О, предавам се! Просто ще нося проклетото нещо в леглото.

— Макар да смятам, че това може да ме убие — дойде тихият му, дълбок баритон от другия край на стаята, — искаш ли да ти помогна?

Розалинд се замисли за момент. Като че ли да спи с метри влажен муселин на гърба си не беше особено привлекателна перспектива.

— Да, имам нужда.

— Ела тук, тогава — промърмори той примирено.

Тя заобиколи паравана и видя Никълъс да седи в креслото, дългите му крака бяха опънати пред него; бялата му риза бе разтворена, откривайки красивите му широки гърди. Тъмнокестенявата му коса бе леко навита в краищата от влагата. Просто не беше честно един мъж да изглежда толкова съкрушително красив без никакви усилия.

Розалинд преглътна. Сърцето й биеше в диво стакато в очакване на докосването му.

Стигна до стола му и погледна надолу. Очите му бяха затворени, ала той вдигна ръка, подканяйки я да се приближи.

— О, за бога, Никълъс! Просто разкопчай копчетата на роклята ми. И моля те, побързай.

Кинкейд се усмихна, но не отвори очи. Тя седна на облегалката на креслото и той се зае с копчетата. Тръпки затанцуваха по целия й гръбнак.

— Сега корсета.

Никълъс изпусна въздишка, която прозвуча съвсем като стон от болка. После бързо разхлаби корсета й, ловко развързвайки дантелените връзки. В същото време кожата по ръцете и гърдите й настръхна и зърната й се втвърдиха.

— Готово ли е? — попита той с почти умоляващ глас.

— Да, благодаря ти — отвърна тя.

Никълъс кимна и Розалинд се върна зад паравана, където приключи със събличането и надяна нощницата си. Взе четката си за коса в ръка и се пльосна на леглото, изненадана да открие колко меко е всъщност. След това започна да изважда фибите от дългата си коса.

Междувременно се загледа в Никълъс, чакайки го да отвори очи. Когато тишината се проточи, а очите му останаха затворени, тя позволи на погледа си да се плъзне необезпокояван надолу по цялото му тяло.

— Удобно ли ти е? — попита Розалинд.

— Да.

— Не си ли искаш одеялото?

— В момента не ми е студено.

Харесваше й начинът, по който мускулите на корема му потрепваха, докато говореше.

— На стола ли ще спиш? — попита тя, докато решеше косите си.

— Да — кратка пауза. — Розалинд? — Името й се отрони сънливо от устните му.

Младата жена потръпна.

— Да, Никълъс.

— Заспивай.

Тя застина за миг, докато палецът й галеше меките косъмчета на четката. Не можеше да заспи. Не и когато той се беше излегнал в креслото на една ръка разстояние. Дали искаше тя да го гледа? Това някакъв вид тест ли беше? Защо не можеше просто да се покрие с одеялото?

В същия момент я обзе възможно най-скандалният копнеж. В съзнанието си, тя се плъзваше от леглото и пристъпваше между дългите му крака.

Прочисти гърло в опит да насочи мислите си в друга посока.

— Защо не си се оженил досега? — попита Розалинд. След последвалото дълго мълчание обаче тя съжали за неканения въпрос. — Съжалявам. Склонна съм да любопитствам от време на време.

Той се настани по-удобно в стола. Вдигна ръце и ги постави зад главата си като импровизирана възглавница, което го накара да изглежда още по-привлекателен, ако това въобще беше възможно.

— Никога не съм чувствал нужда да го направя — отговори най-накрая Никълъс.

— О — Изведнъж поради някаква прилича тя се почувства по-щастлива. И малко по-дръзка. — А… ако почувстваш такава нужда — започна внимателно, — какъв тип жена би ти подхождала?

Той повдигна вежди, но не отвори очи.

— Какъв тип?

— Сещаш се — промърмори тя с небрежен тон, — външен вид, характер, положение. П-просто съм любопитна наистина.

— Външен вид. Хмм. Може би висока и руса.

Устата на Розалинд се изкриви, когато погледна надолу към доста дребничките си крака. Въздъхна шумно и започна да сплита дългата си черна коса като замислено наклони глава.

— Така ли? — промърмори тя с тънък глас.

— Освен това няма нужда да е дама от висок ранг.

— Наистина ли? — мили боже, искаше й се да заплаче.

— Всъщност, може би една провинциална девойка е точно това, което ми трябва.

Розалинд преглътна буцата в гърлото си, спомняйки си за случайния му интерес към високата, стройна блондинка във Воксхол. Явно беше в настроение за още малко самоизмъчване, тъй като не успя да се овладее и попита:

— А какво ще кажеш за характера й?

— Сега, това е най-важното изискване от всички.

— Така ли?

— Да. Преди всичко друго, трябва да е тиха. Никакви бъбриви девойчета за мен. Особено през нощта… когато се опитвам да спя.

Тя бе толкова нещастно съсредоточена върху думите „висока“ и „руса“, че й отне момент да осъзнае, че той само я дразни. Или поне се надяваше да е така. Мили боже, мразеше този ужасен облак от несигурност, който я измъчваше.

Помежду им се възцари тишина в продължение на няколко минути. Косата й вече бе сплетена в една дълга плитка и тя се облегна назад, придърпвайки завивките до брадичката си.

— Никълъс?

— Да, Розалинд?

— Защо не ме поглеждаш? — попита тя.

— Вече знам как изглеждаш.

Тя хвърли възглавницата си по него.

Той остана неподвижен за момент, с възглавницата върху лицето и гърдите си, преди да я отмести. Изражението му бе ужасно сериозно, когато промърмори:

— Благодаря ти — след което я постави зад главата си.

Така Розалинд остана без възглавница. Тя си пое рязко дъх.

— Това беше моята възглавница.

— Тогава не трябваше да я хвърляш по мен. Беше доста детинско от твоя страна.

— Детинско?! — Младата жена скръсти ръце плътно пред гърдите си. — Ще ти кажа какво е детинско. Твоят отказ да ме погледнеш.

— Защо е тази належащата нужда да те гледам? Да не би да си била отделена прекалено дълго от обожателите си и да страдаш от липса на внимание?

— О, мисля, че те презирам.

— Добре.

— Защо това да е добре?

— Тъй като обикновено — отвърна той провлачено, а гласът му бе нисък и дълбок, — човек не разговаря с хората, които не харесва. А бих искал да спя, но не мога, докато не млъкнеш.

— Сега вече съм убедена, че не те харесвам.

— Да, харесваш ме. Разпознах го заради начина, по който ме погледна, щом те освободих от товара ти и пренесох пътническия ти сандък през останалата част от пътя.

— Олекна ми, защото не се налагаше да те нараня отново.

Никълъс сви рамене и малка усмивка изви устните му.

— А ти харесваш ли ме? — изтърси тя, преди да е подредила мислите си.

След кратко колебание, той поклати глава и ъгълчетата на устата му се извиха надолу.

— Не — отвърна просто.

— Не? — Розалинд не можа да се овладее и извика.

— Може би мъничко.

— О, сърцето ми се изпълни.

Кинкейд се засмя ниско и тихо.

Тя въздъхна продължително и страдалчески.

— Не мога да заспя — оплака се Розалинд.

— Странно, нито пък аз.

— Искаш ли да знаеш защо не мога да заспя?

Мълчание. Тя реши въпреки това да отговори.

— Не мога да заспя, защото изглеждаш така сякаш ти е неудобно там.

— Не ми е неудобно.

— Но така изглежда. — Събеседницата му прехапа устни. — Вратът ти несъмнено ще е схванат утре.

Едното му сиво око се отвори съвсем леко.

— Тогава къде да спя, Розалинд?

Тя изведнъж се почувства така, сякаш е сръчкала спяща мечка само за да открие, че това е опасна игра. Започна да си играе с крайчеца на завивката.

— Ами, имам предвид, че… това е доста голямо легло.

— Доста.

Другото му око също се отвори и ниско в корема й се събра топлина. Изглеждаше така, сякаш иска да я погълне.

— Това покана ли е?

Розалинд кимна. За нейна изненада, той стана от стола и се протегна.

Тя го наблюдаваше, но осъзна, че след малко може и да й потекат лигите по него и затова се извърна. Претърколи се и повдигна одеялото.

С очи, приковани към нея през цялото време, Никълъс премести възглавницата, която бе хвърлила по него и се плъзна до нея.

— Лека нощ — каза той, някак сковано.

— Лека нощ — отвърна тя, наподобявайки тона му. — Пожелавам ти приятни сънища, изпълнени с високи, неми блондинки, лудуващи в провинцията.

Кинкейд се засмя тихо, разтърсвайки леглото.

— Страхувам се, че вместо това ще сънувам кошмари.

— О?

— Да. Подозирам, че в сънищата ми ще се промъкне една палавница с гарвановочерна коса. — В гласа му се усещаше усмивка. — Ще има най-сладката усмивка и най-очарователните сини очи, с цвета на шотландско езеро през пролетта. Измъчва ме, ала аз жадувам за нея неимоверно много. Но тя не иска да ме остави на спокойствие…

— Докато не я целунеш за лека нощ. Така и не си получих целувката за рождения ден, ако си спомняш.

— Няма да те целуна, Розалинд. Ако те целуна, няма да спра. — Той бавно кимна, докато очите му я наблюдаваха напрегнато. — И тогава ще се озовеш гола и просната в това легло в поза, която на мен ми допада.

Тя забрави да диша.

— О!

— Именно. — Никълъс й се намръщи страховито, ала сребристото в очите му придаде на погледа му по-скоро страстен вид. — Доверяваш ми се, защото брат ти го прави, а ти уважаваш неговото мнение. И, да, винаги съм бил почтен мъж, но около теб мисля, че почтеността е адски скучна. Престани да ме изкушаваш, Розалинд.

Тя не каза нищо, просто срещна суровия му поглед. Той се наведе към нея и я целуна… по носа. Розалинд бе твърде слисана от изявлението му, за да реагира.

— Считай това за предупреждение. Ще получиш само едно. — След това Никълъс се претърколи и обърна към нея широкия си гръб.

Розалинд разполагаше само около две секунди, преди да се претърколи безпомощно към него, блъскайки се в топлия му твърд гръб.

— Ох! Съжалявам — промърмори тя.

Промъкна се обратно към своята половина на леглото и стегна мускулите си, за да остане на мястото си, но накрая се предаде. Отново се претърколи към него.

— Съжалявам — повтори тя, с лице притиснато между плешките му. — Не се опитвам да те прелъстя, можеш да разчиташ на това. Не го правя нарочно. Може би, ако се обърнеш…

Никълъс се обърна по гръб и смехът му разтърси леглото.

— Няма да има значение. Ти си прекалено дребна. Матракът е деформиран, а аз съм тежък. Така или иначе ще продължиш да се плъзгаш към мен.

— О — промълви Розалинд доста разсеяно, тъй като сега бе сгушена до голите му гърди.

Погледна към него, наясно, че той ще разпознае копнежа в погледа й.

— Мисля — каза тихо Никълъс, — че трябва да се върна на стола си.

Тя поклати глава.

— Остани.

Двамата се взираха един в друг в продължение на няколко секунди, преди той да кимне кратко.

— Е, ако мислиш, че можеш да държиш ръцете си далеч от мен…

Ченето й увисна.

— Ако не ценях тази възглавница толкова много, мисля, че с удоволствие щях да те ударя с нея.

— Да, ти си такава страховита девойка — ухили се той и затвори очи. — Лека нощ, Розалинд.

Тя се облегна върху възглавницата и тялото й се напрегна, за да не се плъзне отново към него. След няколко минути вдигна глава и го погледна. Гъстите му, тъмни мигли почиваха срещу скулите му. Великолепните му гърди се надигаха и спускаха дълбоко и равномерно.

Розалинд започна да се приближава към него съвсем бавно. Убедена, че е заспал, тя се притисна към него и внимателно опря бузата си в ръката му, малко под рамото.

Не бе планирала въздишката на задоволство, но въпреки това я връхлетя една. Не си беше помисляла, че някога ще се чувства толкова удобно през целия си живот.

За нейна изненада, Никълъс вдигна ръка, обви я около нея и я притисна към себе си. Тогава вече сърцето й наистина се изпълни.

— Виждаш ли, Никълъс — прошепна тя. — Знаех си, че ме харесваш.

За нейно разочарование, той не каза нищо. Розалинд се надяваше причината да е, защото е заспал. Бе прекалено уплашена от евентуалния му отговор, ако го притисне и повтори думите си, затова само въздъхна и долепи буза до гърдите му.

Скоро след това се унесе в сън, но в крайна сметка съмненията разкриха пагубното си присъствие в сънищата й. Сънува, че отново е в Уолвърест и върви по дългата, обградена от дървета алея, която майка й бе нарекла Балдахиновата пътека. Докато се приближаваше към ексцентричната статуя на Афродита, Розалинд се усмихна на изражението на богинята, чиито устни бяха нацупени, сякаш изпращаше въздушна целувка по вятъра.

И тогава въздухът наоколо се промени. Небето потъмня до зловещ лилав оттенък и огромни, студени капки заваляха на посоки, приземявайки се върху каменните бузи на Афродита, след което се спускаха надолу, карайки безгрижното й изражение да се облее в сълзи от небесата.