Оливия Паркър
Тайнственият пазител (10)

Глава 10

Соарето у Бийчъм по случай годежа

— Знаеш ли от какво има нужда той?

— Със сигурност, не и от уиски — промърмори Розалинд, поглеждайки към чашата си с пунш, колкото се може по-дискретно. — Какво смяташ, че има тук, Луси? Мислех, че е просто пунш, но усещам отличителен аромат, който не мога да определя — тя облиза тръпчивия аромат от устните си.

— Има нужда от отвличане на вниманието — продължи Луси с нестихващ ентусиазъм.

Розалинд отпи още една малка глътка, наслаждавайки се на богатия вкус, преди да преглътне.

Бавната парлива топлина, спускаща се по гърлото й я накара да потръпне.

— Прилича по-скоро на десертно вино, но по-пикантно — пъхна чашата под носа на Луси. — Ето. Опитай го.

Приятелката й поклати глава, без да откъсва очи от гостите, разхождащи се из градините на семейство Бийчъм. Като се имаше предвид спонтанността на празненството, Розалинд бе доста изненадана да види толкова голяма навалица.

Градините бяха наистина хубави през деня, ала вечерно време бяха напълно ослепителни. Нямаше ги дребните столчета и елегантните сервизи за чай, кацнали върху деликатно изглеждащи масички. Те бяха разчистени от павираната отсечка в двора, за да се отвори място за танци.

Струнен квартет свиреше от терасата над тях, а приятната музика нежно се носеше из градините, където произволно бяха разположени стъклени фенери, които да прогонват тъмнината.

И някъде в сенките се спотайваше нейният пазител, помисли си Розалинд с доста неженствена гримаса. Каква глупачка бе да повярва, че той изпитва някакви чувства към нея.

След като още веднъж любопитно подуши чашата си с пунш, тя изпи останалата част от него до дъно.

— Колко точно от тези изпи? — попита Луси, наблюдавайки я любопитно.

— Само тази чаша — отговори Розалинд. — Мисля, че това нещо е доста силно. Погледни онзи джентълмен ей там. — Тя посочи с кимване един мъж, застанал в най-левия ъгъл срещу тях. — Не вярвам да осъзнава, че жената, с която говореше преди малко, си е тръгнала. Разговаря с онази безръка статуя в продължение на поне десет минути.

Луси се засмя.

— Смятам, че си права.

Розалинд се засмя наред с приятелката си, въпреки лошото си настроение, което, несъмнено, бе заради влиянието на подозрителния пунш, който бе изпила.

— Сега ми кажи — започна тя, стиснала празната чаша в скута си, — от какво казваше, че се нуждае той?

Луси се наведе напред, а очите й горяха от ентусиазъм.

— Ако искаш да се отървеш от него, трябва да намериш нещо, което да отвлече вниманието му.

— Какво нещо?

— От женски тип. — Луси размърда вежди. — Ако вниманието му е насочено в друга посока, може просто да се откаже от задълженията си.

Розалинд премигна и леко поклати глава. Не искаше да прави това, но Луси не знаеше, че тя е влюбена в този мъж.

— Това наистина е една добра идея — настоя мис Мериуедър. — А сега отиди и разбери какъв тип жени харесва.

— Добре — съгласи се Розалинд с престорен ентусиазъм.

Стана и се опита да направи крачка, но краката й сякаш бяха натежали.

— Какво ти става?

— Мисля, че всичкият този пунш ме удари в главата — предположи тя, вперила поглед в празната си чаша. — Или в краката.

— Смятам, че трябва да стоиш далеч от този пунш — заяви Луси, отскубвайки чашата от разхлабената хватка на приятелката си.

Розалинд кимна, чувствайки се доста странно. Успя да се овладее някак и вместо това се усмихна и огледа тълпата за Никълъс.

В целия си смугъл и страхотен външен вид, той стоеше близо до входа на лабиринта, а намръщеният му поглед очевидно държеше всички млади дами на разстояние.

Тя поизправи гръбнак и без да се опитва да се преструва, че го избягва, се насочи право към него. Въпреки последиците от опияняващия пунш, бе твърдо решена да запази хладнокръвно спокойствие.

За съжаление, колкото повече се приближаваше, толкова по-висок ставаше той и цялата решителност, която бе почувствала, започна да избледнява. Хрумна й, че ще е по-добре да се обърне и бързо да се върне при Луси, но веднага отхвърли идеята.

Розалинд спря на около две крачки от него, а тъмновиолетовите й поли прошумоляха над лъснатите му ботуши. Погледът му се спусна надолу, преди бавно и преднамерено да се изкачи обратно. Тя потрепери, но не му обърна внимание и накрая се прокашля деликатно.

— Колко странно е, че ви откривам тук, милорд.

Очите му изглеждаха тъмносиви в нощта и бяха впити в нея с едва сдържано любопитство.

— Не е толкова странно, както знаем и двамата.

— Разбира се — каза тя. — Събиранията на семейство Бийчъм изглежда винаги привличат млади гости. Идеалното място за търсене на потенциални съпруги, не сте ли съгласен, милорд?

— Предполагам.

Тя нямаше никакво намерение да му намери нещо за „отвличане на вниманието“, както Луси се бе изразила, но Розалинд бе любопитна да разбере дали Никълъс все пак се оглежда за съпруга. Той имаше нова титла. Бракът и създаването на наследниците, за да се подсигури продължението на рода, бе напълно логично.

Но възможността да го въвлече в разговор по този въпрос бе загубена, когато зад нея група млади мъже, с които беше бегло запозната, се приближи и бързо оформи полукръг около нея.

— Лорд Брадли — каза тя за поздрав.

— Милейди, изглеждате прекрасно тази вечер.

— Тя изглежда прекрасно всяка вечер — изрече провлачено лорд Бентли.

— Знаете ли — обади се лорд Хамел, — дали ще има друг валс тази нощ?

— Колко скандално — отбеляза Розалинд, при което всички мъже се засмяха пресилено.

— Тя вече ми обеща следващия танц — намеси се лорд Ноубъл.

Беше ли? Не можеше да си спомни дали я беше поканил.

И тогава всички започнаха да й говорят едновременно или поне на нея така й се стори. Ако умът й бе бистър, щеше да различи смисъла на думите им, но както се чувстваше в момента, не можеше да отдели гласовете им. Затова само се усмихваше и кимаше, молейки се влиянието на пунша скоро да отмине.

Един от мъжете, червенокосият лорд Стоукс се приближи до Розалинд.

— Лорд Стоукс — обади се младата жена. — Виждали ли сте мис Мериуедър тази вечер?

Той поклати глава, след което се наведе по-близо до ухото й. Тя обаче, не успя да чуе какво й шепнеше, тъй като Никълъс я сграбчи за лакътя и я издърпа. Той не спря да върви, докато не стигнаха до едно кътче, обградено от полукръг от високи живи плетове.

Розалинд погледна надолу към ръката на Никълъс върху нейната.

— За какво беше всичко това?

— Започнаха да стават неконтролируеми.

— Определено не беше така.

— Мислех, че не ти е приятно вниманието им.

— Не ми е приятно. Харесва ми твоето внимание, но ти като че ли предпочиташ да стоиш встрани от мен като някакъв стражар с каменно лице, при положение че вместо това можем да танцуваме.

Мили Боже, наистина ли изрече всичко това на глас?

Две млади дебютантки привлякоха вниманието на Розалинд, докато завиваха покрай живия плет, с очи приковани върху Никълъс.

Не можа да не се запита, дали той щеше да отвърне на усмивките им, ако не бе длъжен да я наблюдава. Вероятно щеше да ги последва надолу по градинската алея. О, как презираше тази несигурност, която той предизвикваше в нея!

Розалинд се обърна отново към Кинкейд.

— Знаеш ли, от какво смята, че се нуждаеш мис Мериуедър?

— Нямам ни най-малка представа.

Тя се приближи с още една крачка към него.

— От отвличане на вниманието.

Бавна усмивка изви устните му.

— Позволете ми да ви уверя, милейди, че вие сте единственото отвличане на внимание, от което някога ще се нуждая.

Тя бе абсурдно доволна от думите му и му се усмихна. Сребърна светлина заблестя в очите му.

— Извинете? — намеси се някакъв глас зад нея.

Тя се обърка и застана очи в очи със стоящия зад нея лорд Ноубъл, чийто намерения обикновено оставаха загадка.

— Милейди, вярвам, че танцът, който ми обещахте, започна — каза той спокойно.

— Трябва да е валс.

— Точно така — съгласи се Ноубъл.

Тя погледна отново към Никълъс. Кажи го. Кажи „Несъмнено грешите, момичето ще танцува с мен“. Кажи нещо.

Но Кинкейд не каза нищо. Изражението му потъмня и той поклати кратко глава.

Никълъс искаше тя да откаже. Честно казано, не изпитваше належаща нужда да танцува, но упорството му, съчетано с безмълвната му заповед да не го прави, разпалиха гнева й.

Бе танцувала с други мъже, преди да разбере, че той е нейният пазител. Защо трябваше да спира сега? Лорд Ноубъл може и да беше женкар, но те бяха заобиколени от тълпа от хора. Не бе сама и ставаше дума само за обикновен танц.

— Ако ме извините — промърмори Розалинд и положи ръка върху тази на лорд Ноубъл.

Тя му позволи да я съпроводи до мястото за танци, но тълпата се сгъстяваше около тях, колкото повече се приближаваха, като забавяше придвижването им.

— Знам по-добър път — Ноубъл се пресегна, сграбчи ръката й и я поведе бързо през тълпата. Едва когато се измъкнаха от навалицата, Розалинд осъзна, че той я води право към малката горичка. Там имаше само една малка лампа, близо до началото на дърветата и тъмнината очевидно държеше останалите гости на разстояние.

Глупаво момиче! Как можа да си помисли, че може да се довери на змия да не я отведе в храстите. Тя се опита да издърпа ръката си от хватката му, но той я държеше здраво.

— Спрете, Ваша светлост, умолявам ви.

Мъжът пренебрегна молбата й. Розалинд се огледа наоколо, но никой от останалите гости, изглежда, не им обръщаше внимание. Беше прекалено тъмно.

— Почакайте — нареди тя отново. — Спрете.

Заби пети в тревата, но това въобще не го забави.

Щом навлязоха в гората, Розалинд спря рязко. Обвита от почти пълна тъмнина, тя изви ръката си, за да я освободи, но вместо това се оказа силно притисната към Ноубъл. Той наведе глава и се насочи към устните й.

Тя сви пръсти в юмрук, но не успя да го използва. Секунда по-късно, Ноубъл просто изчезна.

Младата жена премигна, опитвайки се да накара очите си да се фокусират в тъмнината. Малко след това забеляза лорд Ноубъл да се олюлява по пътеката, а на лицето му бе залепена подигравателна усмивка. Той сви юмрук, след което направи грешката да го погледне, преди да замахне към целта си. Никълъс заби мощен удар в челюстта на Ноубъл точно под брадичката, запращайки непохватния мъж право в храстите.

Висок и възмутен, Кинкейд стоеше пред нея, а единственото му движение бе ядосаното повдигане и спускане на гърдите му. Потъмнелият му поглед се обърна бавно към нея и Розалинд почти се сви от страх.

— Какво ви подтикна към дълбините на глупостта, милейди? Подправеният с ром пунш на Бийчъм ли? — Един мускул трепна върху бузата му. — Никога повече да не си посмяла да направиш нещо толкова глупаво като това.

— Единственото, което направих, бе да приема един танц — промърмори тя в своя защита. — Не беше нещо, което да не съм правила и преди.

Никълъс я сграбчи за ръката и я задърпа надолу по пътеката. Стъпките му бяха целенасочени, а хватката му нежна, но здрава.

— Може би, но това беше, преди да се появи облог, сключен от куп богати, отегчени глупаци, разполагащи с прекалено много свободно време.

Те безпроблемно се промъкнаха обратно под светлината при останалите гости. Валсът току-що бе започнал и много хора се бяха приближили, за да гледат танцуващите двойки.

— Къде е леля ти? — попита той, освобождавайки ръката й.

— Тя е в къщата, играе вист със свои познати.

— Добре — каза Никълъс и отново хвана ръката й. — След като тя не може да възрази, ще те държа заета по време на всеки танц от този бал.

— Не съм съгласна… — запъна се Розалинд.

Но нямаше време за приказки. Дъхът й почти секна, когато той я взе в обятията си и я поведе към подиума за танци. Ритъмът му беше безупречен, хватката му — шокиращо собственическа, а тежката му ръка лежеше ниско върху кръста й, излъчвайки изгаряща топлина. Какъв добър учител беше тя само.

Розалинд вирна брадичка и стовари крак върху неговия. Силно.

— Толкова съжалявам — изрече с престорена скромност.

В отговор, той я завъртя в следващата фигура от танца с главозамайваща скорост, която я принуди да сграбчи ръцете му за подкрепа. Щом отново влязоха в крак с останалите танцьори, Никълъс повдигна подканващо вежда. Предизвикателство. Тя се подготви да настъпи крака му отново, но той я завъртя в нова посока, отклонявайки удара. Връщайки се обратно към полюляващия се ритъм, Кинкейд я изгледа кръвнишки, а Розалинд от своя страна отвърна на погледа му с присвити очи и смръщено изражение.

Отгоре, на терасата, вдовстващата лейди Бийчъм стоеше до Луси Мериуедър, докато и двете наблюдаваха въпросната двойка с жаден интерес.

— Честно казано — възкликна лейди Бийчъм, размахвайки ветрилото си бързо, — не вярвам някога да съм виждала някой да танцува валс толкова… толкова енергично.

— Наистина — промърмори Луси. — Изглеждат така сякаш искат да се убият един друг.

Лейди Бийчъм въздъхна продължително и тъжно.

— А така се надявах да се харесат. Толкова красива двойка. Да ги разделя ли?

Звуците на валса достигнаха до бурен финал — почти като че ли свиреха специално за Никълъс и Розалинд. Луси поклати глава.

— Не мисля, че ще има нужда.

Двамата отстъпиха един от друг и Никълъс се поклони, както се очакваше, ала Розалинд веднага му обърна гръб и се отдалечи. Тя започна да изкачва стълбите към терасата почти на бегом. Зачервена и останала без дъх, младата Дивайн се усмихна кратко на лейди Бийчъм.

— Лейди Бийчъм. За мен бе удоволствие да бъда ваш гост не веднъж, а два пъти за един ден.

— Винаги сте добре дошла, мила.

— Благодаря ви. Вярвам, че леля ми все още играе вист в къщата?

— Ах, да, смятам, че сте права. Макар да я чух да споменава, че се надява скоро да сте готова за оттегляне.

Розалинд се усмихна и й благодари отново. Луси изчака, докато вдовицата слезе по стълбите, преди да придърпа приятелката си по-близо.

— Какво правиш? — попита тя с гърлен шепот. — Трябваше да се поинтересуваш какъв тип жени предпочита. А не да танцуваш с него.

— Не ми беше оставен голям избор — отвърна Розалинд, приближавайки се към перилата. — Той е невероятно чаровен и аз не бях в състояние да му устоя.

— Наистина ли? — попита Луси, като звучеше изненадана.

— Не!

Кръстосвайки ръце пред гърдите си, Розалинд облегна хълбок на каменния парапет.

Никълъс стоеше леко встрани от гостите, с ръце зад гърба си, докато очите му бяха насочени към някаква точка над главата и. Луси подръпна полата на приятелката си.

— Какво ще правиш с него?

— Ще се отърва от него.

Сърцето на Розалинд подскочи, когато очите му безпогрешно срещнаха нейните. Очите й се присвиха. Той намигна.

— И как смяташ да го направиш?

— Не съм сигурна — отговори тя и кимна. — Но ще бъде ужасно.