Оливия Паркър
Тайнственият пазител (7)

Глава 7

Никълъс за пореден път се размърда върху каменната пейка в осмоъгълната лятна беседка на семейство Дивайн, която бе сгушена в полукръг от италиански кипариси в далечния край на градината на къщата. Ауч, задникът му беше изтръпнал.

Беше почти десет часа вечерта, а той седеше тук от залез-слънце и наблюдаваше къщата в очакване на някакъв знак, че червенокосият мъж, който бе видял миналата нощ, се е върнал.

Щеше да изчака още около час, а после щеше да се разходи до предната част на къщата и да наблюдава от там за известно време. Не можеше да рискува като се шляе напред-назад. Възможно бе Розалинд да го забележи.

Въпреки това, предвид че беше забулен в сенките, с луната, като единствен източник на светлина, нямаше как тя да го различи в градината.

Но какво ли щеше да направи, ако знаеше, че бди над нея?

Когато разговаря с Тристан по-рано през деня, Никълъс научи, че Розалинд е спорила надълго и нашироко с Гейбриъл за нуждата да й бъде назначен охранител.

Маркизът не беше изненадан. Младата Дивайн беше упорита и волева жена и ако не му беше поверена грижата за нейната безопасност и тя не бе по-малката сестра на приятеля му, вероятно отново би я придърпал към себе си и целувал, докато момичето не си загуби ума.

Проклятие! Всъщност смяташе, че той е този, който си беше загубил ума днес следобед. Наслади се на всеки миг от случващото се, но дявол го взел, за малко да прелъсти сестрата на най-добрия си приятел в същата стая, в която вероятно брат й си пиеше чая. Какво го беше прихванало, по дяволите?

Прокара ръка през косата си. Това никога не трябваше да се повтаря. Всичко бе… не, тя беше невероятна. Усещането да я държи в ръцете си, да я вкусва… бе по-хубаво, отколкото някога се беше осмелявал да си представи. Това никога не трябваше да се повтаря. Поради безброй причини.

Най-наложителната от тях в този момент бе, че не можеше да си позволи тя да го разсейва. Негов дълг беше да я закриля. Беше дал думата си на Гейбриъл. Освен това, според Тристан, цифрите в книгата за залози в Уайтс достигаха до почти рекордни суми. Ентусиазираният облог на необвързаните джентълмени, че ще я спечелят, се превръщаше в безумие, подхранвано от глуповата гордост. Мъжете бяха способни да поемат опасни рискове в името на надпреварата.

Трябваше да остане съсредоточен. Никълъс въздъхна и изпъди всички мисли за Розалинд. Това не трябваше да го затрудни. Беше се справял с тях в продължение на години, нали така?

Продължаваше да си повтаря, че тя не е нищо повече от разглезено светско девойче със склонност към подслушване, вмешателство и от време на време взиране в него като че ли с удоволствие би поискала главата му на сребърен поднос някой ден. Или сърцето му.

Той обаче никога нямаше да й предостави тази възможност. Беше се заклел никога да не позволи на някоя жена да му влезе под кожата. Не му беше трудно да следва този обет. Досега.

Усмихна се на себе си, когато в ума му внезапно изникна образът на Розалинд, наред с оцветените й в шоколад зъби. Беше доста необичайно, че тя успя да се присмее на себе си, след като я бяха хванали да натъпква в устата си най-голямото парче шоколадова торта, което бе виждал.

Исусе, каква сладка уста притежаваше само.

Все по-трудно му беше да пренебрегва физическия ефект, който тя имаше върху него. А и дали наистина бе усетил намек на ревност, когато разговаряха в антрето този следобед?

Първоначално си помисли, че единствено гордостта й бе причината да се ядоса, задето танцува с други, но не и с нея. Щеше ли да преувеличи, ако приеме, че е ревнувала?

Или просто се надяваше да е така? А и защо би се надявал?

Изпусна дълга и разочарована въздишка. Щеше да му бъде далеч по-лесно да я забрави, ако тя го мразеше заради нещо. Дявол го взел, може би трябваше да се изтипоса пред входната й врата още сега и да й признае, че той е нейният пазител. След това несъмнено щеше да го намрази. И определено щеше да превърне задачата му да я защитава в същински ад. А не би могъл да се откаже, никога.

Не. Помисли си Никълъс, по-добре беше тя да не разбира, че той е нейният охранител.

Прозя се и изпъна крака. Проклятие, нощта беше наистина хладна.

Беше се освободил от сакото си преди доста време, но сега го придърпа от мястото до себе си и се загърна с него.

Нямаше и следа от нея. Като се изключеха отблясъците, идващи от прозорчето на една от вратите, която водеше до входа на кухнята, не се забелязваше друга светлина от свещи откъм сградата. Може би Розалинд вече спеше или четеше книга в кабинета.

Отново се прозя и реши, че ще е най-добре да се размърда и да отиде до предната част на къщата преди самият той да е заспал.

Мъждукаща светлина освети един от прозорците на горния етаж. Появи се нисък, но строен силует, който задърпа резето.

Секунда по-късно двойката прозорци се отвори и разкри Розалинд с лъскавата й, свободно пусната коса, която падаше върху голите й, слаби рамене и се къдреше съблазнително около гърдите й. А те, изглежда, бяха покрити единствено с осезаемо тънка бяла риза.

Не беше облякла моминска роба. Нито някоя превзета, широка нощница, а вместо това само една обикновена риза?

По дяволите.

Съвсем стоплен и вече напълно буден, Никълъс бавно се премести напред, при което палтото му падна на пода, а устата му се напълни със слюнка при мисълта да я вкуси отново.

Преглътна тежко като някой неопитен младеж. И макар искрата на страстта да го завладя безпогрешно и мигновено, не можа да не се зачуди на глас:

— Нощта е дяволски хладна, какво, по дяволите, си мислиш, че правиш, жено?

 

 

— Не мога да повярвам, че натъпках цяло парче торта в устата си пред Никълъс.

Розалинд се облегна на перваза на прозореца в спалнята си, надявайки се хладният въздух да проясни ума й.

Когато той не беше наблизо, маниерите, речта и стойката й бяха самото съвършенство. Бе убедена, че без проблем може едновременно да балансира купчина книги върху главата си и да се върти през претъпкана стая, без въобще да се затрудни. Но ако Никълъс беше там… книгите без съмнение щяха да се озоват на земята, заедно с нея самата. Ако трябваше да бъде честна, ако той бе решил да си позволи и други волности с нея миналия следобед, тя не мислеше, че би имала самообладанието да го спре.

Когато ставаше дума за Кинкейд, Розалинд бе твърде слаба и щеше да излъже, ако не признае, че това малко я плаши. Не искаше да свърши като майка си, която бе прекарала по-голямата част от живота си в нещастие, вкопчила се в мъж, който никога не бе я обикнал.

А нима Никълъс не беше излязъл да се весели тази вечер? Опитваше се да не мисли за това, иначе щеше да й прилошее.

Въздъхна, докато погледът й изучаваше кадифената шир на небето. Нейният пазител също беше там някъде, в нощта. А си мислеше, че ще е толкова лесно да открие самоличността му. Появата на Никълъс я бе разсеяла този следобед и тя дори забрави за главната си цел да издири мистериозния мъж.

— Отдръпнете се от прозореца, милейди — помоли я прислужницата й. — Ще хванете треска!

— Ще ми е за урок — отвърна замислено Розалинд, взирайки се навън в градината.

Какъв пропилян ден. Всички джентълмени, които я посетиха… трябваше да наблюдава за всякакви признаци за мъж, който се спотайва или да обърне по-голямо внимание на гостите си и да търси странно поведение.

Вместо това бе очаквала с нетърпение всяка дума, излизаща от устата на Никълъс. Но наистина не можеше да се вини.

Прозя се, вдигна ръце над главата си и се протегна продължително и сънено.

Отдолу долетя странен звук.

Розалинд замръзна в тази поза и се заслуша. Когато не чу друг шум, постави ръце върху перваза и се наведе напред, за да се вгледа в тъмната градина, поемайки си рязко дъх, щом гърдите й срещната хладния камък.

Тогава го чу отново.

Челото й се набразди. Прозвуча като тихото проклятие на някой мъж. Или стон, не беше сигурна.

Постоя още няколко минути до прозореца, но когато не го чу отново, повдигна рамене и реши да се откаже.

Точно тази двойка прозорци гледаше към задната градина. Озеленяването бе замислено така, че да позволи уединение, следователно не бе възможно някой от съседите й да я е видял да стои тук в любимата си нощница.

На Алис никак не й се нравеше, че Розалинд все още обличаше износената дреха, но младата Дивайн отказваше да я изхвърли. Без съмнение имаше изобилие от по-нови нощници, но тази риза бе особено мека и гладка. Освен това е била на майка й и дори диви глигани не можеха да я свалят от гърба й.

Затвори прозореца, спусна резето и се дотътри до леглото.

Алис приключи с разпалването на огъня и изтри ръце в престилката си.

— Ако не се нуждаете повече от мен, милейди, ще тръгвам, стига да нямате нищо против. Ще прекарам нощта у моята Нели, нали не сте забравили. Освен това трябва да ви напомня, че Бригс е тук, но си е легнал, защото е болен.

Розалинд пропълзя в леглото си и се шмугна под ярко бялата покривка. Прозя се.

— Помня. Ще бъда съвсем добре — промърмори сънено. — Отиди и се наслади на новото си внуче. Ще се видим по-късно утре.

Дочу щракването на вратата, затвори очи и заспа.

Сънува осветени от лунната светлина градини, реещи се подноси с шоколадови торти и Никълъс, който стоеше във всекидневната й, облечен единствено в килт.

Розалинд рязко пое дъх и се изправи в седнало положение. Сърцето й блъскаше в гърдите и й отне около половин минута, за да осъзнае, че всъщност силен трясък е причината да се стресне и събуди.

Очите й се стрелнаха към часовника върху камината. Огънят зад решетката се бе разгорял и проблясващите въглени придаваха на стаята странно сияние. Едва доловимото чуруликане на самотна птичка й подсказа, че е почти на разсъмване.

Имаше вероятност просто Тристан да се прибира у дома, но той никога досега не бе вдигал такава врява.

Силно тупване и изненадан вик прозвучаха откъм първия етаж.

— О, небеса.

Дали не беше влязъл някой натрапник?

До нея достигна боботенето на мъжки гласове и се чу шум от тътрене.

Розалинд спусна крака на земята. Ръцете й трепереха, докато се пресягаше за шала си, който бе окачен върху единия край на леглото. Преметна го върху раменете си и го уви плътно около себе си.

Какво трябваше да стори? Трябваше ли да се скрие? Или да изкрещи на съседите? Къде беше Тристан? Дали не трябваше да предупреди леля Юджиния? Не, освен ако крадецът не таеше ненавист към нацупени стари моми с бонета, възрастната жена нямаше да й помогне особено. Освен това леля й недочуваше с едното си ухо (винаги забравяше с кое) и ако жената спеше върху по-здравото, то като нищо би проспала и разиграваща се в спалнята й бурлеска.

Розалинд можеше да разчита единствено на себе си. Бог да й е на помощ.

Стисна тежкия, бял шал, покриващ раменете й и се стрелна през стаята. Грабна ръжена от камината, вдигна го високо над главата си и запристъпва към вратата, където зачака и се заслуша.

Уплахата й намаля, когато секундите се изнизаха в минути без от долния етаж да се чуе нова суматоха.

Знаеше, че не си е въобразила шумовете, но каквото и да ги беше причинило, изглежда си бе отишло. Или…

Коридорът пред спалнята й проскърца от тежки и ритмични движения. Нечия походка — сякаш някой най-накрая бе достигнал върха на стълбите и сега се промъкваше по коридора към стаята й.

— Пусни ме, проклет простак такъв!

— Тристан — извика Розалинд.

Някой явно бе нападнал брат й, докато е влизал в къщата.

Без да помисли за последствията, тя отвори вратата и изскочи в коридора, размахвайки импровизираното си оръжие високо над главата си.

Никълъс Кинкейд стоеше пред нея, наполовина носещ, наполовина влачещ отпуснатия Тристан.

— ’драсти, сестричке — провлече пиянски брат й.

Гърдите й се повдигаха и спускаха от учестеното й дишане.

— Никълъс — възкликна младата жена.

Суровите му сиви очи мигновено омекнаха и жадно се спуснаха по цялото й тяло, от главата до петите и обратно.

Тя видимо потрепери.

Ръцете на Кинкейд паднаха като отсечени, при което Тристан се просна върху пода.

— По дяволите! — възкликна брат й и се хвана за главата.

— Никълъс! Какво правиш в къщата ми? — тонът й изразяваше абсолютно удивление.

Докато очите му продължаваха да бродят по фигурата й, той отвори уста, за да каже нещо, след което я затвори, после отвори отново и пак затвори — този път заедно с очите си. Накрая поклати кратко глава.

— Какво ти става? — Розалинд свали ръжена, сбърчила чело.

— Стоиш пред човека в проклетата си долна риза, малоумна гъске — извика пияният нехранимайко, проснат върху пода.

Младата жена устоя на изкушението да настъпи Тристан по пръстите и разумът й най-накрая се възвърна. Божичко, тя на практика беше гола. Бързо се наведе да вземе шала си, като междувременно хвърли поглед към брат си.

Рязко си пое дъх, когато видя окото му и голямото лилаво петно, което го обграждаше.

— Кой ти стори това?

— Той — изписука Тристан, повдигайки треперещ пръст във въздуха. А после измърмори: — Просна ме на пода, това направи.

Розалинд обаче не го чу.

С вирната брадичка, тя метна шала върху раменете си и се изправи. Срещна погледа на Никълъс.

— Ти си направил това? — обвини го. — Насинил си му окото.

Той скръсти ръце на гърдите си и поклати глава.

— Единственото, което направих — отвърна твърдо, — бе да вдигна брат ти от стъпалата пред входа и да го донеса в къщата.

— Съсипахме о-очарователния ти портрет — промърмори Тристан откъм пода. — Сещаш се, онзи дето някакъв момък беше поръчал да нарисуват и доставят тази сутрин? Мдаа, кракът ми мина право през него, наистина. Толкова съжалявам.

— Той беше отвратителен — Розалинд хвърли още един поглед на брат си. — Това, което малоумната гъска иска да знае, Тристан, е как се сдоби с насинено око.

С известни усилия, той успя да се надигне върху ръцете си.

— Ами появиха се четирима мъже, които изскочиха от една уличка и ме нападнаха в гръб. Справих се с единия и…

Тя повдигна вежда.

— Да не се опитваш да ми кажеш, че си победил в ръкопашен бой четирима мъже в състоянието, в което се намираш?

Брат й замълча за момент.

— Добре де, бяха трима.

Розалинд присви очи.

— Добре де, двама бяха — усмихна й се. — Един?

— Тристан — предупреди го сестра му.

— О, хубаво. Ударих се сам в окото с върха на ботуша си, докато се опитвах да го издърпам от крака си.

Тя постави длан върху устата си, за да сдържи смеха си, но напълно се провали. Засмените й очи срещнаха тези на Никълъс.

Той изглеждаше ужасно сериозен въпреки нелепите неща, които излизаха от устата на Тристан.

— Беше ли свидетел на тези… злополучни обстоятелства? — попита Розалинд, с глас, пропит от веселие.

Устата му трепна в подобие на усмивка, сякаш му се искаше да се засмее, но нещо го спираше да се подаде на изкушението.

— Брат ти, изглежда, бе сметнал прага на къщата за спалнята си. След като се изкачи с препъване по стълбите, се хвана за перилата, сякаш връзката му със земята зависеше от това. — Замълча за момент, когато Розалинд отново се засмя. — След като осъзна, че може да се пусне, без да излети във въздуха, се просна долу и се зае да се освободи от ботушите си.

— О, боже — задъха се тя и попи сълзите от едва потискания смях в ъгълчетата на очите си с един от пискюлите на шала.

— Нека заведем брат ти в леглото — предложи Никълъс, а гласът му прозвуча напрегнато.

— Хайде, Тристан — каза Розалинд и коленичи, за да го дръпне за ръката.

Кинкейд се сниши до нея и поклати глава.

— Момъкът върви като еднокрак моряк върху палубата на кораб в неспокойно море. Най-лесно би било да ме оставиш аз да го направя.

Тя кимна и отстъпи встрани.

Никълъс вдигна брат й без проблем и наполовина занесе, наполовина довлачи Тристан до спалнята му.

Щом се оказаха в стаята му, Розалинд донесе нощното гърне, в случай че му прилошее и го остави от едната страна на леглото. Освен това взе кърпа и малка купа с вода от умивалника.

Обърна се и видя, че Кинкейд е положил брат й върху леглото. Главата на Тристан бе облегната върху дъската.

Откъм коридора се разнесоха гласове и Никълъс мигновено застана нащрек, обръщайки глава в посока на звука.

— Вероятно това е камериерът на Тристан или някой друг слуга — успокои го тя.

Той излезе от стаята, очевидно за да провери, макар че изглеждаше доста по-ядосан, отколкото, когато влезе, ако се съдеше по стиснатата му челюст.

— Тристан, легни — нареди Розалинд.

Той я послуша и се отпусна по гръб.

— Не по гръб — тя го хвана за ризата и го обърна по корем. — Ако ти прилошее, ще се задавиш.

— Прелестна мисъл — измърмори брат й. — Сега си спомних защо не правя това често.

Розалинд издаде звук на съгласие и седна до него на ръба на леглото. Потопи кърпата в студената вода, след което нежно я притисна към насиненото му око.

— Роузи, натресох си една…

Тя замръзна.

— Тристан, моля те, не ми казвай, че си се оженил за някого в това състояние.

Главата му се раздвижи и сестра му осъзна, че той я поклаща в отрицание.

— Как бих могъл да го направя? Нямам специално разрешително. Имах предвид, че съм се натряскал.

— Е, това е нещо съвсем различно. Означава, че си пиян. — Втъкна завивките под него и го подуши деликатно. — Макар че всеки с нос може да ти го каже — измърмори тя.

— Благодаря ти.

— Не беше комплимент — изтъкна Розалинд.

— Зная.

— Колко изпи? — попита го и седна назад.

Брат й отвори едното си синьо око и я погледна.

— Няма да ти кажа.

Тя за малко да се усмихне.

— И защо не?

— Защото е нищожно количество. Доста е смущаващо.

— Добре — отвърна сестра му и захвърли кърпата върху масата, за да скръсти ръце на гърдите си. — Защо изпи това „нищожно“ количество?

Тристан обърна леко глава, при което лицето му потъна във възглавницата.

— Защото празнувах — отговори той приглушено.

— Може ли да попитам какво празнуваше?

— Краят на годежа си.

Розалинд ахна.

— Мис Хариет Бийчъм е отменила годежа?

Той кимна във възглавницата.

Сестра му отново ахна и закри устата си с ръка.

— Предчувствах, че ще направи нещо подобно! — изправи се и закрачи из стаята. — Щом осъзнах, че Гейбриъл ще се ожени за Маделин, помислих, че тя може да размисли. Още отначало ми беше ясно, че ти не й подхождаш. А ако някой е наясно, то това съм аз. Моля те, не искам да те обидя, но вярвам, всички осъзнавахме, че чувствата й бяха породени единствено от един факт — Хариет смяташе, че Гейбриъл никога няма да се ожени и след като тя се омъжи за теб, един ден ще роди наследника на Дивайн.

Розалинд погледна надолу и видя, че рамената на брат й се тресяха.

Заля я покрусен шок. Да не би той да… плачеше?

— Тристан, толкова съжалявам. Не бях осъзнала, че си се привързал.

Нехранимайкото извърна глава от уютното местенце върху възглавницата и се усмихна.

Не плачеше, а се смееше.

— Казах ти, че „празнувах“ — опита се да се изтърколи по гръб. — Дявол го взел, Роузи, аз съм този, който се е насвяткал.

Тя го обърна обратно по гръб и въздъхна облекчено. Извъртя се и огледа стаята, за да провери дали Никълъс се е върнал.

— Къде отиде той?

— Кой?

— Никълъс.

— Откъде, по дяволите, бих могъл да зная? Ти не ми позволяваш да се обърна.

— Срещнахте ли се двамата тази вечер? В един и същи клуб ли отидохте?

— Не.

Раменете й клюмнаха разочаровано. Беше ли си отишъл? И то без да се сбогува? Най-малкото искаше да му благодари, че помогна на Тристан. Доброто й възпитание го изискваше.

С престорена небрежност, Розалинд се приближи до вратата и погледна в двете посоки на празния коридор, преди да се промъкне напред.

Босите й крака шумоляха тихо по килима в червено и златно. По-напред тя забеляза ботушите на Тристан, които стояха подпрени на стената срещу вратата на спалнята й.

— Предполагам, че все пак си ги свалил — промърмори младата жена, докато ги вдигаше.

Звукът от трошенето на саксия наруши тишината в коридора. Главата й се завъртя към отворената й врата.

Висока мъжка сянка стоеше от едната страна на прозореца в спалнята й, който гледаше към отсрещните къщи. Кинкейд. Беше влязъл в стаята й.

Никълъс остана обърнат с гръб към нея, когато тя пристъпи безшумно в помещението. Погледът й се спусна от разрошените му тъмни къдрици, почиващи върху врата му, по широкия му гръб, облечен в бял лен и още по-надолу до стегнатия му кръст. Господи, наистина беше безсрамница.

Писалището й се намираше под високия прозорец и Розалинд прехапа долната си устна, докато попиваше гледката на мускулестите му бедра, чиято горна част се притисна към дървото, когато той се наведе напред, за да надзърне навън, под развиделяващото се небе.

Явно усети присъствието й. Бавно се изправи, отдалечавайки се от прозореца и се обърна, за да я погледне. Дяволитият блясък в очите му се разгоря до тлеещ огън.

— Какъв беше този шум? — попита тя, прекосявайки стаята.

Една умна жена щеше да го смъмри за пълното безочие да влезе в покоите й. Една мъдра жена щеше да го пропъди. Но Розалинд обичаше този мъж. Силната, чувствена притегателна сила я подтикна да се приближи, както и любопитството от звука на счупено, който бе чула.

Усмивката му беше крива и далеч не толкова невинна.

— Цветята ти… претърпяха инцидент.

Розалинд зяпна.

— Очарователната саксия с бегонии, която донесох горе?

— Точно те — Кинкейд се усмихна широко, разкривайки правите си бели зъби и трапчинка на бузата си, която тя не бе и предполагала, че съществува. Очите му се спуснаха до пръстите на краката й, а после обратно нагоре.

Внезапно младата жена осъзна напълно разголеното си състояние. Тя обичаше тази нощница, но бе почти сигурна, че е прекалено прозираща, ако изражението върху лицето на Никълъс беше някакъв признак.

Доволна, че спуснатата й коса е прибрана под шала — в противен случай би се чувствала като невероятна безсрамница, Розалинд прекоси разстоянието помежду им, повдигнала една от изящните си вежди.

Едва тогава забеляза, че жилетката му е разкопчана, а шалчето — развързано, предоставяйки й възможност да види част от загорялата му кожа. Лентата, която придържаше косата му назад, се беше разхлабила и някои от махагоновите кичури се бяха изплъзнали от хватката й и падаха върху скулите му. Той изглеждаше леко разчорлен, толкова силен, мъжествен и крайно порочен в тъмното.

— Какво правиш в стаята ми? — тя преглътна видимо и вирна брадичка, надявайки се, че Никълъс не е забелязал.

Кинкейд отпусна тежестта си върху писалището й, скръсти ръце на гърдите си и отбеляза спокойно:

— Чух шум.

— Какъв шум?

— Проклятие — извика някой отвън под прозореца й. — Сега пък къде отиде, по дяволите?

Розалинд смръщи чело.

— Какво в… — Тя понечи да го заобиколи, но Никълъс отказа да й позволи да надзърне навън и се премести, за да й попречи.

— Няма нищо за гледане — отвърна той, докато гледаше надолу към нея с искрящи на слабата светлина от огъня очи.

Розалинд пусна ботушите на брат си на земята.

Вероятно беше евентуален ухажор. От време на време се случваше някой от тях да се напие и да се появи, за да пее и крещи поезия под прозореца й. Беше смущаващо и нежелано и тя се надяваше съседите й да проспят случващото се.

— Остави ме да видя кой е там долу — заяви с най-застрашителния си тон, който, разбира се, не беше особено заплашителен.

Никълъс стисна устни за момент, сякаш се замисля, след което се ухили.

— Не.

Розалинд наклони глава, присвивайки очи.

— Как смееш? — задъха се тя, като не смееше да говори по-високо от шепот. — Това е моят прозорец и моята спалня. А ти дори не трябва да си тук.

Младата жена подскочи леко, мислейки, че ще успее да надзърне над рамото му. Опитът й не сработи, но го накара да се изкиска ниско и дрезгаво.

Звукът я накара да се почувства така, сякаш е изпила цяла чаша шери на един дъх.

Надникна от двете страни на слабия му кръст и забеляза, че свещта от лампата й липсва. Очите й бързо обходиха онова, което можеше да види от писалището. Липсваха също мастилницата й, три полуизгорели свещи и едно дървено преспапие във формата на патица, което Гейбриъл й беше издялкал, когато бе малко момиченце.

— Къде са всичките ми вещи? — попита с тих и смутен глас.

— Ами… — отвърна Никълъс с доста по-силен от обикновено акцент. — Забелязах дребен вредител през прозореца ти и реших да го сплаша. Но недей тормози хубавата си главица, ще ти ги донеса.

— Дребен вредител? — повтори тя. — Какъв дребен вредител?

— Наложи се да хвърля и четката ти за коса. За малко да го уцеля с нея.

Розалинд погледна през рамо към тоалетката си. Чу тихо изсвистяване до себе си и се обърна тъкмо навреме, за да стане свидетел как Никълъс хвърля един от ботушите на брат й през прозореца.

Той се обърна към нея, отново отпускайки тежестта си върху писалището й.

— Проклятие, отново пропуснах.

— Не мога да повярвам — промърмори тя, стискайки силно шала си с едната си ръка.

— А какво искаше да сторя? Подаръци, портрети, цветя, по дяволите, дори конете имат някакъв смисъл, но рецитирането на Шекспир под прозореца ти почти на зазоряване? Колко ниско биха паднали?

— Е, не ми харесва, но поне не хвърлям вещи, които да нокаутират хората като… като някакъв нецивилизован звяр.

— Провинциалните ми маниери вероятно ви обиждат, Ваше Кралско Величество — подигра й се Кинкейд. — Какво диктува етикетът, когато човек иска да разкара един заслепен пиян нещастник от нечий прозорец? Да му напишем ли писмо?

Брадичката й се повдигна и Розалинд потисна желанието си да се засмее.

— Добре. — Щеше да приеме предложението му.

Пресегна се, за да отвори едно чекмедже до бедрото му, при което той потръпна. Без да се бави повече, тя извади една дървена подложка за писане, разтвори я, вдигна перото си… и се спря.

Вярно! Мастилницата й лежеше върху моравата. Хвърляйки кръвнишки поглед на Никълъс, остави рязко перото и затършува из чекмеджето за молив. Накрая надраска думите „Моля ви, сър, вървете си“. Стискайки устни, подаде написаното на Кинкейд.

Той хвърли цялата дървена дъска през рамо и тя полетя право през прозореца.

— Отвратителен си. Какво прахосничество…

— Съгласен съм. Трябваше да погледна, преди да я хвърля и тогава щях да го уцеля.

Розалинд поклати бавно глава и намести шала си.

— Не мога да повярвам на нахалството ти.

Брадичката на Никълъс се сведе надолу, когато погледът му я измери от главата до петите с едно бързо движение.

Тя направи същото.

О, Господи, до този момент не беше осъзнала, че е застанала между краката му. С приглушена ругатня, той се отдръпна от нея с пъргава крачка встрани. Розалинд отстъпи назад едновременно с него.

Заля я смущение.

— Толкова съжалявам — промърмори. — Не бях осъзнала…

Кинкейд отхвърли извинението й с бързо поклащане на глава, стиснал устни в права линия.

Пое си дълбоко дъх и прокара ръка през косата си, при кое го събори кожената връзка, която опъваше кичурите назад. Лентата падна безшумно върху пода и младата жена осъзна, че, изглежда, той не забеляза.

След дълга пауза, Никълъс изрече с нотка на отвращение в гласа си:

— Познаваш ли онзи задник там долу? Видях го в парка тази сутрин…

— Вчера сутринта — поправи го Розалинд.

— … когато се взираше в една дребна руса девойка. Носеща очила, сякаш е господарка на сънищата му — Никълъс поклати глава и бавно закрачи из стаята, като се спираше в сенките. — А сега е тук, напълно пиян и изповядва любовта си към теб. Ама че непостоянен момък.

Очите й се разшириха. Тя познаваше мъжа — и „дребната руса девойка“ — за които говореше той. Опитваше се да събере тези двамата от години, но мъжът, лорд Ротбъри, беше упорит като муле станеше ли нужда да признае чувствата си. Без съмнение към ината му допринасяше убеждението му, че момичето е запленено не от кой да е, а от собствения му приятел Тристан.

Розалинд обърна гръб на прозореца и подпря дупето си върху писалището, както бе направил Никълъс по-рано, макар че когато той го беше сторил, всъщност задната част на бедрата му се опираше в дървото.

За момент маркизът изчезна в сенките до полицата й с книги.

— За мен думите му са неискрени — заяви тя, без разкаяние. — Той е влюбен в жената, чието семейство е наело градската къща в съседство. Обзалагам се, че е имал намерение да й изповяда любовта си, но е изгубил смелост по пътя.

— Един от сватовническите ти проекти, който се е объркал — отбеляза Кинкейд мрачно.

Поставил ръце зад гърба си, той пристъпи към нея с бавни и отмерени крачки.

Лунната светлина, идваща от високия прозорец зад нея, се спусна върху чертите му, когато Никълъс се приближи още повече, преди отново да потъне в сенките. Сърцето й запрепуска. Във внезапно прозрение, тя осъзна, че той изглежда мрачен и опасен, стиснал челюст.

Какво беше намислил?

— Благодаря ти, че помогна на брат ми — изтърси Розалинд и се изненада, че гласът й потрепери. — Време е да си вървиш.

Когато бедрата му се докоснаха до краищата на шала й, Кинкейд спря.

— И да те оставя тук съвсем сама да се справяш с този твой поклонник долу?

Тя преглътна. Не, остани, искаше й се да му каже. Просто остани.

Знаеше, че е срамно и грешно да се чувства по този начин. Мъжът беше в стаята й, за бога, но не можеше да се залъгва. Искаше Никълъс да остане още малко, искаше да я харесва, искаше той да… да… да не хвърля „Подробна история на производството и употребата на оръдия и мускети“ през прозореца!

— Спри — прошепна остро и се завъртя, за да сграбчи книгата.

Но беше прекалено късно. Книгата вече бе паднала. И ако се съдеше по последвалия отзвук, беше улучила целта си.

Розалинд замръзна, просната по корем върху писалището си, докато хладината на дървото се процеждаше през гънката й нощница. Шалът й се беше набрал върху раменете и врата, оставяйки едва покритото й дупе, изложено на студения нощен въздух… и погледа на Никълъс.

Дъхът му секна шумно.

Той я видя.

Възхитителна топлина се разпростря върху Розалинд точно преди да надзърне през рамо и да го забележи да стои съвсем близо до нея с разтворена длан, само на сантиметри от дупето й.