Оливия Паркър
Тайнственият пазител (5)

Глава 5

Дългите разходки в провинцията винаги бяха помагали на Никълъс да проясни главата си преди.

За съжаление, в момента прекосяваше претъпкан опушен град и единственото проясняване на мисли, което успя да постигне сред тракането на каруци, карети и шумотевицата от оживената тълпа, изглежда само освобождаваше място в главата му за всичко свързано с лейди Розалинд Дивайн.

А когато ставаше въпрос за тази определена жена, въображението му често навлизаше в опасни територии.

Докато завиваше по улицата, която щеше да го отведе в Хайд Парк и по-близо до дома на Дивайн, си каза, че е просто мъж. Мъж, привлечен от своята повереница. Не бе искал да я нарани снощи, но може би щеше да е до някъде полезно за гордостта на девойката да я поставят на мястото й. Въпреки това умът му продължаваше да превърта в главата му начина, по който раменете й бяха клюмнали и бе стиснала длани в диплите на роклята си, когато я беше подминал.

Тя не бе останала сама за дълго все пак. Някакъв върлинест, млад момък я бе доближил и след като грациозно прие предложението му, му позволи да я завърти въодушевено по подиума за танци на балната зала. Беше се усмихвала мило, изтъкана от безупречна любезност.

Миналата нощ си легна неспокоен, докато умът му продължаваше да се връща към събитията от вечерта, видът на открит интерес, който украси чертите й, когато Гейбриъл ги беше представил един на друг, начинът, по който кръвта му бе кипнала, когато Розалинд коленичи между краката му, ароматът й. А когато най-накрая успя да заспи, тя обсеби и сънищата му. В дръзките си видения той беше този, който я бе понесъл в танца. Беше я притиснал здраво до себе си, прокарвайки ръце през косите й. Беше се навел и пленил розовите й устни, докато тя не се предаде и не потъна в прегръдките му в търсене на опора и желаеща още от целувките му. Точно там, по вредата на балната зала, пред очите на всички.

Никълъс се бе събудил облян в пот, стиснал здраво чаршафа. Изненада се, че самата идея за точно тази жена, въвлечена в толкова интимна сцена с него по време на танц, бе достатъчна да накара кръвта му да закипи мигновено.

Да, определено постъпи разумно като не танцува с нея. След този сън, не беше толкова сигурен, че би успял да я държи почтително в ръцете си, нито да запази толкова лесно в тайна мислите си.

Особено от брат й.

А Никълъс искаше Гейбриъл да знае, че тя е в безопасност с него и от него.

Мъжът му бе засвидетелствал доверието си. Като приятел на херцога, Кинкейд трябваше да се придържа към определени принципи на поведение. А това включваше да държи очите, ръцете и устните си далеч от сестрата на Гейбриъл.

— Извинете — промърмори маркизът на група дами, докато заобикаляше неравната им крачка, за да ги подмине.

Те вирнаха носовете си при думите му. Той въздъхна. Толкова високомерни и непримирими! Може би бяха дочули за избора му на облекло миналата вечер и се страхуваха, че действително е един шотландски звяр от плът и кръв.

Потискайки усмивката си, Никълъс закрачи напред през Хайд Парк, насочил се към Гросвенър Скуеър, където бе домът на Дивайн.

Решението му да се разходи се дължеше отчасти на един упорит кон, който се бе доказал като най-голямото и космато дете, що се отнасяше до изкушенията на града, а от друга страна и на факта, че целта му се намираше сравнително близо до наетата от него градска къща.

Свикнал с далеч по-натоварващ физически труд в провинцията, това бе наистина просто един малък преход до дома им, а и не му се налагаше да се бори със задръстванията по улиците.

Наистина ли вече беше пладне? Имаше чувството, че едва преди миг бе напуснал къщата на Дивайн.

Извади джобния си часовник. Дванадесет часа. Е, бяха минали около десет часа.

В града подходящите часове за посещение сред висшето общество се различаваха неимоверно. Някои от благородниците се придържаха към така наречения „градски режим“ и спяха до обяд, тъй като посещаваха баловете един след друг. Надяваше се Тристан да е буден или поне у дома.

Беше нужно да говори с момъка. Трябваше да му каже, че ще наблюдава задната част на къщата тази вечер.

Докато напускаше дома на Дивайн късно миналата нощ, Никълъс тъкмо се готвеше да яхне нервния си кон, когато забеляза червенокосия мъж — същият, който видя пред книжарницата. Беше застанал близо до сенчеста пътечка между къщите от другата страна на алеята.

Кинкейд бе приближил мъжа и извикал за поздрав.

Е, за да бъде честен, не беше толкова поздрав, колкото:

— Какво, по дяволите, правиш там?

Тактичността никога не е била силната му страна.

Мъжът бе побягнал. Никълъс го преследва в продължение на половин пресечка, преди непознатият да се задъха, неспособен да бяга повече. Когато го настигна, Кинкейд го сграбчи, но високият мъж го изненада, успявайки да се освободи достатъчно, за да изкара малка кама.

Никълъс бе успял да избегне удара, насочен към лицето му, но отпусна хватката си. Боклукът бе избягал, изчезвайки в друга алея, като плъх, шмугнал се в някоя невидима пукнатина в основата на сградата.

Това същество можеше да бъде навсякъде, мислеше си мрачно с присвити очи, докато изучаваше хората, които сновяха по улиците и заобикалящия го парк, задържайки погледа си най-вече върху неподозиращите жени.

Опасностите дебнеха навсякъде.

Да вземем за пример ситуацията точно пред него, разсъждаваше Кинкейд.

Едно младо, светлорусо девойче с очила седеше на една пейка, сгушена под дърво, с книга в ръка. До нея беше задрямала възрастна жена, за която той предположи, че е майка й и чиято глава се бе отпуснала и почиваше върху гърба на пейката.

Без знанието на спящата дама, нейната повереница бе наблюдавана от мъж, възседнал лъскав черен жребец.

Докато Никълъс ги подминаваше, мъжът не откъсна поглед от момичето, а тя изглежда бе напълно сляпа за неговия полуобожателен, полухищен поглед.

Лъв, който едва ли не точеше лиги при вида на апетитно мишле.

Какви ли бяха точно намеренията на този приятел? Осъзна, че се чуди Кинкейд. На него му изглеждаха нечестиви, но пък бе известно, че е значително по-подозрителен от повечето хора.

Клатейки глава, той прекоси оживената улица и ускори крачка. Не след дълго градската къща на Дивайн се появи пред погледа му. Погледна напред, забелязвайки суматохата пред предната врата на дома на Розалинд. О, нима бяха организирали ново празненство и то по средата на деня?

Входната врата беше широко отворена и трима мъже слизаха по стълбите, докато други двама се опитваха да влязат, с ръце натежали от букети в различни цветове и разнообразни малки, красиво опаковани пакети.

Никълъс присви очи. Дали наистина виждаше кон, завързан за перилата, с преплетени в гривата и опашката на животното панделки и дребни цветчета? Какво ставаше тук. По дяволите?

— Ааааааапчихххххххху!

Уинтърборн почти изскочи от кожата си, когато някакъв кихащ мъж бързо го подмина, понесъл най-големия букет от рози, който някога бе виждал през живота си.

— Вие там! Сър! — извика Никълъс. — Чакайте!

С въздишка, човекът спря рязко и се обърна. Очите му бяха зачервени и сълзяха, а закръгленият му нос блестеше влажен. Изглеждаше нещастен.

— Да? — попита с носов глас и то доста раздразнено.

— За какво е всичко това?

— Е — започна непознатият с докачлив вид, като звучеше така, сякаш обяснява нещо на умствено изостанал, — това са цветя и аз ги доставям.

— На кого?

Мъжът въздъхна.

— Домът на Дивайн. Отново. И предполагам, че щом се върна в магазина, други… ааа…

Никълъс отстъпи крачка назад точно навреме.

— … ааааааапчихххххххху! — Човекът избърса носа си с ръкав. — Когато се върна в магазина — започна той отново, — предполагам, че ще има още… аа… аааа…

— Ето — с една ръка, Кинкейд взе високата ваза с розови рози от мъжа. — Позволете ми — бръкна във вътрешния джоб на сакото си, грабна някаква монета и я подаде на мъжа.

Той погледна обидено за момент, после хвърли поглед към парите, а след това отново към Никълъс.

— Откъде да знам, че няма да ги откраднете за себе си? — въпросът му беше изпълнен с подозрение. — Имаме репутация, която трябва да поддържаме…

Маркизът вдигна ръка.

— Можеш да ме наблюдаваш от тук, докато ги доставям. И… — добави с усмивка, — може би трябва да се замислиш за друга професия.

— Така е — съгласи се мъжът и избърса потното си чело.

 

 

— Исусе, Роузи! Предният салон има вид на проклета джунгла.

— Аз ли не знам — надзърна Розалинд иззад един огромен букет от яркочервени лалета, преди да ги потопи във вазата, която прислужницата й донесе. — Горкият Бригс — продължи тя, говорейки за иконома им. — Отпратих го. Не можеше да спре да киха.

— Аха — каза Тристан, събличайки палтото си. — Това обяснява отсъствието му — погледна зад себе си, преди да захвърли дрехата на стола вдясно до вратата, след което застина внезапно, когато осъзна, че седалката е вече заета от голяма саксия с папрат.

— Проклети простаци — изръмжа брат й. — Гейбриъл отсъства едва от пет часа, а те ти се нахвърлиха моментално.

— Шшт! Ще те чуят.

— Полудя ли? Сега вярваш, че и цветята имат чувства?

— Не цветята, глупако. Джентълмените, настанени във всекидневната — промърмори тя и отправи жест в съответната посока.

— Джентълмени?

Младата жена кимна, докато подреждаше малък букет от горски цветя.

— В нашата всекидневна?

Сестра му стисна устни.

— С леля Юджиния.

— С леля… какво става тук, дявол го взел?

Тя сви рамене невинно.

— Всяко момиче получава няколко визити от джентълмени след бал. Това е напълно нормално.

Тристан й отправи недоверчив поглед.

— Нормално е да се появят един или двама, или по дяволите, дори десет! Това място прилича на оранжерия, Роузи. — Той се взря в нея със същите ледено сини очи, които имаха всички Дивайн. — И какво, по дяволите, е това?

Розалинд проследи ужасения му поглед до портрет, подпрян на стената близо до краката й. Някой бе поръчал неин портрет и й го бе изпратил като подарък. Надяваше се, че не е напълно точен, тъй като на него наподобяваше отчасти кон.

Тристан поклати глава.

— Както добре знаеш, аз не съм толкова тираничен, колкото Гейбриъл, но ти си ми сестра. Моля те, не ми казвай, че броят на мъжете в съседната стая надвишава броят на букетите в тази.

— Започнаха да се появяват от единадесет часа нататък. Въпреки това, със сигурност, останаха само двама. Не, не. Трима са. Или бяха четирима? — тя се почеса до ухото и промърмори. — Не, лорд Далхаус вече си тръгна. Точно така. Така че това прави…

— Колко точно? — почти изръмжа Тристан.

— Трима — измърмори бързо младата жена.

Той въздъхна и прокара бавно ръка през разрошените си кестеняви къдрици.

— Чуй ме внимателно. Ще им позволя…

— Я почакай, малки братко — предупреди го тя.

Тристан пресече слабата й заплаха в зародиш със стиснати челюсти.

— Ще им позволя да останат, докато се преоблека, а после…

— Отново ли ще излизаш?

— По-късно, но ако държиш да знаеш, току-що се върнах от Анджело…

— Отново фехтовка?

— Да — отговори й и премигна бавно. — А сега ще престанеш ли да ме прекъсваш?

Младата Дивайн сдържа езика си.

— Когато сляза долу, което най-вероятно ще се случи след… — брат й погледна към високия стенен часовника до вратата — половин час, искам всички да ги няма. Всеки, който е все още в онази всекидневна, когато се върна, ще се озове по задник, изхвърлен навън.

Розалинд не успя да сдържи безсрамната си усмихва.

— Това включва ли леля Юджиния?

— О, да — отвърна й с мрачно кимване и блясък в очите. — Несъмнено.

Обърна се, поклати глава и хукна по стълбите, като без проблем взимаше по три стъпала наведнъж.

Тогава се чуха стъпки откъм вратата, която бе оставена отворена за улеснение на изобилстващите доставки на цветя.

Розалинд се обърна и видя чифт дълги мъжки крака, придружени от най-огромната ваза с розови цветове, която някога бе виждала. Цветята трябва да наброяваха поне две дузини, но още по-удивителни бяха краката, които ги внасяха. Това определено не беше някое момче за доставки.

Прилепнали, светлокафяви бричове обгръщаха всеки стегнат мускул на бедрата му до съвършенство. Високите, полирани ботуши лъщяха на светлината, струяща от отворената врата.

Боже, най-новият й посетител притежаваше толкова елегантно облекло. И явно бе почитател на физическите упражнения, освен всичко друго, защото никой мъж не би могъл да изглежда толкова мускулест и мъжествен без тях. Беше убедена в това.

Меките подметки на ботите й от ярешка кожа не издадоха нито звук, когато тя се доближи до новия си гост. Протегна ръце напред и хвана по средата широката ваза. Пръстите й се докоснаха за момент до топлите му ръце, облечени в гладка кожа.

— Благодаря ви — каза младата жена любезно, поглеждайки надолу към букета от рози, преди да вдигне поглед към мъжа. — Ще ги сложа…

— Розалинд — обади се Никълъс със скован тон, а сивите му очи блестяха като скъпоценни камъни.

Вълна от изненада възпламени гърдите й.

— О — каза тя, наподобявайки безразличие. — Това си ти.

Чувствата й все още бяха наранени от вчерашния бал. Постоянното му люшкане между безразличието, интереса и накрая липсата на покана за танц глождеше ума й. Годините, през които бе съумявала да разчита поведението на хората, за да прецени степента на интерес — или липсата му — у другите, въобще не я бяха подготвили за Никълъс. Той беше загадка.

Розалинд се отдалечи от него и избута една голяма саксия с бегонии от пътя си, за да направи място за розите.

Междувременно той свали шапката си и я закачи на закачалката до вратата.

— Тези — каза Никълъс и махна лениво с ръка към розите, — не са от мен.

Тя му се усмихна сковано.

— Не бих си и мечтала подобно нещо.

Изобщо не й се нравеше да си го признае, но макар Кинкейд да бе нерешителен простак, все пак изглеждаше невероятно привлекателен. Беше ли подстригал косата си, или така й се струваше?

— Да не би да идва някой по алеята? — Розалинд демонстративно погледна край него през отворената врата зад гърба му. Не, не се беше подстригал. Всичките му коприненокафяви къдрици бяха издърпани назад и вързани с кожена лента.

Необичайна топлина пропълзя в нея. Снощи той изглеждаше наполовина джентълмен, наполовина див и прекрасен шотландец. За нейно раздразнение, тя не беше единствената, която го забеляза. Въпреки това, сред всичките въздишки и изпълнени с копнеж погледи, които бе получил, Розалинд бе дочула и как някои по-възрастни жени се подиграват на физиката му, заявявайки, че мускулите, силата и загорялата кожа го оприличават на обикновен работник.

Младата Дивайн не вярваше да съществува нещо обикновено у Никълъс.

Наистина беше трудно да не се взира в него миналата вечер, но днес бе още по-лошо. Днес той изглеждаше като образцов благородник с присъщата му стаена сила и сдържана порочност до последния сантиметър. А и беше ли виждала някога друг мъж, който да изпълва дрехите си толкова добре?

Погледът й се спусна по фигурата му. Изглежда, не можеше да се спре. Черното му палто беше майсторски изработено и се опъваше върху раменете му, сякаш бе шито направо върху него. Жилетката му също беше черна, но бе извезана с перлено сини нишки, които се съчетаваха в плавен дизайн върху плоския му корем.

Младата жена изпита внезапното желание да притисне ръката си към него и да провери колко е твърд.

Накрая вдигна очи към лицето му и откри, че погледът му тъкмо завършва собствения си пренебрежителен оглед върху нея.

Но не можеше да бъде съвсем сигурна, нали?

Може би някое цветче или листо бе полепнало по роклята, или косата й. Розалинд изтупа тъмносините си поли и прокара ръце по раменете си.

Погледна нагоре към него и забеляза, че той я наблюдава учудено.

— Нещо не е наред ли? — попита Никълъс и повдигна едната си вежда.

— Имам ли върху себе си някое листо, или цветче, или нещо подобно? — попита тя, извивайки се наляво и надясно.

Той пристъпи внезапно напред, пресегна се и леко захвана платът на десния й ръкав, което предизвика хиляди тръпки надолу по ръката й. Малко листенце полетя към пода.

— Благодаря ти — промърмори Розалинд.

Маркизът кимна.

Двамата се загледаха един в друг за цяла дълга минута. Единствените звуци, които се чуваха, бяха тиктакането на часовника и шумът от оживената улица зад Никълъс.

Внезапно се чу подсмърчане откъм задната част на къщата. Розалинд се обърна и видя Бригс да се връща на поста си.

— Моля да ме извините, милейди — произнесе той, избърсвайки носа си с кърпичка, преди да я напъха в предния джоб на ливреята си. После затвори вратата зад Никълъс.

— Няма нужда да се извиняваш, Бригс — отговори тя с тревога. — Разбирам. Цветята са виновни, нали? Ако знаех, че ще ти причинят такова неудобство, щях да наредя да ги поставят в друга стая.

Бригс махна с ръка на загрижеността й.

— Не, милейди. Предполагам, че се дължи повече на ужасната настинка.

Розалинд кимна.

— Може би трябва да се оттеглиш по-рано, в такъв случай — когато верният слуга поклати глава, тя настоя. — Да, трябва. Ще кажа на готвачката да направи супа и Джени ще ти я донесе.

— Милейди е прекалено мила — отвърна Бригс.

Вниманието й се върна обратно към Никълъс.

Той оглеждаше стаята, сякаш едва сега забелязваше изобилието от цветя, сред които стояха.

— За Бога, жено — промърмори. — Това нормално ли е?

Младата жена вдигна брадичка.

— Нека те уведомя, че е съвсем нормално господата да изпращат цветя на една дама след бал.

— Да, но в такъв мащаб?

— Има неща, които не мога да контролирам.

— Като привлекателността си, нали?

— Изобщо нямах това предвид — отговори тя сприхаво. — Не мога да променя факта, че те са толкова щедри…

— Крещящи — прекъсна я той, посочвайки към доста лошия, но определено голям, акварел с нейния образ.

— Не съм молила за нищо от това — заяви Розалинд отбранително.

— О, напротив — промърмори Никълъс мрачно. — Дори само с влизането си в някоя стая.

Тя се намръщи при това изказване, но бързо се съвзе.

— Някои господа — подчерта младата жена, — намират за подходящ подобен жест, след като вечерта са споделили танц с дамата. Мога само да предполагам от забележките ти, че ти не си направил нищо подобно за дългия лист от дами, които те придружиха върху подиума за танци миналата нощ.

— Човек никога не трябва да предполага току-така.

— Тогава си им изпратил цветя? — изтърси тя, след което си пожела да бе имала самоконтрола да си отхапе езика.

Той замълча за момент, а после една широка усмивка се прокрадна върху устните му.

— Любопитен съм да разбера, защо това представлява такъв интерес за теб.

— Не представлява.

— Но ти попита — настоя Никълъс, наблюдавайки я настойчиво, докато краищата на устните му потръпваха в усмивка.

Розалинд цялата се изчерви.

— Така е, направих го — призна. — Няма причина да ми отговаряш. Смятам, че това не е моя работа.

Последва още една дълга пауза, след което той най-накрая отвърна:

— Не съм изпращал цветя. И съм сигурен, че това ме превръща в дивак в твоите очи, но какво да се прави. Предполагам, че следващото, което ще си помислиш, е, че обичам да се люлея по дърветата и да ям супа с пръсти.

Тя стисна устни, потискайки усмивката си.

— Много добре — успя да каже след минута. — Предполагам просто бях любопитна, не съм ревнувала. — О, мили боже, защо бе казала това?

Отдалечените гласове на господата, настанени в гостната, достигнаха до ушите й. Вечно неодобрителният тон на леля й Юджиния се извисяваше над всичките. Една от вратите бе леко открехната и Никълъс наклони глава, за да надникне през процепа.

Розалинд си пое дълбоко дъх, след това прошепна грубо:

— Защо си тук?

Той погледна към нея, с блеснали опустошително сиви очи.

— Намислила ли си нещо? Питам, защото ми изглеждаш виновна. Пак ли се месиш? Подслушваш? Сватосваш?

— Определено не.

— А би могла — каза той тихо. — Леля ти е необвързана дама, а тук има… — Кинкейд погледна към вратата, за да надникне отново в стаята — трима мъже на разположение.

— Тези трима господа са достатъчно млади, за да й бъдат синове.

Никълъс повдигна рамо, докато продължаваше да ги шпионира.

— Не би било нечувано във вашите кръгове.

— И какво точно трябва да означава това? — попита Розалинд с присвити очи.

— О, мисля, че знаеш.

— Опасявам се, че ме озадачи. Обясни.

— Предпочитам да не го правя — промърмори той.

— Много си упорит.

— А ти си учудващо проницателна.

— О, благодаря… — Признателността замря върху езика й. — Доста зле замаскира обидата си като комплимент.

— Както казах, проницателна.

Младата жена почти нададе раздразнен вик. Вместо това го попита със скована усмивка:

— Какво, моля, правиш тук? — Когато той не й отговори направо, тя го сръчка по гърба и не можа да не забележи, че пръстът й срещна стоманена съпротива. Дали всеки сантиметър от него бе покрит с мускули? — Може би си се изгубил?

— Много смешно. Тук съм, за да се видя с Тристан.

Челото на Розалинд се смръщи при тези думи. Макар с Тристан да се държаха приятелски един с друг, двамата не бяха близки.

— Надявах се, че може да ме насочи към игрален клуб.

— Разбирам — каза тя язвително. — Е, ако търсиш нощ, посветена на преследването на женски прелести, съжалявам, но трябва да ти съобщя, че ще се наложи да се заемеш с тази задача сам. Тристан е сгоден от миналата есен.

— Нямам намерение да вземам момъка със себе си.

Нещо вътре в нея се пречупи. Не й беше приятно да осъзнае, че Никълъс очаква нощ на веселби и долнопробна женска компания. Не бе предполагала, че той е такъв.

Тя премигна бързо, опитвайки се да скрие разочарованието в изражението си.

— Да пратя ли да го повикат тогава?

Кинкейд кимна, без да откъсва преценяващия си поглед от обитателите на стаята.

Розалинд се обърна към една млада, луничава прислужница, която вървеше по коридора по посока на входната врата, с голям морков в ръка, вероятно предназначен за коня, завързван отвън — подарък, който младата Дивайн не можеше охотно да приеме. Конят, разбира се. Иначе харесваше моркови.

— Мария? Би ли информирала камериера на Негова светлост, че има посетител?

Прислужницата направи реверанс.

— Да, мис.

Розалинд се обърна обратно към Никълъс.

— Можеш да го изчакаш в кабинета. Той е надолу и…

Кинкейд бе изчезнал.

— … вдясно.

Но всъщност не беше изчезнал. Небеса, не. Това би било твърде удобно. Невъзможният мъж сега стоеше в средата на всекидневната, сякаш това бе неговата къща.

Докато тя наблюдаваше, той заговори тримата й посетители, които от своя страна, го изгледаха със съперническа искра в очите.

Искаше й се да хвърли вината за нетактичността му върху новопридобитата титла, но Никълъс се бе държал по почти същия начин и миналия ден в книжарницата. Поне беше последователен в това си отношение.

Тя се промъкна в стаята, при което сините й поли прошумоляха върху обюсонския килим. Седящите мъже мигновено се изправиха и я поздравиха с широки усмивки.

— Моля ви, джентълмени — помоли високомерно леля Юджиния. — Седнете. Момичето вероятно ще остане права цял ден. Не съм сигурна какъв е проблемът. Днес е доста неспокойна и постоянно наднича през завесите, за да погледне навън. Мога само да предположа, че сте разглезили племенницата ми с вниманието си и тя се е отегчила.

Младата жена почти изстена на глас.

Бавно, мъжете се подчиниха, но за момент изглеждаха така, като че ли не биха желали нищо повече от това да скочат през прозореца, за да се освободят.

На Розалинд й се искаше да ги съжали, но не го направи. Нито един от мъжете, които я бяха посетили днес, не притежаваше и частица искреност. Но все пак винаги е било така, напомни си тя, дори и преди отвратителния облог.

Част от нея копнееше да ги изхвърли точно както по-големият й брат я бе посъветвал да направи, но не можеше. Нуждаеше се от тях. Тяхното присъствие тук бе с определена цел. Надяваше се да примами своя пазител да се разкрие.

— Кой е този? — попита грубо леля й, като посочи към Никълъс с брадичка.

Гореща червенина се плъзна по врата на Розалинд, когато осъзна, че стои зад него. Пристъпи напред и ги представи подобаващо един на друг.

Сега, след като и Кинкейд беше тук, това правеше четирима, подходящи за женитба мъже в градската й къща. Кой ли пазител можеше да се въздържи при подобна ситуация? Младата жена започваше да вярва, че мъжът, който и да беше той или много добре умееше да пази дистанция, или бе невероятно небрежен в изпълнението на задълженията си. Може би поради някаква причина непознатият се мотаеше отвън.

Хвърли поглед към прозореца, който гледаше към улицата. Постъпката й не остана незабелязана от Никълъс.

— Търсиш ли някого по-специално? — попита той до нея.

Тя стисна устни и поклати глава.

Кинкейд й отправи скептично кимване и една от обезоръжаващите си усмивки.

По цялото й тяло се разля топлина. Прочиствайки деликатно гърло, Розалинд се приближи до канапето срещу стената, като си мислеше, че Никълъс ще заеме празния стол до останалите. Предложи му го небрежно с отворена длан и учтиво каза:

— Заповядай, седни.

Вместо това, когато седна, осъзна, че той я е последвал. Повдигайки краищата на сакото си, за да не му пречат, маркизът се настани до нея, изпънал дългите си крака напред.

Канапето беше достатъчно голямо… за две жени, но при мъж с размерите на Кинкейд беше невъзможно да не се докосват. От бедрата чак до коленете.

Сякаш огнена пътека се разгоря по линията на допира им.

— Вие, там, млади момко — подхвана леля Юджиния, като сочеше Никълъс. — Бяхте на бала снощи, нали? Видях ви да разговаряте с племенника ми.

— Да, мадам.

— Не бяхте ли облечен с пола? — попита възрастната жена и приведе глава, поглеждайки го критично, при което броят на брадичките й се увеличи.

Розалинд въздъхна тихо.

— Нарича се килт, мадам. Но любезно ви благодаря, че сте забелязали. — И тогава й намигна.

— Каква арогантност — изграчи леля Юджиния и набразденото й чело се сбърчи още повече от възмутената й гримаса. — Не мога да повярвам, че Розалинд ви е пуснала в къщата. Бива ли такива приказки от един от обожателите й!

Той прочисти гърло.

— Аз не съм неин обожател. Тук съм, за да посетя Тристан.

Очите й се опулиха и широките ноздри на Юджиния се разшириха при обидата, която тя очевидно сметна за насочена към Розалинд.

— Ако сте дошли да се видите с племенника ми, какво правите тук?

Младата Дивайн погледна Никълъс, любопитна какво ще отговори на недоволната й леля. Сивите му очи се преместиха върху нея, а после отново върху възрастната жена.

— Е, вероятно осъзнавате, че не можах да устоя да не се насладя на компанията на толкова фини жени.

Само какъв флиртаджия, а и отличен подход, с който да омае леля й, помисли си Розалинд, забелязвайки как Юджиния се изчервява като неопитна девойка.

— Да позвъня ли за нова кана с чай, милорд? — намеси се тихо, преди леля й да е възвърнала здравия си разум.

Когато той не отговори веднага, тя се обърна, за да срещне погледа му. Каква грешка. Никълъс беше твърде близо. И сребърните искрици в очите му прогориха пътечка чак до корема й, което я накара да потръпне леко.

— Не, благодаря — отговори Кинкейд също толкова тихо и погледът му се спусна за момент върху устните й преди отново да се слее с нейния.

Никога преди не я беше гледал по този начин. Изглеждаше… прегладнял. Сякаш тя бе вкусна хапка от… нещо и той нямаше търпение да впие зъби в нея.

В продължение на пет секунди Розалинд забрави да диша.

— Очите ви — внезапно обяви лорд Бейтс от другия край на стаята.

Премигвайки, за да се отърси от несъмнено неволното обаяние на Никълъс, младата жена не бе сигурна на кого говори Бейтс или за какво точно всъщност, докато не успя да обърне глава в негова посока.

— Моля? — попита.

Лорд Бейтс й отправи крайно влюбен, и бе сигурна — напълно престорен поглед.

— Забелязах ги, докато танцувахме снощи. Най-сините очи, които някога съм виждал.

— Благодаря ви — промърмори тя, чувствайки се доста неловко. — Но трябва да кажа, че съм виждала много жени със сини очи точно като моите.

— Исках да ви направя комплимент за тях тогава, но се изплъзна от ума ми — продължи той и се изчерви.

Господи, това бе ужасно странно.

— Подкрепям — лорд Уелс се изправи в стола си.

— Смея да твърдя, че не са мразовити, като на по-големия ви брат, а пленителни. Подобно на ярко лятно небе.

Никълъс се размърда до нея и кръстоса ръце на гърдите си.

— Не, не е това — обади се лорд Мортън. — По-скоро бих казал, че приличат на сапфири.

— Сапфири? — присмя се лорд Бейтс. — Очите й са твърде ослепителни, за да бъдат описани с подобно тъмносиньо. Не, те определено са искрящи. Като небето в зимната утрин.

— Джентълмени, моля ви! — обяви леля Юджиния. — Чуйте се. Да спорите за цвета на очите на момичето! Абсурдно. Преди да се усетим, ще сте стигнали до размяна на юмруци, заради конкретния нюанс. Оставете темата, честна дума.

Мъжете прекратиха смешния си дебат само за да започнат да се възхищават на онова, което вярваха, че е талантът на Розалинд да танцува.

Младата жена стисна устни. Най-много от всичко й се искаше да пропълзи под канапето. Не беше чак толкова забележителна танцьорка. Беше приемлива в най-добрия случай. О, как й се искаше да престанат.

Никълъс наклони кръстосаните си ръце и нежно я докосна по горната част на ръката, вероятно за да привлече вниманието й.

Тя се обърна към него и едва не въздъхна от благодарност при вида на навъсеното му изражение. Той не гледаше към нея, а към обнадеждените й ухажори.

— Винаги ли е така? — попита я тихо, като едва помръдваше устни.

— Да. И не — отговори му също толкова тихо. — Когато Гейбриъл е тук, не им е разрешено да влизат в къщата.

— Разбирам.

Розалинд се запита дали наистина разбираше. Беше ли наясно Никълъс колко смущаващо и откровено нелепо би могло да бъде тяхното поведение? И от нея се очакваше да вярва, че ще си намери съпруг сред тези мъже някой ден?

— Това не ти харесва — изкоментира Кинкейд и тя можеше да усети погледа му върху себе си.

Погледна нагоре към него.

— Можеш ли да ме виниш?

— Имаш ли високи стандарти за поведението на евентуални съпрузи?

— Определено. Предполагам, че съществуват жени, които биха били във възторг от подобен ентусиазъм у своите ухажори. Въпреки това, аз бих предпочела най-вече искреност пред всичко останало. Истинска привързаност.

— Любов? — попита той и тембърът му предизвика неочаквана тръпка, която се спусна по нея.

Розалинд успя само да кимне, надявайки се да не изглежда толкова уязвима, колкото се чувстваше в този момент.

— И не мислиш, че някога ще я откриеш — завърши Кинкейд вместо нея.

Младата жена му отправи колеблива усмивка, но не успя да издържи на погледа му. Истината бе, че „любовта“ седеше точно до нея, но тя, разбира се, не би го изрекла на глас. Не и когато той продължаваше да я обърква по отношение на чувствата си към нея.

— Това, което мисля — започна Розалинд, като продължи да говори тихо, — или по-скоро това, което знам, е, че няма да се омъжа, освен ако бъдещият ми съпруг не ми отдаде цялото си сърце. Ако не мога да го получа цялото, не искам нито частица от него.

— Някои мъже може да сметнат тази перспектива за плашеща. Да обичаш безрезервно. Да се отдадеш напълно.

— Но защо?

— Може би вярват, че любовта ги прави уязвими. Тя те отслабва. Разпалва те за болката и страха — той затвори бавно очи за момент. — За някои любовта е като смъртта.

Тя се поизправи.

— Но любовта е живот.

— За теб, може би.

— Но не и за теб?

Когато Никълъс не й отговори, Розалинд продължи да изразява гледната си точка.

— Баща ми е очаровал майка ми още на първия бал, на който е присъствала и скоро след това са се оженили. Тя е била на двадесет, романтично настроена и копнееща за изпълнен с любов съюз. Помислила е, че е открила точно това у баща ми и постепенно го обикнала дълбоко. Но той никога не отвърна на тези и чувства. Понякога й е правил мили жестове или изричал сърдечни думи и вярвам, че това бе причината тя да не се откаже от надеждата, че някой ден баща ми ще й признае любовта си. Бях на тринадесет години и дори аз знаех, че…

— Той си е играел с чувствата й?

Тя поклати глава. Мисълта, че Никълъс изглежда искрено заинтригуван от това, което му разказва, стопли сърцето й. Не й убягна и фактът, че никога преди не бе говорила с друг мъж за отношенията между родителите си — с изключение на Гейбриъл, разбира се.

— Може би наистина си играеше с нея — отвърна Розалинд. — Баща ми рядко си бе у дома, но майка ми живееше за тези мигове. С течение на времето, започна да се прибира все по-рядко и по-рядко. Слухове за любовниците му достигаха до Уолвърест и опустошаваха майка ми. Тристан беше твърде млад и твърде свободолюбив, за да забележи подобно нещо, но Гейбриъл и аз виждахме как тя бавно чезне.

Намръщен, Никълъс поклати глава.

— Любовта й към баща ви я е унищожила.

— Любовта на баща ми щеше да я върне към живота — въздъхна тя. — Не искам да допусна същата грешка. Не искам да се влюбя в някой, който се преструва, че ме обича. Предпочитам да остана сама.

Никълъс се взря в нея. Твърдите му, майсторски изваяни устни се разтвориха леко, сякаш искаше да каже още нещо, но се отказа. Погледът му се спусна към устните й и той се наведе леко към нея.

За момент Розалинд си помисли, че всъщност се кани да я целуне точно тук, в дневната, но тогава усети дъха му върху ухото си.

— Не мисля, че си създадена да бъдеш сама — прошепна разпалено, преди да се отдръпне.

Очите й трепнаха. Не бе очаквала от него да каже нещо подобно и не беше сигурна, че разбира смисъла на думите му. Дали флиртуваше? Беше ли това някакъв странен комплимент, който се отнася до по-ранните му намеци, че тя се наслаждава на вниманието на мъжете?

Преди да успее да го попита какво има предвид, стомахът й издаде внезапно, ужасяващо ръмжене. Омаята помежду им се развали и Розалинд приглади полите си, надявайки се, че шумоленето е замаскирало звука.

Толкова бе заета при вратата (и прозорците) и във всекидневната, че не беше хапнала нито залък от съвсем ранна сутрин и дори тогава изяде само филийка препечен хляб с малко мед.

Облизвайки устни, младата жена погледна с копнеж към едно блюдо с шоколадова торта.

— Искаш ли малко, момиче? — провлече до нея Никълъс.

Тя го погледна и откри, че той наблюдава напрегнато устните й.

— А, не. Не, благодаря ти. Добре съм. Наистина.

— Мога да ти донеса едно хубаво, дебело парче. Ще ти хареса.

Погледът й се стрелна към чинията, след това обратно към лицето на Кинкейд.

— О, несъмнено. Несъмнено.

— Тогава нека да ти го донеса.

— Уинтърборн! — извика Тристан от вратата. — Съжалявам, че те накарах да чакаш.

Дъхът на Розалинд потрепери. Какво се случваше тук? Този мъж просто я питаше дали иска малко от тортата, но поради някаква причина въпросът й се стори много по-интимен.

Още по-плашещо бе, че й се искаше той да не спира. Тя желаеше торта. Искаше Никълъс да й донесе от сладкиша. В интерес на истината, дори не я интересуваше дали той самият ще яде от него, стига да продължи да й говори със същия порочен тон, докато гледа устните й така, сякаш иска да я целуне.

— Ако ме извините — обърна се Кинкейд към присъстващите в стаята.

Розалинд го наблюдава, докато излиза, възхищавайки се на височината му. Вдиша дълбоко остатъчния аромат на одеколона му и закопня за топлината, която той отнесе със себе си.

Защо трябваше да бъде такъв объркващ, изкусителен звяр?

Щом Никълъс напусна стаята, Тристан й отправи остър поглед, а после насочи друг, значително по-гневен, към групата мъже.

— Джентълмени — каза той, наподобявайки съвсем точно мрачния баритон на Гейбриъл. — Сестра ми е имала доста зает следобед.

Неочаквано, всички те се изправиха и изказаха своите приглушени извинения.

Двадесет минути по-късно, леля Юджиния се изправи и заяви, че ще се върне в покоите си.

— Изядох твърде много торта и разговарях с твърде много идиоти за един следобед — каза тя.

Така остави Розалинд насаме с мислите й… и последното парче от сочната шоколадова торта.

Къщата бе изключително тиха. Вероятно Никълъс също беше заминал.

Тя се напрегна да чуе гласа му надолу по коридора, но не долови нищо друго, освен тиктакането на часовника и от време на време подсмърчането на Бригс.

Тиха, също като котка, младата жена се прокрадна до другия край на стаята. Облизвайки устните си, тя придърпа сочното парче от платото и след като отвори широко уста, го натъпка цялото в гърлото си.

Истински рай. Беше божествено. Беше…

— Впечатляващо.

С пълни до пръсване бузи, Розалинд обърна глава и откри Никълъс, облегнат върху рамката на вратата с усмивка, която се разливаше върху красивото му лице.

Тя замръзна, но само за миг. Бузите й вероятно изглеждаха пълни колкото на някое херувимче. Трябваше да се чувства унизена, но не беше.

Необезпокоявано завърши дъвченето, попи ъгълчетата на устата си с ленена салфетка и после, разбира се, направи дълбок поклон. Изправи се с широка усмивка, съвсем наясно, че вероятно шоколадът е оцветил зъбите й, с което я кара да изглежда като че ли й липсват няколко.

Никълъс се отблъсна от рамката на вратата, пляскайки учтиво. Знаеше, че би било далеч по-разумно да се: обърне и да си тръгне, но краката му очевидно не обгръщаха никакво внимание на мислите му. Преди да успее да се спре, той застана пред нея, а малката масичка с празната чиния остана помежду им.

Очите му проследиха пътя на розовия й език, който се показа навън, за да оближе долната й устна. Исусе Христе.

— Тристан снабди ли те със задоволителен списък с най-добрите игрални клубове? — попита тя, с известна острота в думите си.

— Адекватен, предполагам. — Мразеше да я лъже, но не можеше просто така да й каже, че се е наложило да уведоми Тристан за намерението си да наблюдава къщата тази нощ.

— Никълъс?

Той вътрешно се сви. Познаваше този тон. В крайна сметка имаше по-малка сестра. Височината на гласа й означаваше, че се кани да му зададе въпрос, на който подозираше, че той не би искал да отговори.

— На бала миналата нощ — започна Розалинд, заобикаляйки масичката, за да се приближи към него. Маркизът отстъпи назад. — Забелязах, че изтанцува, хм, седем серии… за радост на присъстващите дебютантки — тя направи още една крачка и подгъвът на роклята й докосна върховете на ботушите му. Той преглътна. — Защо не танцува валс?

За момент умът му блокира. Не бе очаквал да му зададе този въпрос.

— Ами, ааз… — Проклятие, буквално го караше да пелтечи като ученик. Никълъс прочисти гърло. — Не мога да танцувам валс.

Брадичката й падна надолу.

Ето. Каза го. Не беше вярно, но бе особено горд със себе си и своята находчивост. Три кратки думи и вече имаше удобно оправдание, за да не му се налага въобще да танцува с нея на редицата балове, които без съмнение тя щеше да посети. Ужасът, който се прокрадваше в сънищата му и нашепваше предупреждения, че няма да е в състояние да се овладее и скрие увлечението си, ако е принуден да я държи в прегръдките си, се изпари на мига.

— Не можеш да танцуваш валс?

Той й се усмихна широко и жизнерадостно.

— Не.

Лазурният й поглед се присви насреща му и ленива усмивка изви устните й.

Осезаемо лошо предчувствие, тежко като наковалня, се настани в стомаха му. Преди да успее да реагира — макар че, честно казано, не знаеше какво би направил, ако бе имал времето да го стори — Розалинд подскочи леко на мястото си и сграбчи ръката му.

— Тогава ще те науча — изчурулика тя, дърпайки го след себе си.