Оливия Паркър
Тайнственият пазител (3)

Глава 3

Проблемът имаше яркосини очи и лъскави черни къдрици.

Устните й бяха извити леко нагоре в ъгълчетата дори когато беше в най-мрачното си настроение, оставяйки подвеждащото впечатление, че знае всичките ти тайни… или смята да сподели някоя от своите. И имаше най-дългите крака, които някога бе виждал… за жена, която едва стигаше до рамото му.

Никълъс се постара да избягва проблема, но не беше очаквал бавното, изгарящо желание, което го връхлетя, когато застана толкова близо до нея в книжарницата. То бе толкова внезапно и непредвидимо със силата си, че го остави разтърсен. А си бе мислил, че ако прекарва по-малко време в дома на Дивайн, то най-накрая ще се освободи от непринуденото й обаяние веднъж и завинаги. Какъв глупак е бил.

Повтаряше си, че тя не е забелязала нищо — Розалинд може и да беше проницателна, но не умееше да чете мисли.

Когато се бяха разделили и ръцете й все още държаха книгата, която гордостта не би й позволила да върне, той не бе успял да сдържи усмивката, разляла се върху лицето му.

Исусе Христе! В какъв жалък пазител се превръщаше само! След като през последните седем години успешно бе държал тази жена на разстояние, за малко да се поддаде на изкушението, когато се оказа на по-малко от две крачки от нея и то на обществено място.

А тя не бе направила почти нищо, за да го провокира. Просто беше себе си, гледайки го с онези големи очи, сякаш без него луната няма да изгрее.

Разкърши рамене. Случилото се бе просто мимолетно привличане, настоя пред себе си. Нищо повече. Не можеше да се каже, че не е изпитвал същото и преди, когато е бил в компанията й.

Да, но всеки един път в миналото можеше просто да си тръгнеш, да напуснеш, ако се налага.

Така беше, но вече не разполагаше с тази възможност. Поне не и през следващите три месеца. Тази мисъл го накара да се почувства дяволски неудобно.

Вмъкна два пръста под възела на шалчето си, подръпна на два пъти и опита да захвърли всички чувствени мисли за повереницата си в най-дълбокото кътче на съзнанието си.

— Престани да нервничиш — смъмри го сестра му от подножието на стълбите.

Застанал във фоайето на новонаетата си градска къща, Никълъс опъна кожените си ръкавици и изръмжа:

— Не мога. Проклетото нещо ме задушава.

Сключила ръце пред себе си, Франческа направи широка дъга около него.

— Изглеждаш много елегантен, Никълъс. — Прочисти гърло многозначително. — При това въпреки липсата на подходящи панталони.

Брат й поклати бавно глава и подигравателна усмивка повдигна ъгълчето на устните му.

— Срамуваш се от потеклото си, а?

— Разбира се, че не. Но смея да твърдя, че ти доста упорито се опитваш да не се впишеш в заобикалящата те среда.

Младият мъж отправи гневен поглед към сестра си.

— Фактът, че дължа услуга на Гейбриъл е единствената причина, поради която се налага да пренебрегна най-съкровеното си желание. А то, моя малка сестричке, е да се върна в Йоркшир и да продължа да се преструвам, че лейди Розалинд Дивайн не съществува.

— Никълъс — укорително подхвана Франи, — дължим толкова много на Негова светлост. Не бива да говориш за сестра му така сякаш е някое неприятно създание.

Той кимна неохотно.

— Да, не трябва въобще да говоря за нея.

Очите на Франи се присвиха.

— Не мога да не се запитам защо усещаш нуждата да се преструваш, че тя не съществува. Да не би да те плаши по някакъв начин?

Когато брат й не отговори, Франческа скръсти стройните си ръце под гърдите и кимна с разбиране.

— Много ми е любопитно, наистина. Особено когато става дума за човек, който не е показал нищо повече от мимолетен интерес към обожателките си. Дали тази определена дама не те е заинтригувала?

— Не — отвърна Никълъс с хладен тон. — Единственото нещо, свързано с нея, което ме интригува, е възможността да удовлетворя нуждата си да се отплатя за щедростта на брат й.

— А нима само тази нужда си струва да се удовлетвори? При теб винаги всичко е работа, отговорност. Ами любовта?

— Какво за нея?

— Боже. Никълъс. Държиш се сякаш не знаеш какво е това.

Далеч не беше така. Той изпитваше уважение към любовта, заради невероятната сила, която представляваше и се бе заклел да избягва това нещастно чувство до деня, в който напусне този свят.

Образът на баща му, разкъсван от мъка, ден след ден, изникна неканен в съзнанието му. Ако се съсредоточеше достатъчно, все още можеше да чуе прошепнатите в късните доби на нощта молитви на родителя му, умоляващ Господ да го прибере от земята, за да бъде отново със съпругата си. Тези среднощни молби накрая преминаваха в тежки, сърцераздирателни ридания. На единадесет години по това време, Никълъс притискаше възглавницата върху главата си, докато собствените му сълзи преливаха — не само заради загубата на майка му, но и заради ужасяващата, нестихваща болка, която баща му изпитваше.

Пет години по-късно, молитвите на Малкълм Кинкейд най-накрая бяха чути. Никълъс не можеше да отрече странното чувство на облекчение, което изпита. Бе дошъл краят на безкрайното страдание на баща му.

— Защо не отделиш малко щастие и за себе си? — попита Франческа, прекъсвайки потока от мисли в главата му.

Смехът на Никълъс беше тих и с нито следа от хумор.

— Намекваш, че любовта и щастието вървят ръка за ръка?

— А ти не?

Брат й поклати леко глава.

— Сега щастлива ли си? — попита той и съжали за думите си в момента, в който ги изрече. Франческа бе загубила съпруга си преди две години. — Исусе, Франи, прости ми. Не трябваше да го казвам.

Тя затвори очи за момент, след което промълви:

— Всичко е наред, Никълъс.

Той замълча за няколко секунди, а после промърмори тихо:

— Оценявам, че се тревожиш за мен, но аз съм напълно доволен от живота си.

— Но не може да не си самотен. Не се ли намери поне една жена в цял Йоркшир, която да събуди интереса ти? А в Шотландия? — Брат й не отговори, затова тя продължи със същия плам. — Ако не, тогава смея да твърдя, че може би ще я откриеш в Лондон.

— Не разчитай на това. — Нахлупи шапката върху главата си и икономът отвори вратата. Каретата на Уинтърборн го очакваше в края на алеята. — Приятна вечер, скъпа Франи. Става късно. А мен ме зове дългът. — С тези думи той се обърна и прекрачи прага, а полъхът на хладния нощен въздух съпроводи крачките му.

 

 

— Розалинд! Не ме карай да се опасявам, че би посмяла да отвориш тези врати. Ела тук, момиче. Ела.

— Да, лельо Юджиния — отвърна Розалинд покорно, залепвайки ведра усмивка на устните си. — Прибрано ли е на сигурно място котето ти в спалнята?

— Не съм притеснена за Оливър — отговори леля й и отправи язвителен поглед към племенницата си. — Той е срамежлив сред хора и няма да тръгне да тича свободно с толкова много непознати, които се скитат наоколо. За какво мислиш?

О, за бога. Щеше да бъде дълъг сезон.

— Мога ли да ти донеса нещо? — Като например карета, която да те закара у дома.

— Съвсем сериозно — обяви Юджиния с приглушен глас. — Кой танцува на широко отворени врати толкова рано през пролетта?

— Тези, които не желаят да припаднат от задушаващата горещина, може би.

Леля й потупа колосаната си якичка, сякаш за да се увери, че дори и полъх не би могъл да се промъкне през нея.

— Всички можем да хванем настинка. Тук е доста уютно и бих искала да си остане така.

— Тогава всички ще се разтопим заедно с восъчните свещи — промърмори Розалинд.

Главата на леля Юджиния рязко политна нагоре.

— Какво беше това, дете?

— Казах, че ми се стори, че току-що видях мис Мериан Феърфакс.

— Ах. Тя е арфистката, нали?

— Виолончелистката, тази вечер.

— И аз това казах. Виолончелистка.

— Да, госпожо.

— Пълничко момиче, какъв срам — рече леля й и зацъка с език. — Щеше да бъде доста симпатична, ако не бяха килограмите.

Очите на Розалинд се ококориха. Какво нелепо изказване.

— Мис Феърфакс е прекрасна.

Точка по въпроса.

Леля й само сви рамене.

— Ти си имаш свое мнение, а аз мое. Не е сгодена, нали? Смея да твърдя, че не е. И вероятно никога няма да бъде, ако не направи нещо с тази своя фигура.

Младата жена изпусна бавно дъх с раздразнение, в опит да потисне желанието си да се разкрещи на леля си, задето е толкова безчувствена.

Въпреки това, трябваше да си напомни, че не е тук, за да защитава хубавите млади жени от огорчени стари моми, нито пък, за да си играе на Купидон. Искаше да открие самоличността на своя пазител.

Да го изобличи и след това да се отърве от него.

Гордостта й зависеше от това.

Изведнъж, като че ли я обгърна задушаваща топлина и Розалинд установи, че поглежда с копнеж към френските прозорци. Като се имаше предвид колко скоро се беше върнала в града, би трябвало да ликува. Пазаруването, празненствата, срещите с приятели — бе започнала да очаква с нетърпение всички тези неща по време на престоя си в Йоркшир.

Тази вечер обаче чувстваше необикновена носталгия към дома, към рутината и прекараното време навън. Към възможността да вижда ясното, синьо небе без покривалото от жълта мъгла, което сякаш висеше над града. Възможността да наблюдава скришом Никълъс зад книга, която се преструва, че чете, докато той си дава вид, че губи на шах от Тристан.

Ах, да, Никълъс беше нейното съвсем лично изкушение, макар в мечтите й той да я смяташе за неустоима. В тях Кинкейд изхвърляше брат й през вратата, прекосяваше стаята, потъваше до нея на дивана и я притегляше в скута си — и през цялото време, докато правеше това, бе гол до кръста, разбира се.

Преглъщайки, Розалинд отвори ветрилото си със замах и започна да си вее. Наистина трябваше да спре да търси романтични четива в личната библиотека на Тристан.

Разтърси леко глава. Какво й ставаше? Тя обичаше града. Обожаваше пазаруването, музеите, театъра, суетнята и безкрайните празненства. Въпреки това, истината бе, че без значение колко приятели и обожатели я заобикаляха, без значение колко места посещаваше, винаги си оставаше сама… и непрестанно мечтаеше за него.

А сега той беше тук.

Е, не тук, на този бал, но в Лондон. Все още не бе узнала каква е причината за това, но бе уверена, че рано или късно ще разбере.

Към нея се приближи група млади мъже, с всеки от които бе танцувала поне веднъж тази вечер. След като набързо погледнаха през рамо (без съмнение в търсене на по-големия й брат), всички те й се усмихнаха и кимнаха приятелски.

Тя отвърна на усмивките им нито кокетно, нито подканващо; просто усмивка, усмивка на домакиня. От типа, която гласеше „Моля, посетете ме утре, защото това може да накара моят пазител да се покаже“.

Ако искаше планът й да заработи още на следващия ден, трябваше да посее семената сега и то в големи количества.

Розалинд знаеше, че тази вечер ще бъде претъпкано. Изглежда почти цялото висше общество присъстваше. За по-сигурно, повечето бяха дошли да видят лично новата херцогиня Уолвърест, която бе застанала в началото на залата заедно с Гейбриъл и поздравяваше някои от новопристигналите гости. Въпреки това, съдейки по очевидно големия брой дебютантки, които присъстваха, лейди Дивайн по-скоро смяташе, че доста от гостите са тук, за да зърнат новия маркиз Уинтърборн.

А него дори го нямаше все още. Розалинд се чудеше дали закъснява нарочно. Може би искаше да направи впечатляваща поява. Благородниците бяха пословично арогантни.

— Лейди Бърбъри! — внезапно извика леля Юджиния, размахвайки леко затвореното си ветрило. — Удоволствие е да ви видя! Елате, седнете!

Розалинд се усмихна любезно на възрастната жена, когато тя бавно я подмина, за да се отпусне в един стол до стената, близо до леля й. Ах, ъгълът на старите моми. Всяка бална зала си имаше по един.

Докато Юджиния бе увлечена в сърдечен разговор, племенницата й отстъпи крачка назад, а после още една и още една, докато не се оказа достатъчно далеч, за да се измъкне.

Хвърли поглед към леля си и с облекчение видя, че жената не е забелязала бягството й. Изглежда бе проточила врат, за да надзърне в другия край на залата.

Розалинд предполагаше, че би трябвало да се намира близо до брат си, но от дъното на залата би могла да изследва лицата сред тълпата много по-добре. Ако нейният пазител беше тук тази вечер, той щеше да я наблюдава, нали така?

Кичур червена коса привлече вниманието й. Лорд Стоукс, мъжът, който Розалинд предполагаше, че някой ден ще се обясни в любов на приятелката й Луси, бавно вървеше по протежение на залата. Изглежда наблюдаваше внимателно гостите. Може би търсеше някого, но от друга страна… бе вероятно той да е нейният пазител.

Устните й се повдигнаха в лека потайна усмивка. Нищо не можеше да я отклони от мисията й.

Ако се измъкнеше от балната зала, може би Стоукс нямаше да има друг избор, освен да я последва и тогава щеше да разбере със сигурност.

Тя се обърна, за да направи точно това, когато равният глас на иконома отекна в цялата зала.

— На вашето внимание маркиз Уинтърборн.

Съскащият шепот, кикотът на дебютантките, веселите разговори на мъжете — всичко утихна и главите на гостите се обърнаха към входа на залата.

Тъй като Розалинд си беше ниска, не можеше да види нищо. За един кратък миг се замисли върху идеята да се качи върху някой стол, но реши, че леля й ще получи апоплектичен удар, ако го направи.

Всички мисли за пазителя й излетяха през вратата зад гърба й, пред перспективата да открие защо този новоизлюпен маркиз докарваше гостите до такова състояние на открито любопитство.

Докато се промъкваше през тълпата, я обгърна шепот.

— Той е шотландец, а?

— Хубав е.

— Боже, в това сако няма подплънки. Той го изпълва!

— Видя ли тези крака? Какви прасци само.

— Стой изправена, Мери, или Негова светлост може и да не те покани на танц.

— Този приятел изглежда огромен. Кинкейд е фамилното му име.

Главата на Розалинд се стрелна надясно. Да не би някой да каза „Кинкейд“ или тя просто полудяваше? Пулсът й се ускори и дишането й се накъса.

Втурна се напред, в отчаяна нужда да види какво бе омагьосало всички до такава степен.

Но тълпата около нея сякаш се сгъстяваше, докато останалите гости се промъкваха по-близо до началото на залата. Огледа се наляво и надясно, но нямаше откъде да се измъкне.

Раменете й се повдигнаха с въздишка и тя се отказа от борбата.

Може би ако се престореше, че припада, щеше да се освободи малко място. Леко поклати глава. Не, това нямаше да свърши работа. Поне не и в момента. Всички бяха толкова разсеяни, че вероятно щяха да я стъпчат.

Докато се промъкваше зад гърба на един едър джентълмен, на Розалинд й се стори, че чу някой да изрича името й.

— Пссст. Розалинд.

Тя се обърна и видя Луси Мериуедър да се приплъзва до нея.

— Смятаме да го наричаме лорд Грях — прошепна Луси възхитена и подскочи развълнувано. — Лорд Зима не звучи и наполовина толкова вълнуващо, макар погледът му да е доста смразяващ.

— За кого говориш?

— Как за кого, за лорд Уинтърборн, разбира се.

— Вече? — скръцна със зъби Розалинд.

— Какво вече? — Луси дори имаше наглостта да изглежда объркана.

— Вече — повтори приятелката й и кимна раздразнено. — Не мога дори да стигна до началото на балната зала в собствената си къща, а вие вече сте му измислили прякор?

Събеседницата й я погледна изненадано.

— Е, не е наша вината, че ти се туткаш.

— Тут… — Розалинд се спря, преди да е загубила напълно контрол над нервите си. Замълча и пое дълбоко дъх. Дишай, издишай. Дишай, издишай. — Така — започна, чувствайки се много по-спокойна. — Защо сте решили да го наричате лорд Грях? Да не би името му да е Синклер^[1]?

— Ами, не зная фамилията му.

— Женкар ли е?

Луси сви рамене и поклати глава.

— Мошеник?

— Е, никой не знае. Той току-що пристигна.

— Тогава защо всички го наричате лорд Грях?

Приятелката й изглеждаше смутена.

— Е, ти го огледа добре, нали?

— Не. Не, не съм — отвърна Розалинд и забеляза, че звучи малко пискливо. — Досега се борех да се придвижа поне с два сантиметра напред. Смили се над мен, умолявам те.

Луси наведе глава към нея, докато вървяха през стаята.

— Ами, той просто… — Думите й заглъхнаха и лицето й се оцвети в издайническо червено — Той е висок и скандално загорял от слънцето. А вечерното му облекло…

— Какво би могло да бъде толкова забележително във вечерното му облекло?

Луси въздъхна като момиче, току-що завършило училище, което вижда за първи път добре облечен мъж.

— Той е просто греховен за гледане.

— О, колко нелепо — възкликна Розалинд. — Наистина, Луси, не може да говориш сериозно.

— Първо аз ще танцувам менуета с него — изтърси и като започна да брои на пръсти. — Джейн Лок е следващата за провинциалния танц. Клара Хопкинс му обеща кадрила. О, а Мери Чеймбърс бе поканена на шотландския рил. И… ще има ли валс тази вечер?

Очевидно лорд Уинтърборн не се бе поколебал да запълни тефтерчетата за танци.

— Как се сдобихте толкова бързо с покани за танц?

— Е, той ни попита всичките — Луси я изгледа замислено. — Гледай ги, нима ревнуваш?

Розалинд отправи гневен поглед на приятелката си.

— Как, за бога, бих могла да ревнувам от факта, че всички ще танцувате с човек, когото никога не съм срещала?

Челото на Луси се смръщи в объркване.

— Но ти каза, че го познаваш.

— Така ли? — Сега беше ред на Розалинд да изглежда объркана. — Кога съм казала, че го познавам?

— В книжарницата — промърмори приятелката й, — този следобед.

Сърцето й падна в петите.

— Ти каза, че е фермер — изсумтя Луси. — Точно фермер. Признай си. Чисто и просто не желаеше да си наумя да го спечеля, защото го искаш изцяло за себе си.

— Не може да бъде — промълви Розалинд.

Но беше истина.

Тълпата пред нея изведнъж намаля и се раздели, разкривайки пред погледа й по-големия й брат и Маделин. До тях стоеше самият Кинкейд, висок и арогантен, и изглеждаше като най-красивия дявол в цяла Англия с голите си колене и всичко останало.

— Не може да бъде — повтори тя.

Никълъс Кинкейд беше лорд Уинтърборн? Никълъс Кинкейд беше маркиз? Което означаваше… че тя знае точно защо е дошъл в Лондон.

Бе дошъл за съпруга.

 

 

Никълъс можеше да се обзаложи, че повечето зяпачи при влизането си в балната зала на Дивайн, биха я описали като бляскаво уютно местенце, предназначено за обществения елит. Престижна обстановка, в която привилегированите можеха да се веселят, поклюкарстват на воля и гордо да развяват перата си на показ.

На него му се виждаше като свърталище на ужасите.

Да, залата беше красива, с излъскан паркет и проблясващи полилеи, блещукащи със стотици свещи от пчелен восък, но също така беше задушаваща, претъпкана и ако на още една дама й паднеше ченето при вида на килта му — и краката му всъщност — той със сигурност щеше да се наведе и да й демонстрира нещо наистина шокиращо.

Облечен в официално шотландско вечерно облекло, Никълъс до голяма степен изглеждаше като типичен английски джентълмен от кръста нагоре и като шотландец от кръста надолу. Очевидно подобно нещо не се виждаше всеки ден, което всъщност въобще не беше проблем. Вероятно ги караше да се чувстват горе-долу толкова неудобно, колкото и той самият.

Но повече от всичко друго, имаше чувство за отговорност. Щеше да изпълни дълга си. А след това щеше да се прибере у дома в провинцията, където човек можеше да прекоси стаята, без да му натикат дискретно в ръцете четири различни бродирани кърпички, всяка придружена с прошепнати покани, които биха накарали дори един морски капитан да се изчерви.

Три от четирите носни кърпички бяха от омъжени жени, а четвъртата от вдовица, която не би могла да бъде и ден по-възрастна от двадесет. А ако не получаваше предложения за чувствени срещи, майките сватовници безочливо му пробутваха дъщерите си, сякаш са жертвени агнета.

Не можеше да повярва, че сестра му смяташе, че е възможно да си намери съпруга тук, измежду тези двулични жени. Не че си търсеше такава.

Имаше и изключения, помисли си той, сещайки се за съпругата на Гейбриъл — Маделин, но тя действително беше рядко срещано създание, а лоялността на приятеля му към нея беше още по-голяма рядкост.

Погледна към Дивайн и наподоби усмивка, която най-вероятно изглеждаше като гримаса. Беше благодарен за тяхното приятелство и дружба. Херцогът не се доверяваше на мнозина и Никълъс познаваше това чувство.

Бяха се запознали като младежи, впуснали се в изследване на хълмистата провинция, където живееха. Въпреки първоначалната разлика в социалните им класи, те бързо бяха станали приятели, интуитивно разпознавайки, че имат сходни характери и етика на поведение. С течение на годините отношенията им прераснаха в солидна основа на взаимно уважение.

Но имаше неща, които Гейбриъл бе направил за семейството на Никълъс — по дяволите, всъщност за самия него, за които никога не би могъл да му се отплати.

Никълъс твърдо вярваше, че ако херцогът не беше на негова страна в Парламента, индивидите в двора, които бяха оспорили скорошното му наследство, щяха да протакат съдебните битки, докато не му се наложеше да продаде всички земи, с които сам се бе сдобил, за да заплати разноските по делата. Вместо това бе имал възможността да запази всички имоти, които благоприятстваха за доходите му.

Действително дължеше много на херцога и, доколкото можеше да прецени, с нищо не би могъл да му се отплати. А и мъжът не бе поискал нищо в замяна, досега.

В Йоркшир Гейбриъл бе помолил Никълъс да се грижи за Розалинд, докато той е надалеч. Кинкейд беше — с една дума — изумен. На практика този човек не вярваше на никого, поне според него. И въпреки това му бе поверил задачата да пази нещо толкова свидно, колкото собствената му сестра. Някой толкова скъп и изящен като Розалинд.

Несъмнено бе много лесно да държи под контрол мислите си, така че да не се отклоняват към младата жена, докато беше в провинцията, където имаше достатъчно работа, която да го разсейва… но сега, когато му се налагаше да следи всяко нейно действие?

Три месеца, напомни си. Три проклети месеца и край. Никълъс щеше да удържи на обещанието си към Гейбриъл и да я държи под око до края на сезона. Разбира се, после щеше да се погрижи тя да се прибере безопасно обратно в Йоркшир, а след това да продължи със собствения си живот.

Но, Исусе, който си на небесата, нима някога човек е виждал толкова съблазнителна гледка?

Розалинд стоеше на около двадесет крачки от него, облечена в тъмночервена рокля, която обгръщаше всяка нежна извивка, удължаваше всяка линия и подчертаваше всичките й женски прелести. Очите му се спуснаха надолу за миг към ромбовидната сребърна брошка, която бе закачена в средата на корсажа й, точно под дълбока цепка между гърдите й. Нима перфектната симетрия на очарователно изваяните й гърди не бе достатъчна, за да разсее всеки мъж?

Косата й, с цвят на обсидиан, беше вдигната нагоре в проста прическа, окичена с малки червени цветчета, които подхождаха на роклята й. Няколко мастиленочерни букли бяха оставени да се спускат подобно на скъпоценни камъни около ушите й и още по-надолу до порцелановата кожа на шията и ключицата й. Всичко това той беше забелязал от стотината предпазливи погледа, които бе отправил в нейна посока.

Тази вечер тя му напомняше за кървавочервена роза на фона на ясното нощно небе. Тиха, величествена красавица, която — хвърли поглед към главата й — в момента го наблюдаваше така, сякаш искаше да забие кама в гърдите му.

Да, девойчето беше красавица. Освен това се бъркаше в чуждите работи, беше инат и вероятно доста разглезена. И без съмнение бе трудно да й угоди човек. Това й беше… кой? Седмият сезон, може би? Несъмнено това означаваше, че е точно толкова придирчива в любовта, колкото повеляваше репутацията на рода Дивайн.

Нямаше да погледне право към нея, не и докато тя го наблюдаваше. Не и когато стояха толкова близо и наоколо нямаше нищо, което да отвлече вниманието му.

Въпреки това усети, че нещо се е променило. Като че ли бе станала още по-проницателна. Вече не си правеше илюзии, че Розалинд може и да не разпознае привличането, което изпитваше към нея, отразяващо се в очите му. Но все пак нямаше да й достави удоволствието да се присъедини към армията й от обожатели. Той бе неин защитник, покровител. Тя си имаше достатъчно поклонници.

Гейбриъл го беше предупредил колко лошо ще бъде, но въпреки това Никълъс бе изумен как тези мъже я следваха като кученца навсякъде, където отиде.

А тя изглежда въобще не забелязваше — или напълно бе свикнала с това.

Какъвто и да беше случаят, младият мъж бе забелязал за пръв път степента на популярната й притегателна сила в книжарницата този следобед, докато я бе чакал отвън да си тръгне. След като Розалинд излезе, Кинкейд бе наблюдавал как двете с прислужницата й вървят към каретата си, която ги чакаше в другия край на парка. Други петима мъжа също я биха проследили с поглед.

Единият от тях, висок като върлина приятел с рошава червена коса, ги бе последвал по целия път от книжарницата и дори бе наблюдавал каретата им, докато не се бе изгубила в далечината. След това червенокосият мъж се беше качил в карета, украсена с фамилен герб — сокол, сграбчил в ноктите си гълъб. Никълъс не го бе разпознал (сещаше се за доста малко фамилни гербове по памет), но този бе достатъчно обезпокояващ, за да се открои в съзнанието му.

Не знаеше как Гейбриъл успява да запази самообладание или дори въобще да се отпусне.

Сключи ръце зад гърба си, пое дълбоко въздух и леко разтърси глава.

— Изглеждаш така сякаш си глътнал развалена стрида — промърмори приятелят му, застанал до него.

— Така и се чувствам.

Херцогът го потупа по гърба.

— Знам какво ще помогне — кимна към музикантите в отсрещния край на помещението. — Нека се видим в библиотеката след менуета и ще ти налея едно бренди. Розалинд ще бъде в безопасност тук.

— Направи го уиски и нека бъдат две.

— Съгласен.

— Добре. Ще очаквам с нетърпение кратката почивка.

Гейбриъл се подсмихна.

— Не се притеснявай. Сезонът ще приключи, преди да се усетиш.

Никълъс огледа предпазливо тълпата.

— Да, и тогава ще се върна в провинцията, където и смятам да си остана.

Херцогът кимна.

— Двамата с Маделин най-вероятно ще страним колкото се може повече от града, когато се върнем. Най-малкото, все още не съм готов да я деля с всички останали, а и зная, че тя има ангажименти вкъщи. — Той кимна по посока на Розалинд. — Оценявам идването ти тук.

— Зная — отвърна тихо Никълъс и се осмели да хвърли бърз поглед към младата жена.

— Ти си единственият, на когото имам доверие. А и тя не би трябвало да причини прекалено много проблеми.

Никълъс повдигна вежда подозрително.

— Е, трябва да призная, че беше доста… загрижена за цялата тази история, но накрая отстъпи — отвърна Гейбриъл.

С ъгълчето на окото си, Никълъс наблюдаваше Розалинд, която се приближаваше от едната му страна с ръце зад гърба и глава, обърната в противоположната посока.

Какво ли точно бе намислила малката красавица? Пак да си вре нослето навсякъде?

Да слухти, реши той. Тя подслушваше.

— Нека да те предупредя отново — каза Гейбриъл полугласно. — Ако е възможно, не й позволявай да разбере, че си ти. Ще ви представя отново един на друг, за да не сметне присъствието ти тук за подозрително.

Кинкейд кимна.

— А, Розалинд — отбеляза херцогът, когато сестра му се промъкна още по-близо. — Ела, нали помниш моя приятел, Никълъс, отскоро маркиз Уинтърборн.

С леко кимване, тя го погледна с онези нейни сини, като лятно небе, очи. Протегна ръка, като го наблюдаваше внимателно през цялото време.

Отмина един-единствен миг на колебание, преди той да поеме облечената й в ръкавица ръка в своята и да се наведе над нея. В същото време младата жена потъна в лек реверанс.

— Милорд.

— Милейди.

И тогава настъпи неловко мълчание, по време на кое го двамата се втренчиха един в друг. Той никога досега не се беше срещал с нея като равен в обществото. Безспорно дребните благородници се смесваха с аристокрацията, но сега, когато трябваше да се движат в едни и същи кръгове, Никълъс усети, че губи почва под краката си. Винаги бе използвал разликата в социалното им положение като средство, с което да я държи на разстояние — поне в собствените си мисли.

Това нямаше значение, уверяваше се мълчаливо. Определено вярваше, че съвсем лесно може да устои на прелестите й. Беше правил точно това в продължение на години.

— Милейди? Милорд? Такива формалности между стари познати? — отбеляза Гейбриъл и едно от ъгълчетата на устните му се изви в усмивка.

Никълъс нямаше представа защо, както изглеждаше, херцогът ги дразни, но се отърси от тази мисъл.

Малкият квартет изсвири един акорд, с което даде знак, че започва първият танц за вечерта. Гостите, които нямаха намерение да се включат или се отправяха към ъглите на балната зала, или се запромъкваха към банкетната зала в съседство за нещо леко за хапване.

Трябваше да потърси… кое беше момичето? А, мис Перимутър. Мъриледър? Не. Мериуедър. Не беше ли това?

А нямаше ли да е неучтиво да издърпа припряно дамата за танца?

Честно казано, не харесваше особено много танците. Но реши, че е по-добре да изиграе ролята си. По дяволите, ако цяла вечер само се взираше в нея, Розалинд щеше да открие кой е пазителят й за отрицателно време. В действителност, Никълъс наистина не мислеше, че ще му се размине за дълго. Тя щеше да се досети и тогава бог да му е на помощ.

За сега обаче щеше да се държи любезно, да танцува няколко пъти с различни жени и бързо да забрави имената на всяка една от своите партньорки. В края на краищата, трябваше да играе ролята на маркиз, който е на лов за съпруга, дори и само за да не й позволи да осъзнае истинската му цел.

Виолончелистката изсвири поредица от ноти, за да им сигнализира за танца.

Никълъс се поклони.

Ако ме извините, обещах този танц на мис Хейрифедър.

— Мериуедър — поправи го равно Розалинд.

И тогава плътните й устни трепнаха в усмивка, докато очите й го предизвикваха да се засмее сам на себе си, заподозря той. С тези топли сини очи, които блещукаха насреща му, Никълъс усети, че нещо вътре в него потрепна и за малко да й се усмихне в отговор.

Но вместо това кимна вдървено, след което се обърна и се сля с тълпата.