Оливия Паркър
Тайнственият пазител (18)

Глава 18

В този момент всичко потъна в мрак.

Да хвърлиш груб чувал върху някого и да го удариш по главата не бе особено творчески начин да го отвлечеш. Но свърши работа.

С болка, пулсираща яростно в черепа й, Розалинд усети, че я хвърлят долу само за да осъзнае, че не е долу, а вътре. И едва след като подът под нея се люшна, тя разбра, че е в карета, с ръце, завързани зад гърба й, докато тъмният чувал все още я покриваше.

Ударът по главата трябва да я беше накарал да загуби съзнание по някое време, защото не си спомняше кога ръцете й са били вързани. Каретата затрополи напред, а звукът от ударите на копита разкри, че се движат през ливада или трева, а не по път.

Тя се изви, опитвайки се да седне, за да престане главата й да подскача от пода, но веднага след като успя да го стори, каретата подскочи и рязко се наклони, карайки я да падне назад.

С помощта на краката си, Розалинд опипа каретата, като се опитваше да разбере дали е сама. След кратка проверка прецени, че е без придружител и изпрати тиха благодарност към небесата.

Който и да беше нейният похитител — а тя можеше да предположи кой е той — не вършеше особено добра работа. Младата жена изви китките си, осъзнавайки, че ще успее да ги развърже за нула време. Разбира се, тогава оставаше проблемът да реши какво да прави след това. Можеше просто да скочи от каретата и да тича колкото сили има, но нямаше представа къде се намира или колко дълго са пътували.

Силна врява наобиколи каретата и я накара внезапно да спре. Отвън се чуха гневни гласове. Мили боже, нима имаше повече от един похитител? Знаеше, че залогът в Лондон е нелепо висок, но никога не бе помисляла, че тези мъже ще паднат толкова ниско.

Стъпки заобиколиха каретата и настъпи шумно боричкане. Розалинд чакаше с тайно развързани ръце.

Вратата на каретата се отвори и хладен въздух докосна глезените й. С изненадващ скок, похитителят й я сграбчи за раменете и я издърпа навън, след което я изправи на крака върху земята. Ръката й се сви в юмрук — точно по начина, по който братята й я бяха учили — докато чакаше да махнат качулката от главата й.

Грубият чувал бе свален със замах. Стиснала устни, тя остави юмрука си да полети и да уцели носа на нападателя й.

За съжаление, докато осъзнае, че Никълъс е този, който стои пред нея, бе насъбрала твърде много инерция, за да спре удара.

— О, боже! Никълъс! Не исках да те ударя.

Той покри носа си с ръка със зачервено от болка лице.

— Кой, по дяволите, те е научил да удряш така?

— Гейбриъл.

— Ох — промърмори той, като звучеше носово. — Не знам дали да му благодаря, или да го ударя собственоръчно, когато се върне. — Поклати глава и премигна. — Добре ли си, Розалинд?

Някакво движение зад Никълъс привлече вниманието й.

— Какво се случи?

Той отстъпи встрани, за да може тя да види. Лорд Стоукс лежеше проснат в краката на Тристан.

— Очевидно някогашният ти ухажор е решил да те принуди да се омъжиш за него.

Розалинд ахна, присвивайки поглед към Стоукс.

— Той е в пълно безсъзнание — отбеляза Тристан, побутвайки мъжа с върха на ботуша си.

— Как разбрахте какво се случва? — попита тя брат си.

— Случайно бях на път към конюшнята за кратка сутрешна езда.

— След като те удари по главата — каза Никълъс, — Стоукс те пренесе до мястото, където беше оставил каретата си на пътя. Докато стигна до вас, той вече бе потеглил по алеята. Брат ти ме настигна, хвърли един поглед към лицето ми и хукна след него. Аз оседлах Бътъркъп и се присъединих. Заедно го спряхме, но аз имам заслугата за нокаутирането му до безсъзнание.

Розалинд кимна, опитвайки се да асимилира всичко, което той беше казал.

— Бътъркъп? Името на гигантския ти кон е Бътъркъп^[1]?

Ликуващият вид на Никълъс премина в нетърпение.

— Грейси и Бела го кръстиха.

Тристан се изсмя зад тях.

— О, Никълъс, това е много сладко — каза тя, усмихната.

Той се намръщи и я придърпа по-близо.

— Ранена ли си? — попита, с устни в косите й.

Тя не беше очаквала да я прегърне, но се почувства просто възхитително.

— Не мисля. Получих един удар в главата, но смятам, че имам само малка цицина.

Ръката му нежно опипа черепа й, като спря на чувствителното място отстрани на главата й.

— Тук ли?

Розалинд кимна.

— Ще изпратя да повикат лекар вкъщи.

— Наистина, не е необходимо.

— Настоявам.

Зад тях Стоукс изстена.

— Извини ме — каза Никълъс и се отдалечи.

Той започна да връзва Стоукс с въжето, което мъжът бе използвал, за да върже Розалинд.

В този момент дотича един от лакеите на Франческа и предложи помощта си. След като мъжете завързаха Стоукс, Никълъс го завлече върху седлото на Бътъркъп. После махна с ръка и повика Тристан да отиде при него.

Розалинд наблюдаваше, докато мъжете си говореха тихо. Промъкна се по-близо, надявайки се да чуе част от разговора им, но и двамата вдигнаха едновременно погледи към нея и спряха.

Тя въздъхна и внезапно се почувства леко разтърсена. Сериозността на онова, което току-що се беше случило или можеше да се случи най-накрая я връхлетя и тя започна да трепери.

Никълъс се приближи и обви ръка около раменете й.

— Ела, ще пътувам с теб в каретата на онзи кретен и ще ти донеса малко чай. А Чарлз — той кимна към лакея — ще кара впряга.

Розалинд кимна и остави Никълъс да я издърпа в каретата със себе си.

— Ами Тристан и Стоукс? — попита тя.

— Брат ти ще доведе и двата коня и ще изпратим да повикат мировия съдия — Никълъс я настани здраво и плътно до себе си, притискайки носа и устата си в косата й.

Розалинд въздъхна, затвори очи и се престори, че той я обича.

 

 

— Какво правиш?

С пръст пред устните си, Розалинд помоли с поглед малката Грейси да запази тишина.

Момиченцето закима отривисто, като очевидно искаше недвусмислено да я увери, че я е разбрала.

Усмихвайки се с благодарност, Розалинд наклони глава по-близо до затворената дъбова врата и се заслуша напрегнато. Наложи й се да прибере обутите си в пантофки крака съвсем близо до прага, за да избегне скърцането на пода под себе си, което бе прекалено неудобна позиция, за да се задържи дълго така. Но беше решена да разбере за какво си говореха.

Никълъс и Тристан бяха от другата страна на вратата вече в продължение на почти час. Боботенето на мъжки гласове достигна до нея, което означаваше. Че те или говореха по-високо, или се приближаваха към вратата.

Тя притисна ухо към хладното дърво.

— Сигурен ли си, че точно това трябва да се направи? — това беше Тристан.

Мърморене.

— Наясно съм. Той ме уведоми, преди да тръгнат — отново Тристан.

Още мърморене.

— И си сигурен?

— Ще направя каквото е необходимо, за да я опазя — Никълъс.

Какво ли имаше предвид с това изявление?

Странният звук от ръце, пляскащи по нечии гръб. Достигна до ушите й. Тя погледна Грейси с изражение, което казваше: „Какво пък беше това?“.

Грейси се изкикоти.

След това се чу кънтящ звук, напомнящ на Розалинд звън на стъкло, както, когато някой издърпва запушалката от гарафа с алкохол.

Тя отново погледна към Грейси и малката сви рамене.

Розалинд се изправи и изпусна затаения си дъх.

Вратата се отвори със замах и двете се стреснаха. Никълъс излезе, като се мръщеше недоволно. Той мълчаливо мина помежду им. Грейси го настигна с един подскок и хвана ръката му, за да върви с него. Момиченцето погледна през рамо и Розалинд й се усмихна.

Тя задържа усмивката си заради детето и се опита да не обръща внимание на кратката, пробождаща болка от хладното отношение на Никълъс.

Тристан се облегна на рамката на вратата, като изглеждаше сериозен и някак по-възрастен.

— Отиваме си у дома — заяви той тихо.

— У дома? В градската ни къща?

Брат й поклати глава.

— Уолвърест.

— Уолвърест! — челото й се сбърчи. — Защо?

— Никълъс реши, че вече не е безопасно за теб в града.

— Но Стоукс беше хванат.

Той сви рамене.

— Може да има и други.

— И те могат да ме последват извън Лондон точно както лорд Стоукс ме последва тук.

— Намираме се на един ден път от Лондон. А в града има прекалено много хора. Твърде много места, където да се скрият. В Йоркшир е по-безопасно. — Тристан се отблъсна от рамката и прокара ръка по челюстта си. — Първо ще спрем в градската къща, за да се подготвим за пътуване. Но е решено, Розалинд. Просто ще се оттеглиш в провинцията преди всички останали.

Той закрачи надолу по коридора.

— Ами Никълъс?

Брат й спря при думите й, но не се обърна.

— Той ще дойде ли с нас?

— Не знам.