На летище „Орли“, докато вдигаше раницата си от лентата за багаж, Мичъл установи, че ръцете го болят от ваксинациите, които си бе направил в Ню Йорк два дни по-рано: срещу холера на дясната ръка и тиф на лявата. По време на полета го втресе. Евтините им места бяха в дъното на салона, срещу зловонните тоалетни. Той придремваше на пресекулки по време на дългата презокеанска нощ, докато накрая лампите в салона блеснаха и стюардесата пъхна в лицето му умрял от студ кроасан, който той все пак задъвка по време на снижаването на огромния пътнически лайнер над града.

В предимно френска компания (туристическият сезон вече приключваше), Лари и Мичъл се качиха в автобус без климатик и се плъзнаха безшумно по плавните магистрали към мегаполиса. Слязоха недалеч от Пон дьо л’Алма, взеха си раниците от багажното отделение и се затътриха по просветляващия булевард. Лари, който говореше френски, вървеше напред и търсеше апартамента на Клер, докато Мичъл, който нямаше гадже във Франция — нито където и да е другаде, — не полагаше никакви усилия да съдейства за достигането на крайната точка на пътуването им. Неразположението от часовата разлика засилваше леката му замаяност. Според часовника беше сутрин, но тялото му тънеше в непрогледна нощ. Изгряващото слънце го накара да присвие очи. Някак нелюбезно му се видя. При все това, що се отнася до обстановката на улицата, всичко бе предвидено да радва окото. Короните на дърветата бяха отрупани с листа, натежали от цяло лято слънце. Около стволовете им имаше железни решетки — като домакински престилки. Широките тротоари побираха едновременно и будки за вестници, и хора с кучета, и елегантни десетгодишни момиченца, тръгнали на разходка в парка. Настилката излъчваше остра миризма на тютюн — точно както Мичъл си бе представял да мирише Европа: натурално, светски и нездравословно.

Поначало не му се искаше да започват пътуването си от Париж. Би предпочел да тръгнат от Лондон, за да види Шекспировия „Глоуб Тиътър“, да пие ейл „Бас“ и да може да разбира какво се говори около него. Но Лари намери два адски евтини билета с чартър до „Орли“ и тъй като финансите им трябваше да стигнат за девет месеца, Мичъл нямаше право да откаже. Пък и принципно нямаше нищо против Париж. Във всеки друг момент би приветствал на драго сърце евентуална възможност да го разгледа. Проблемът в конкретния случай се състоеше в това, че приятелката на Лари бе там на едногодишно обучение и двамата щяха да отседнат в нейния апартамент. Пак с оглед на бюджета. Тоест — не подлежащо на обсъждане.

Докато Мичъл се бореше с колана на раницата си, телесната му температура се качи с половин градус.

— Кой знае дали е от холерата, или от тифа — каза той на Лари.

— Сигурно и от двете.

Лари беше привлечен от Париж не само заради романтичния аспект, но и като франкофон. Едно лято като ученик заминал да работи в ресторант в Нормандия, където се научил да говори езика и да кълца зеленчуци. В колежа доброто владеене на френския му бе спечелило стая във „Френското общежитие“. Пиесите, които Лари режисираше за „Продъкшън Уъркшоп“ — студентския театър, — до една бяха от френски автори модернисти. Що се отнася до Мичъл, още със заминаването си на Изток да учи в колеж той се бе постарал да заличи Средния запад от себе си. Висенето в стаята на Лари на по чаша блудкаво кафе, приготвено от домакина, и слушането на приказките за „театъра на абсурда“ му се бе сторило добро начало. С черното си поло и белите гуменки „Кедс“ Лари беше като излязъл не от лекция по история, а от „Актърс Студио“ на Лий Страсбърг. Вече бе развил в пълна степен характерната за възрастните пристрастеност към кофеин и гъши дроб. За разлика от родителите на Мичъл, чиито хоризонти в изкуството стигаха до Етел Мърман и Андрю Уайет, родителите на Лари — Харви и Мойра Плешет бяха отдадени на висшата култура. Мойра ръководеше програмата по визуални изкуства към културния център „Уейв Хил“. Харви беше в борда на „Ню Йорк Сити Балей“ и „Данс Тиътър ъв Харлем“. По време на Студената война, след бягството си, Ирина Колноскова, втора солистка в трупата на балет „Киров“, се бе укривала в дома на семейство Плешет в Ривърдейл. Петнайсетгодишният по онова време Лари носел бутилчици шампанско и пълнозърнести крекери до леглото на балерината, където тя редувала плач с гледане на забавни игри по телевизията или пък изкушавала малкия да й масажира младите, потресаващо деформирани нозе. За Мичъл историите на Лари за пиянските запои след театрална премиера, за това да се натъкнеш на Ленард Бърнстейн, докато оправя танцьор в коридора на горния етаж, или да слушаш как Бен Верийн изпълнява песен от мюзикъла „Пипин“ на сватбата на по-голямата ти сестра, бяха толкова удивителни, колкото биха били за друг тип момче историите за срещи с легендата на американския футбол Джо Монтана или с баскетболиста Лари Бърд. В хладилника на семейство Плешет Мичъл за пръв път видя гурме сладолед. Още помнеше тръпката: една сутрин слезе в кухнята, през прозореца се виждаше величествената река Хъдсън, той отвори хладилника и пред погледа му изплува елипсовидна кутийка сладолед с екзотично име. Не беше двулитровата бака за лакомници, каквито купуваха техните в Мичиган, не беше евтиното заледено мляко, нито ванилов, шоколадов или ягодов сладолед — тук ставаше въпрос за вкус, за какъвто Мичъл не беше и мечтал, с лирично име, сякаш заимствано от стихотворение на Джон Бериман от задължителния списък за часовете по американска поезия: сладолед с ром и стафиди. Сладолед, който в същото време е и питие! В изящна кутийка от половин килограм. Шест такива, подредени до шест пликчета ароматно тъмно кафе „Френч Роуст“ от „Забарс“. Какво е „Забарс“? Как попада човек на толкова култово място в Манхатън? Как така тая сьомга е пушена? И защо е розова? Семейство Плешет наистина ли ядат риба за закуска? Кой е Дягилев? Какво е гваш, пентименто, рогалах? Моля ви, кажете ми, сякаш редеше безмълвно физиономията на Мичъл през цялото време на гостуването му в този дом. Искаше да научи всичко, а Лари бе точният човек, който би могъл да го образова.

Мойра никога не си плащаше глобите за паркиране, просто ги тъпчеше в жабката. Когато Харви ги откриеше, крещеше по време на вечеря:

— Това е фискална безотговорност!

Плешетови посещаваха семейни терапевтични сеанси — шестимата дружно ходеха на психоаналитик в Манхатън веднъж седмично, за да им бъдат разрешени конфликтите. Също като бащата на Мичъл, Харви бе служил във Втората световна война. Носеше костюми в цвят каки и папийонка, пушеше доминикански пури и беше във всеки един смисъл член на онова самоуверено, свръхзряло поколение мъже, воювали на фронта. И въпреки това веднъж седмично Харви лягаше на кушетката в кабинета на психоаналитика и изслушваше покорно всички обиди, с които го засипваха децата му. Постелката на пода елиминираше йерархията. Легнеха ли, всички членове на семейство Плешет ставаха равни. Над тях властваше единствено терапевтът, седнал в своя стол „Иймс“.

Преди края на войната Харви бил изпратен в Париж с подразделение на американската армия. Обичаше да говори за това време, живите му спомени за les femmes parisiennes често караха Мойра да бърчи чело.

— Бях на двайсет и две, лейтенант от американската армия. Градът беше под наш контрол. Бяхме освободили Париж и той ни принадлежеше! Разполагах с личен шофьор. Обичахме да кръстосваме булевардите с автомобилите и да раздаваме чорапогащници и шоколади. Повече не ни трябваше.

На всеки четири-пет години семейство Плешет се връщаше във Франция, за да обиколи военните обекти на бащата. В известен смисъл, като отиваше в Париж сега, на същата възраст, Лари възкресяваше бащината си младост от времето, когато американците са марширували из града.

Сега обаче нещата бяха различни. На авенюто, по което се тътреха двамата с Мичъл, нямаше нищо американско. Билборд пред тях рекламираше филм със заглавие Beau-père^[1], плакатът показваше петнайсетинагодишно момиче, голо от кръста нагоре, седнало в скута на баща си. Лари го подмина, без дори да го забележи.

На Мичъл щяха да са му нужни години, докато опознае ландшафта на Париж; години, докато се научи да употребява думата arrondissement, камо ли да схване, че номерацията на парижките райони върви спираловидно. Познаваше само градове, чиито улици се пресичат под прав ъгъл. Струваше му се немислимо Първи район да опира в Тринайсети, а между тях да липсва Четвърти или Пети.

Клер обаче живееше недалеч от Айфеловата кула и впоследствие Мичъл успя да изчисли, че апартаментът й се намира в модния Седми район и следователно би трябвало да е скъпарски.

Павираната уличка — когато най-сетне я намериха — се оказа спомен от средновековен Париж. Тротоарчето беше твърде тясно, за да побере раниците им, затова слязоха на платното и се запровираха между миниатюрни като играчки коли.

На звънеца пишеше „Тиери“. Лари натисна бутона. След дълга пауза ключалката изжужа. При отварянето Мичъл, който се беше отпуснал на вратата, се стовари във фоайето.

— За малко да паднеш — подкачи го Лари.

Мичъл се изправи и пусна Лари да мине напред, но веднага след това го избута и застана пред него.

— Да го духаш, Мичъл — почти любовно изрече Лари.

Като охлюви, понесли къщичките си, двамата бавно изкачиха стъпалата. Колкото по-нависоко отиваха, толкова по-тъмно ставаше. На шестия етаж зачакаха в почти пълен мрак, докато накрая в дъното на коридора се отвори врата, в светлината на чийто вход стоеше Клер Шуорц.

С книга в ръка, изражението й бе по-скоро на читател в библиотека, когото внезапно са откъснали от четенето, отколкото на момиче, което изгаря от нетърпение да посрещне гаджето си — долетял от другия бряг на океана. Дългата пясъчноруса коса на Клер бе виснала пред лицето й, но тя прокара длан през нея и затъкна кичур зад ухото си. Така емоцията сякаш успя да си проправи път към лицето й.

— Здрасти, мило! — усмихна се.

— Здрасти, мило! — забърза към нея Лари.

Клер беше със седем-осем сантиметра по-висока от него. Приклекна, докато се прегръщаха. Мичъл изчака в сумрака, докато приключат.

Накрая домакинята го забеляза.

— Ей, здрасти, заповядай.

Клер беше с две години по-малка от тях, второкурсничка. Лари се бе запознал с нея на един летен театрален лагер в колежа „Пърчейз“ в Ню Йорк — той се занимаваше с театър, тя учеше френски — и сега Мичъл я виждаше за първи път. Носеше широка блуза и джинси, а дългите й обеци с неправилна форма приличаха на миниатюрни вятърни камбанки. Чорапите й бяха с цветовете на дъгата и имаха пръсти. Книгата в ръцете й се казваше „Нови течения във френския феминизъм“.

Въпреки завършения курс „Връзката майка-дъщеря: най-черният от черните континенти“ в Сорбоната при Люс Иригаре, Клер бе решила да последва майчиния пример и предложи на гостите хавлиени кърпи. Пренаетият от друг наемател апартамент не беше типичната слугинска стаичка с походно легло и обща тоалетна в коридора, където обичайно се настаняваха гостуващите студенти. Жилището беше мебелирано с вкус и разполагаше с картини в рамки, маса за хранене и килим. След като Мичъл и Лари свалиха раниците от гърба си, Клер предложи кафе.

— Умирам за кафе — каза Лари.

— Приготвям го с преса.

— Превъзходно — възкликна Лари.

Щом Клер остави книгата и влезе в кухнята, Мичъл погледна Лари.

— Здрасти, мило?

Лари го изгледа безстрастно.

Несъмнено, ако Мичъл го нямаше, Клер едва ли щеше да прави кафе в този момент. Ако двамата с Лари бяха насаме, вече да правеха секс за добре дошъл. При други обстоятелства Мичъл би се изнесъл. Но не познаваше никого в Париж и нямаше къде да отиде. Затова направи най-доброто, което се сети — обърна се и взе да зяпа през прозореца.

Така атмосферата временно се разведри. През прозореца се разкриваше гледка към гълъбовосиви покриви и балкони, на всеки от които се кипреше по една пукната саксия в компанията на спяща котка — досущ еднакви навсякъде. Сякаш цял Париж беше приел да се съобразява с един всеобщ, непринуден вкус. Всички съседи полагаха нужните усилия да поддържат висок стандарт, което не беше никак лесно, тъй като френският идеал не бе ясно дефиниран като например спретнатите зелени американски ливади, а по-скоро представляваше колоритна занемара. Нужен е кураж, за да оставиш всичко да се разпада толкова красиво.

Като се извърна от прозореца, Мичъл още веднъж огледа апартамента и установи един притеснителен факт: за него нямаше легло. Паднеше ли нощта, Клер и Лари щяха да се пъхнат в нейното, а Мичъл щеше да просне спалния си чувал на пода край тях. Щяха да изгасят осветлението. А когато на двамата им се стореше, че третият е заспал, щяха да започнат да палуват и през следващия час, час и нещо Мичъл щеше да бъде принуден да слуша как на метър от него оправят приятеля му.

Взе „Нови течения във френския феминизъм“ от близката маса.

Върху семплата до аскетизъм корица бяха изписани цял куп имена. Юлия Кръстева. Елен Сиксу. Кейт Милет. Мичъл бе виждал много от състудентките си да четат този сборник, но не го беше забелязвал в ръцете на мъж. Дори скромният и чувствителен Лари, който си падаше по всичко френско, не го беше чел.

Внезапно се разнесе въодушевеният възглас на Клер:

— Обичам я тази книга!

Излезе грейнала от кухнята и я грабна от ръцете му.

— Чел ли си я?

— Просто я разглеждах.

— Чета я заради един курс, който записах. Тъкмо довърших есето на Кръстева. — Разгърна книгата и я запрелиства. Косата падна пред лицето й и тя нетърпеливо я отметна назад. — Чела съм доста за тялото и как тялото винаги се свързва с женското. И е интересно как в Западната религия тялото винаги е смятано за греховно. Човек трябва да бичува тялото и да го преодолее. Но Кръстева всъщност ни приканва да се върнем към тялото и да го погледнем — особено майчиното тяло. Принципно тя е лаканианка, само дето не приема, че смисълът и езикът са рожба на страховете от кастрация. Иначе да сме откачили.

Подобно на Лари, Клер беше руса, синеока, еврейка. Но докато родителите на Лари бяха светски хора, които не стъпваха в храм дори на най-големите празници, а на празничната трапеза Седер вместо да пускат децата да търсят скритата половинка афикоман от счупения в началото на вечерята хляб маца, ги пращаха в издирване на кексче „Туинки“ (вариант за справяне с пакостливите детски ръчички, превърнат днес в утвърдена традиция), родителите на Клер бяха ортодоксални евреи, които спазваха буквата на еврейския закон. За да се спазва кашер, гигантското им имение в Скарсдейл разполагаше не просто, с два отделни сервиза за хранене, ами направо с две отделни кухни. Понякога в събота се бе случвало на тръгване прислужницата да забрави да остави светнато и тогава семейство Шуорц прекарваше вечерта в тъмнина. Веднъж по-малкият брат на Клер бил откаран с линейка в болница (талмудската традиция повелява, че спешните медицински случаи отменят забраната да се шофира в събота). Господин и госпожа Шуорц отказали да се качат в автомобила си, за да карат след линейката, и предпочели — въпреки че били не на себе си от тревога — да отидат пеша до болницата.

— Цялата работа при юдаизма и християнството е там — подхвана Клер, — че като всяка монотеистична религия, те също са патриархални. Това са религии, измислени от мъже. И познай какъв е Бог? Мъж.

— Внимавай, Клер — предупреди я Лари. — Мичъл е завършил теология.

Клер направи физиономия:

— Леле боже.

— Ще ти кажа какво съм научил в колежа — подсмихна се Мичъл. — Ако си чела кой да е от мистиците или пък смислена теология — католическа, протестантска, кабалистична, — единственият въпрос, по който всички са единодушни, е, че Бог излиза извън всяка човешка категория или идея. Точно поради тази причина Мойсей не може да погледне Яхве. Затова — в юдаизма — не можеш дори да изречеш името Божие. Човешката мисъл не може да осмисли какво е Бог. Бог няма пол, няма нищо.

— Тогава защо в Сикстинската капела е нарисуван като мъж с дълга бяла брада?

— Защото така се харесва на масите.

— На масите ли?

— Някои хора имат нужда от изображение. Големите религии трябва да приобщават хората. А за да го направят, си служат — до една или друга степен — с фалшификация.

— Говориш точно като баща ми. Възразя ли, че юдаизмът е сексистка религия, той отвръща, че е въпрос на традиция. Традицията неизменно е нещо добро. И си длъжен да я приемеш.

— Не съм казал това. Казвам само, че има хора, за които традицията е нещо хубаво. За други не е толкова важна. Някои смятат, че Бог се разкрива чрез историята, други — че откровението е процес, че правилата или тълкуванията се променят с времето.

— Цялата идея за Апокалипсиса е теологическа и лъжовна.

Някога в Скарсдейл, обърната към баща си в опасаната им с картини на Шагал дневна, Клер несъмнено бе стояла точно така, както стоеше в момента: стъпала на широчината на раменете, длани на хълбоците, торс леко приведен напред. Мичъл се подразни, но едновременно с това беше и впечатлен — както навярно е бил впечатлен и господин Шуорц по време на споровете им — от силата на нейната воля.

Осъзнал, че от него се очаква отговор, попита:

— В какъв смисъл лъжовна?

— Цялата идея за Бог, който „Се“ разкрива чрез историята, е глупава. Евреите построили храма. После храмът бил унищожен. И евреите трябва да построят пак храм, че да се появи месията, така ли? Идеята, че Бог седи и чака нещо да се случи — сякаш ако изобщо има такова нещо като Бог, ще го интересува какво правят хората, — е изцяло антропоцентрична и като така изцяло, ама тотално мъжка! Преди създаването на патриархалните религии хората са почитали Богинята. Вавилонците са го правели, етруските също. Религията на Богинята е била органична и екологична — свързана с природния кръговрат, — за разлика от юдаизма или християнството, които просто налагат закона и изнасилват земята.

Мичъл погледна Лари и го видя да кима в знак на съгласие. Мичъл може би също би кимнал, ако излизаше с Клер, но Лари изглеждаше искрено заинтересуван от Богинята на вавилонците.

— Щом не ти харесва идеята за мъжкото у Бога — обърна се Мичъл към Клер, — защо я заменяш с женско? Защо не се отърсиш от самата идея за полово маркирано божество?

— Защото пол има. Факт. Вече. Знаеш ли какво е миква? — Обърна се към Лари. — Той знае ли какво е миква?

— Знам какво е миква — потвърди Мичъл.

— Добре, та значи, майка ми прави миква всеки месец, след като й свърши цикълът. За да се пречисти. Да се пречисти от какво? От силата да ражда? Да създава живот? Те превръщат най-великата сила, която притежава жената, в нещо, от което я карат да се срамува.

— Съгласен съм, това е абсурдно.

— Но въпросът не е в миква. Цялата институционализирана форма на Западната религия натяква на жените, че са по-низши същества, нечисти, подчинени на мъжете. И ако наистина вярваш в тези глупотевини, просто нямам какво да ти кажа.

— В момента не си в цикъл, нали? — попита Мичъл. Изразителното лице на Клер стана каменно.

— Не мога да повярвам, че го каза.

— Майтапех се — оправда се Мичъл. Лицето му пламна.

— Адски сексистко изказване.

— Беше шега — сковано рече той.

— Човек трябва да опознае Мичъл — обади се Лари. — Той има придобит вкус.

— Съгласен съм с теб! — опита се да оправи нещата с Клер Мичъл, но колкото повече говореше, толкова по-неискрено звучеше, затова накрая млъкна.

Денят имаше и една добра страна: понеже на Лари и Мичъл им беше посред нощ, нямаше причина да не започнат да пият незабавно. В ранния следобед вече бяха в Люксембургската градина, в компанията на бутилка vin de table. Небето се бе заоблачило и застилаше цветята и жълтите чакълени алеи с гъсто сиво. Наблизо възрастни мъже играеха петанк, приклякваха от коляно и плъзгаха сребристи топки с върховете на пръстите си. Топките почукваха приятно при съприкосновението си една с друга — звукът на пенсиониране при удовлетворяващи социалдемократични условия.

Клер се беше преоблякла и сега носеше лятна рокля и сандали. Не си бръснеше краката и по тях проблясваше златист мъх, който към бедрата преминаваше в заострени косъмчета. Явно бе простила на Мичъл. Той на свой ред правеше всичко по силите си, за да й се хареса.

Под въздействието на виното Мичъл се почувства по-щастлив, обърканият му от полета биологичен часовник като че временно се кротна. Повървяха покрай Сена, прекосиха реката към Лувъра и градината „Тюйлери“. Служители по чистотата с невъзможно чисти униформи премитаха алеите и лъскаха тротоарите. Лари предложи да сготви вечеря и Клер — която вече не спазваше кашер, — ги заведе на един открит пазар недалеч от сградата, където живееше. Лари се гмурна между сергиите — оглеждаше влюбено стоката, душеше сирената. Купи моркови, копър и картофи, поговори с продавачите. Щандът за птичи продукти го накара да се закове на място с ръка върху сърцето.

— Боже мой, „Пул де Брес“! Това ще ви сготвя!

Щом се върнаха в апартамента на Клер, Лари разопакова пилето с апломб.

— Poulet bleu. Виждате ли? Краката им наистина са сини. Това показва, че идват от Брес. В ресторанта ги приготвяхме печени. Невероятно вкусни са.

Залови се за работа в кухничката, кълцаше и осоляваше, разтопи масло, пусна в действие три тигана едновременно.

— Спя с Джулия Чайлд — коментира Клер.

— Повече ми прилича на Галопиращото гурме^[2] — отвърна Мичъл.

Тя прихна.

— Скъпи? — целуна Лари по бузата. — Ще почета, докато ти се отдаваш на малкото си пиле.

Клер се настани на леглото с антологията в ръка. Повален от поредната вълна умора, на Мичъл също му се прииска да се просне някъде. Вместо това отвори раницата си и заровичка между дрехите за книгите, които бе взел със себе си. Беше се постарал да пътува с възможно най-малко багаж, като взе по два чифта от всичко: ризи, панталони, чорапи, бельо, плюс един пуловер. Но щом дойде моментът да пресее рафта с четивата, не успя да се придържа към ограничението и складира купчина, включваща „Подражание на Христа“ от Тома Кемпински, „Изповедите“ на Свети Августин, „Вътрешен замък“ на Света Тереза Аквилска, „Семената на размишлението“ от Томас Мъртън, „Изповед и други религиозни съчинения“ на Лев Толстой и внушително томче с меки корици на Пинчъновия „V“, заедно с издание с твърди корици на „Божията биология: към теистично разбиране на еволюцията“. Накрая, преди да напусне Ню Йорк, Мичъл си купи от книжарницата „Сейнт Марк“ екземпляр на „Безкраен празник“. По план трябваше да изпраща всяка от книгите у дома, щом я прочете, или пък да я подарява на някой, проявил интерес.

В конкретния случай извади Хемингуей, настани се на масата и продължи да чете от там, където бе спрял предишния път:

Разказът се пишеше сам и с мъка го догонвах. Поръчах си още един ром „Сент-Джеймс“ и поглеждах момичето, когато вдигнех глава или острех молива си с острилка и слагах навитите като охлюв стружки в чинийката до чашката с ром.

Видях те, хубавице, и сега ти ми принадлежиш, макар че очакваш друг, и аз няма да те видя повече, мислех си. Ти ми принадлежиш и цял Париж ми принадлежи, а аз принадлежа на този бележник и на този молив.^[3]

Опита се да си представи какво ли е да бъдеш Хемингуей в Париж през 20-те. Да нижеш тези чисти, привидно семпли, но на практика тъй сложни изречения, променили завинаги начина, по който американците ще пишат проза. Да направиш всичкото това, след което да отидеш на вечеря и да знаеш как да си поръчаш съвършеното сезонно вино, подходящо за твоите huîtres. Да бъдеш американец в Париж в годините, когато да си американец е било о’кей.

— Наистина ли четеш това?

Мичъл вдигна глава и видя Клер да го зяпа от леглото.

— Хемингуей? — попита подозрително тя.

— Стори ми се подходящо за Париж.

Тя подбели очи и се върна към книгата си. А Мичъл се съсредоточи обратно върху своята. Или поне се опита. Само дето единственото, което успя да постигне, бе да се взира в страницата с празен поглед.

Съзнаваше прекрасно, че част от каноничните в миналото писатели (неизменно мъже, неизменно бели) са загубили репутацията си. Хемингуей беше женомразец, ксенофоб, неизявен хомосексуалист, убиец на диви животни. В очите на Мичъл това бе пример за прекалено очерняне. Да подхване спор с Клер обаче би означавало да рискува на свой ред да бъде обявен за женомразец. Още по-притеснителното беше, че трябваше да се запита дали не реагира първосигнално, като скача на обвинението, в женомразство — както първосигнално реагираха студентките феминистки, отправяйки същото това обвинение, — и дали отрицанието на практика не означаваше, че дълбоко в себе си все пак е предразположен към женомразство. Като начало, защо изобщо си купи „Безкраен празник“? Защо — след като знаеше едно-друго за Клер — реши да го извади от раницата си точно в този момент? Всъщност защо му хрумна точно този израз — да го извади?

Докато препрочиташе изреченията на Хемингуей, Мичъл си даде сметка, че наистина са безусловно адресирани към читател мъж.

Кръстоса крака, после ги отпусна, като полагаше усилие да се съсредоточи върху четивото. Чувстваше се неловко да чете Хемингуей и се ядосваше, че се чувства неловко. А Хемингуей дори не беше любимият му писател! Та той не беше чел почти нищо от Хемингуей!

Добре че не след дълго Лари обяви, че вечерята е сервирана.

На масичката, където бе предвидено да се храни парижанин ерген, Клер и Мичъл седнаха, а Лари ги обслужваше. Разряза пилето, като отдели бялото месо, бутчетата, крилцата върху голяма чиния, и обра с черпак соса със зеленчуците.

— Ммм — измърка Клер.

Според американските стандарти пилето беше мършаво, не изглеждаше никак добре. По единия му крак имаше пъпчици.

Мичъл отхапа.

— А? — подкани го Лари. — Казах ли ви или да?

— Каза ни — кимна Мичъл.

Щом приключиха с вечерята, Мичъл настоя да измие чиниите. Струпа ги до мивката, а Лари и Клер отнесоха остатъка от виното при леглото. Клер си беше свалила сандалите и ходеше боса. Просна нозе през скута на Лари, сръбвайки от чашата си.

Мичъл изплакна чиниите под струята. Европейският препарат за миене на съдове беше или еко, или евтин. При всички положения не правеше достатъчно пяна. Все пак Мичъл успя да постигне задоволителен резултат и приключи. Към този момент му се събираха трийсет и три часа без сън.

Върна се в дневната. На леглото Клер и Лари бяха като нарисувани от Кийт Хеъринг: две любящи човешки фигури, които се сливат в съвършена прегръдка. Мичъл дълго не откъсна очи от тях. След което с решителна крачка прекоси стаята и метна раницата си на гръб.

— Къде най-близо може да се намери хотел? — попита.

Настъпи пауза, след което Клер отговори:

— Можеш да останеш тук.

— Няма проблем, ще си намеря хотел.

Щракна ремъка на кръста си.

Без повече възражения, Клер се зае да го упъти.

— Слизаш и тръгваш надясно от входа, после първата вляво и си на „Авеню Рап“. Там има много хотели.

— Остани, Мичъл — подкани го Лари. — Приятно ни е да си тук.

Мичъл каза, като се надяваше да не звучи враждебно:

— Предпочитам да си взема стая. До утре, хора.

Осъзна, че в коридора няма осветление, едва когато затръшна вратата зад себе си. Беше тъмно като в рог. Понечи да почука на вратата на Клер, но в този момент забеляза светещ бутон на стената. Натисна го и лампите светнаха.

Когато слезе до третия етаж, пак настана тъмнина. Този път не успя да намери ключа и се затътри опипом още два етажа надолу до входа. Щом се озова на улицата, установи, че е заваляло.

Беше си представял, че в някой момент ще се наложи да се изнесе от топлата, суха квартира, за да може Лари да освободи Клер от дрехите й и да притисне лице между игривите й бедра. Докато крачеше по „Авеню Рап“, прозря в способността си да предвиди този момент, но да не успее да го предотврати, доказателство за своята глупост. Вярно, глупост на интелигентен човек, но така или иначе — глупост.

Докато Мичъл обикаляше уличките в района, дъждът се усили. Кварталчето, което през прозореца на Клер му се бе сторило толкова очарователно, сега — на улицата, в дъжда — не изглеждаше толкова симпатично. Кепенците на магазините бяха спуснати и целите в графити, натриевите улични лампи излъчваха враждебна светлина.

Нима двамата с Лари не бяха завършили колежа? Нима не бяха загърбили студентския начин на живот? И ето ти ги сега, отседнали са при студентка, която се интересува от история на жените и учи в чужбина на разменни начала. Под предлог, че критикува патриархалността, Клер приемаше безкритично всяка модна теория по пътя си. Мичъл нямаше нищо против да се махне от апартамента й. Беше доволен да върви под дъжда! Струваше си да даде пари за хотел, при положение че това би го избавило от принудата да слуша още дори само секунда баналностите на Клер! Как му понася на Лари тази връзка? Как изобщо може да има такава приятелка? Какво му става?

Беше възможно, разбира се, гневът на Мичъл да е насочен в погрешна посока. Нищо чудно женският образ, на когото всъщност се чувстваше бесен, да принадлежеше на Маделин. През цялото прекарано в Детройт лято Мичъл бе живял със заблудата, че Маделин отново е необвързана. Мисълта, че Банкхед е зарязан и че страда, безотказно бе повдигала духа на Мичъл. Дори стигна дотам, че да разсъждава как всъщност връзката на Маделин с Банкхед е била полезна. Защото помогнала на Маделин да изтика извън полезрението си типове като Банкхед. Преди да стане гадже на Мичъл, тя — също като него — трябваше да порасне.

В един момент обаче, преди по-малко от четирийсет и осем часа, вечерта преди заминаването им за Париж, Мичъл се натъкна на Маделин в Долен Ийст Сайд. Двамата с Лари бяха взели влака от Ривърдейл до Ню Йорк. Някъде около десет вечерта, както си седяха в „Даунтаун Бейрут“ и хоп, в бара изневиделица се изтърсиха Маделин и Кели Троб. Оказа се, че Лари режисирал някакво шоу, в което участвала Кели. Двамата тутакси се заговориха, като оставиха Маделин и Мичъл насаме. Първоначално Мичъл се притесняваше, че Маделин все още му е бясна, но дори на мизерното осветление в бара, чийто интериор пресъздаваше пострадала от бомбардировка сграда, си пролича, че не е точно така. Тя изглеждаше искрено зарадвана, че го среща и във въодушевлението си Мичъл взе да обръща шотове текила. Тръгнаха си от „Даунтаун Бейрут“ и се преместиха в друго заведение. Мичъл съзнаваше, че положението е безнадеждно. Та нали той заминаваше за Европа. Но беше лято, в Ню Йорк, на улицата се изсипваше жега като в Бангкок, а в таксито Маделин се притискаше плътно към него. Последният му спомен беше как стои пред някакъв бар в Гринич Вилидж и наблюдава като през мътно стъкло как Маделин се качва в друго такси. И е безумно щастлив. Обаче като се върна обратно в бара и се заговори с Кели, установи, че Маделин изобщо не е свободна. Малко след дипломирането Маделин и Банкхед се събрали пак и сега им предстояло да заминат заедно за Кейп Код.

Единствената разведряваща мисъл, която го бе крепила цяло лято, се беше оказала илюзия. Сега, в разочарованието си, Мичъл се опита да забрави Маделин и да си мисли, че през последните три месеца поне бе успял да спести някой долар. Прибра се да живее в Детройт, където не плащаше наем. Родителите му се радваха, че си е отново у дома, а Мичъл на драго сърце прие мама да му готви и да го пере, докато той преглежда обявите за работа. Досега не си бе давал сметка колко малко полезни умения е придобил в колежа. Не се предлагаха свободни позиции за учители по вероучение. Обявата, която привлече вниманието му, гласеше: „Търсят се шофьори — всички смени“. Мичъл бе нает още същата нощ, като единственото изискване беше да притежава валидна шофьорска книжка. Даваше дванайсетчасови дежурства, от шест до шест, районът му беше детройтският Ийст Сайд. Седнал зад волана на зле поддържаната бричка, която бе длъжен да наеме от таксиметровата компания, Мичъл кръстосваше пустите улици в търсене на клиенти, или пък, за да пести гориво, спираше някъде край реката и чакаше да го повикат по радиостанцията. В Детройт таксиметровият транспорт не беше особено популярен. По улиците нямаше много пешеходци. Никой не махаше за такси, особено към три-четири сутринта. Другите таксиджии бяха мръшляци. Вместо дръзки имигранти или врели и кипели местни, каквито очакваше да срещне, Мичъл попадна на шайка хронични неудачници. Това бяха типове, провалили се във всяка друга предишна работа. Не ставаха да сипват бензин, не ставаха да продават пуканки в давани под аренда будки в кината, не ставаха да помагат на зет си, който сменя PVC-тръби в работнически блокове, не ставаха за извършители на дребни престъпленийца, нито за събиране на боклук или градинарство, бяха се провалили в училище и в брака, и ето ги тук — на път да се провалят и като таксиджии в безрадостния Детройт. Единственият друг шофьор освен него, който имаше юридическо образование, бе минал шейсетте и работеше там, след като бил уволнен от кантората поради емоционална нестабилност. Късно нощем, когато радиото съвсем замлъкваше, шофьорите се събираха на един плац при реката, недалеч от някогашния завод „Медуза Семент“. Мичъл следеше разговорите им, мълчеше и внимаваше да не му проличи къде е учил. Опитваше се да се прави на кораво копеле, да го докарва на Травис Бикъл, героя на Робърт де Ниро от „Шофьор на такси“, за да не тръгне някой да му скача. Получаваше му се. Другите го оставяха на мира. И той се отдалечаваше, паркираше в някоя задънена уличка и четеше на фенерче „Писмата на Асперн“ от Хенри Джеймс.

Закара самотна майка с четири деца от една порутена къща до друга в три заранта. Транспортира изненадващо любезен наркодилър до пункта за доставка. Помогна на лукав двойник на Били Дий Уилиамс с накъдрена коса и златни ланци да убеди със сладки приказки барикадирала се в апартамента си жена да го пусне вътре — макар че първоначално тя отказваше.

Разговорите на таксиджиите по време на дежурствата се въртяха все около едно и също: как еди-кой си от всичките трийсетина човека в смяната направил пачка. Всяка нощ поне един колега изкарваше двеста-триста кинта. Повечето обаче оставаха далеч от това постижение. След цяла седмица здраво бачкане Мичъл извади от приходите си инвестицията за наема на колата и бензина. Раздели резултата на изработените часове и получи надница от минус седемдесет и шест цента на час. На практика плащаше на „Ийст Сайд Такси“, за да кара такситата им.

Остатъкът от лятото прекара като разтребваше масите в чисто нова таверна в гръцкия квартал. Харесваше по-стария тип заведения по улица „Мънро“, ресторанти като „Гришън Гардънс“ или „Хелас Кафе“, където техните го бяха водили с братята му като малък, за да присъстват на големи семейни събития — по времето, когато ресторантите бяха пълни не с работници от крайните квартали, дошли в центъра да пият евтино вино и да хапнат сирене саганаки, а с официално облечени имигранти, излъчващи достолепие и сякаш променящи пространството около себе си, дълбоко меланхолични. Мъжете подаваха шапките си на момиче, обикновено дъщерята на собственика, която ги подреждаше внимателно в гардеробната. Мичъл и братята му, с вратовръзки на клипс, седяха кротко на масата, както днешните деца не седят, докато бабите, дядовците, лелите и чичовците на Мичъл си говореха на гръцки. За да минава време, той изследваше гигантските им ушни възглавнички и широки като тунели ноздри. Беше единственият, способен да накара възрастните да се усмихват: просто го потупваха по бузките или прокарваха длан по чупливата му коса. На отегчения от дългите вечери Мичъл му се позволяваше, докато възрастните си пият кафето, да се качи до стъклената витрина, да си вземе ментов бонбон от купичката до касата и да залепи лице о стъклото, за да разгледа асортимента от предлагани пури. В кафенето на отсрещния тротоар мъже играеха табла или четяха гръцки вестници точно така, както биха правили в Атина или Константинопол. Днес гръцките му баби и дядовци бяха покойници, гръцката махала — превърната в кичозна туристическа атракция, а Мичъл беше просто редови жител на краен квартал, у когото гръцкото беше точно толкова, колкото и в увесеното от тавана изкуствено грозде.

Униформата му на помощен персонал се състоеше от кафяви полиестерни клош-панталони, кафява полиестерна риза с грамадански ревери и оранжева полиестерна жилетка, в тон с дамаската на сепаретата в ресторанта. Всяка нощ жилетката и ризата му подгизваха от мазнина и майка му трябваше да ги изпере още с прибирането му у дома, за да може той да ги облече на следващия ден.

Една нощ в заведението се появи кметът Колман Йънг с шайка мафиоти. Единият, по пиянски озлобен, фиксира Мичъл с нестабилен поглед.

— Ей, копелдак. Ела насам.

Мичъл се приближи.

— Сипи ми, копелдак.

Мичъл му напълни чашата.

Онзи си пусна салфетката на пода.

— Изпуснах си салфетката, копелдак. Вдигни я.

Кметът не изглеждаше доволен в тази компания. Но подобни вечери бяха част от работата му.

У дома Мичъл си преброи парите от бакшишите и увери родителите си, че в Индия ще бъде ужасно евтино.

— Може да се живее с около пет долара на ден. Ако не и с по-малко.

— Че какво й е на Европа? — попита Дийн.

— Ще минем през Европа.

— Лондон е приятно място. Или Франция. Заминете за Франция.

— Ще ходим и във Франция.

— Не знам за тая Индия… — поклати глава Лилиан. — Може да пипнете какво ли не.

— Сигурен съм, знаеш, че Индия е сред така наречените „необвързани“ държави — продължи Дийн. — Знаеш ли какво означава това? Означава, че не искат да избират между САЩ и Русия. За тях Русия и Америка са морални еквиваленти.

— Как ще се свързваме с теб, докато си там? — поинтересува се Лилиан.

— Можете да ми изпращате писма до „Американ Експрес“. Те ги съхраняват.

— В Англия не е лошо — повтори Дийн. — Помниш ли, ходихме там веднъж? На колко да си бил?

— На осем — отговори Мичъл. — Значи съм я видял. С Лари искаме да отидем на различни места. Не западни.

— Не западни, значи? Имам идея. Защо не заминете за Сибир? Защо не посетите някой гулаг — онези трудови лагери, дето са ги строили по времето на „Империята на злото“?

— В Сибир сигурно е адски интересно.

— Ами ако се разболееш, тогава какво? — продължи Лилиан.

— Няма да се разболея.

— Откъде знаеш?

— Нека те попитам нещо — каза Дийн. — Колко време предвиждате да продължи това пътуване? Два месеца, три?

— По-скоро осем — призна Мичъл. — Зависи докога ще ни стигнат парите.

— И какво ще правиш след това? С тази твоя теология?

— Мисля да запиша семинария.

— Семинария?

— Има два профила. Или ставаш свещеник, или теолог. Аз предпочитам научната кариера.

— И после? Ще се хванеш преподавател някъде?

— Може би.

— Колко печели един учител по вероучение?

— Представа си нямам.

Дийн се обърна към Лилиан:

— Това за него са подробности. Заплатата. Незначителни неща.

— Според мен, от теб ще излезе прекрасен преподавател — каза Лилиан.

— Нима? — замисли се върху думите й Дийн. — Синът ми — даскал. Едно такова предложение и си се устроил за цял живот.

— Ако извадя късмет.

— Държавната работа не е лоша сделка. Да, не е много по американски. Но ако се уредиш, е добре.

— Трябва да вървя — каза Мичъл. — Закъснявам за работа.

Всъщност закъсняваше за урока си по катехизис. Скришом от всички, тайно, все едно си купува дрога или ходи на тайландски масаж, веднъж седмично Мичъл ходеше на среща с отец Маручи в „Сейнт Мери“ — католическата църква в дъното на улица „Мънро“. Когато за пръв път натисна звънеца пред жилището на енорийския свещеник, якичкият, набит отец го изгледа подозрително. Мичъл му обясни, че обмисля да премине към католическата вяра. Започна да му разказва за интереса си към Мъртън, особено за това как самият Мъртън си сменил вярата и описал личната си история в „Седеметажната планина“. Каза на отец Маручи почти същото, което бе казал и на професор Рихтер. Но дали защото отец Маручи не беше особено заинтересован да печели нови последователи на вярата, или защото не за пръв път срещаше такива като Мичъл, свещеникът не прояви настойчивост. Даде на Мичъл някои материали за четене и го изпрати по живо, по здраво с поканата, ако иска, да се върне да поговорят.

Отец Маручи беше като герой от филма „Градът на момчетата“ — безапелационен като Спенсър Трейси. Мичъл седеше в кабинета му смален от страх пред огромното разпятие на стената и изображението „Пресвето сърце Исусово“ над трегера на вратата. Старовремските радиатори тънеха в паяжини. Мебелировката беше тежка и масивна, дръжките за отваряне и затваряне на кепенците приличаха на миниатюрни спасителни пояси.

Свещеникът го изгледа, присвил сините си очички.

— Прочете ли книгите, които ти дадох?

— Да.

— Въпроси?

— По-скоро имам едно притеснение, не е точно въпрос.

— Давай.

— Ами, мислех си, че ако ще ставам католик, по-добре е да се науча да спазвам правилата.

— Идеята не е лоша.

— С повечето ограничения мога да се справя. Но не съм женен. Едва на двайсет и две съм. Не знам кога изобщо ще се оженя. Може да отнеме известно време. Така че правилото, което най-вече ме притеснява, е извънбрачният секс.

— За жалост не е въпрос на избор.

— Наясно съм.

— Виж, момичето не е диня, в която пробиваш дупка, за да видиш дали е узряла и сочна.

Сравнението се хареса на Мичъл. Беше точно смисленият духовен съвет, от който се нуждаеше. В същото време не разбираше с какво това улеснява полагането на обет за безбрачие.

— Помисли си — каза отец Маручи.

Навън неоновите светлини в гръцкия квартал тъкмо започваха да греят. Иначе центърът на Детройт бе пуст, само мизерно осветени пресечки и, от другата страна на „Удуърд Авеню“, нощен мач на стадион „Тайгър“. Топлият привечерен летен бриз донесе аромата на реката. Като завтъкна брошурата с катехизиса в джоба на жилетката си, Мичъл влезе в ресторанта и се залови за работа.

Следващите осем часа — чисти маси. Помагаше на хората, които се хранеха. Клиентите оставяха в чиниите си сдъвкани парчета месо, хрущяли. Случеше ли се да намери детска шина за зъби в купчинка ориз, я връщаше в кутия за храна за вкъщи, за да не злепостави притежателя им. След като разтребеше масите, ги зареждаше отново. Можеше да разчисти след четирима клиенти наведнъж, накамарил чиниите по ръцете си.

В: Какво означава думата „плът“, съотнесена към човека като цяло?

О: Съотнесена към човека като цяло, думата „плът“ означава човека в състоянието му на слабост и тленност.

Гери, жената на собственика, окупираше едно сепаре в дъното. Беше едра и запусната, приличаше на детска рисунка, излязла извън контурите. Келнерите я снабдяваха с редовни количества скоч и сода. Гери започваше вечерта с блеснал от алкохола поглед, сякаш в очакване на предстоящ празник. По-късно ставаше мудна и начумерена. Веднъж каза на Мичъл:

— Въобще не биваше да се омъжвам за грък. Знаеш ли ги какви са гърците? Ще ти кажа. Същите са като арабите. Никаква разлика. Ти грък ли си?

— Наполовина — призна Мичъл.

— Жал ми е за теб.

В: В каква форма ще възкръснат мъртвите?

О: Мъртвите ще възкръснат в собствените си тела.

Кофти новина за Гери. Където и да беше работил досега, Мичъл винаги бе намирал начин да се скатава. В ресторанта нямаше как да стане. Единствената му почивка бе петнайсетте минути, през които излапваше вечерята си. Рядко си поръчваше гирос. Месото не беше агнешко, а смес от телешко и свинско — като двайсеткилограмова консерва „Спам“. На витрината се въртяха три отделни шиша, а готвачите ги дупчеха и мушкаха, режеха късове. Жената на единия от готвачите, Ставрос, имаше болно сърце. Преди две години изпаднала в кома. Всеки ден преди работа той се отбиваше в болницата, за да поседи край леглото й. Не хранеше илюзии относно шансовете й за оправяне.

В: Кой казва, че молитвата винаги е възможна, дори докато готвиш?

О: Свети Йоан Златоуст (ок. 400) казва, че молитвата винаги е възможна, дори докато готвиш.

И така, лятото си пъплеше. Разтребване на маси, остъргване на недоядена храна, кокали с тлъсто и салфетки с изсекнато, изсипването на всичко това в голямата кофа за боклук с найлонов плик вътре, трупане на мазни чинии в никога не намаляващата камара пред мияча от Йемен (единственият с по-гадна работа) — Мичъл се трепа по седем смени в седмицата, докато спести достатъчно за самолетен билет до Париж плюс още 3280 долара в пътнически чекове на „Американ Експрес“. Седмица по-късно замина — първо за Ню Йорк, а три дни по-късно и за Париж, където се озова без покрив над главата, крачейки в дъжда по „Авеню Рап“.

Водостоците преливаха. Дъждът плющеше в черепа му и пропълзяваше през яката във врата му. Нощни екипи работници трупаха вързопи с парцали на улицата, за да насочват водния поток. Мичъл измина още три пресечки, преди да зърне хотел на отсрещния ъгъл. Пъхна се във входа, където пространството вече беше заето от друг карък с раница, опакован с дъждобран и със стичащи се от дългия му нос вадички вода.

— В цял Париж няма свободен хотел — рече онзи. — Обиколих ги всичките.

— Позвъни ли на вратата?

— Вече три пъти.

Продължиха да звънят, докато най-накрая портиерката се появи. Беше изрядно облечена, с прическа. Изгледа ги хладно и изломоти нещо на френски.

— Има само една стая — преведе онзи. — Пита дали искаме да си я поделим.

— Ти беше първи — рече благородно Мичъл.

— Ако си я поделим, ще излезе по-евтино.

Портиерката ги отведе на третия етаж. Отключи стаята и се отдръпна, за да им даде възможност да огледат.

Имаше само едно легло.

— C’est bien? — попита жената.

— Пита дали става — преведе пак непознатият.

— Нямаме много избор.

— C’est bien — потвърди младежът.

— Bonne nuit — пожела им портиерката и се оттегли.

Свалиха си раниците и ги оставиха на пода, където се образуваха локвички.

— Аз съм Клайд.

— Мичъл.

Докато Клайд се миеше на миниатюрната мивка в стаята, Мичъл взе една от хотелските хавлиени кърпи и се отправи към тоалетната в дъното на коридора. След като се изпика, дръпна веригата на казанчето, при което се почувства като машинист. Като се върна в стаята, с облекчение установи, че Клайд вече си е легнал, обърнат с лице към стената. Мичъл се съблече по гащи.

Въпросът беше какво да прави с чантичката си с парите.

Не му се щеше да ходи с банан на кръста като турист, но пък и не искаше да оставя ценности в багажа си, затова си купи от онези портфейли, дето се сгъват на три. Водоустойчив, с щампа на пъстърва в скок и подсилен цип. Моделът имаше ластични гайки за закачане на колана. Но тъй като да си носи портфейла на колана би било същото като да си сложи банан на кръста, Мичъл го привърза с връв за една гайка и си го пъхна в джинсите. Там беше на сигурно място. Но сега трябваше да намери къде да го прибере за през нощта, която щеше да прекара в обща стая с непознат.

Освен пътническите чекове, в портфейла си носеше паспорта, имунизационния картон, петстотин франка, закупени предния ден срещу седемдесет долара, и наскоро активирана „Мастъркард“. След като не успяха да разубедят Мичъл да ходи в Индия, Дийн и Лилиан настояха да му дадат нещо за спешни случаи. Мичъл обаче знаеше, че използването на кредитна карта би го обвързало със синовен дълг, изплатим посредством месечни или седмични обаждания у дома. Кредитната карта си беше същинско проследяващо устройство. Едва след упорит едномесечен отпор на приложения от страна на Дийн натиск, Мичъл се предаде и прие картата, но се зарече да не я използва.

С гръб към леглото, откачи портфейла от гайката на колана си. Хрумна му да го скрие под раклата или зад огледалото, но в крайна сметка го пъхна под възглавницата си. Легна и изгаси лампата.

Клайд остана обърнат към стената.

Известно време лежаха в пълна тишина. Накрая Мичъл се обади:

— Чел ли си „Моби Дик“?

— Отдавна.

— Помниш ли онзи епизод в началото, когато Ишмиъл е принуден да спи в едно легло с онзи людоед в гостилницата? Пали клечка кибрит и вижда насреща си чернокожия, цял в белези.

Клайд помълча, замислен над думите му.

— Кой от двама ни е людоедът? — попита.

— Именувай ме Ишмиъл^[4] — каза Мичъл в тъмното.

Биологичният му часовник го събуди рано. Слънцето не беше изгряло, но вече не валеше. Чуваше се дълбокото дишане на спящия Клайд. Мичъл успя да потъне обратно в съня и когато се събуди за втори път, вече беше посред бял ден, а от Клайд нямаше и следа. Погледна под възглавницата си — парите ги нямаше. Скочи от леглото, изпаднал във внезапна паника. Докато отмяташе одеялата и чаршафите и опипваше под матрака, му хрумна нещо. Пътническите чекове гарантират безопасността на пътуването. В случай на загуба или кражба, човек представя серийните номера на чековете на „Американ Експрес“ и компанията ги заменя. Така серийните номера на практика са не по-малко важни от самите чекове. Ако някой ти открадне чековете, а ти не знаеш серийните номера, си загазил. Щом чековете вървяха с предупреждение да не ги държиш в багажа си, значи и серийните номера не бива да са там. Но къде другаде да ги скриеш? Единственото сигурно място — бе решил Мичъл — е в портфейла, заедно със самите чекове. И тъкмо там ги напъха, докато му хрумне нещо по-добро.

Съзнаваше, че нещо в логиката му куца сериозно, но до този момент ситуацията му се струваше под контрол.

Картината на безславното му завръщане у дома след продължило само два дни околосветско пътешествие изплува в съзнанието му в целия си ужас. Но после надникна зад леглото и видя портфейла с парите на пода.

Току пред изхода на хотела го спипа портиерката. Заля го с бърз поток от френски думи, но той що-годе разбра смисъла: Клайд си е платил половината от цената за стаята; Мичъл дължи другата половина.

Обменният курс беше малко над седем франка за долар. Мичъловият дял възлизаше на 280 франка или около 40 долара. Ако искаше да задържи стаята за още една вечер, щеше да му се наложи да плати още 80 долара. Беше се надявал да кара с по 10 долара на ден в Европа, така че 120 долара се равняваше на бюджета му за почти две седмици. Пребори се с изкушението да се признае за победен и да плати за стаята с кредитната карта. Мисълта, че извлечението ще бъде изпратено на адреса на родителите му и те ще разберат, че синът им още първата вечер е спал на хотел, му вдъхна сили да устои. Извади 280 франка от портфейла и ги подаде на жената. Уведоми я, че няма да остане за вечерта, върна се в стаята да си вземе раницата, след което се отправи в търсене на по-евтина нощувка.

Още на първата пряка мина покрай две пекарни. На витрините се кипреха цветни сладкиши, полегнали в надиплените си хартиени купички — същински благородници с жабо на врата. Бяха му останали 80 франка — тоест, около 11 долара и се беше зарекъл да не осребрява нов чек преди следващия ден. Като пресече „Авеню Рап“, влезе в парка и си намери метален стол, на който можеше да поседи на сянка, без да харчи пари. Денят беше по-топъл, след дъжда се бе ширнало синьо небе. Както и предишния ден, Мичъл се дивеше на красотата около себе си, на зеленината и алеите в парка. Като слушаше от устата на хората да се лее непознат език, си представяше, че всички — дори жената с оредяла коса и вид на Мусолини — си говорят на възвишени теми. Погледна си часовника. Девет и половина. С Лари щяха да се видят чак в пет следобед.

Мичъл беше поискал (далновидно, би казал) пътническите му чекове да бъдат издадени на купюри от по двайсет долара. Малките банкноти биха го подтикнали да икономисва между посещенията си в офиса на „Американ Експрес“. Сто шейсет и четири двайсетдоларови банкноти обаче си бяха солидна пачка. Заедно с паспорта и другите документи, портфейлът му се напълни и издуваше сериозно панталона му. Ако го завъртеше към бедрото, вече приличаше не толкова на кодпис, колкото на торбичка за колостомия. Откъм хлебарницата на отсрещния тротоар го лъхна божествен аромат. Подуши въздуха като куче. В справочника си „Да вървим: Европа“ намери адреса на младежки хостел на Плас Пигал, недалеч от църквата „Сакре Кьор“. Имаше доста за ходене, така че когато пристигна, беше плувнал в пот и взел-дал. Мъжът на рецепцията — сипаничаво лице, зацапани авиаторски очила — го уведоми, че няма свободни легла и го насочи към съседен евтин пансион. Там стаята струваше 330 франка на вечер, тоест почти 50 долара, но Мичъл не виждаше друг вариант. Обмени още пари в банката, плати за стаята, остави си раницата и се опита да спаси остатъка от деня.

Пигал изглеждаше едновременно опърпан и туристически. Две двойки американци с южняшки акцент стояха пред „Мулен Руж“, мъжете зяпаха с влажни погледи снимките на танцьорките, а едната от съпругите рече нахакано:

— Вземете ни по нещичко от „Картие“ и може и да ви пуснем да гледате шоуто.

Недалеч от метрото, оттатък входа в стил „ар нуво“, една труженичка извършваше с таза си подканящи движения, предназначени за автомобилистите. На която и стръмна уличка в квартала да се озовеше Мичъл, белият купол на „Сакре Кьор“ неизменно попадаше в полезрението му. Накрая покори хълма и прекрачи масивната порта на църквата. Високият таван сякаш го всмука както спринцовка — течност. По примера на останалите богомолци, той също се прекръсти и коленичи, пъхнал се в една редичка пейки — стореното тутакси го изпълни с благоговение. Удивително как подобни неща все още се случват. Затворил очи, Мичъл си каза Христовата молитва и продължи да я повтаря в продължение на пет-шест минути.

На излизане се отби в будката за сувенири, за да огледа асортимента. Имаше златни кръстчета, сребърни кръстчета, различни по цвят и форма скапуларии, вещ, наречена „Вероника“, друга вещ, наречена „Черният скапуларий на седемте тъги на Мария“. Зад стъклото на витрината искряха броеници — с черни мъниста, всяка от тях отделна кръгова молитва, с висящо кръстче в единия край.

До касата беше изложена на видно място малка книга. Заглавието й беше „Нещо красиво за Бог“, а на корицата се виждаше снимка на Майка Тереза, разперила ръце към небесата. Мичъл взе книгата и прочете първата страница:

Преди всичко бих искал да изясня, че Майка Тереза постави изрично условие да не се правят никакви опити за написване на биография или биографично изследване. „Животът на Исус — написа ми тя, — не е бил описан приживе, но при все това именно той извърши най-великите дела на земята, спаси света и научи човечеството на любов към неговия Отец. Творението е негово Творение и за да остане такова, всички ние трябва да бъдем негови оръдия, които да вършат своята скромна работа и да продължават напред.“ Уважавам желанието й в това отношение, както и по всички останали въпроси. Особено много ни вълнува работата, която тя и нейните мисионери на милосърдието — основаният от нея орден — вършат заедно, и животът, който живеят заедно, в услуга на Христа, в Калкута и навсякъде другаде. Те са се посветили специално на най-бедните от бедните; една наистина широка сфера.

Няколко години по-рано Мичъл би оставил книгата, а може би и изобщо не би я взел в ръце. Но в новото си душевно състояние, изострено от престоя в катедралата, той прелисти илюстрациите, които бяха озаглавени както следва: „Трапеза пред приюта за смъртно болни“, „Беззащитно бебе в прегръдката на Майка Тереза“, „Болна жена прегръща Майка Тереза“, „Прокажен, комуто режат ноктите“, „Майка Тереза помага на момче, което е толкова слабо, че не може да се храни само“.

Превишавайки бюджета си за втори път в една сутрин, Мичъл си купи книгата срещу двайсет и осем франка.

На тиха уличка недалеч от „Рю де Троа Фрер“ извади серийните номера на пътническите си чекове от портфейла и ги преписа на гърба на „Нещо красиво за Бог“.

През целия ден гладът на Мичъл ту се обостряше, ту се уталожваше. Някъде следобед се почувства озверял за храна. На минаване покрай кафенетата по тротоарите се заплесваше в чиниите на хората. Малко след два и половина се предаде и си взе едно café au lait, което изпи на крак на бара, за да спести два франка. Остатъкът от деня прекара в музея „Жан Мулен“, където пускаха без пари.

Когато вечерта се добра до квартирата на Клер, му отвори Лари. Вътре, вместо лежерна и освободена след секса атмосфера, Мичъл долови напрежение. Лари беше отворил бутилка вино, което пиеше сам. Клер четеше на леглото. Усмихна се дежурно на Мичъл, но не стана да го посрещне.

— Е, намери ли си хотел? — поинтересува се Лари.

— Не, спах на улицата.

— Да бе, да.

— Всички хотели са пълни! Наложи се да деля стая с един пич. Общо легло.

Новината видимо развесели Лари.

— Съжалявам, Мичъл — рече все пак.

— Спал си в едно легло с мъж? — обади се Клер откъм леглото. — Първата ти вечер в Париж?

— Градът на любовта^[5] — каза Лари и наля чаша вино на Мичъл.

Няколко минути по-късно Клер отиде в банята да се освежи преди вечеря. Още щом вратата хлопна зад гърба й, Мичъл се надвеси към Лари.

— Е, видяхме Париж. Давай да се махаме.

— Много смешно, Мичъл.

— Каза, че имаме къде да отседнем.

— Ами имаме.

— Ти имаш.

Лари сниши глас:

— Няма да видя Клер цели шест месеца, ако не и повече. Какво да направя? Да преспя тук една нощ и да си вдигам чукалата?

— Добра идея.

Лари се вторачи в Мичъл.

— Много си блед — каза.

— Защото цял ден не съм ял. И знаеш ли защо не съм ял? Защото дадох четирийсет долара за стая!

— Ще се реванширам.

— Планът беше друг — продължи Мичъл.

— Планът беше да не си правим планове.

— Само че ти си правиш планове. Да те изчукат.

— Ти не би ли?

— Естествено, че бих.

— Ето, видя ли.

Двамата приятели се гледаха, без да отместват поглед един от друг.

— Три дни и се махаме — отсече Мичъл.

Клер се появи откъм банята с четка за коса в ръка. Наведе се, така че дългите й кичури да паднат напред, почти докосвайки земята. Цели трийсет секунди разресва гривата си с хоризонтални движения, след което се изправи и отметна косата си назад — сресана и бухнала.

Попита ги къде искат да вечерят.

Лари вече обуваше унисекс кецовете си.

— Какво ще кажете за кускус? — попита. — Мичъл, някога ял ли си кускус?

— Не.

— О, непременно трябва да опиташ.

Клер направи кисела физиономия.

— Дойде ли някой в Париж — подхвана тя, — непременно трябва да яде кускус в Латинския квартал. Кускус в Латинския квартал — само за посветени!

— Ходи ти се другаде ли? — попита Лари.

— Не — отговори Клер, — дай да бъдем неоригинални.

Щом излязоха на улицата, Лари прегърна Клер и зашепна в ухото й. Мичъл вървеше след тях.

Закриволичиха през града в притреперващата вечерна светлина. Парижани и бездруго си изглеждаха добре; сега — още по-добре.

Ресторантът сред тесните улички на Латинския квартал, където ги заведе Клер, беше миниатюрен и оживен, с марокански плочки по стените. Мичъл седна с лице към прозореца, за да наблюдава преминаващия пред очите му поток от хора. В един момент току пред витрината мина двайсетинагодишно момиче с прическа тип „Жана д’Арк“. Когато Мичъл я погледна, тя направи нещо забележително, отвърна на погледа му. Взря се в очите му с неприкрит сексуален подтекст. Не че непременно държеше да прави секс с него. Просто й беше приятно да забележи — в тази вечер в края на лятото, — че той е мъж, а тя — жена, и му показваше, че няма нищо против непознатият да й засвидетелства симпатията си. Той не помнеше американско момиче да го е поглеждало по подобен начин.

Дийни беше прав: Европа е приятно място.

Мичъл задържа погледа си върху жената, докато тя се скри. Когато се обърна към масата, Клер го гледаше втренчено и клатеше глава.

— Ветропоказател — изкоментира тя.

— Моля?

— По пътя насам не пропусна да огледаш нито една жена, покрай която минахме.

— Не е вярно.

— Напротив.

— Чужда страна — направи опит да замаже нещата Мичъл. — Проявявам антропологически интерес.

— В смисъл, гледаш на жените като племе, подлежащо на обследване?

— Изпроси си го, Мичъл — вметна Лари. Явно не възнамеряваше да му се притече на помощ.

Клер гледаше Мичъл с неприкрито презрение.

— По принцип ли имаш навика да обективизираш жените, или само когато пътуваш в Европа?

— Това, че гледам жените, не означава, че ги обективизирам.

— Тогава какво ги правиш?

— Гледам ги.

— Защото искаш да ги чукаш.

В известен смисъл беше вярно. Изведнъж, под унищожителния поглед на Клер, Мичъл се засрами от себе си. Искаше жените да го обичат — всички жени, като се започне от майка му и се продължи нататък. Затова винаги когато някоя жена му се ядосаше, той усещаше как майчиното му неодобрение се стоварва върху плещите му, все едно беше момче, извършило пакост.

За да се справи с този срам, Мичъл направи друго типично мъжко нещо — млъкна. След като поръчаха и вечерята заедно с виното им беше сервирана, той се съсредоточи върху яденето и пиенето и почти не участва в разговора. Клер и Лари сякаш бяха забравили, че и той присъства на масата. Разговаряха и се смееха. Поднасяха си един на друг храна с вилица. Тълпите навън се сгъстяваха. Мичъл положи всички усилия да не зяпа през прозореца, но внезапно нещо привлече вниманието му. Жена с прилепнала по тялото рокля и черни ботуши.

— О, боже! — изпищя Клер. — Той пак го направи!

— Просто гледам през прозореца!

— Бройкаджия и това си е!

— Какво искаш да направя? Да си сложа превръзка на очите ли?

Но Клер беше доволна. Изглеждаше въодушевена от победата си над Мичъл, подчертана допълнително от неговото видимо смущение.

— Приятелят ти ме мрази — облегна се тя на рамото на Лари.

Лари погледна Мичъл в очите не без известно съчувствие. После прегърна Клер. Мичъл не го укоряваше. На негово място би сторил същото.

Щом вечерята приключи, Мичъл се извини и каза, че ще се поразходи.

— Не ми се сърди! — примоли се Клер. — Гледай си жени колкото щеш. Обещавам да не кажа нито думичка повече.

— Няма проблем — увери я Мичъл. — Просто искам да се прибера в хотела.

— Мини у Клер утре сутринта — опита се да разведри обстановката Лари. — Може да отидем до Лувъра.

Първоначално Мичъл бе тласнат напред от бяс до настървение. Клер не беше първата студентка, обвинила го в сексистко поведение. Случваше му се вече от години. Преди бе живял със заблудата, че всички кофти пичове са от поколението на баща му. Тези дъртаци, дето не бяха измили ни една чиния в живота си и не бяха сгънали дори чифт чорапи — те би трябвало да представляват същинската мишена на женския гняв. Но това се оказа само първият щурм. Сега, през осемдесетте, споровете около равното разпределение на домашните задължения или доколко е сексистко да отвориш вратата на „дама“ бяха остарели. Движението се бе разделило донякъде със своята практическа насоченост за сметка на теоретичната. Мъжкият гнет над жените не беше просто въпрос на конкретни деяния, а на цялостни схващания и начин на мислене. Феминистките в колежа вземаха на подбив небостъргачите, като ги обявяваха за фалически символи. Същото казваха и за космическите совалки, въпреки че — ако се замисли човек — съображенията за избор на форма при совалките бяха не фалоцентрични, а аеродинамични. Дали един „Аполо 11“ с форма на вагина би стигнал до Луната? Пенисът е рожба на еволюцията. Полезен инструмент за извършването на определени дейности. И нима друг освен Биологията е отговорен за това, че въпросният инструмент върши работа както за пестик при цветята, така и за осеменителен орган при хомо сапиенс? Ала не, всичко голямо и велико по замисъл, всеки дълъг роман, внушителна скулптура или извисяваща се сграда, се превръщаше — според „жените“, които Мичъл познаваше от колежа — в проявление на мъжката несигурност относно размера на техния пенис. Момичетата непрекъснато се вълнуваха и от „мъжката дружба“. Винаги когато две или повече момчета си прекарваха добре заедно, все се намираше по някое момиче, което да види в това нещо извратено. Че какво й е толкова великото на женската дружба, питаше се Мичъл? Може пък да има какво да научи един мъж от нея?

Както си фучеше и си дуднеше под мустак, Мичъл се озова до Сена. Тръгна по един от мостовете — Пон Ньоф. Слънцето беше залязло и уличните лампи започваха да светват. Насред моста, в полукръг от пейки, се беше събрала група тийнейджъри. Един младеж с переста косица като на Жан-Люк Понти дрънкаше на кухарка, а приятелите му слушаха, пушеха и си подаваха в кръг бутилка вино.

Докато минаваше покрай тях, Мичъл ги разгледа. Дори когато беше тийнейджър, не помнеше да е бил такъв тийнейджър.

Малко по-нататък се облакъти на парапета и заби поглед в тъмната вода. Гневът му бе утихнал, заменен от общо неудовлетворение от себе си.

Сигурно наистина възприема жените като предмети. Все жени са му в главата, нали така? И доста често ги оглежда. И нима цялото това мислене и оглеждане не включва и гърдите, устните и краката им? Човешките същества от женски пол бяха обект на най-засилен интерес и критичен оглед от страна на Мичъл. Въпреки това не би казал, че терминът „обективизирам“ изчерпваше чувствата, които пораждаха в него тези изкусителни — но разумни! — същества. Видеше ли красиво момиче, Мичъл сякаш влизаше директно в гръцката митология — гледката го превръщаше в дърво и, подвластен на чистото желание, той тутакси пускаше корени и оставаше така вовеки веков. Към предмет няма как да изпиташ онова, което Мичъл изпитваше към момичетата.

Excusez-moi: към жените.

Можеше да изтъкне и друг довод в полза на Клер. През цялото време, докато тя обвиняваше Мичъл, че възприема жените като предмети, той тайничко оглеждаше нея като предмет. Тя имаше такова невероятно дупе! Толкова закръгленичко, и съвършено, и пъргаво. Всеки път, щом Мичъл хвърлеше скришом поглед към това дупе, имаше странното чувство, че то му отвръща с поглед, че не е съвсем съгласно с феминистичните разбирания на господарката си или, иначе казано, си има собствено мнение. За капак, Клер беше гаджето на най-добрия му приятел. И дума не можеше да става! И това рязко повишаваше нейната привлекателност.

Под моста премина туристическо корабче, окъпано в ослепителна светлина.

Колкото повече четеше за религиите — световните религиите като цяло и християнството в частност — Мичъл толкова по-ясно осъзнаваше, че мистиците казват едно и също. Пътят към просветлението минава през потушаване на желанието. Желанието не носи удовлетворение, а само временна задоволеност — до появата на следващото изкушение. И то само ако си извадил късмета да получиш каквото искаш. Ако не, прекарваш живота си в несподелен копнеж.

Колко дълго Мичъл тайничко се бе надявал да се ожени за Маделин Хана? И доколко желанието му се дължеше на искрената му симпатия към нея като човек, съпоставено с желанието му да я притежава и така да погали егото си?

Едва ли има нещо кой знае колко забележително в това да се ожениш за идеала си. Сигурно щом го достигнеш, се отегчаваш и тръгваш да търсиш нов.

Трубадурът свиреше парче на Нийл Йънг, като възпроизвеждаше думите до последната извивка и носовка, без да знае какво означават. По-възрастни, по-добре облечени хора минаваха покрай младежите и отминаваха към осветените сгради по двата бряга на реката. Париж беше музей, изложил на показ самия себе си.

Не би ли било чудесно да се свърши най-после? Да приключи веднъж завинаги със секса и копнежите? Мичъл почти си представи как се отърсва от всичко това, докато седи на моста нощем, а Сена изтича под него. Вдигна глава към грейналите прозорци покрай брега на реката. Замисли се за всички онези, които в този момент заспиваха или четяха, или слушаха музика — за всички животи, събрани в един голям град като Париж, и като освободи ума си, се понесе над покривите и се опита да почувства всичките тези милион трептящи души, да затрепти между тях. До гуша му беше дошло от копнежи, желания, надежди и провали.

Дълго време боговете са поддържали непосредствена връзка с хората. След това са се отвратили — или обезкуражили — и са се оттеглили. Но може би един ден ще се върнат, ще се доближат до блудната, но все още изпълнена с любопитство душа.

Като се върна в хотела, Мичъл се помота във фоайето със смътната надежда да се появи някой приятелски настроен англоговорящ. Уви. Качи се в стаята си, грабна хавлиена кърпа и взе хладък душ в общата баня. При тези темпове на харчене, парите по никакъв начин нямаше да му стигнат да се добере до Индия. От утре трябваше да започне да живее другояче.

Обратно в стаята си, издърпа мишосивия чаршаф и се пъхна гол в кревата. Нощната лампа бе твърде слаба, за да чете на нея, затова вдигна щората.

Част от работата на сестрите е да прибират умиращите от улиците на Калкута и да ги водят в сграда, предоставена на Майка Тереза за целта (някогашен храм, посветен на култа към богинята Кали), където — както самата тя казва — да умрат в присъствието на любящо същество. Едни умират, други оживяват и има кой да се грижи за тях. В Приюта за смъртно болни е сумрачно, единствената светлина влиза през миниатюрни прозорчета високо на стените и Кен е категоричен, че вътре е невъзможно да се снима. Носехме със себе си само една малка лампа и за времето, с което разполагахме, нямаше как да осветим мястото както трябва. Въпреки това бе решено Кен да опита, като за всеки случай той засне и няколко кадъра отвън на двора, където неколцина от обитателите на приюта се припичаха на слънце. В монтирания филм заснетата вътре част беше окъпана в особено красива мека светлина, докато външните кадри бяха мъгляви и неясни.

Как да си го обясним? Кен през цялото време настояваше, че — направо казано — това е невъзможно. За да го докаже, при следващата си фотографска експедиция в Близкия изток използва същото оборудване при подобно слабо осветление и резултатите бяха плачевни… Приютът на смъртно болните на Майка Тереза е пълен с любов, която е осезаема още с прекрачването на прага. Тази любов е сияйна като ореолите, виждани от художниците около главите на светците. Лично аз съм убеден, че Кен засне първото автентично фотографско чудо.

Мичъл остави книгата, загаси лампата и се протегна върху дюшека, целият на буци. Замисли се за Клер, отначало ядно, но не след дълго откровено еротично. Представи си как влиза в апартамента й и я заварва сама, след малко тя вече е паднала на колене пред него и го поема с уста. Почувства се виновен, задето си фантазира за гаджето на приятеля си, но не толкова виновен, че да спре. Въображаемата сцена с падналата на колене пред него Клер не му допадна много, затова я смени и си представи как джентълменски я обладава, което отприщва у нея колосален оргазъм. В този момент самият той свърши. Завъртя се на една страна и окапа хотелския килим.

Едва ли не в същия миг върхът на пениса му замръзна и след като го изтръска за последно, Мичъл сиротно се отпусна в леглото.

На другата сутрин метна раницата си през рамо и я помъкна надолу към фоайето, където плати за стаята и напусна хотела. Закуската му се състоеше от кафе и бисквитката, която се предлагаше с него. Реши да се пробва още веднъж в пансиона или, ако се наложи, да прекара нощта на пода у Клер. Щом стигна до сградата й обаче, завари Лари седнал на стълбите. Раницата му беше до него. Явно пушеше цигара.

— Ти не пушиш — отбеляза Мичъл, докато се приближаваше.

— Пропуших. — Лари изпафка няколко пъти експериментално.

— Какво прави раницата ти тук?

Лари остави Мичъл да потъне изцяло в наситеносините му очи. Цигарата качак прилепна по налятата му долна устна.

— С Клер скъсахме.

— Какво стана?

— Струва й се, че май си пада по момичета. Не е съвсем сигурна. Но все пак скъсахме.

— Тя ли те заряза?

Лари трепна едва доловимо.

— Твърди, че не желаела да бъде „жената с главно Ж“.

Мичъл отвърна поглед, за да спести на Лари смущението.

— Приказки — изпухтя той. — Просто си жертвен агнец.

— На кое?

— Мъжът сексист и прочие.

— Според мен тя смята теб за мъжа сексист, не мен.

Мичъл можеше да възрази, но не го направи. Нямаше нужда. Беше си върнал приятеля.

Пътешествието им вече можеше да започне.

* * *

За четиринайсетия си рожден ден през ноември 1974-та Маделин получи подарък от по-голямата си сестра Алуин, която вече беше заминала да учи в колеж. Колетът пристигна по пощата, увит в хартия на калейдоскопични мотиви и запечатан с червен восък с релефни щампи на сърпове и еднорози. Нещо подсказа на Маделин да не отваря подаръка в присъствието на родителите си. След като се качи в стаята си и се просна на кревата, тя махна опаковката, под която се показа кутия от обувки с черен надпис на капака: „Комплект за оцеляване за девойки“. Вътре имаше писмо, написано с толкова ситен почерк, че буквите сякаш бяха изковани с шило. Гласеше следното:

Скъпа сестричке,

Сега, след като вече си четиринайсетгодишна гимназистка, реших да те светна за някои неща от СЕКСА, за да не се забъркваш — както би казал Авторитетът — „в неприятности“. На практика хич не се тревожа, че ще се забъркаш в неприятности. Просто искам сестричката ми да се КЕФИ! Така че ето, заповядай — това е твоят „Комплект за оцеляване за девойки“, съдържащ всичко, което е нужно на една съвременна, чувствена жена, за да бъде изцяло задоволена. Всичко без гадже.

Честит рожден ден!

Обичам те,

Али

Мади беше още с дрехите от училище. Стиснала кутията в една ръка, с другата взе да вади предметите. Първият — пакетче с лъскава опаковка от фолио — не й се стори познат, дори след като го обърна и видя нарисуваната на лицевата страна фигурка с каска. Притисна пръст в пакетчето и усети вътре нещо хлъзгаво.

И тогава й просветна.

— Леле! — възкликна. — Майко мила, не мога да повярвам!

Изтича до вратата и я заключи. После размисли, отключи и се върна при леглото, грабна пакетчето и кутията и ги занесе в банята си, където можеше да се заключи без да породи подозрения. Спусна капака на тоалетната чиния и седна отгоре.

Никога преди не беше виждала — камо ли държала — презерватив. Прокара възглавничката на показалеца си по гладката повърхност. Загатнатата форма под станиола отприщи у нея неподлежащи на описание чувства. Лубрикантната среда, в която плуваше кондомът, бе едновременно отблъскваща и хипнотична. Диаметърът на халката откровено я стресна. Никога не я бе занимавал въпросът за големината на еректиралия мъжки член. Засега тази тема не присъстваше трайно в разговорите й с приятелки и бе предизвиквала единствено спорадичен кикот. Имаше подозрение, че веднъж, докато танцуваше блус с едно момче на лагера лятото, усети допира на нещо твърдо — но как да е сигурна? Спокойно би могло да е токата на колана му. От нейна гледна точка ерекциите бяха тайнство, което се случваше далече-далече — като надуването на гушата на крастава жаба в незнайно тресавище или подпухването на риба балон в коралов риф. Единствената ерекция, която Маделин бе виждала с очите си, принадлежеше на Уайли — лабрадорът на баба й, — чийто оголен член изскочи от рошавия чохъл, докато животинката трескаво помпаше върху крака на Маделин. Подобно изживяване е достатъчно, за да те накара да избягваш ерекциите вовеки веков. Отблъскващият характер на онази сцена обаче не засенчи ни най-малко върховното откровение, изживяно благодарение на положения в дланта й презерватив. Това бе творение, дошло от света на възрастните. Отвъд нейния живот, отвъд училището, съществуваше регулирана система, за която не се говореше и в съгласие с чиито закони фармацевтичните компании произвеждаха средства за превенция, които мъжът можеше да закупи и да нахлузи на пениса си. Легално. В Съединените американски щати.

Следващите два артикула, които Маделин извади от кутията, бяха от комплект, какъвто тя не беше виждала — от онези, с които са заредени вендинг автоматите в мъжките тоалетни. Именно оттам по всяка вероятност го беше купила (заедно с кондома) Алуин — или по-скоро гаджето й. Комплектът включваше: червена гумичка, осеяна с шаващи израстъци, на която пишеше „релефен презерватив за допълнителна стимулация“; синя пластмасова дръжка, двата края на която представляваха движещи се фигури — мъж с еректирал член и жена в кучешка поза, — така че когато Мади завъртя дръжката, пенисът проникна на сантиметър в задницата на жената; тубичка възбуждащ крем „Пролонг“, който тя дори не понечи да отвори; и две кухи сребърни топчета за вагинална стимулация, които си вървяха със съответните инструкции (и, честно, приличаха на пинбол топчета). На дъното на кутията лежеше най-странният от всички предмети — сбръчкана тъпичка франзелка с нещо мъхесто в единия край, лепната върху картичка с размери осем на четиринайсет сантиметра. Маделин я приближи до лицето си, за да прочете написаното на ръка указание: „Дехидратиран пенис. Просто добави вода“. Пак погледна жалката франзелка, после вълмото в единия й край, накрая захвърли картичката:

— Гадост!

Мина известно време, преди да вземе предмета за втори път, като внимаваше да държи крайчето на картичката възможно най-далече от мъхестата част. Повдигнала глава назад, продължи да оглежда добре, докато в крайна сметка не установи, че са пубисни косми. Най-вероятно на Алуин, но не беше изключено да са и на гаджето й. Не би било нетипично за Али да стигне чак дотам — в името на правдоподобността. Космите бяха черни и къдрави, залепени в основата на палката. Мисълта, че е възможно да са пубисни косми на момче, едновременно отвращаваше и възбуждаше Маделин. Но най-вероятно бяха на оная откачалка Али. Що за забавна, луда сестра си има! Алуин беше особнячка отвсякъде, непредвидима, извън руслото, вегетарианка, антивоенна активистка в колежа, и тъй като самата Маделин искаше да бъде някои от тези неща, обичаше сестра си и й се възхищаваше (което не й пречеше да продължава да я мисли за пълна откачалка). Прибра дехидратирания пенис обратно в кутията и се върна към пластмасовата двойка. Завъртя дръжката, за да види още веднъж как мъжът прониква в приведената напред жена.

Споменът, свързан с „Комплекта за оцеляване за девойки“, изплува в главата й сега, през октомври, на малкото летище в Провинстаун, където чакаше Филида и Алуин да кацнат от Бостън. Предишната нощ, най-неочаквано, Филида й се бе обадила с новината, че Алуин е напуснала съпруга си Блейк и че тя, Филида, е хванала самолета за Бостън, за да се опита да повлияе. Намерила Алуин в хотел „Риц“ да изпразва семейната кредитна карта и да праща с куриер шишета с кърма в дома им в Бевърли, където била оставила шестмесечния си син Ричард на грижите на баща му. Като не успяла да убеди Алуин да се прибере при семейството си, Филида решила да я заведе до Кейп Код с надеждата, че Маделин може да й налее малко разум в главата.

— Али се съгласи да дойде само за един ден — обясни Филида. — Не иска да се съюзяваме срещу нея. Идваме сутринта и си тръгваме следобеда.

— Какво се очаква да й кажа? — попита Маделин.

— Кажи й какво мислиш. Тя тебе те слуша.

— Защо татко не говори с нея?

— Вече го направи. Приключиха с кавга. Вече нямам нерви, Мади. Не е нужно да правиш каквото и да било. Просто бъди обичайната чувствителна, разумна Маделин.

Като чу това, Маделин аха да прихне в смях. Беше отчаяно влюбена в момче, което на два пъти е било хоспитализирано с диагноза маниакална депресия. През последните четири месеца, вместо да се съсредоточи върху „кариерата си“, се опитваше да вдигне Ленард обратно на крака, готвеше му, переше го, успокояваше страховете му и разведряваше честите пристъпи на мрачно настроение. Свикваше с тежките странични ефекти, получени в резултат на новите, по-високи дози литий. Несъмнено, до голяма степен благодарение на всичко това, Маделин бе стигнала дотам, че една вечер в края на август си позволи да целува Мичъл Граматикус пред „Чъмлис“ на Бедфорд Стрийт — целува го и й беше приятно, — преди да отлети обратно за Провидънс, за да бди край болничното легло на Ленард. Чувствителна и разумна беше последното, което би казала за себе си. Току-що бе започнала да живее като възрастен човек и не помнеше да се е чувствала по-ранима, уплашена и объркана.

След като се изнесе от апартамента си на Бенефит Стрийт през юни, Маделин отиде да живее у Ленард — сама, докато него го изпишат от болницата. Беше й нервно и въодушевено от ангажимента да се грижи за неговите вещи. Излегната на дивана, тя си пускаше записите му на Арво Пярт на стереоуредбата и слушаше със затворени очи — точно както правеше Ленард. Прелистваше книгите му и четеше записките в полетата. До трудни абзаци от Ницше или Хегел той беше нарисувал лица — едни усмихнати, други навъсени — или просто чуденка. За пижама Маделин използваше тениска на Ленард. Всичко в апартамента беше оставено точно във вида, в който е било, когато са го прибрали в болницата. На пода имаше отворен бележник, в който Ленард явно се бе опитал да изчисли докога ще му стигнат финансите. Ваната беше пълна с вестници. На моменти празният апартамент изпълваше Маделин с желание да заплаче заради всичките тези признаци, които разкриваха колко самотен се е чувствал приятелят й. Никъде не се виждаше снимка на родителите или сестра му. После, една сутрин, премести някаква книга и отдолу се показа снимка. Маделин видя себе си, фотографирана от Ленард при първото им пътуване до Кейп. Беше се излегнала в мотела, четеше и хапваше сладолед „Клондайк“.

Три дни по-късно, неспособна да понася мръсотията нито минута повече, се предаде и започна да чисти. Купи от супермаркета парцал и кофа, чифт гумени ръкавици и богат набор от почистващи препарати. Още докато го правеше, си даваше сметка, че създава неприятен прецедент. Изми пода, като хвърли няколко кофи черна вода в тоалетната. Изразходва седем рола домакинска хартия, докато излъска пода в банята. Изхвърли плесенясалата завеса на душа и купи нова — яркорозова, за отмъщение. Изсипа цялото съдържание на хладилника в кошчето за боклук и изтърка рафтовете. Махна чаршафите от леглото на Ленард и ги смачка на топка с намерението да ги занесе в пералнята на ъгъла, но после размисли и ги изхвърли в един контейнер зад сградата, а на тяхно място застла свои чаршафи. Закачи пердета на прозорците и купи хартиен абажур за голата крушка, висяща от тавана.

Две-три от листата на фикуса бяха започнали да кафенеят. Провери пръстта и установи, че е суха. На едно от свижданията сподели наблюдението си с Ленард.

— Можеш да го полееш — разреши й той.

— Забрави! Реакцията ти предния път ужасно ме натъжи.

— Давам ти разрешение да полееш дръвчето ми.

— Не ми звучи много като молба.

— Ако обичаш, би ли ми поляла фикуса?

Тя го поля. Следобедно време, когато през прозореца нахлуваше слънчева светлина, придърпваше саксията нататък и освежаваше листата с вода.

Привечер отиваше да види Ленард.

Докторът беше коригирал дозата му и тикът на лицето вече го нямаше, което само по себе си придаваше на болния далеч по-здрав вид. Ленард говореше предимно за медикаментите, които приема, за приложенията и противопоказанията им. Изговарянето на имената им сякаш го успокояваше, все едно редеше заклинания: лоразепам, диазепам, хлорпромазин, хлордиазепоксид, халоперидол. Маделин не успяваше да ги следи. Не можеше да е сигурна дали той пие всичките тези лекарства, или са предписани на други пациенти от отделението. По това време Ленард вече бе изтънко запознат с клиничната картина на повечето от другарите си по етаж. Останалите пациенти го приемаха за нещо като стажант, обсъждаха състоянието си с него, разпитваха го за лекарствата, които приемат. В болницата той се справяше така, както в колежа. Беше източник на информация — човекът отговор. Сегиз-тогиз се случваше да има лош ден. Маделин влизаше в залата и го заварваше мрачен, потиснат заради пропуснатото дипломиране и притеснен дали ще се справи със задълженията си в „Пилгрим Лейк“: обичайният списък с оплаквания. Повтаряше ги отново и отново.

Ленард се бе надявал да го държат в болницата една-две седмици. В крайна сметка прекара там двайсет и два дни. В деня на изписването му в края на юни Маделин се отправи към центъра с новия си „Сааб“ кабрио на дванайсет хиляди мили — подарък от родителите й по случай завършване на колежа. „Макар да не те видяхме да си получаваш дипломата“, обичаше да се шегува Алтън предвид изчезването на Маделин онзи ден. Сред тълпата от родители пред портата „Ван Уикъл“ въпросния ден, Алтън и Филида чакаха ли, чакаха да видят Маделин да мине покрай тях; след като тя не мина, си рекоха, че някак са пропуснали да я видят. Отидоха да я потърсят на „Колидж Стрийт“, пробваха да й се обадят по телефона в апартамента, но не получиха отговор. В крайна сметка се отбиха там лично и й оставиха бележка, че се тревожат и са решили да не се прибират в Притибрук, „както беше планирано“. Вместо това щели да я чакат в лобито на хотел „Болтимор — именно там ги намери Маделин следобеда същия ден. Каза им, че е пропуснала парада заради Кели Троб — приятелката й паднала и си навехнала глезена, та се наложило да отидат до здравната служба. Маделин не можеше да прецени дали техните й повярваха, но успокоени, че дъщеря им е добре, не настояха за подробности. Нещо повече — няколко дни по-късно й се обади Алтън и й каза да отиде да си хареса кола.

— Втора ръка — уточни той. — На една-две години. Това е начин да се заобиколи до голяма степен твоето неодобрение.

Маделин постъпи според указанията и си избра едно кабрио от притурката с обяви за продажба на автомобили във вестника. Колата беше бяла, със светлобежови отделни седалки; докато чакаше пред входа на болницата, свали гюрука, за да може Ленард да я види, когато сестрата го съпроводи до долу с инвалидната количка.

— Приятно возило — отбеляза той, докато се качваше.

Останаха вкопчени в дълга прегръдка, която остави Маделин почти без дъх — Ленард се откъсна от нея едва тогава.

— Да се махаме. Писна ми от това място.

До края на лятото Ленард остана докачлив и крехък. Говореше тихо и ненатрапчиво. Гледаше бейзбол по телевизията, стиснал ръката на Маделин.

— Знаеш ли какво означава рай? — попита я.

— Не означава ли «рай»?

— Означава «оградена градина». От арабски. Също като бейзболния стадион. Особено «Фенуей». Оградена градина. Погледни само колко зеленина! Толкова е успокояващо просто да си седиш тук и да наблюдаваш терена.

— Може би трябва да гледаш голф — предложи Маделин. — Още по-зелено е.

От лития беше непрекъснато жаден, а от време на време му се гадеше. Дясната му ръка бе започнала леко да трепери. За трите седмици в болницата Ленард беше качил почти седем килограма и продължи да пълнее през целия юли и август. Лицето и тялото му бяха подпухнали, отзад на тила му се виждаше яка от тлъстина, като бичи врат. Освен че беше вечно жаден, непрекъснато му се пикаеше. Мъчеха го болки в стомаха и позивни за разстройство. Най-ужасното беше, че от лития мисълта му беше станала ленива. Ленард твърдеше, че има един «висок регистър», който вече му е непосилен в интелектуално отношение. За да се справи, дъвчеше още повече тютюн и от преди, започна да пуши цигари, както и миризливи пурети, към които бе развил влечение в болницата. Устата му имаше вкус на пепелник, а и на нещо метално и химическо. На Маделин й беше неприятно.

В резултат на всичко — страничен ефект на страничните ефекти, — либидото на Ленард намаля. След като в началото, от радост, че отново са заедно, се любеха по два-три пъти на ден, постепенно укротиха темпото, докато накрая съвсем престанаха да правят секс. Маделин не знаеше как да постъпи. Дали да обръща по-голямо внимание на проблема на Ленард, или напротив — да се прави, че не го забелязва? Никога не беше поемала инициативата в леглото. Животът не го бе налагал. Сами по себе си достатъчно инициативни, момчетата сякаш не забелязваха това — или пък не ги интересуваше. Една вечер тя атакува ситуацията така, както би се втурнала да спасява къса топка на корта: изнесе се много напред, стигна почти навреме, приведе се рязко и реализира ответния удар, при който обаче топката докосна мрежата и угасна, изтъркулила се в нейната половина на игрището.

След този случай не опита втори път. Остана по-назад на терена, като се придържаше към обичайната си игра от бейзлайна.

Всичко това би я притеснило повече, ако Ленардовата липса на сексуално желание не кореспондираше със собствената й нагласа. Беше й приятно да има своя огромен санбернар само за себе си. Той бе изгубил желание да ходи дори на кино. Сега единственото, което го вълнуваше, беше кучешката му колибка, кучешката му купичка и господарката му. Полагаше глава в скута й и искаше да го галят. Започваше да маха с опашка още щом я видеше. Винаги присъстваше толкова осезаемо — нейното голямо пухкаво другарче, косматкото с течащите лиги.

И двамата бяха без работа. Дългите летни дни се нижеха лениво. С оттеглянето на студентското народонаселение Колидж Хил изглеждаше дремлив и зелен. Ленард държеше лекарствата си в тоалетната чантичка под мивката в банята. Винаги, когато ги пиеше, затваряше вратата. Два пъти седмично ходеше на сеанси при психотерапевта си, Брайс Елис, и се връщаше емоционално изтощен и обезсилен. Оставаше проснат на матрака още час-два, а накрая ставаше и си пускаше музика.

— Знаеш ли на колко години е бил Айнщайн, когато е предложил специалната теория на относителността? — обърна се един ден към Маделин той.

— На колко?

— Двайсет и шест.

— Е, и?

— Повечето учени правят най-добрите си постижения на двайсет и няколко. Сега съм на двайсет и две, почти на двайсет и три. В разцвета на интелектуалните си сили. Само че съм принуден всяка сутрин и вечер да пия лекарства, от които затъпявам.

— Не затъпяваш, Ленард.

— Напротив.

— Не ми звучи особено научно твърдението, че няма да станеш велик учен, само защото си на двайсет и две, а още не си направил голямото си откритие.

— Фактите са си факти — каза Ленард. — Зарежи лекарствата. Дори нормален, не се и доближавам до траекторията на научния пробив.

— Да речем, че не извършиш големия пробив — каза Маделин. — Откъде знаеш, че няма да направиш някакво мъничко пробивче, благодарение на което да помогнеш на много хора? В смисъл, дори да не установиш, че земята се върти. Може да намериш начин колите да вървят по вода и да не причиняват замърсяване на въздуха.

— Изобретяването на водороден двигател би представлявало сериозен пробив — каза мрачно Ленард и запали цигара.

— Добре, обаче не всички учени са млади. Какво ще кажеш за Галилео? Той на колко години е бил? Ами Едисон?

— Може ли да сменим темата? Започвам да се потискам.

Думите му накараха Маделин да млъкне.

Ленард дръпна здраво от цигарата си и издиша шумно.

— Не в клиничния смисъл — додаде след малко.

Колкото и всеотдайна да бе Маделин в грижите си за Ленард, колкото и удовлетворяващо да беше да наблюдава как състоянието му се подобрява, понякога й се искаше да се махне от задушаващото я жилище. За да се спаси от влагата, отиде в климатизираната библиотека. Поигра тенис с две момчета от отбора на колежа. Понеже все още не й се прибираше в апартамента, тя се разходи из пустия кампус и се опита за няколко минути да насочи мислите си към себе си. Отби се при професор Сондърс, но се стресна при гледката на възрастния професор по къси панталони и сандали. Огледа купчините книги в книжарницата «Колидж Хил», като целомъдрено си хареса «Малката Дорит» на Дикенс и «Викарият от Булхамптън» на Тролъп, които възнамеряваше да изчете от кора до кора. От време на време си позволяваше по някоя фунийка сладолед — купи си една, седна на стъпалата пред «Хоспитал Тръст» да я изяде и се загледа в разхождащите се млади двойки, които, хванати за ръце, се целуваха. След като си изяде сладоледа, се прибра в апартамента, където я чакаше Ленард.

Състоянието му остана крехко през целия юли. Щом дойде август обаче, той сякаш направи завой. На моменти звучеше като старото си аз. Една сутрин, докато печеше филийки, взе пакетче масло «Ленд О’Лейкс».

— Имам въпрос — рече. — Кой първи забелязва, че коленете на индианката върху опаковката приличат на гърди? Някакъв пич от Тер От, както си закусва, поглежда пакетчето масло и си мисли, «Глей само к’ви колене». Но това е само част от историята. След това прозрение друг пич решава да издълбае втори чифт колене от задната част на пакетчето с масло и да ги лепне зад нарисуваното пакетче, което индианката от опаковката държи пред гърдите си; после оформя принадената част така, че да изглежда все едно индианката си пъчи циците. Всичко това обаче остава недокументирано. Главните действащи лица са изгубени за историята.

Постепенно Маделин и Ленард започнаха да излизат от апартамента. Един ден отидоха с колата до Федерал Хил да хапнат пица. След това Ленард настоя да влязат в един магазин за сирене. Вътре беше тъмно, щорите бяха спуснати. Зад щанда възрастен мъж правеше нещо, но те не можеха да видят какво.

— Навън е двайсет и шест-седем градуса — прошепна Ленард, — а този тип тук не отваря прозорците. Това е, защото се е сдобил със съвършената бактериална смес и не иска да я пуска навън. Четох в една статия, че в каче със сирище химиците от «Корнел» са идентифицирали двеста различни вида бактерии. Това е аеробна реакция, така че всичко, което се съдържа във въздуха, влияе на вкуса и аромата. Италианците го знаят инстинктивно. Този човек дори не знае какво знае.

Ленард пристъпи към щанда.

— Здравей, Виторио!

Старецът се извърна и примижа.

— Здрасти, друже! Къде се изгуби. Отдавна не съм те виждал.

— Трябваше да пазя леглото, Виторио.

— Нищо сериозно, надявам се. Не ми казвай! Не ща и да чуя. Не съм останал без грижи.

— Какво ще ми препоръчаш днес?

— Как така да ти «препоръчам»! Сирене! Както винаги. Най-доброто. Коя е приятелката ти?

— Да ти я представя — Маделин.

— Обичаш ли сирене, млада госпожице? Ето, опитай. Вземи си за вкъщи. И го зарежи тоя. Не става.

Поредното й откритие за Ленард: че е приятел със стария италиански майстор на сирене от Федерал Хил. Може да се е бил отправил именно насам, когато Маделин го видя да чака автобуса в дъжда. Да е идвал при приятеля си Виторио.

В края на август си събраха нещата, стовариха на съхранение кашони с багаж, а останалото натъпкаха в багажника и на задната седалка на сааба, след което се отправиха към Кейп. Беше жега, над трийсетте, караха със свален гюрук чак докато напуснаха пределите на Роуд Айланд. Вятърът обаче правеше почти невъзможно воденето на разговор или слушането на музика, затова щом влязоха в Масачузетс, вдигнаха обратно гюрука. Маделин пусна «Пюър Прери Лийг», които Ленард изтърпя чак до една бензиностанция с магазин, откъдето си купи касета с най-доброто от «Лед Цепелин» — тя звуча през моста «Сейгамор» и при навлизането им на полуострова. В Орлиънс спряха в крайпътно заведение и хапнаха традиционен сандвич с омар. Ленард изглежда беше в добро настроение. Но щом се качиха в колата и продължиха пътуването сред шпалир от недорасли борови силуети, започна нервно да дърпа от пуретите и да помръдва на седалката. Беше неделя. Повечето коли се движеха в обратна посока — хората, които бяха ходили на разходка за уикенда или пък бяха наели вили за лятото, се връщаха към континента, върху колите им бяха привързани различни спортни съоръжения. При Труро магистрала 6 се разклоняваше и саабът внимателно продължи по 6А; намалиха, когато от дясната им страна се показа синьото езеро Пилгрим. Към края на водната шир забелязаха табелата към лаборатория «Пилгрим Лейк» и завиха по чакълена алея между дюните в посока залива Кейп Код.

— Кой ми взе слюнката? — попита Ленард, щом пред погледа им започнаха да изникват сградите, където щяха да живеят през следващите девет месеца. — Слюнката ми у тебе ли е? Не мога да я намеря никъде^[6].

По време на краткото им посещение тук предната пролет Маделин беше прекалено обсебена от новата си връзка, за да забележи нещо повече от красивото местоположение на лабораторията край езерото. Беше удивително да си помислиш, че някога тук са живели и работили легендарни личности като Уотсън и Крик, но повечето имена на биолози от комплекса «Пилгрим Лейк» днес — включително настоящият директор Дейвид Малкиел — й бяха непознати. На практика единствената лаборатория, която бяха разгледали при онази първа обиколка, й се бе сторила доста по-различна от химическите лаборатории в Лорънсвил.

Щом се озоваха в «Пилгрим Лейк» обаче и заживяха там, Маделин си даде сметка колко погрешни първи впечатления за мястото си е създала. Не беше очаквала да разполага с шест закрити тенис-корта, оборудван с уреди «Наутилус» фитнес, киносалон, където през уикендите се прожектираха премиерни филми. Не беше очаквала барът да е отворен денонощно, нито в три сутринта да го намери пълен с учени, които чакат резултати от опити. Не беше очаквала лимузини да доставят важни клечки от фармацевтичната индустрия и други звезди от Лоугън, тръгнали да вечерят с доктор Малкиел в частната му трапезария. Не беше очаквала такава храна, нито скъпите френски вина и хляб, и зехтин, избрани собственоръчно от господин директора. Малкиел успяваше да осигури финансиране в колосални размери за лабораторията и прахосваше щедро суми по учени резиденти и като примамка за гостуващи изследователи. Пак Малкиел беше купил картината на Сай Туомбли, окачена в трапезарията, и бе поръчал скулптурата на Ричард Сера, инсталирана зад сградата с опитните животни.

Маделин и Ленард пристигнаха в «Пилгрим Лейк» по време на Летния семинар по генетика. Ленард трябваше да се запише в известния «Курс по дрожди», воден от Боб Килимник — биологът, към чийто екип беше причислен. Всяка сутрин се отправяше за курса като стреснат ученик. Оплакваше се, че мозъкът му не функционира и че другите двама учени от екипа му — Викрам Джайтли и Карл Белър, възпитаници на Масачузетския технологичен институт — са по-умни от него. Но курсът му ангажираше едва някакви си два часа на ден. През останалата част от деня Ленард разполагаше с времето си. Атмосферата в лабораторията беше лежерна. Имаше много студенти (викаха им «баклаборанти» — от бакалаври и лаборанти), сред които и доста жени горе-долу на възрастта на Маделин. Почти всяка нощ имаше парти, където хората правеха леко чудати, научно-откачени неща, като да сервират дайкири в колби или да изпаряват ястия, или да приготвят миди в автоклав, вместо да ги варят. Все пак си беше забавно.

След първия понеделник на септември, когато се чества Денят на труда, нещата станаха по-сериозни. Баклаборантите си тръгнаха, с което броят на обитателките от женски пол рязко спадна, а във въздуха остана да витае споменът за летните купони и романтиката. В края на септември «Съндей Телеграф» започна да публикува коефициентите на букмейкърите от «Ледброукс» за предстоящите Нобелови награди. С течение на времето, докато бяха връчени и други научни отличия — на Кенет Уилсън по физика и на Аарон Клуг по химия, — хората започнаха да обсъждат, по време на вечеря, кой ще спечели за физиология или медицина. Водещите кандидати бяха Ръдиард Хил от «Кеймбридж» и Майкъл Золоднек. Золоднек беше резидент в «Пилгрим Лейк», живееше в една от дървените къщи откъм град Труро. И тогава, рано сутринта на осми октомври, свистящ звук изтръгна Маделин и Ленард от дълбок сън. Като се приближиха до прозореца, видяха хеликоптер да каца на брега пред тяхната сграда. На място бяха паркирани три новинарски буса със сателити отгоре. Двамата навлякоха набързо по някоя дреха и се изстреляха към конферентния център, където научиха, за огромно удоволствие, че Нобеловата награда е присъдена не на Майкъл Золоднек, а на Даян Макгрегър. Местата в амфитеатралната зала вече бяха запълнени от репортери и от персонала на «Пилгрим Лейк». Застанали в дъното на залата, Маделин и Ленард проследиха как доктор Малкиел съпроводи Макгрегър до отрупания с букет от микрофони подиум. Макгрегър беше с вехт шлифер и гумени ботуши — точно във вида, в който Маделин я беше мярвала вече няколко пъти на плажа да разхожда черния си пудел. Все пак бе направила опит да поприбере бялата си коса за пресконференцията. Този затрогващ жест в съчетание с крехката й фигура й придаваше вид на момиченце — въпреки възрастта.

На подиума Макгрегър изглеждаше едновременно усмихната, искряща и под обсада. Въпросите заваляха:

— Доктор Макгрегър, къде бяхте, когато чухте новината?

— Спях. И в момента спя.

— Бихте ли ни казали какво представлява научният ви труд?

— Бих могла. Но тогава вие ще заспите.

— Какво възнамерявате да направите с парите?

— Да ги похарча.

Ако Маделин вече не беше влюбена в Даян Макгрегър, тези отговори със сигурност биха я накарали да се влюби. Макар двете да не бяха разговаряли никога, всичко, което младата жена бе научила за саможивата седемдесет и три годишна особнячка, беше превърнало Даян в любимата биоложка на Маделин. За разлика от другите учени в лабораторията, Макгрегър не ползваше асистенти. Работеше съвсем сама, без засукано оборудване, анализираше загадъчната структура на окраската на зърнените култури, които отглеждаше в парцела зад къщата си. От разговорите с Ленард и други хора Маделин беше придобила представа с какво в общи линии се занимава биоложката — предаването на гени и как се повтарят, променят или заличават отличителните белези, — но това, от което се възхищаваше най-много, беше способността на Макгрегър да работи в пълно уединение и с непоколебимост. (Ако Маделин някога станеше биолог, би искала да прилича на Даян Макгрегър.) Други учени от лабораторията се присмиваха на Макгрегър, задето няма мобилен телефон или пък заради ексцентричната й натура. След като Макгрегър е толкова не на тоя свят обаче, тогава защо всички непрекъснато говорят за нея? Според Маделин това, което караше хората да се чувстват неловко, бе чистосърдечната отдаденост и семплият научен метод на Даян. Колегите й не искаха тя да успее, защото успехът й би дискредитирал доводите им за необходимостта от изследователски екипи и би извадил на показ раздутите им бюджети. Освен това Макгрегър можеше да бъде пряма, своеволна и безкомпромисна. Хората по принцип не харесваха това — още по-малко у жена. Тя се рееше замечтана из биологическия факултет на Университета във Флорида, в Гейнсвил, когато предшественикът на доктор Малкиел, разпознал гения й, намери финансиране, за да я докара в «Пилгрим Лейк» и да я уреди с доживотно място там. Още нещо удивително в очите на Маделин. Тази жена живееше в «Пилгрим Лейк» от 1947-а! В продължение на трийсет и пет години изследваше зърнените си култури с търпение като на «бащата на генетиката» Грегор Мендел; никой не я насърчаваше, отникъде не получаваше обратна връзка за работата си, просто ходеше в лабораторията ден след ден, водена от собствения си ритъм на открития, забравена от света, но без да обръща внимание на този факт. И ето, в крайна сметка се случи, получи Нобелова награда — реабилитация за дългогодишния й труд; и макар доволството й да бе видимо, си личеше, че не наградата е била двигателят на усилията й. Истинската награда за Макгрегър беше самата работа, всекидневният труд, постижението, дошло след безброй с нищо незабележими дни.

По своя си скромен начин Маделин разбираше срещу какво е изправена Даян Макгрегър в тази преобладаващо мъжка лаборатория. На всяка вечеря, където ходеха двамата с Ленард, Маделин неизбежно се озоваваше в кухнята, за да помага на другите съпруги или приятелки. Естествено, би могла да не го прави, но тогава би изглеждала като човек, който се опитва да докаже нещо. Освен това беше досадно да седи и да слуша как мъжете се надприказват по различни теми. Така че тя се залавяше да мие чинии, докато накрая не й писнеше. Единствените й други социални активности се състояха в игра на тенис с младата съпруга на Малкиел, Грета — която използваше Маделин за треньор, който да й коригира стила, — или мотаене с креватните изследователки. Така наричаха половинките на учените: креватни изследователки. Почти всички необвързани учени в комплекса бяха мъже. Повечето от старшите биолози — също; така че единствената жена — ако не брои лаборантките, — чиято компания Маделин можеше да търси и на която да подражава, беше Даян Макгрегър.

При положение че стипендията на Ленард покриваше храната и квартирата им, нямаше причина Маделин да не прекарва цялото си време в четене, спане и ядене. Но тя нямаше намерение да го прави. Заедно с отлична оценка на дипломната си работа, бе получила и лична бележка от професор Сондърс, която я насърчаваше да съкрати текста и да го изпрати на някоя си М. Майерсън в «Джейнет Ревю». «Трябва да става за публикуване!», беше й написал Сондърс. Макар това, че «М. Майерсън» на практика беше съпругата на професор Сондърс, Мери, придаваше на препоръката му семеен привкус, поканата си беше покана. В кабинета на Сондърс, когато Маделин се бе отбила да го види, той шумно заклейми неприемането й в «Йейл», като каза, че Маделин е жертва на интелектуалната мода.

После, един уикенд в средата на септември, Маделин присъства на конференция по Викторианска литература в «Бостън Колидж» и това я тласна в нова посока. На събитието, което се проведе в хотел от веригата «Хаят» с потънало в зеленина лоби и цилиндрични стъклени асансьори, тя се запозна с хора, увлечени по литературата на деветнайсети век не по-малко от нея. Мег Джоунс беше атлетична девойка, питчър в отбора по софтбол на колежа, с палава прическа и солидна захапка. Ан Уонг беше бакалавър от «Станфорд» с вързана на конска опашка коса, колие «Елза Перети» с форма на сърце, часовник «Сейко» и лек акцент от родния Тайван. Ан беше записала магистратура по поезия към Хюстънския университет, но възнамеряваше да пише докторантура по английска литература, за да си вземе хляба в ръце и да удовлетвори амбициите на родителите си. Мег вече правеше докторантура във «Вандербилт». Тя наричаше Остин «божествената Джейн» и сипеше факти и цифри за нея като букмейкър. В семейството на Остин имало осем деца, Джейн била най-малкото. Също като Дж. Ф. Кенеди, и тя страдала от Болестта на Адисън. През 1783-та се разболяла от тиф. Първоначално «Разум и чувства» била публикувана под заглавието «Елинор и Мариан». Веднъж Остин приела предложение за брак от мъж на име Биг-Уайдър, но след като размислила, на заранта променила решението си. Погребана е в Уинчестърската катедрала.

— Възнамеряваш ли да специализираш Остин? — обърна се Ан Уонг към Маделин.

— Не знам. В дипломната си работа включих една глава за нея. Но знаеш ли по кого другиго си падам? Малко е конфузно.

— По кого?

— Госпожа Гаскел.

— Обожавам госпожа Гаскел! — изкрещя Ан Уонг.

— Госпожа Гаскел ли? — намеси се Мег Джоунс. — Хм, как точно да отвърна на това.

На тази конференция Маделин долови зараждането на нова порода учени. Те говореха за старите й любими книги, но по нов начин. Сред темите бяха: «Имотни жени във Викторианския роман», «Викторианските писателки и въпросът за жената», «Мастурбацията във Викторианската литература» и «Затворът на женското». Маделин и Ан Уонг изслушаха лекцията на Тери Касъл върху «невидимата лесбийка» във Викторианската литература, мернаха отдалече Сандра Гилбърт и Сюзан Гюбар да излизат от дискусия за книгата им «Лудата на тавана», за която в залата нямаше места.

Що се отнася до викторианците — започваше да научава Маделин, — работата е там, че са далеч не толкова викториански, за колкото ги мисли човек. Ирландката Франсес Пауър Кобе живее открито с друга жена, която нарича своя «съпруга». През 1868 г. Кобе публикува във «Фрейзърс Мегъзин» статия със заглавие «Престъпници, идиоти, жени и малцинства. Бива ли я тази класификация?». Жените в ранна Викторианска Англия били с ограничени имотни и наследствени права. Нямали право да участват в политиката. И именно при тези условия, докато са били слагани в един кюп с идиотите, любимите писателки на Маделин са създавали своите романи.

Видяна по този начин, литературата от осемнайсети и деветнайсети век, особено написаната от жени, бе всичко друго, но не и остаряла. С неимоверно усилие на волята, без никой да им дава право да вземат перото или да получат нормално образование, жени като Ан Финч, Джейн Остин, Джордж Елиът, сестрите Бронте и Емили Дикинсън въпреки всичко грабват перото, като не просто се включват в един гигантски литературен проект, ами — ако може да се вярва на Гилбърт и Гюбар — създават нова литература, докато в същото време играят една мъжка игра, чиито основи подкопават. Две изречения от «Лудата на тавана» направиха на Маделин особено силно впечатление: «През последните години например, докато писателите от мъжки пол сякаш са все по-изтощени от необходимостта от ревизионизъм, описана детайлно в теорията на Блум за „притеснението за въздействието“, писателките възприемат себе си като пионери в един толкова наситен творчески процес, какъвто колегите им мъже по всяка вероятност не са преживявали след Ренесанса, или поне след ерата на Романтизма. Син на много бащи, днешният писател от мъжки пол се чувства безнадеждно закъснял; дъщеря на едва няколко майки, днешната писателка усеща, че спомага за създаването на осъществима традиция, която най-накрая се заражда».

За два дни и половина Маделин и новите й приятелки участваха в шестнайсет семинара. Намъкнаха се на коктейл, даван от конгрес на застрахователи, и вечеряха без пари. Ан непрекъснато си поръчваше коктейл «Секс на плажа» в бара на «Хаят» и всеки път се заливаше от смях. За разлика от Мег, която се обличаше като докер, Ан носеше рокли на цветя от «Файлънс Бейзмънт» и обувки с токчета. Последната вечер, щом се прибраха в стаята, Ан положи глава на рамото на Маделин и й довери, че е девствена.

— Не стига, че съм тайванка — изплака тя. — Ами съм и девствена тайванка! Безнадежден случай!

Макар да нямаше почти нищо общо с Мег и Ан, Маделин не помнеше да си е прекарвала по-добре. За цял уикенд нито веднъж не я попитаха дали си има гадже. Просто искаха да си говорят за литература. Последната сутрин на конференцията трите си размениха адресите и телефоните, след което се прегърнаха едновременно и трите и си обещаха да поддържат връзка.

— Може пък да се озовем в един и същ отдел! — бодро изчурулика Ан.

— Надали някой би наел три викторианистки — компетентно отсече Мег.

На път обратно към Кейп Код, а и дни наред след завръщането си, Маделин усещаше прилив на щастие всеки път, щом се сетеше как Мег Джоунс ги нарече «викторианистки». Тази дума изведнъж придаде вещественост на вятърничавите й мечти. Досега не се беше сещала за дума, която да изразява каква иска да стане. На една от почивките пъхна четвърт долар в телефонен автомат, за да се обади на родителите си в Притибрук.

— Татко, знам каква искам да стана.

— Каква?

— Викторианистка. Бях на най-невероятната конференция.

— Нима вече ще специализираш? Та ти не си започнала магистратура.

— Не, татко, няма нужда. Вече знам! Областта е безбрежна.

— Първо влез някъде — засмя се Алтън. — После ще говорим.

Вече обратно в «Пилгрим Лейк», на бюрото си, тя се опита да се залови за работа. Беше взела повечето — ако не и всички — любими книги със себе си. Нейните Остин, Елиът, Уортън и Джеймс. Благодарение на Алтън, който все още имаше връзки в библиотеката в «Бакстър», успя да се сдобие — с удължен срок за ползване — с цяла камара критически текстове върху Викторианската литература. След като приключи със задължителното четене и с воденето на допълнителни бележки, Маделин започна да се опитва да систематизира дипломната си работа в удобен за публикуване вид. Пишещата й машина Ройъл“ беше същата, на която бе напечатала и собствената си работа, и на която баща й беше писал курсовите си работи в колежа. Маделин обичаше черната стоманена машина, но клавишите бяха започнали да пропадат. Понякога, докато печаташе бързо, два-три клавиша се слепваха и се налагаше да ги разделя с пръсти, като по този начин придобиваше ново разбиране за термина ръчна пишеща машина.

Отделянето на клавишите или смяната на лентата омазваше пръстите й с мастило. Вътрешността на пишещата машина беше отвратителна: събираха се туфи прахоляк, фъндъчета от гумичка за триене, трохи от курабийки, косми. Маделин направо се чудеше как това нещо изобщо продължава да работи. След като веднъж се убеди колко мръсна е пишещата й машина, не можа да си избие тази мисъл от главата. Все едно да легнеш да спиш в тревата, след като някой ти е казал, че има червеи. Опитите й да почисти машината бяха трудна работа. Тежеше цял тон. Колкото и пъти да успяваше да я замъкне до мивката и да я обърне, от нея все изпадаха боклуци. Пренесе я обратно до бюрото, сложи лист хартия в барабана и се залови отново за работа, но дразнещата мисъл, че в търбуха на пишещата машина е останала мръсотия, както и постоянното пропадане на клавишите, я разсеяха и тя забрави какво е започнала да пише. Така че върна пишещата машина на мивката и изстърга остатъка от мръсотията със стара четка за зъби.

Ето как Маделин се опита да стане викторианистка.

Надяваше се да е готова със съкратената версия на текста си навреме, за да го включи като образец от своя разработка при кандидатстване за университет. Ако дотогава от „Джейнет Ривю“ приемеха статията й и можеше да я впише в автобиографията си в графа „под печат“, би било допълнителен бонус. Отказът на „Йейл“ — подобно на отказ на гадже, което не беше сигурна, че харесва — очаквано бе подсилил примамливия ореол на учебното заведение. Въпреки всичко, тя не възнамеряваше да си стои у дома и да очаква обаждането. Този път беше решила да не се ограничава до една връзка и поради тази причина започна да ухажва скъпарския стар „Харвард“, гражданчето „Кълъмбия“, интелектуалеца „Чикаго“ и благонадеждния „Мичиган“, като дори даде шанс на скромния „Бакстър“ (Ако не я приемеха в посредствения департамент по английски език и литература на последния, особено като дъщеря на бившия президент на колежа, щеше да го изтълкува като знак да зачеркне изцяло идеята за продължаване на образованието си.). Макар че не й се вярваше да запише „Бакстър“. Молеше се да не й се налага да го прави. С оглед на това поднови подготовката си за теста GRE, с надеждата да изкара повече точки в раздел математика и логика. За да се подготви за теста по английска литература, запълни пропуските в познанията си, като изчете от кора до кора антологията „Оксфордска книга на английската поезия“.

Засега обаче подготовката й оставаше на заден план поради простата и неопровержима причина, че ангажиментът й към Ленард беше на първо място. Откакто се преместиха на Кейп Код, той вече нямаше личен психотерапевт, с когото да разговаря. Наложи се да се задоволи с терапия по телефона, веднъж седмично, с Брайс Елис, който си беше в Провидънс. Паралелно с това започна сеанси при доктор Пърлман в бостънската болница „Мас Дженеръл“, но така и не успя да установи добра връзка с новия психиатър. Под постоянно напрежение дали ще се представи добре в лабораторията, Ленард се прибираше в апартамента вечер и още от вратата заливаше Маделин с проблемите си. За него тя беше резервен вариант за терапия.

— Днес треперих като откачен. Заради тремора, вече почти не мога да подготвя среда. Непрекъснато изпускам предмети. Днес изтървах една колба. Навсякъде се разплиска агар разтвор. Знам какво си мисли Килимник. Мисли си: „Как са му дали стипендия на този?“.

Ленард пазеше диагнозата си в тайна в лабораторията. От опит знаеше, че щом се разчуе, че е бил хоспитализиран и особено че пие лекарства по два пъти на ден, за да стабилизира настроенията си, хората започват да се държат с него по друг начин. Или го зачеркват тотално, или го отбягват. Маделин му беше обещала да не издава тайната му, но през август, докато беше в Ню Йорк, сподели с Кели Троб. Кели й се закле да не казва никому, но неминуемо щеше да сподели с някой, който щеше да й се закълне, че няма да казва никому, и този някой щеше да каже на друг и така нататък, докато състоянието на Ленард стане обществена тайна.

Точно в момента Маделин не можеше да се тревожи за това. Важното в оня октомврийски ден, докато чакаше черупката, пренасяща Филида и Алуин от Бостън, беше да не им позволи да разберат за неговите проблеми. Надяваше се кризата в брачния живот на Алуин да отклони вниманието им и връзката на Маделин да не е централна тема на разговор, но за всеки случай щеше да се постарае срещата лице в лице с Ленард да бъде възможно най-кратка.

Миниатюрното летище имаше само една писта и за терминал — самолетен хангар. В слънчевия есенен ден се беше събрала неголяма тълпа от посрещачи, които си говореха или се взираха в небето да видят дали идва самолетът.

Специално за майка си Маделин облече ленени къси панталонки в цвят каки, бяла блуза и моряшки спортен пуловер с шпиц деколте. Хубавото на дипломирането от колежа — и на това да живееш на Кейп Код, недалеч от лятната резиденция на президента Кенеди в Хаянис Порт — беше, че вече нищо не й пречеше да се облича в небрежно-елегантен стил „Кенеди“, както се чувстваше най-удобно. И бездруго винаги бе живяла с усещането, че е пропаднала бохемка. Във втори курс си купи електриково синя боулинг риза с извезано на джоба име „Мел“ и взе да я носи на купоните в апартамента на Мичъл. Обаче явно прекали, защото една вечер той я попита намусен:

— Какво е това? Артистичната ти риза ли?

— Моля?

— На всяко събиране с приятели обличаш тази боулинг риза.

— Лари има същата — оправда се Маделин.

— Да, само дето неговата е цялата на дупки. А твоята е в изрядно състояние. Все едно е боулинг ризата на Луи XIV. На джоба би трябвало да пише не „Мел“, ами „Кралят Слънце“.

Маделин си припомни този разговор с усмивка. Сега Мичъл сигурно вече е някъде из Франция или Испания, или кой знае къде. Когато двамата се видяха изненадващо в Ню Йорк, вечерта бе започнала с „Вишнева градина“, продукция на „Оф-Оф-Бродуей“, където я заведе Кели Троб. Режисьорската изобретателност — между седалките бяха подредени кошници с вишнев цвят, за да могат зрителите да усетят аромата на овошките, които обеднялото семейство Раневски продаваше заедно с имението — и интересните физиономии в залата създадоха на Маделин усещането, че се намира в забележителен град. След постановката Кели я заведе в един бар, посещаван предимно от наскоро дипломирали се възпитаници на „Браун“. Едва влезли, се сблъскаха с Мичъл и Лари. Момчетата щяха да пътуват за Париж на другия ден и бяха в празнично настроение на сбогуване. Маделин обърна две водка-тоник, а Мичъл пи текила, после Кели изяви желание да се преместят в „Чъмлис“ във Вилидж. Четиримата се натовариха на едно такси, Маделин се настани в скута на Мичъл. Отдавна минаваше полунощ, прозорците на колата бяха спуснати и отвън нахлуваше тропическа жега, но вместо да се старае да стои максимално далеч от Мичъл, Маделин се отпусна назад върху него. Преструвката, че не забелязват сексуалния подтекст на сядането й в скута му, увеличаваше възбудата. Маделин гледаше през прозореца, докато Мичъл си говореше с Лари. Всяко подрусване на колата предаваше тайна информация. През целия път по Източна девета улица. Колкото и виновна да се чувстваше, Маделин си каза, че след цялото това благопристойно лято заслужава поне една вечер да му отпусне края. Пък и никой в таксито не се правеше на ченге. Това важеше най-вече за Мичъл, който в един момент предприе дързък ход. Плъзна ръка под блузата й и започна да я гали по кожата, да прокарва пръст по ребрата й. Никой не можеше да ги види. Маделин му позволи да продължи, докато и двамата се преструваха, че участват в разговора съответно с Кели и Лари. Няколко пресечки по-нататък ръката на Мичъл се приплъзна нагоре. Пръстът му се опита да се подпъхне под дясната чашка на сутиена й, при което Маделин отпусна рязко ръката си и дланта му се дръпна.

В „Чъмлис“ Мичъл забавлява всички с разказите за собствения си опит като таксиметров шофьор през лятото. Маделин си поговори с Кели, но не след дълго се озова в ъгъла до Мичъл. Въпреки замайването от водката, беше съвсем наясно, че съзнателно отбягва да споменава името „Ленард“. Мичъл й показа белезите от ваксинациите, които си беше направил същия следобед. После се запъти за нови питиета. Маделин беше забравила колко забавен може да е той. И колко по-несравнимо малко внимание изисква от Ленард. Час и нещо по-късно, когато тя излезе да си извика такси, Мичъл я последва и в следващия момент я целуваше, а тя откликна. Не продължи дълго, но все пак доста по-дълго, отколкото би било редно.

Накрая тя се дръпна.

— А пък аз си мислех, че ще ставаш монах!

— Плътта е слаба — ухили се насреща й Мичъл.

— Върви! — бутна го в гърдите Маделин. — Заминавай за Индия!

Той я гледаше с огромните си очи. Пресегна се да поеме дланите й в своите.

— Обичам те!

А Маделин изненада сама себе си, като отвърна:

— И аз те обичам.

Тя имаше предвид, че го обича, но не че го обича в смисъл на обича. Поне това бе едно от възможните тълкувания и тогава, на Бедфорд Стрийт в три сутринта, Маделин реши да не внася повече яснота. Като целуна Мичъл още веднъж, бързо и приятелски, махна за такси и избяга.

На следващата сутрин, когато Кели я попита какво е станало с Мичъл, Маделин излъга:

— Нищо.

— На мен ми е сладък — продължи Кели. — И изглежда по-добре от всякога.

— Мислиш ли?

— Падам си точно по този тип мъже.

Чула тези думи, Маделин се изненада за пореден път: изпита ревност. Очевидно искаше да запази Мичъл за себе си, въпреки че го отхвърляше. Каква егоистка само!

— Сигурно вече е в самолета — отсече и приключи разговора.

Във влака по обратния път към Роуд Айланд, Маделин се почувства разкъсвана от угризения. Реши да признае на Ленард за случилото се, но докато влакът стигна до Провидънс, осъзна, че това само би влошило положението. Ленард щеше да си помисли, че я губи заради болестта си. Щеше да се почувства сексуално неотзивчив към нуждите й и на практика нямаше да е далеч от истината. Мичъл беше заминал извън страната, а съвсем скоро Маделин и Ленард щяха да се преместят в „Пилгрим Лейк“. Съобразявайки се с всичко това, Маделин се въздържа и не му призна нищо. Посвети се на грижите и любовта към него и след известно време онази целувка с Мичъл през нощта започна да й се струва сякаш случила се в друга реалност, фантазна и ефимерна.

Изведнъж откъм Бостънския залив, прелитащ между перестите облачета, в небето над Кейп Код се показа мъничък десетместен чартър, който започна да се спуска над полуострова. Заедно с останалите посрещачи Маделин проследи с поглед кацането на самолета и рулирането по пистата, мощта на перките му заглади тревите от двете страни.

Наземният персонал вдигна метална стълбичка до предната врата на самолета, която беше отворена отвътре, и пасажерите започнаха да слизат.

Маделин беше наясно, че бракът на сестра й не върви. Знаеше и че сестринският дълг повелява да помага и да прояви разбиране. Но щом Филида и Алуин се появиха на изхода, Маделин не можа да не си помисли, че би предпочела да им маха за довиждане, не за добре дошли. Беше се надявала да отлага родителските визити, докато страничните ефекти от предписаните на Ленард лекарства отшумят, а според лекарите това трябваше да се случи съвсем скоро. Не че се срамуваше от любимия си — просто се притесняваше Филида да го види в това състояние. Ленард не беше себе си. Майка й щеше да си създаде погрешно впечатление. Далеч по-добре би било да се запознае с истинския Ленард, с младежа, в който Маделин се бе влюбила и който щеше да се върне при нея съвсем скоро.

За капак на всичко, срещата със сестра й вероятно нямаше да е особено приятна. По времето на „Комплекта за оцеляване за девойки“, когато Алуин се увличаше по шейсетте и прокламираното от тях изконно право да се отхвърля всичко, което не ти харесва, и да се откликва на всичко, което ти харесва (например, Алуин заряза колежа след първата година и обиколи страната на задната седалка на мотор, прегърнала гаджето си Грим; също така си взе изненадващо сладурски домашен любимец, а именно бял плъх на име Хендрикс; и освен това отиде да чиракува при майстор на свещи, който твърдеше, че спазва древни келтски традиции в свещарството), сестра й се занимаваше с антиматериалистични, морално ангажирани творчески дейности. Но когато Маделин достигна възрастта, на която Алуин правеше всичко това, осъзна, че бунтът и свободолюбието на сестра й са били просто мода. Алуин бе правила, каквото правеше, и бе изразявала политическите пристрастия, които изразяваше, защото всичките й приятели бяха активисти и говореха по същия начин. От Маделин се очакваше шейсетте да й липсват, но не беше така. Имаше усещането, че са й спестени огромно количество глупости, като в същото време е взела само най-доброто от десетилетието, спазвайки здравословна дистанция, и по този начин е спестила на близките си шамара, дошъл в резултат от рязката смяна на поприща: в един момент маоистка, в следващия — майка в предградие на Бевърли, Масачузетс. Когато стана ясно, че Алуин няма да прекара живота си на мотора на Грим (който я заряза в един къмпинг в Монтана без дори да й каже чао), Алуин се обади на Филида с молба за пари за самолетен билет до Нюарк, а ден и половина по-късно се нанесе обратно в старата си стая в Притибрук. Следващите две години (последни за Маделин в гимназията) Алуин работи какво ли не в сферата на услугите, а паралелно с това записа графичен дизайн в държавен колеж. През това време, от гледна точка на Маделин, ореолът на Алуин се посмали, дори съвсем изчезна. Алуин за пореден път се приспособи към заобикалящата я среда. Висеше в местния пъб „Аптека“ с приятели, които също като нея не бяха успели да се измъкнат от Притибрук и продължаваха да си носят мърлявите развлечени дрехи от гимназията — рипсени панталони, деколтета по врата, мокасини „Ел Ел Бийн“. Една вечер срещна в „Аптека“ Блейк Хигинс — сравнително добре изглеждащ, средно глупав младеж, завършил колеж в „Бабсън“ и живял в Бостън, и не след дълго Алуин започна да се вижда с него там, да се облича така, както Блейк — или семейството му — искаше тя да се облича: по-кокетно, по-скъпарски, да носи блузки и рокли „Гучи“ или „Оскар де ла Рента“, да се подготвя да стане нечия съпруга. Алуин беше омъжена вече четири години и живееше в последното си амплоа, но ето че този й опит да се превърне в пълноценна личност очевидно се разпадаше, та Маделин, в качеството й на по-подредената сестра, бе извикана за подкрепление.

Тя проследи с поглед как двете жени слизат по стълбичката от самолета. Филида се държеше за парапета, Дженис Джоплиновата грива на Алуин — единственият спомен за някогашното хипи у нея — плющеше на вятъра. Щом стъпиха на асфалта, Филида се провикна бодро:

— Ние сме от Шведската академия! Дошли сме на среща с Даян Макгрегър.

— Не е ли удивително, че спечели? — възкликна Маделин.

— Сигурно е вълнуващо да се живее тук.

Прегърнаха се и Филида продължи:

— Онзи ден вечеряхме със семейство Снайдър. Професор Снайдър беше преподавател в „Бакстър“ до пенсионирането си — биолог; помолих го да ми обясни с какво се занимава доктор Макгрегър. Така че съм съвсем в час! Прескачащи гени. Нямам търпение да разкажа всичко на Ленард.

— Днес е малко зает. — Маделин положи усилия да звучи небрежно. — Нямахме представа, че ще ни гостувате, обадихте се едва снощи, а той трябва да работи.

— Разбира се, не искаме да му отнемаме от времето. Ще се отбием само за едно здравей, за минутка.

Алуин носеше две чанти, по една на всяко рамо. Беше напълняла, лицето й — по-луничаво от всякога. Позволи да бъде прегърната за секунда, след което се отдръпна.

— Какво ти каза мама? — попита. — Каза ли ти, че зарязах Блейк?

— Каза ми, че имате проблеми.

— Не е вярно. Зарязах го. Стига ми толкова. Бракът ни приключи.

— Не драматизирай, скъпа — намеси се Филида.

— Не драматизирам, мамо — повтори Алуин. Стрелна с гневен поглед Филида, но май не посмя да й се противопостави директно и се извърна, за да изложи аргумента си пред Маделин. — Блейк работи цяла седмица. След което през уикендите играе голф. Като петдесетгодишен чичко. Почти никога не наемаме гледачка. Исках да си вземем гувернантка, обаче не му се щяло някой да му се мотае из къщи непрекъснато. На което му отговорих: „Че ти изобщо не се прибираш! Пробвай ти да се грижиш денонощно за Ричард. Аз изчезвам“. — Алуин направи физиономия. — Проблемът е, че ще ми се пръснат циците.

Насред плаца, без да се притеснява от присъствието на други хора, тя пое натежалите гърди в шепите си.

— Моля те, Али — прошепна Филида.

— Какво ме молиш? Не ми позволи да се изцедя в самолета. Какво очакваш?

— Там нямаше никаква възможност за лично пространство. А и полетът бе твърде кратък.

— Мама се притесняваше за мъжете на нашия ред, да не вземат да свършат — контрира Алуин.

— И бездруго е достатъчно неудобно това с кърменето на Ричард на публични места. Но да използваш онази джаджа…

— Казва се помпа за кърма, мамо. Всеки е ползвал. С изключение на теб, защото по твое време сте хранили бебетата с адаптирано мляко.

— Двете явно сте си прекарали добре — вметна Маделин.

Когато Алуин забременя, преди малко повече от година, Филида изпадна в екстаз. Замина за Бевърли, за да помогне за устройването на детската стая. Двете с Алуин ходиха заедно да пазаруват бебешки дрешки, а Филида изпрати старото бебешко кошче на Алуин и Мади от Притибрук. Разбирателството между майка и дъщеря трая до раждането. След като Ричард се появи на бял свят, Алуин изведнъж стана специалист по грижа за новородени и не харесваше нищо, което правеше майка й. Когато един ден в къщата се появи биберон-залъгалка, Алуин реагира все едно Филида беше пъхнала в устата на детето стъклена запушалка. Заяви, че марката мокри бебешки кърпички, купени от Филида, са „токсични“. И се нахвърли върху майка си, която бе дръзнала да нарече кърменето „прищявка“. Филида не можеше да си обясни защо Алуин държи да кърми Ричард толкова дълго. По нейно време единствената, която настояваше да кърми децата си, беше Катя Фридлифсдотир — съседката им от Исландия. Според Филида, целият процес на сдобиване с дете бе станал невероятно сложен. Защо й беше на Алуин да ги чете всичките тези книги? Защо й трябваше „консултант“ по кърмене? След като кърменето е толкова „естествено“, както Алуин винаги бе твърдяла, какво прави този консултант? Нима й е нужен консултант по дишане, или по спане?

— Това сигурно е подаръкът ти за дипломирането — каза Филида, щом спряха пред колата.

— Точно така. Много си я обичам. Ужасно съм ви благодарна, мамо.

Алуин се натовари на задната седалка с все чантите.

— На мен не ми подарихте кола като завърших.

— Ти не завърши — уточни Филида. — Но пък ти помогнахме с изплащането на къщата.

Щом Маделин запали двигателя, Филида продължи:

— Де да можех да убедя баща ви да си купим нова кола. Продължава да си кара онзи ужасен форд „Тъндърбърд“. Представяте ли си? Прочетох във вестника за един, дето пожелал да бъде погребан в колата си. Специално откъснах статията, че и Алтън да я прочете.

— Идеята сигурно се е понравила на татко — вметна Маделин.

— Напротив. Станал е много сериозен по въпроса за смъртта. Откакто навърши шейсет. Прави всякакви гимнастически упражнения и калистеника в мазето.

Алуин дръпна ципа на една от чантите си, извади помпата за кърма и празно шише. Започна да си разкопчава ризата.

— Колко далече живееш? — обърна се към Маделин тя.

— На пет-шест минутки.

Филида се извърна да види какво прави Алуин.

— Би ли сложила гюрука, Маделин?

— Споко, мамо — отвърна Алуин. — Това е Провинстаун. Тук всички мъже са обратни. Никой няма да се заинтригува.

Маделин изпълни заповедта и спусна гюрука. Щом той се плъзна и щракна, тя подкара колата към изхода на паркинга и се вля в Рейс Пойнт Роуд. Пътят минаваше през защитени дюни, които белееха на фона на синьото небе. Зад следващия завой изскочиха няколко отдалечени една от друга съвременни къщи с големи веранди и плъзгащи се врати, след което колата навлезе в лабиринта от улици, където дворовете бяха оградени.

— При положение че се чувстваш толкова съкрушена, Али — каза Филида, — може би сега е моментът да отбиеш Ричард Лъвското сърце.

— Казват, че са нужни поне шест месеца, за да може бебето напълно да развие антитела — продължи да помпа Алуин.

— Чудя се дали е научно.

— Всички изследвания показват най-малко шест месеца. Аз ще кърмя година.

— Ами в такъв случай — плъзна лукав поглед към Маделин Филида — май ще е най-добре да се прибереш при бебето си.

— Не ми се говори повече за това — отсече Алуин.

— Добре. Да говорим за друго. Как се чувстваш на новото място, Маделин?

— Много ми харесва. Само дето понякога ми се струва, че съм глупава. Тук няма човек с под осемстотин точки на теста SAT. Обаче пък е красиво и храната е супер.

— На Ленард харесва ли му?

— Да — излъга Маделин.

— А ти имаш ли си достатъчно занимания?

— Аз? Колкото искаш. Редактирам си дипломната работа, за да я пратя в „Джайнейт Ревю“ за публикуване.

— Ще те издадат? Чудесно! Как се кандидатства?

— Статията ми още не е одобрена — каза Маделин, — но редакторът иска да я види, така че се надявам да я хареса.

— Ако възнамеряваш да правиш кариера — прекъсна я Алуин, — съветвам те да не се омъжваш. Мислиш си, че нещата са се променили и съществува равноправие между половете, че мъжете вече са други, обаче имам новина за теб: не са. Същите скапаняци и егоисти са, какъвто беше татко. Какъвто е.

— Али, не ми е приятно да говориш така за баща си.

— Йессър! — изсъска Алуин и млъкна.

Старомодното градче с обветрени къщи, малки песъчливи дворчета и напъчени розови храсти упорито бе започнало да опустява след Деня на труда в началото на септември, тълпите отпускари по Търговската улица оредяха, останаха само местните жители и заселниците. Щом минаха покрай Паметника на пилигримите, Маделин спря, за да могат Филида и Алуин да го разгледат. Единствените туристи в близост бяха четиричленно семейство, вторачени в гранитната кула.

— Не може ли да се качим? — попита едно от децата.

— Само за гледане е — отговори майката.

Маделин продължи. Не след дълго стигнаха до другия край на града:

— Не е ли тук къщата на Норман Мейлър? — поинтересува се Филида.

— Неговата е на плажа — обясни Маделин.

— Виждали сме го веднъж с баща ви. Беше много пиян.

След още няколко минути Маделин зави към портала на лабораторията и продължи по дългата алея към паркинга пред трапезарията. Двете с Филида слязоха, а Алуин остана на мястото си с помпата.

— Нека свърша с тази гърда — каза. — Другата ще изцедя по-късно.

Зачакаха на ярката есенна светлина. Беше по обед, средата на седмицата. Единствената жива душа навън беше младеж с бейзболна шапка, който снабдяваше кухнята с морски дарове. Ретро ягуарът на доктор Малкиел беше паркиран през няколко места от тях.

Алуин приключи с изцеждането и пристегна капака на бебешко шише. Кърмата й изглеждаше странно зеленикава. Отвори другата чанта — оказа се, че е хладилна, с ледарници в нея, — сложи вътре шишенцето и слезе от колата.

Маделин набързо разведе из кампуса сестра си и майка си. Показа им скулптурата на Ричард Сера, плажа и трапезарията, след което ги поведе по алеята към общежитието.

На минаване покрай лабораторията по генетика, посочи:

— Тук е работното място на Ленард.

— Да се отбием да му кажем здрасти — предложи Филида.

— Искам първо да отидем в апартамента на Мади — възрази Алуин. — Другото може да почака. Пък и вече почти стигнахме.

Маделин се запита дали Филида не се опитва да накаже Алуин, да я накара да страда за прегрешенията си. Но понеже ако се отбиеха сега, нямаше да се задържат дълго в лабораторията, тя предпочете този вариант и влезе във входа. Малко трудничко се ориентира. Беше ходила при Ленард едва няколко пъти и сега всички коридори й се видяха еднакви. Накрая мерна надраскана на ръка табелка: „Лабораторията на Килимник“.

Лабораторията на Килимник представляваше ярко осветено пространство на подредения хаос. По рафтовете и в ъглите имаше натрупани кашони. Епруветки и мензури изпълваха шкафовете и стояха подредени в стройни редици по лабораторните маси. До близката мивка беше оставен дезинфектант с пулверизатор, до него кутия мокри кърпички „Кимуайпс“ — специализирани за лабораторна употреба.

Викрам Джайтли, облечен с дебел пуловер „Косби“, седеше зад бюрото си. Погледна да провери дали не влиза Килимник, но като видя Маделин, се отпусна. Тя го попита къде е Ленард.

— В трийсетградусовата стая — посочи той към другия край на лабораторията. — Влизай.

До входа имаше хладилник с катинар. Маделин надникна през стъкления панел на вратата и забеляза Ленард, с гръб към нея, обърнат към някакъв вибриращ апарат. Носеше бандана, къси панталони и тениска — би предпочела да не го заварят точно в този вид. Но вече нямаше за кога да го кара да се преоблича, затова отвори вратата и всички влязоха.

Викрам бе имал предвид трийсет градуса по Целзий, не по Фаренхайт. В помещението беше топло. Миришеше на фурна.

— Здрасти — каза Маделин, — ето ни и нас.

Ленард се обърна. Не се беше избръснал и гледаше безизразно. Машината зад гърба му тракаше шумно.

— Ленард! — възкликна Филида. — Толкова се радвам най-накрая да се запознаем.

Възклицанието го извади от унеса.

— Здрасти! — Пристъпи напред и подаде ръка. В първия момент Филида се сепна, но бързо се окопити и се здрависа.

— Надявам се, че не те прекъсваме.

— Не, просто върша досадни неща. Извинявам се за миризмата. На някои хора им е неприятна.

— Всичко в името на науката — усмихна се Филида. Представи му Алуин.

Дори да бе останала изненадана от вида на Ленард, Филида не го показа. Веднага подхвана темата за прескачащите гени на доктор Макгрегър, като не пропусна нито една подробност от наученото по време на онази вечеря. След което помоли Ленард да й обясни с какво се занимава той.

— Ами, тук работим с дрожди, а в това помещение става ферментацията. Този уред се нарича шейкър-маса. Слагаме дрождите в нея — за аерация. — Отвори капака и извади пълен с жълта течност флакон. — Нека ви покажа.

Покани ги в основното помещение и остави флакона на масата.

— Конкретният експеримент е свързан с размножаването на дрождите.

Филида повдигна вежда.

— Нямах представа, че дрождите са толкова интересни. Мога ли да помоля за повече подробности?

Щом Ленард заразказва за изследването, в което участваше, Маделин се отпусна. Филида обичаше такива неща: да получава информация от специалисти в конкретна област — в коя да е област.

Ленард извади стъклена тръбичка от едно чекмедже и я потопи във флакона.

— Сега ще капна с пипетата няколко капки от дрождите върху микроскопско стъкло, за да можем да разгледаме.

— Божичко, пипета! — възкликна Алуин. — Не съм чувала тази дума от гимназията.

— Клетките на дрождите са два вида — хаплоидни и диплоидни. Хаплоидните са единствените, които се делят. От своя страна те се разделят на два вида: а-клетки и алфа-клетки. В процеса на делене а-клетките търсят алфа-клетки, а алфа-клетките търсят а-клетки. — Постави стъкълцето под микроскопа. — Погледнете.

Филида пристъпи и се надвеси над окуляра.

— Нищо не виждам.

— Трябва да фокусирате тук. — Когато Ленард вдигна ръка, за да й покаже, дланта му леко трепереше и той се хвана за ръба на масата.

— А, ето ги — каза Филида, докато нагласяше окуляра.

— Виждате ли ги? Това са клетки на дрожди. Ако се вгледате добре, ще видите, че едните са по-големи от другите.

— Да!

— Големите са диплоидни клетки. Хаплоидните са по-дребни. Съсредоточете се върху по-малките, хаплоидните. Някои от тях би трябвало да се удължават. Така правят преди деленето.

— Виждам една, която има… изпъкналост в единия край.

— Казваме й Шмоо. Хаплоидна клетка, готова за делене.

— Шмоо ли? — попита Алуин.

— От комикса „Ли’л Абнър“ — обясни Ленард.

— На колко години ти изглеждам^[7]? — попита Алуин.

— Аз помня комикса — призна Филида, без да откъсва очи от микроскопа. — Ли’л Абнър беше един такъв непохватен. И не особено забавен, доколкото си спомням.

— Разкажи им за феромоните — подкани го Маделин.

Ленард кимна.

— Клетките на дрождите изпращат феромони, които са нещо като химически парфюм. Клетките изпращат феромон, а алфа-клетките изпращат алфа-феромон. И така се привличат едни други.

Филида остана загледана в микроскопа още минута, като даваше кратки отчети за видяното. Накрая вдигна глава.

— Е, от днес окончателно си промених мнението за дрождите. Искаш ли да погледнеш, Алуин?

— Не, благодаря. Приключих с размножаването — тросна се тя.

Без да обръща внимание на тона й, Филида продължи:

— Ленард, разбрах за хаплоидите и диплоидите. Но кажи ми какво се опитваш да научиш ти за тях.

— Опитваме се да разберем защо потомството на дадена двойка клетки може да се развива по различен начин от останалите.

— О, боже. Да не бях питала.

— Не е толкова сложно. Нали помните за двата вида хаплоидни клетки — а-клетки и алфа-клетки?

— Да.

— Е, всеки от двата вида на свой ред се дели на два подвида. Наричаме ги клетки майка и клетки дъщеря. Клетките майка могат да се пъпкуват и да създават нови клетки. Клетките дъщеря не могат. Клетките майка също така могат да си променят пола — да преминават от а към алфа, да се размножават. Опитваме се да разберем защо клетките майка го правят, а децата им — не.

— Знам защо — отговори Филида. — Защото мама знае най-добре.

— Има милион възможни причини за тази асиметрия — продължи Ленард. — Проверяваме едната възможност, и тя е свързана с НО гена. Сложно е, но общо взето се занимаваме с това да елиминираме НО гена и да го изтласкаме в дъното, за да може да бъде разчетен от другата ДНК верига в другата посока. Ако това повлияе способността на клетката дъщеря да превключва, то това означава, че НО генът контролира асиметрията.

— Боя се, че изгубих нишката.

Маделин за пръв път чуваше Ленард да споделя нещо, свързано с работата му. До този момент единственото, което бе правил, беше да се оплаква. Не харесваше Боб Килимник, който го третираше като наемен работник. Казваше, че реалната лабораторна работа е има-няма толкова интересна, колкото пощенето на бълхи. Но сега звучеше като да ври и кипи в лабораторните дейности. Докато говореше, лицето му се оживяваше. Маделин беше толкова щастлива да го види отново жизнен, че забрави наднорменото му тегло, банданата на главата, с която се яви пред майка му, и се заслуша в думите му.

— Причината да изследваме дрождите е, че те принципно са като човешките клетки, само че доста по-прости. Хаплоидите напомнят на гаметите, нашите полови клетки. Надеждата е, че онова, което разберем за клетките на дрождите, може да се приложи към човешките клетки. Така че, ако разберем как и защо се пъпкуват, може да научим нещо за спирането на този процес. Има известни доказателства, че пъпкуването на дрождите е аналогично на делението на раковите клетки.

— Значи търсите лекарство срещу рак? — въодушевено попита Филида.

— Не и в това изследване — отговори Ленард. — Говоря по принцип. В конкретния случай се опитваме да докажем една хипотеза. Ако Боб е прав, тезата му може да се окаже много важна. Ако ли не, поне ще сме отхвърлили една възможност. И можем да продължим нататък. — Той снижи глас: — По мое мнение, тази хипотеза е доста встрани от целите на изследването. Само че никой не ми иска мнението.

— Ленард, кога разбра, че искаш да станеш учен? — поинтересува се Филида.

— В гимназията. Имах страхотен учител по биология.

— В рода ти има ли научни работници?

— Нито един.

— С какво се занимават родителите ти?

— Баща ми имаше антикварен магазин.

— Така ли? Къде?

— В Портланд. Орегон.

— Родителите ти още ли живеят там?

— Мама. Баща ми замина за Европа. Разведени са.

— А, разбирам.

Тук Маделин се намеси:

— Мамо, трябва да тръгваме.

— Моля?

— Ленард си има работа.

— О, разбира се. Е… беше ми много приятно да се запознаем. Съжалявам, че днес имаме толкова малко време. Дойдохме импровизирано.

— Другия път останете повече.

— С удоволствие. Може да ви дойдем на гости с бащата на Маделин.

— Би било чудесно. Съжалявам, че днес имам толкова работа.

— Няма нужда от извинения. Маршът на прогреса!

— Прогресът май по-скоро пъпли, не марширува — усмихна се Ленард.

Щом излязоха, Алуин настоя да я заведат незабавно в апартамента на Маделин.

— Всеки момент ще потека и цялата ми рокля отпред ще стане в кърма.

— Случва ли се? — трепна Маделин.

— Да. Чувстваш се като крава.

Маделин прихна. Изпита такова облекчение от приключилата среща с Ленард, че вече нямаше против да се заеме със семейната спешна ситуация. Поведе Алуин и Филида през паркинга към сградата, където живееха с Ленард. Алуин започна да разкопчава блузата си още от прага. Вече вътре, за втори път извади помпата за кърма. Откопча лявата страна на сутиена си за кърмене и прикрепи всмукателната чашка към гърдата си.

— Много ниски тавани — отбеляза Филида и решително завъртя глава.

— Така е — кимна Маделин. — Ленард се навежда.

— Но гледката е прекрасна.

— О, боже — въздъхна доволно Алуин. — Такова облекчение е. Сигурно има жени, които изпитват оргазъм от кърменето.

— Обожавам жилища с изглед към океана.

— Виждаш ли какво си изпуснала, като не си ни кърмила, мамо?

Филида затвори очи и изрече властно:

— Би ли правила това някъде другаде?

— Свои сме си — възрази Алуин.

— Седиш край панорамен прозорец — продължи Филида. Всеки, който мине наблизо, може да те види.

— Добре. Боже. Отивам в банята. И бездруго трябва да пишкам.

Стана, като стискаше помпата и бързо напълващото се шише, и се скри в банята. Затвори вратата.

Филида приглади полата на костюма си и седна. Вдигна очи към Маделин и се усмихна снизходително.

— В брака никога не е лесно, щом се появи бебе. Чудесно събитие. Но подлага връзката на изпитание. Ето защо е толкова важно да намериш правилния човек, с когото да създадеш семейство.

Маделин беше решена да не обръща внимание на намеците между редовете. Възнамеряваше да се придържа стриктно към самите редове.

— Блейк е чудесен — каза.

— Прекрасен е, да — съгласи се Филида. — И Али е прекрасна. А Ричард Лъвското сърце е божествен! Но ситуацията у тях е ужасяваща.

— За мене ли си говорите? — подвикна Алуин откъм банята. — Престанете да си говорите за мен.

— Щом приключиш там — отвърна на висок глас Филида, — искам да си поговорим, всички.

Водата в тоалетната се пусна. Няколко секунди по-късно Алуин се появи, продължаваше да изцежда кърма.

— Не ме интересува какво ще ми кажеш, няма да се върна — отсече.

— Али — подхвана с най-съчувствения си тон Филида, — разбирам, че изпитваш затруднения с брака си. Допускам, че Блейк, като всички представители на мъжкия пол, си има своите пропуски, що се отнася до грижата за децата. Но със сигурност този, който е най-наранен от напускането ти…

— „Своите пропуски“!

— … е Ричард.

— Няма друг начин да убедя Блейк, че съм сериозна.

— Но да си оставиш детето!

— При баща му. Оставих си бебето при баща му.

— Но на тази възраст детето има нужда от майка си.

— Просто се тревожиш, че Блейк няма да се справи с грижите около малкия. Именно това се опитвам да кажа.

— Блейк ходи на работа — продължи Филида. — Не може да си стои у дома.

— Е, ще му се наложи.

Отчаяна, Филида пак стана и отиде до прозореца.

— Маделин, говори със сестра си.

Като по-малката сестра, Маделин досега не беше изпадала в подобна ситуация. Не искаше да унижава Алуин. При все това имаше нещо опияняващо в това да искат от нея да бъде съдник на действията на сестра си.

Алуин махна чашката на помпата от гърдата си и се зае да попива зърното с парче тоалетна хартия, под наведената й глава се образува двойна брадичка.

— Какво ви става бе, хора, кажете ми — тихо изрече Маделин. Алуин вдигна глава, изглеждаше натъжена, със свободната си ръка отметна лъвската си грива назад.

— Вече не съм себе си! — изплака. — Аз съм мама. Блейк ме нарича „мама“. В началото беше само докато съм с Ричард, но сега го прави и когато сме насаме. Сякаш това, че съм майка, ме прави негова майка. Толкова е шантаво. Преди сватбата си разпределяхме домашните задължения. Но щом се роди детето ни, Блейк започна да се държи така, все едно е напълно нормално аз да се занимавам изцяло с прането, с пазаруването. Единственото, което той прави, е да ходи на работа — непрекъснато! Непрекъснато се тревожи за пари. Не похваща да направи нищо вкъщи. Нищичко. Дори секс не прави с мен. — Погледна Филида. — Извинявай, мамо, но Мади се поинтересува какво става. — Обърна се към сестра си. — Това става. Нищо не става.

Маделин изслуша сестра си със съчувствие. Беше наясно, че оплакванията й от брака бяха оплаквания от брака и мъжете като цяло. Но като всеки влюбен човек, Маделин вярваше, че нейната връзка е по-различна от всички останали, защитена от обичайните проблеми. Поради тази причина главното, което постигнаха думите на Алуин, бе да накарат Маделин да се почувства неизказано и неистово щастлива.

— Какво ще правиш с това? — посочи шишето.

— Ще го върна в Бостън и ще го изпратя на Блейк.

— Това е безумно, Али.

— Благодаря за подкрепата.

— Извинявай. Исках да кажа, че Блейк явно се е държал като пълен кретен. Но съм съгласна с мама. Трябва да помислиш за Ричард.

— Защо той да е моя отговорност?

— Не е ли очевидно?

— Защо? Защото съм родила дете? Защото вече съм „съпруга“? Нямаш идея какво е. Та ти току-що завърши колежа.

— А, и това означава, че нямам право на мнение?

— Означава, че трябва да пораснеш.

— Според мен ти си тази, която отказва да порасне — засече я Маделин.

Очите на Алуин станаха като цепки.

— Защо, каквото и да направя, все излиза, че съм лудата Али. Лудата Али се изнесе на хотел. Лудата Али си зарязва децата. Все аз съм лудата, а Мади е разумната. Ами хубаво.

— Е, не съм аз тази, която си праща кърмата по куриер!

Алуин се усмихна странно, жестоко.

— На теб щото всичко в живота ти е перфектно.

— Не съм казала това.

— И няма нищо откачено в него.

— Ако един ден родя дете и го зарежа, ти разрешавам да ми кажеш, че се държа откачено.

— Ами ако започнеш да излизаш с мъж, който е откачен?

— Какво имаш предвид? — изгледа я Маделин.

— Знаеш какво имам предвид.

— Али — обърна се Филида, — не одобрявам тона, с който разговаряш със сестра си. Тя просто се опитва да помогне.

— Може би трябва да попиташ Мади за лекарството в банята.

— Кое лекарство?

— Знаеш кое.

— Да не би да си ровичкала в шкафчето ми с лекарства? — повиши глас Маделин.

— Беше на рафта!

— Ровичкала си!

— Престанете — намеси се Филида. — Али, каквото и да е било, не е твоя работа. И дума не искам да чувам за това.

— Защо ли никак не съм изненадана — извика Алуин. — Идваш тук, за да видиш дали Ленард става за съпруг, а когато става ясно, че човекът има сериозен проблем — примерно, изписан му е литий, — не искаш да чуеш. Докато моят брак…

— Не е хубаво, че си прочела етикета.

— Че нали ти ме изпрати в банята!

— Не и за да нарушаваш личното пространство на Мади. Хайде вече, престанете — и двете.

Остатъкът от следобеда прекараха в Провинстаун. Обядваха в ресторант с рибарски мрежи по стените, недалеч от търговския комплекс „Уейлър Уорф“. Табелка на прозореца уведомяваше посетителите, че заведението ще затвори след седмица. След обяда трите се разходиха мълчаливо по Търговската улица. Оглеждаха сградите и спираха пред магазинчетата за сувенири и книжарничките, които все още бяха отворени, накрая се отправиха към кея, за да погледат рибарските лодки. Разгледаха подробно града (въпреки че Маделин и Алуин почти не се поглеждаха), защото бяха от семейство Хана, а членовете на семейство Хана правят каквото се очаква от тях. Филида дори настоя да хапнат мелби — необичайно за нея. В четири часа се върнаха при колата. По целия път към летището Маделин натискаше педала на газта, все едно стъпква буболечка, а Филида бе принудена да й каже да намали скоростта.

Щом пристигнаха, самолетът за Бостън вече беше на пистата, с въртящи се перки. Алуин застана на опашката пред гишето, без да си вземе довиждане с Маделин, и тутакси подхвана разговор с един от пътниците, за да покаже колко е общителна и как околните нямат проблеми да си говорят с нея.

Филида не продума нито дума, чак докато дойде време да мине през изхода към самолета.

— Надявам се, че ветровете са се успокоили. На идване доста подскачахме.

— Вижда ми се спокойно — вдигна поглед към небето Маделин.

— Моля те, още веднъж предай благодарностите ми към Ленард. Беше ужасно мило от негова страна да ни отдели от времето си.

— Ще му предам.

— Довиждане, скъпа — каза Филида и стъпи на плаца, а секунда по-късно вече се качваше по стълбичката.

Докато Маделин шофираше обратно към „Пилгрим Лейк“, на запад започнаха да се скупчват облаци. Слънцето вече започваше да захожда, ко̀сата му светлина оцвети дюните в карамелено. Кейп Код бе сред малкото места на Източния бряг, където човек можеше да наблюдава залеза. Чайките се спускаха стремглаво към водата сякаш се опитваха да промият миниатюрните си мозъчета.

Обратно в апартамента, Маделин полежа на леглото, забила поглед в тавана. Отиде в кухнята и кипна вода за чай, но не направи чай, а вместо това изяде половин блокче шоколад. Накрая взе дълъг душ. Тъкмо излизаше от банята, когато чу Ленард да се прибира.

Уви се с хавлиена кърпа и излезе да го посрещне, обви ръце около шията му.

— Благодаря ти.

— За какво? — попита той.

— Задето прие семейството ми. И беше толкова мил.

Не можеше да прецени дали тениската му е влажна, или нейното тяло е оставило мокри петна. Повдигна лице към неговото, сякаш молеше за целувка. Той не откликна, затова тя се повдигна на пръсти и сама го целуна. Долови притъпения метален вкус, но реши да не обръща внимание и плъзна ръка под тениската му. Остави хавлиената кърпа да се свлече на пода.

— Хм, добре значи — каза Ленард. — Това е наградата ми за проявената учтивост, така ли?

— Това е наградата ти за проявената учтивост.

Той я прибута, някак тромаво, назад към спалнята, положи я на леглото и махна хавлиената кърпа, с която се беше загърнала. Маделин лежеше по гръб в очакване, притихнала. Щом Ленард я обязди, тя реагира, като го целуна и започна да го гали по гърба. Пресегна се и обви с длан пениса му. Изненадващата му твърдост, след месеците отсъствие на ерекция, остави у нея усещането, че е два пъти по-голям, отколкото си го спомняше. Не си беше давала сметка колко й липсва. Ленард се изправи на колене, тъмните му очи попиваха всеки милиметър от тялото й. Като се подпря на една ръка, с другата се хвана за члена и го завъртя с кръгообразни движения, почти й го вкара, но не съвсем. За една щура секунда Маделин се поколеба дали да му позволи. Не искаше да прекъсва тръпката. Беше готова да се изложи на риск, само и само за да му покаже колко го обича. Изви гръб на дъга, подканващо. Но щом Ленард натисна още малко, тя размисли и каза:

— Задръж така.

Даде всичко от себе си, за да е светкавично бърза. Прехвърли двата си крака от едната страна на леглото, отвори чекмеджето на нощното шкафче и си взе кутийката с диафрагмата. Извади чашката, усети как я лъхва мирис на гума. Спермицидният крем беше набръчкан. В бързината изстиска твърде голямо количество и гелът потече по бедрото й. Разтвори колене, сгъна гумичката на осмица и си я напъха дълбоко, докато усети как вътре изпльока и се намести. Избърса длан в чаршафите и се завъртя обратно към Ленард.

Когато той започна да я целува, тя пак усети възкиселия метален привкус, по-силен от всякога. Регистрира спад в настроението си и намаляваща възбуда. Но нямаше значение. Важното беше да довършат започнатото. Водена от такива съображения, тя се пресегна да подпомогне процеса с ръка, но ерекцията на Ленард си беше заминала. Правейки се, че не е забелязала, тя продължи да го целува. Трескаво се зае да тласка език в тръпчивата уста на Ленард, като се мъчеше да изглежда възбудена, с надеждата, че вълната ще се предаде и на него. Но след трийсетина секунди той се отдръпна. Завъртя се тежко настрани, извърнал глава, притихнал.

Последва дълъг хладен момент. За пръв път откакто се познаваха, Маделин съжали, че го е срещнала. Проблемът беше в него, не в нея, и нищо не можеше да се направи. Жестокостта на тази мисъл й се видя пищна и сладостна и Маделин й се наслаждава още минута.

Но скоро я пусна да отлети и изпита съжаление към Ленард, почувства се виновна, че е такава егоистка. Пресегна се и го погали по гърба. Той плачеше и тя се опита да го успокои, каза правилните неща, целуна го по лицето, увери го, че го обича, обича го, всичко ще е наред, толкова много го обича.

Сгуши се на кравайче до него и двамата притихнаха.

После изглежда се бяха унесли, защото когато тя се събуди, в стаята беше тъмно. Стана и се облече. Сложи си куртката, излезе на улицата и се отправи към плажа.

Беше малко след десет. Лампите в трапезарията и бара още светеха ослепително. Точно над нея четвъртинката на месечината озаряваше тънки ивици облаци, литнали над тъмния залив. Духаше силен вятър. Право в лицето й — сякаш я бе взел на прицел. Беше прекосил целия континент, за да стигне до нея и да й донесе съобщение. Тя се съсредоточи върху думите на доктор Шиу от болницата в Провидънс, казани при единствения им разговор. Често е нужно време, докато се уцели точната доза, бе казала жената. Отначало страничните ефекти били по-сериозни. Предвид положителната реакция на Ленард към лития в миналото, нямало причина да се съмняват в ползотворното действие на медикамента и при следваща употреба. Било само въпрос на регулиране на дозата. Мнозина пациенти, страдащи от маниакална депресия, се радвали на дълъг и продуктивен живот.

Маделин се надяваше всичко това да е вярно. Съжителството й с Ленард я караше да се чувства изключителна. Сякаш преди да го срещне кръвта бе циркулирала безрадостно из организма й, а сега се бе наситила с кислород и грейнала в червено.

Изпитваше ужас при мисълта, че може пак да се превърне в полуживия човек отпреди време.

Както стоеше, загледана в черните вълни, до слуха й достигна звук. Приглушено топуркане, което бързо приближаваше по пясъка. Маделин се обърна в мига, в който пред погледа й се стрелна тъмна сянка, която се движеше ниско долу. В следващата секунда разпозна пудела на Даян Макгрегър, който профуча покрай нея. Устата на кучката беше отворена, езикът висеше навън, тялото източено и устремено като стрела.

Броени мигове по-късно се появи и самата Макгрегър.

— Кучето ви ме стресна — каза Маделин. — Взех го за кон.

— Абсолютно ви разбирам — кимна Макгрегър.

Беше облечена със същия шлифер като на пресконференцията преди две седмици. Прошарената й коса се поклащаше унило от двете страни на сбръчканото й, интелигентно лице.

— Накъде замина? — попита Макгрегър.

Маделин й посочи.

— Ей нататък.

Макгрегър присви очи в тъмното.

Стояха една до друга на плажа, без да изпитват необходимост да запълват тишината. Накрая мълчанието наруши Маделин.

— Кога заминавате за Швеция?

— Моля? А… през декември.

Този въпрос явно не я вълнуваше.

— Не разбирам как може да им хрумне на шведите да докарат някого в Швеция през декември, не мислите ли?

— През лятото би било по-приятно.

— Сигурно въобще няма да видите ден! Не е изключено точно затова да са измислили тая работа с наградите. Че да има какво да правят шведите зимно време.

Кучето се стрелна покрай тях, проряза бразда в пясъка.

— Не знам защо толкова се развеселявам, като гледам как тича кучето ми — рече Макгрегър. — Сякаш някаква част от мен иска да го яхне. — Поклати глава. — Такава стана тя. Да си намирам заместители и да живея чрез кучето си.

— Има и по-лошо.

След още няколко тегела пуделът се върна и взе да подскача пред собственичката си. Забелязала Маделин, животинката отиде да я подуши, после затърка главица в краката на непознатата.

— Не е много привързана към мен — отбеляза безстрастно Макгрегър. — При всеки би отишла. Ако умра, ще ме забрави за секунда. Нали така? — каза накрая и повика кучето, за да го почеше енергично под брадичката. — Нали? Нали? Да, ще ме забравиш.

* * *

След като напуснаха Париж и смениха Франция с Ирландия, а оттам поеха обратно на юг, през Андалусия чак до Мароко, Мичъл не пропускаше възможност да влезе в църква. Намираха се в Европа и църкви имаше навсякъде — величествени катедрали, както и притихнали миниатюрни параклисчета, вечно работещи (в повечето случаи празни), всички готови да приемат странстващ пилигрим, пък бил той и човек като Мичъл, който не беше сигурен, че има право да е там. Прекрачваше в тези мрачни, предразполагащи към изпадане в благоговение пространства и дълго гледаше избелелите фрески или недодяланите, окървавени изображения на Христа. Надничаше в стъклени мощехранителници с мощите на някой си светия. Развълнуван и тържествен, палеше молитвени свещички с едно и също неуместно желание: един ден, някак си, Маделин да бъде негова. По принцип не вярваше, че свещичките вършат работа. И беше против да се отправят молитви, съдържащи желание. Но му ставаше мъничко по-добре, след като е запалил свещичка за Маделин и си е помислил за нея за минутка в покоя на някоя старинна испанска черквица, докато навън морето на вярата потъваше „към лунните безбрежни брегове / на този свят, покрити с морски пясък“.^[8]

Мичъл беше напълно наясно, че се държи адски странно. Но нямаше значение, защото наблизо нямаше кой да забележи. Коленичил на пейка, с изопнат скован гръб, опиянен от мириса на восък, той затваряше очи и застиваше максимално неподвижен, отваряше себе си към нещо, което евентуално би се заинтересувало от него. Може би такова не съществуваше. Но как да разбереш, ако не изпратиш сигнал? Това и правеше Мичъл: изпращаше сигнал в щаба.

Във влаковете, автобусите и корабите, които ги отвеждаха до всичките тези места, Мичъл четеше книгите от раницата си една по една. С разсъжденията на Тома Кемпински, авторът на „Подражание на Христа“, му бе трудно да влезе във връзка. Части от „Изповедите“ на Свети Августин, особено написаното за отдадената му на светски наслади младост и африканската му съпруга, бяха същински откровения. „Вътрешна крепост“ от Света Тереза Авилска се оказа завладяващо четиво. Мичъл я погълна за една нощ, докато пътуваха с ферибот от Льо Авър за Рослеър. От гара „Сен Лазар“ взеха влака към Нормандия, за да се отбият в ресторанта, където Лари бе работил като гимназист. След обилен обяд със собствениците, последван от нощувка в дома им, двамата се отправиха към Льо Авър, за да вземат ферибота. Морето беше бурно. Пасажерите стояха будни в бара или се опитваха да спят на пода на общото помещение. Докато оглеждаха палубите на долния етаж, Мичъл и Лари получиха достъп до свободната зала за екипажа, където имаше джакузи и легла, и там, сред този неоправдан лукс, Мичъл прочете за пътуването на душата към тайнственото единение с Бога. „Вътрешна крепост“ описваше едно свързано с душата видение на Света Тереза. „Представих си душата като замък, издялан от един-единствен диамант или прозирен кристал, и съставен от различни пространства, също както в рая има множество огромни къщи.“ Отначало душата тъне в мрака отвъд крепостните стени, нападната от отровни змии и от жилещите насекоми на греховете й. По Божия милост обаче някои души изпълзяват от това мочурище и похлопват на крепостната порта. „Най-накрая те биват допуснати в преддверието на крепостното подземие, придружени от орда влечуги, които смущават покоя им и им пречат да се насладят на красотата на сградата; все пак е огромно постижение, че тези хора изобщо са намерили входа.“ Цяла нощ, докато фериботът се мяташе и люлееше, а Лари спеше, Мичъл чете за пътешествието на душата из другите шест красиви къщи, за това как тя бива поучавана чрез проповеди, как се усмирява чрез покаяние и пост, как върши благотворителност, съзерцава, моли се, оттегля се от света, изоставя стари навици и върви към съвършенство, докато накрая бъде венчана за Жениха. „Когато нашият Господ Бог се смили да ни съжали за страданията, както минали, така и настоящи, понесени чрез копнежа на душата за Него… Той, преди да изконсумира небесния брак, води невестата в Своята къща или приемна. Това е седмият Дом, защото както Той има свое обиталище на небето, така има и в душата, където никой освен Него не живее и което може да се нарече Втори рай.“ Това, което впечатли Мичъл в тази книга, не бе толкова въпросната образност, която сякаш бе заета от „Песен на песните“, а практичността на четивото. Това бе наръчник по духовен живот, поднесен с педантична точност. Например, описвайки тайнственото единение, Света Тереза пише: „Може да си въобразявате, че такъв човек е извън себе си и че мислите му са твърде опиянени, за да го е грижа за каквото и да е. Напротив, той е далеч по-действен отпреди във всичко, свързано с Божията служба“. Или по-нататък: „Това присъствие невинаги се осъзнава напълно и изцяло, тоест не се изявява категорично, както първоначално или както в моментите, когато Бог подновява своята благоразположеност; иначе получателят не би могъл да присъства никъде другаде, нито да живее в общество“. Това звучеше автентично. Звучеше като нещо, което Света Тереза, писала го преди петстотин години, е изпитала, и то е толкова истинско, колкото градината пред монашеския й прозорец в Авила. Видна е разликата между човек, който си измисля, и човек, който използва метафоричен език, за да опише нещо неописуемо, но истинско. Малко след изгрев-слънце Мичъл се качи на горната палуба. Чувстваше се не на себе си от безсънието и му се виеше свят от прочетеното. Докато съзерцаваше сивия океан и мъгливия Ирландски бряг, той се запита в коя ли стая е неговата душа.

В Дъблин останаха два дни. Мичъл накара Лари да обиколят храмовете на Джойс: къщата на Леополд Блум на улица „Екълс“ и кулата „Мартело“. Лари заведе Мичъл да видят актьорите от „бедния театър“ на Йежи Гротовски. На другия ден поеха на запад на стоп. Мичъл даде всичко от себе си, за да обърне внимание на Ирландия и особено на Каунти Корк, откъдето бяха корените му по майчина линия. Но през цялото време валеше, полята бяха забулени в мъгла и той се отдаде на четене на Толстой. Има книги, които се пресягат през житейската глъч, сграбчват те за яката и изричат най-съкровени истини. „Изповед“ беше точно такава книга. В нея Толстой разказваше баснята за пътника, който бил застигнат в пустинята от разярен звяр. За да се спаси, човекът се хвърлил в един безводен кладенец, но на дъното на кладенеца вижда дракон, раззинал уста да го погълне. В този миг нещастникът забелязал стърчащ от скалата клон, сграбчил го и увиснал на него. Това го спасило да не падне в пастта на дракона, но и да не бъде изяден от дивия звяр горе, само дето се появил нов проблем. Две мишки — едната черна, другата бяла — ситнели непрестанно около клона и го гризели. Още малко и храстът щял да се пречупи, а човекът да падне. Докато пътникът разсъждавал над неизбежната си съдба, съзрял и друго: от крайчето на клона, за който се държал, се процедили капки мед. Той подал език и ги облизал.

В това положение, пише Толстой, се намираме ние, хората: ние сме увисналият на клона човек. Смъртта ни дебне. Няма спасение. Единственото, което ни остава, е да отклоняваме вниманието си, като се залъгваме с няколкото капчици мед, до които успяваме да се докопаме.

Повечето от книгите, които Мичъл бе прочел в колежа, не съдържаха Мъдрост с главно М. Не и тази руска басня. Беше вярна за хората като цяло и за Мичъл в частност. Какво наистина правеха той и приятелите му, ако не да висят от клона, изплезили език да се докопат до мъничко сладост? Замисли се за своите познати, с техните превъзходни млади тела, с летните им вили и готини дрехи, със силните им лекарства и либерализъм, с техните оргазми и подстрижки. Всичко, което правеха, беше или само по себе си приятно, или предвидено да носи удоволствие по трасето. Дори хора, за които знаеше, че са „политически“ и които протестираха срещу войната в Салвадор, го правеха най-вече за да се окъпят в примамливата светлина на непокорството. А при хората на изкуството, художници и писатели, положението беше най-тежко, защото те вярваха, че живеят за изкуството, докато на практика само подхранваха собствения си нарцисизъм. Мичъл винаги се бе гордял с дисциплината си. Залягаше над уроците по-здраво от всеки. Но това просто беше неговият начин да се вкопчи още по-здраво в клона.

Не се знае какво точно мислеше Лари за четенето на Мичъл. Обикновено той ограничаваше реакцията си до повдигането на една светлокафява ривърдейлска вежда. Като участници в артистичния живот на колежа, Лари и Мичъл бяха привикнали хората около тях да преминават през радикални трансформации на личността. Мос Рънк (момиче е) беше дошла в „Браун“ като участник в отбора по крос-кънтри с червени като ябълки бузи. Още в първи курс тя се обяви против носенето на полово определящи дрехи. Вместо това се криеше под безформени одежди, които си шиеше сама от дебел и топлещ сив вълнен плат. Подходът на Мичъл и Лари към такива като Мос Рънк бе да се правят, че не я забелязват. Щом Мос се насочеше към тях в „Синята стая“, понесла се като на въздушна възглавница с дългата си роба, човек трябваше да се отмести, за да седне тя. Ако някой попиташе каква е тази, ти отвръщаш: „Това е Мос!“. Въпреки странните си дрехи, Мос Рънк си оставаше същата жизнерадостна девойка от Айдахо, каквато винаги е била. Други я смятаха за особнячка — не и Мичъл и Лари. Те нямаха намерение да разпитват какво е довело до избора й на шивач. Мълчанието им бе знак за солидарност с Мос срещу всички извадени от калъп студенти с якета без ръкави и кецове „Адидас“, които учеха икономика или инженерство и прекарваха остатъците от периода на тотална свобода в живота си, като не вършеха нищичко извън руслото. Мичъл и Лари знаеха, че Мос Рънк няма да има възможност да носи вечно андрогинните си дрехи. (Другото хубаво, свързано с Мос, беше, че искаше да стане директорка на училище.) Щеше да дойде ден, когато, за да си намери работа, Мос щеше да остави на закачалката грубата си връхна дреха и да сложи пола или делови костюм. Мичъл и Лари не искаха да стават свидетели на този момент.

Лари се отнасяше по същия начин към интереса на Мичъл към християнския мистицизъм. Забелязваше го. Даваше да се разбере, че го забелязва. Но засега не коментираше.

Пък и самият той преминаваше през собствените си промени по време на пътуването. Купи си тъмнолилав копринен шал. Пушеше, което в началото Мичъл възприе като временно увлечение, но постепенно се превърна в навик. В началото Лари си купуваше цигари на бройка, което си беше вариант, скоро обаче взе да си купува цели пакети „Голоаз Бльо“. Непознати започнаха да муфтят Лари за цигари, кльощави мургави типове го прегръщаха по европейски свойски през раменете. Мичъл се чувстваше като придружител на Лари, само чакаше това интимничене да приключи.

За капак, Лари не изглеждаше достатъчно съсипан от любовна мъка. По едно време, докато пътуваха с ферибота до Рослеър, той излезе на палубата да изпуши една унила цигара. Беше ясно, че мисли за Клер. Само че той хвърли фаса в морето, димът се разми във въздуха и толкова.

От Ирландия се върнаха в Париж, откъдето взеха нощен влак за Барселона. Въздухът им се стори едва ли не лековит. По главната улица „Рамбла“ се продаваха тропически животни — макаци с вид на мъдреци, папагали в крещящи цветове. Отправиха се още по на юг, прекараха една нощ в Херес и една в Ронда, след което продължиха за тридневно посещение на Севиля. Тогава, осъзнали колко близо се намират до Северна Африка, решиха да продължат още на юг до Алхесирас и да вземат ферибот през Гибралтар към Танжер. През първите няколко дни в Мароко не сполучиха да си купят хашиш. В пътеводителя им се посочваше един бар в Тетуан, където не би било проблем да се сдобият с дрога, но най-отдолу на същата страница бе сложено предупреждение, в което мароканските затвори се сравняваха с турския зандан от „Среднощен експрес“. В крайна сметка, в планинското селце Шауен влязоха в хотела си и завариха в лобито двама датчани, стоварили на масичката пред себе си парче хашиш с големината на топка за софтбол. Следващите няколко дни Мичъл и Лари прекараха славно надрусани. Скитосваха из тесните и криволичещи като в медена пита улички, слушаха драматичните напеви на мюезините, пиеха бистри чаши ментов чай на градския площад. Шауен беше боядисан в светлосиньо, за да се слива с небето. Дори мухите не можеха да го намерят.

Именно в Мароко двамата установиха, че раниците им са грешка. Най-железните типове, с които се запознаха, не бяха туристи с оборудване за къмпинг. Най-железните типове бяха пътешественици, току-що завърнали се от Ладакх с по една платнена торбичка багаж. Раниците бяха огромни и тежки за носене. Белязваха те като турист. Дори да не си американец с наднормено тегло и патешка походка, сложиш ли раница на гърба си, се превръщаш точно в това. На Мичъл му се бе случвало да се заклещи на влизане в купе на влак, така че му се наложи да маха в изстъпление с ръце, за да се освободи. От друга страна обаче нямаше как да зарежат раниците, защото когато се върнаха в Европа през октомври, времето вече бе започнало да захладнява. Оставили зад гърба си топлината на южна Франция, те се отправиха към есенната Лозана и ветровития Люцерн. Извадиха пуловерите.

В Швейцария Мичъл използва кредитната карта, за да си купи неща, които щяха да хвърлят родителите му в ужас, щом получат извлечението. В рамките на три седмици той направи следните харчове: 65 швейцарски франка (29.57 щатски долара) за тиролска лула и тютюн от магазин „Танц на мъртвите: цигари и лули“; 72 швейцарски франка (32.75 щатски долара) за вечеря в цюрихски ресторант на име „Бордеят“; 234 австрийски шилинга (13 щатски долара) за английското издание на мемоарите на Чарлз Колсън „Да се родиш отново“; и 62.500 италиански лири (43.54 щатски долара) за абонамент за комунистическо списание, публикувано в Болоня, което да бъде изпращано веднъж месечно на домашния адрес на семейство Граматикус в Детройт.

Мичъл и Лари пристигнаха във Венеция през един обвит в мъгла следобед в края на октомври. Тъй като не можеха да си позволят да наемат гондола, първите си няколко часа в града прекараха, като минаваха по мостове и изкачваха стълбища, неизменно водещи — като в картина на Ешер — към едно и също площадче, с все същия ромонящ фонтан и двойка старци в средата. След като си намериха евтин пансион, излязоха да се разходят до площад „Сан Марко“. В приглушената светлина на музея в Двореца на дожите Мичъл се улови да се взира в загадъчен предмет, скрит зад стъклена витрина. Съставен от разядени от ръжда метални ленти, предметът представляваше кръгъл колан, от който висеше друг кръгъл колан. На табелката пишеше: cintura di castita.

— Онзи девствен пояс беше най-ужасното нещо, което съм виждал в живота си — сподели Мичъл по-късно, докато вечеряха в евтина закусвалня.

— Нали затова му викат Мрачно средновековие — коментира Лари.

— „Мрачно“ е доста меко казано в този случай. — Приведе се напред и сниши глас: — Имаше два отвора. Единият по-напред, за вагината, другият отзад — за ануса. С нащърбени метални зъбци. Ако се изсереш, докато носиш тая щуротия, лайното ти ще излезе шприцовано като украса за торта.

— Супер картинно, благодарско — отбеляза Лари.

— Представи си, че носиш подобно нещо месеци наред. Години! Как ще поддържаш хигиена?

— Ще си кралицата. Друг ще се грижи за твоята хигиена.

— Придворна дама.

— Някой от свитата.

Сипаха си по още едно вино. Лари беше в настроение. Бързината, с която преодоля раздялата с Клер, беше забележителна. Може пък да не я е харесвал толкова. Може да я е ненавиждал не по-малко от Мичъл. Това, че Лари успя да се съвземе след Клер за броени седмици, докато Мичъл още страдаше горко по Маделин — въпреки че дори не бяха гаджета, — означаваше две неща: или Мичъловата любов към Маделин беше чиста и искрена, разтърсващо значима; или го влечеше да се чувства скапан, падаше си по любовната драма, беше му приятно да изпитва „чувства“ към Маделин — подсилени някак от изпитото кианти, — беше само извратена форма на любов към самия себе си. Иначе казано: не можеше да се нарече любов.

— Клер не ти ли липсва? — попита Мичъл.

— Липсва ми.

— Не личи.

Лари се замисли над думите на приятеля си, вгледа се в очите му, но не каза нищо.

— Как беше тя в леглото?

— Ей, ало, я стига!

— Хайде де, кажи ми…

— Фурия, Мичъл. Истинска фурия.

— Разкажи ми.

Лари отпи глътка вино и се замисли.

— Беше предана. От момичетата, които казват: „Значи така, легни по гръб“.

— И ти врътва свирка?

— Ъхъм.

— „Легни по гръб.“ Като на преглед при доктор.

Лари кимна.

— Звучи много добре.

— Не беше чак толкова добре.

Тук вече Мичъл не издържа.

— В смисъл? Ти какво бе, оплакваш ли се?

— Не си падах много по тия неща.

Мичъл се отдръпна назад, сякаш да се разграничи от клюките. Пресуши виното в чашата си и си поръча нова.

— Надхвърля бюджета ни — предупреди го Лари.

— Все едно.

И Лари си поръча още вино.

Пиха вино, докато собственикът на закусвалнята не ги предупреди, че затваря. Заклатушкаха се до пансиона и се стовариха върху голямото легло. По едно време, в съня си, Лари се изтъркули върху Мичъл — или пък Мичъл сънува как Лари се изтъркулва отгоре му. Получи ерекция. Идеше му да се издрайфа. Някой в съня му го оправяше, или пък беше Лари, в следващия момент се събуди и чу Лари да казва:

— Брр, вониш.

Но не помръдна.

След това Мичъл пак заспа, а на сутринта и двамата се държаха, сякаш нищо не се е случило. Може и да не беше.

Към края на ноември вече бяха в Гърция. От Бриндизи се качиха на усмърдян на дизел ферибот за Пирея и си намериха стая в хотел недалеч от площад „Синтагма“. Както си гледаше от балкона на хотела, Мичъл получи откровение. Гърция не е част от Европа. Гърция си е Близкият изток. Докъдето ти поглед стига, на мъглявия хоризонт се бяха подредили блокове с равни покриви като този, в който се помещаваше хотелът. От покривите и външните очертания на сградите стърчаха стоманени трегери, заради които сградите изглеждаха като с шипове, настръхнали срещу ожесточената атмосфера. Все едно се намираше в Бейрут. Плътният смог бе всекидневно смесван със сълзотворен газ, а полицията даваше отпор на протестиращите по улиците. Протестни шествия имаше непрекъснато — срещу правителството, срещу намесата на ЦРУ, срещу капитализма, срещу НАТО; и в подкрепа на връщането на мраморните барелефи от колекцията на лорд Елджин. Гърция, родината на демокрацията, поставена в затруднено положение от свободното слово. В кафенето всеки имаше компетентно мнение, но никой не правеше нищо, за да се получат нещата.

Няколко възрастни вдовици, от главата до петите в черно, напомниха на Мичъл за баба му. Разпозна бонбоните и сладкишите, мелодията на езика. Но като цяло хората му се струваха чужди. Повечето мъже бяха с една глава по-ниски от него. Мичъл стърчеше над тях като швед. Тук-там откриваше познати черти на лицето, но дотам. Сред анархистите и поетите с жълти зъби в бара срещу хотела, сред таксиджиите с вратове като на горили, които го разкарваха насам-натам, сред расата на източноправославните свещеници, които срещаше из улиците и в опушените параклиси, Мичъл никога не се бе чувствал повече американец.

Навсякъде ядяха полуизстинала храна. Мусака, пастицио, агнешко и ориз, пържени картофи, бамя в доматен сос — всички ястия бяха с температура малко над стайната, изложени на тепсия в открити кухни. Лари се научи да си поръчва риба на скара, но Мичъл, верен на спомена, продължаваше да яде манджите, познати му от детството и приготвяни от баба му. Продължаваше да се надява да се сдобие с вкусна порция гореща мусака, но след четвъртия опит за три дни осъзна, че гърците просто обичат храната си полуизстинала. Едновременно с това прозрение — сякаш дотогавашното му невежество го бе предпазвало — дойдоха и първите стомашни неразположения. Изстреля се в хотелската си стая и прекара следващите три часа върху необичайно ниска тоалетна чиния, зяпнал последния брой на ежедневника „И Катимерини“. Снимките показваха премиера Папандреу, бунт в Атинския университет, полицията използва сълзотворен газ, а също и невероятно сбръчкана жена, под чийто лик — невъзможно! — пишеше: „Мелина Меркури“.

Последното му поражение беше гръцката азбука. На дванайсет обичаше да седи в скута на своята яя, бабиното златно момченце, и да учи гръцката азбука. Но така и не напредна повече от сигма, а вече беше забравил всичко освен Α и Ω.

След три дни в Атина решиха да заминат за Пелопонес с автобус. Преди да тръгнат се отбиха в офиса на „Американ Експрес“, за да осребрят малко пътнически чекове. Най-напред обаче Мичъл мина през гишето „Общи услуги“, за да попита дали няма поща за него. Служителката му връчи два плика. Той разпозна във витиеватите букви върху първия почерка на майка си. Но това, което накара сърцето му да подскочи, бе вторият плик. На лицевата страна адресът „с/о Американ Експрес“ беше напечатан на машина, която се нуждаеше от нова лента. Двете А-та и С-то от името му бяха абсолютно нечетими. Мичъл обърна писмото и прочете обратния адрес: М. Хана, лаборатория „Пилгрим Лейк“, „Старбък“ 12, Провинстаун, МА 02657.

Бързо, все едно пликът съдържаше богохулство, Мичъл напъха писмото в задния джоб на джинсите си. На опашката за касата отвори писмото от Лилиан.

Скъпи Мичъл,

Откакто се сдобихме с вилата във Виро Бийч, двамата с баща ти сме „прелетни птици“, но тази година наистина си заслужихме прозвището. Във вторник се качихме на „Хърби“-то и прелетяхме целия път от Детройт до Форт Майърс. Беше страхотно да летиш със собствения си самолет, а целият път отне шест часа. (Спомням си времената, когато пътувахме с кола двайсет и четири часа!) Беше ми приятно да съзерцавам страната, ширнала се далече, далече долу. Самолетчето ни не се издига на височината на пътнически самолет, така че всичко се вижда идеално — реките, които криволичат насам-натам, и разбира се обработваемите земи, които ми напомнят на старите юргани на баба, съшити от разноцветни парчета. Не мога да кажа обаче, че условията в самолета бяха подходящи за разговор. Заради шума на двигателя не се чуваше почти нищо друго, а баща ти почти през цялото време беше със слушалки, за да следи „трафика“, та нямах с кого другиго да разговарям, освен с Кърби, който се беше сгушил в скута ми. (Чак сега обръщам внимание, че Кърби се римува с „Хърби“.)

По пътя баща ти ми показваше гледките. Прелетяхме точно над Атланта, над някакви големи мочурища, чак леко се притесних. Ако се наложи човек да кацне в този район, в радиус на километри няма да намери друго, освен змии и алигатори.

Както може би се досещаш от казаното дотук, майка ти не е точно образцов „втори пилот“. Дийн непрекъснато ми повтаряше да престана да се притеснявам и че той държи всичко „под контрол“. Само дето самолетът толкова подскачаше, че дори книга не можех да чета. Можех само да зяпам през прозореца и след известно време дори добрата стара Америка вече не ми се струваше толкова интересна. Но се добрахме до вилата живи и здрави — поне това — и сега сме във Виро, където, както обикновено, времето е адски горещо. Уинстън си идва от Маями на Коледа (на Бъдни вечер правил някакви записи, рече, така че няма да успее по-рано). Ник и Сали ще пристигнат с малкия Ник утре вечер. Двамата с Дийн възнамеряваме да ги посрещнем на летище „Форт Лодърдейл“ и да ги заведем в едно прекрасно ресторантче във Форт Пиърс, веднага като се слезе от магистралата, край брега.

Ще е странно „момченцето ни“ да не е с нас за Коледа тази година. Двамата с баща ти много се вълнуваме, че с Лари ви се отвори възможност да „видите света“. Заслужаваш го, след като се потруди толкова здраво в колежа. Всеки ден си мисля за теб и се опитвам да си представя къде ли се намираш и какво правиш. Свикнала съм да знам къде живееш и къде спиш. Дори в колежа обикновено имахме представа от жилището ти, така че не ми беше трудно да си те представя. Сега обаче почти през цялото време не знам къде си и съм благодарна за всяка получена картичка. Дойде картичката ти от Венеция, със стрелката, която сочи към „нашия хотел“. Не видях точно кое е хотелът, но се радвам, че е „безбожно евтин“, както пише в бележката. Венеция сигурно е вълшебна, съвършеният извор на вдъхновение за един млад „човек на словото“. На тила на Кърби има едно почти изцяло плешиво петно. Ближе го толкова ожесточено. Като го гледам как се вие на претцел, за да докопа дразнителя, направо не мога да се сдържа да не прихна. (Де да можех и аз да правя същото, когато ме засърби гърбът!) Ако не започне да се подобрява до ден-два, ще трябва да го водя на ветеринар.

Пиша ти от верандата ни, под чадъра, гледам да се крия от слънцето. Дори през зимата тукашното слънце ми изсушава кожата, колкото и да я хидратирам с кремове. В момента „Стария“ се е настанил в хола и се дърли с някакъв политик по телевизията (ще ти спестя пиперливия език, но в общи линии е подкарал роднините). Не ми го побира главата как е възможно човешко същество да изгледа толкова новини за един ден. Дийн ми каза да ти кажа, като стигнеш до Гърция, непременно да кажеш на „всичките онези социалисти“: „Слава Богу, че го има Роналд Рейгън“.

Като стана дума за „Бог“, тъкмо преди да заминем, в къщата край езерото в Мичиган се получи пакет за теб — от „Мисионерите на апостол Павел“. Знам, че имаш намерение да кандидатстваш в семинария и че това вероятно е свързано с тези ти планове, но като го получих, се позачудих. Последното ти писмо — не картичката от Венеция, а онази на синята хартия, която се сгъва на писмо (май им викаха „плик-писмо“?), не ми звучеше в твой стил. Какво имаш предвид с това, че „Царството небесно“ не е място, а състояние на духа, и че имаш чувството, че си видял „искрици“ от него? Както знаеш, години наред се опитвах да намеря църква, където да ви заведа всички у дома, но така и не успях да повярвам в каквото и да било, колкото и да ми се искаше. Та ми се струва, че разбирам интереса ти към религията. Но целият този „мистицизъм“, за който пишеш в писмата си, и „Черната нощ на душата“ ми звучат малко „мъгляво“, както би се изразил брат ти Уинстън. Пътуваш вече четири месеца, Мичъл. Не сме те виждали и ни е трудно да си представим как се справяш. Радвам се, че Лари е с теб, защото вероятно бих се притеснявала още повече, ако пътуваше сам. Двамата с баща ти продължаваме да не сме особено въодушевени от плановете ти да продължиш към Индия, но ти вече си голям мъж и можеш да правиш каквото си искаш. Все пак сме много притеснени, че по никакъв начин не можем да се свържем с теб, нито пък ти с нас — ако се случи нещо непредвидено.

Е, добре, достатъчно съвети получи от мама. Колкото и да ни липсваш — и ще ни липсваш особено по Коледа, — с баща ти сме доволни, че можа да се отправиш на това голямо приключение. От деня, в който се роди, Мичъл, ти си ни най-безценният дар, и макар да не съм сигурна, че вярвам в „Бог“, благодаря от сърце на „онзи там горе“ всеки ден, задето ни дари с такъв чудесен, любящ и талантлив син като теб. Още откакто беше съвсем малък вярвах, че като израснеш, от теб ще стане нещо. Както обичаше да казва баба ти, „високо летвата, моето момче, високо летвата“.

В един антикварен магазин във Виро ми попадна ужасно сладурско малко писалище и ще се погрижа да го сложим в спалнята за гости, за да бъде готово и да те чака, когато решиш да дойдеш на гости. При толкова много впечатления от пътуването, може да…

До там успя да стигне Мичъл, преди човекът зад него на опашката да го потупа по рамото. Жена, по-възрастна от него, на трийсетина и няколко години:

— Ваш ред е — рече му.

Мичъл й благодари. Прибра писмото на Лилиан обратно в плика и пристъпи пред гишето. Докато той подписваше пътническите чекове, съседното гише се освободи и жената, която бе стояла на опашката зад него, отиде да я обслужат. Усмихна се на Мичъл и той на свой ред й отвърна с усмивка. Щом касиерката му подаде исканите драхми, Мичъл се отдалечи от гишето и потърси с поглед Лари.

Като не го видя никъде, седна на един от столовете във фоайето и извади писмото от Маделин. Не беше сигурен дали иска да го прочете. През последната седмица, след онова зверско напиване във Венеция, се опитваше да възстанови емоционалното си равновесие. Което ще рече, че си мислеше за Маделин по два-три пъти на ден, а не по десет-петнайсет. Времето и разстоянията си казваха думата. Писмото обаче заплашваше да промени всичко това след броени мигове. В епохата на компютри IBM Selectrics и елегантни електрически Olivetti, Маделин продължаваше да упорства и печаташе писмата си на древната си пишеща машина, поради което ръкописите пристигаха в архаичен вид. Увлечението на Маделин по старовремски неща като пишещата й машина вдъхваше на Мичъл надеждата, че тя може и да го заобича. Неразделна част от лоялността й към старата пишеща машина бе неумението й да се оправя с всякакви машинарии, което обясняваше защо не е сменила лентата и е допуснала А-тата и С-тата да останат съвсем без мастило (тези клавиши се износваха най-напред поради честата им употреба). Очевидно, въпреки целия блясък на научната си мисъл, Банкхед не го биваше да смени лентата на пишещата машина на Маделин. Очевидно Банкхед бе твърде зает със самия себе си, или го мързеше прекалено, а може дори изобщо да беше против Маделин да използва механична пишеща машина. Писмото й беше недвусмислено доказателство, че Банкхед не е подходящият мъж за нея — подходящият мъж за нея бе Мичъл… а още дори не беше отворил писмото.

Той знаеше какво трябва да направи. Ако наистина е решил да поддържа вътрешен баланс, да се откъсне от предишния си живот, трябва да занесе писмото до кошчето в дъното на залата и да го изхвърли. Това трябва да направи.

Той обаче пъхна плика в раничката си, натика го дълбоко във вътрешния джоб, където можеше почти да забрави за него.

Когато вдигна глава, видя към него да приближава жената от опашката. Имаше дълга, изтощена коса, високи скули и тесни като цепки очички. Не носеше червило, дрехите й изглеждаха странно. Под развисената тениска се виждаше дълга пола, която стигаше до глезените. С кецове на краката.

— За пръв път ли сте в Гърция? — попита с широка усмивка, като на търговец.

— Аха.

— От колко време сте тук.

— Едва три дни.

— Аз дойдох преди три месеца. Повечето хора идват да видят Акропола. Което е чудесно. Наистина. Древните паметници са голяма работа. Мен обаче ме привлича историята като цяло. Не просто историята на древността. Имам предвид християнската история. Тук се е случило толкова много! Как мислите, къде са били солуняните? Ами коринтяните? Свети Йоан е написал своето Откровение на остров Патмос. И тъй нататък, и тъй нататък. Евангелието е било разгласено из Светите земи, но именно тук, в Гърция, се ражда евангелизмът. А вас какво ви води насам?

— Грък съм — каза Мичъл. — Тук ми е коренът.

Жената прихна.

— Пазите ли мястото за някого?

— Чакам приятеля си.

— Само за минутка ще поседна — рече жената. — Ако приятелят ви дойде, си тръгвам.

— Няма проблем — кимна Мичъл. — Тръгваме всеки момент.

За него това означаваше край на разговора. Жената се настани и започна да рови в увесената на рамото й чанта. Мичъл още веднъж огледа помещението за Лари.

— Дойдох тук, за да уча — подхвана пак онази. — В Нов библейски институт. Уча койне. Знаете ли какво е койне?

— Езикът, на който е написан Новият завет. Древният народен гръцки.

— Я виж ти! Малко хора са наясно. Впечатлена съм. — Тя се наведе към него и каза кротко: — Християнин ли сте?

Мичъл се поколеба, преди да отговори. Най-неприятното в религията са религиозните хора.

— Източноправославен съм — каза накрая.

— Е, значи християнин.

— Патриархът би се радвал да го чуе.

— Имаш добро чувство за хумор, а? — Този път жената не се усмихна. — Сигурно ти помага да се плъзгаш по голяма част от проблемите в живота.

Провокацията се оказа успешна. Мичъл се извърна към събеседничката си и я изгледа от упор.

— Източноправославната църква е като католическата — продължи жената. — Християни, които невинаги се уповават на библията. И имат толкова много ритуали, че това често измества посланието.

Мичъл реши, че е време да върви. Стана.

— Беше ми приятно да поговорим. Успех с койне.

— И на мен ми беше приятно! Може ли да те попитам нещо, преди да тръгнеш?

Мичъл изчака. Пронизителният й поглед беше изнервяш.

— Ти спасен ли си?

Кажи едно „да“, рече си Мичъл. Кажи „да“ и изчезвай.

— Трудно е да се каже.

Тутакси осъзна грешката си. Жената се изправи, сините й очи го пронизваха.

— Никак не е трудно даже. Ни най-малко. Просто помоли Исус Христос да дойде в сърцето ти и Той ще го направи. Аз така постъпих. И животът ми се промени. Невинаги съм била християнка. По-голямата част от живота си съм прекарала далеч от Господ. Не Го познавах. Не се интересувах от Него. Не че съм използвала наркотици или нещо. Не че съм била по разгулния нощен живот. Просто усещах една празнина вътре в мен. Защото живеех заради себе си.

За своя изненада, Мичъл се усети, че я слуша. Не точно крайните й изказвания за спасението и приемането на Господ. Но онова, което казваше за живота си.

— Странна работа. Роден си в Америка. Растеш и какво ти казват? Казват ти, че имаш право да гониш щастието си. И че ще бъдеш щастлив, ако се сдобиеш с много хубави вещи, нали така? Всичко това го направих. Имах къща, работа, гадже. Но не бях щастлива. Не бях щастлива, защото единственото, което правех ден след ден, бе да мисля за себе си. Мислех си, че светът се върти около мен. Само че познай! Не е вярно.

Звучеше съвсем смислено, и искрено. Мичъл си каза, че би могъл да се съгласи с нея и да си продължи по пътя.

Но преди да е успял да го направи, жената рече:

— Докато стояхме на опашката, ти четеше писмо. От майка ти.

Мичъл повдигна брадичка.

— Откъде знаеш?

— Просто го почувствах в този момент.

— Надникнала си ми през рамото.

— Не съм! — плесна го игриво тя. — Хайде, върви. Просто Бог изписа в сърцето ми, че преди малко четеше писмо от майка си. Но искам да ти кажа нещо. Бог ти е изпратил и друго писмо в „Американ Експрес“. Знаеш ли какво писмо? Мен. Аз съм писмото. Бог ме изпрати, без дори да го съзнавам, за да се озова на опашката зад теб и да ти кажа, че Той те обича, че е умрял за теб.

И тогава, недалеч от асансьорите, се появи Лари.

— Това е моят приятел — представи го Мичъл. — Радвам се, че си поговорихме.

— И аз много се радвам. Приятно прекарване в Гърция и Бог с вас.

Вече беше стигнал до средата на фоайето, когато тя пак го потупа по рамото.

— Исках само да ти дам това.

В ръката си държеше Новия завет, джобно издание. Зелена книжка, като листо.

— Вземи я и прочети Евангелията. Прочети за добрата новина за Исус Христос. И помни — няма нищо сложно. Нещата са простички. Единственото важно е да приемеш Исус Христос за свой Бог и Спасител, и после ще имаш вечен живот.

За да се махне от нея, да й затвори устата, Мичъл взе книгата и продължи към изхода.

— Къде беше? — попита той Лари, щом стигна при него. — Чакам те цял час.

Двайсет минути по-късно вече пътуваха към Делфи. Автобусът измина километри из презастроения лабиринт на града, преди да се покатери до крайбрежния път. Другите пътници носеха бохчи в скута си — покупки от големия град. Минат се не минат няколко километра, и край пътя се виждаше параклисче — белег за мястото на пътен инцидент. На едно от местата шофьорът спря и пусна монета в кутията за дарения. Малко по-късно отби пред крайпътно заведение и без обяснения влезе да обядва, а пътниците останаха търпеливо по местата си. Лари слезе да изпуши една цигара и да си вземе кафе. Мичъл извади писмото на Маделин от джоба на раницата си, огледа го за пореден път и го прибра обратно.

Някъде следобед пристигнаха в Коринт. След като се тътрузиха из Храма на Аполон в лекия дъждец, влязоха да се посъвземат в едно ресторантче и Мичъл извади Новия завет, за да си припомни какво е написал Апостол Павел до Коринтяни в далечната 55 година.

Зачете:

Защото писано е: „ще погубя мъдростта на мъдреците и ще отхвърля разума на разумните“. (Кор. 1, 1:19)

И:

Понеже сте още плътски. И наистина, щом има помежду ви завист, раздори и разногласия, не сте ли плътски и не постъпвате ли по човешки? (Кор. 1, 3:3)

Добре е за човека да се не допира до жена. Но за да се избягва блудството, нека всеки си има своя жена, и всяка жена да си има свой мъж… А на неженените и вдовиците казвам: добре им е, ако си останат като мене. Но ако не се въздържат, нека се женят; защото по-добре е да се женят, отколкото да се разпалват. (Кор. 1, 7:1–2, 7:8–9)

Жената, която му даде джобното издание на Новия завет, си беше оставила вътре визитната картичка, заедно с телефонен номер в Атина. Казваше се Джанис П.

Сигурно е надничала през рамото ми, реши Мичъл.

Настъпваше зима. От Коринт взеха микробус на юг към Мани, спряха да пренощуват в планинско селце на име Андристена. Температурата беше свежа, въздухът ухаеше на бор, местното вино рецина — смущаващо розово. Единствената стая, която успяха да си намерят, беше над таверна. Неотоплена. От север настъпваше буреносен облак, Лари се пъхна в едното легло, жалвайки се от студа. Мичъл си остана с пуловера. Когато се увери, че Лари е заспал, извади писмото на Маделин и зачете на бледата червена светлина от нощната лампа.

За негова изненада, самото писмо не беше напечатано на машина, а написано със ситния почерк на Маделин. (Външно тя може и да изглеждаше нормална, но веднъж видял почерка й, човек разбираше, че отвътре е възхитително сложна.)

Скъпи Мичъл,

31 август, 1982

Пиша ти във влака, същия „Амтрак“, с който пътувахме за Деня на благодарността, когато гостува на семейството ми в Притибрук втората година в колежа. Тогава беше по-студено, клоните на дърветата бяха голи, а косата ми беше „тупирана“ (бяха още 70-те, нали помниш). Но ти май нямаше нищо против.

Никога досега не съм ти го казвала, но през целия път към къщи си мислех, че ще спя с теб. Поне със сигурност ужасно много го исках. Знаех, че ще те зарадва и исках да те направя щастлив. Освен това предполагах, че на мен също би ми се отразило добре. По онова време бях спала само с едно момче. Боях се, че девствеността е нещо като да ти пробият ушите. Ако не носиш обеца, дупката може да се затвори. Както и да е, отидох в колежа, готова да се държа хладно и подлярската като мъж. И точно тогава срещнах теб.

Ти, естествено, целия уикенд се държа съсипващо очарователно. Родителите ми се влюбиха в теб, сестра ми взе да те сваля — и ме обзеха собственически чувства. В крайна сметка, ти беше мой гост. Затова едната вечер се качих на тавана и приседнах на леглото ти. А ти не направи нищо. Около половин час по-късно си слязох обратно долу. В първия момент ми стана обидно. Но после се вбесих. Реших, че не си достатъчно мъжкар за мен и пр. Заклех се никога да не спя с теб, никога, дори да искаш. После, на другия ден, взехме обратния влак към Провидънс и през целия път се хилихме. Прецених, че така е далеч по-добре. Поне веднъж в живота да имам приятел, на когото не съм гадже — да не сме гаджета. Като изключим последната ни издънка, точно като такъв съм те възприемала. Знам, че не си много доволен от това. За мен обаче е невероятно, и винаги съм си мислела, че дълбоко в себе си и ти се чувстваш по същия начин.

Втори курс вече е някъде далеч назад в миналото. Вече сме 80-те. Дърветата покрай река Хъдсън са зелени и кичести, а аз се чувствам стотина години по-възрастна. Ти вече не си момчето, с което се возих в онзи влак, Мичъл. Вече не е нужно да изпитвам съжаление към теб, нито да си лягам с теб от обич и съчувствие. Ти ще се справиш чудесно. Всъщност, вече по-скоро би трябвало да съм нащрек с теб. Снощи беше доста агресивен. Джейн Остин би казала „настойчив“. Казах ти да не ме целуваш, а ти направи точно обратното. А на всичкото отгоре, след като веднъж беше започнал, аз не се дръпнах (бях се напила). Сутринта се събудих у Кели и ми беше толкова виновно, чувствах се толкова объркана, че реших да ти пиша веднага.

(Влакът клати. Надявам се, че ми разбираш.)

Имам гадже, Мичъл. И намеренията ми са сериозни. Снощи не ми се говореше за гаджето ми, защото винаги толкова издивяваш, когато го правя, а и защото — честно казано — дойдох за няколко дни в града, за да забравя за него. Напоследък с Ленард имаме проблеми. Няма да изпадам в подробности. Но беше трудно за него, трудно за мен, трудно за връзката ни. Както и да е, ако не ми беше преляла чашата, нямаше да допусна да се нафиркам така и нямаше да се стигне до целувка. Не казвам, че не бих искала. А само, че не бих си го позволила.

Странно е обаче, защото точно в момента част от мен иска да слезе на следващата спирка и да се върне в Ню Йорк, за да те намери. Само че е твърде късно. Самолетът ти сигурно вече е излетял. Пътуваш към Индия.

Което е добре. Защото и бездруго не се получи! Ти не стана приятеля, който не е гадже. Стана просто поредния настойчив мъж. Така че това, което всъщност правя с настоящото писмо, е активно да скъсам с теб. Нашите отношения никога не са се поддавали на категоризация, така че вероятно звучи логично това да бъде приложено и към писмото ми.

Скъпи Мичъл,

Не искам да се виждаме повече (макар да не може да се каже, че сме се виждали).

Искам да започна да се виждам с други хора (макар вече да се виждам с някого).

Имам нужда от време за себе си (макар ти да не си ми отнемал от времето).

Така. Сега разбра ли ме? Отчаяна съм. И вземам отчаяни мерки.

Очаквам да съм съкрушена, че не си в живота ми. Но съм вече достатъчно объркана по отношение на собствения си живот и връзката ми с теб ме обърква още повече. Искам да скъсам с теб, колкото и тежко да ми бъде — и колкото и глупаво да звучи. Винаги съм била с всичкия си. Точно в момента имам чувството, че се разпадам на парчета.

Пожелавам ти страхотно, суперско, невероятно пътешествие. Да видиш всички места и забележителности, които си предвидил, да ти се случи всичко, което би искал да ти се случи. Може би един ден, на 50-ата годишнина от завършването на колежа, ще видиш сбръчкана възрастна дама, която ще застане до теб и ще ти се усмихне — е, аз ще съм. Може би тогава ще ми разкажеш за всичко, което си видял в Индия.

Всичко хубаво, Мади

П.П. 27 септември

Разнасям това писмо със себе си почти месец, чудя се дали да го изпратя, или не. И продължавам да не го изпращам. Вече съм в Кейп Код, потънала до ушите в биолози, и е възможно да не оцелея.

П.П. 6 октомври

Досега говорих по телефона с майка ти. Установих, че ти нямам адреса. Майка ти каза, че си „на път“ и няма как да се свърже човек с теб, но че по някое време ще си събереш пощата от „Американ Експрес“ в Атина. Даде ми адреса. Между другото, май няма да е лошо да звъннеш на вашите. Майка ти звучи притеснена.

Ами, това е. Изпращам го.

М.

Някъде над покрива на таверната, в черното гръцко небе, два буреносни облака се сблъскаха и заляха селото с проливен дъжд, превръщайки стръмните улички във водопади. Пет минути по-късно, докато Мичъл четеше писмото за втори път, изгасна токът.

Той лежеше буден в тъмното и преценяваше положението. Беше наясно, че писмото на Маделин е опустошителен документ. И се чувстваше надлежно опустошен. От друга страна, тя толкова отдавна се опитваше да го държи настрана, че отказите й бяха като двоичен код, по който погледът му се плъзгаше в търсене на пролуки или скрити думички — маркери на истински смисъл. В това отношение имаше много за харесване. Например повдигащото духа откровение, че по време на онази далечна ваканция за Деня на благодарността тя е искала да спи с него. В това послание имаше някаква страст, която не беше никак типична за Маделин, но пък разкриваше неподозирана страна от характера й. Тревожела се, че дупката може да се затвори? Маделин ли го е написала това? Беше чувал, че жените имат точно толкова мръсно въображение колкото и мъжете, но не го вярваше. Ако обаче Маделин си е мислила за секс във влака, докато е разгръщала страниците на „Вог“, ако се е качила на тавана с намерението да прави секс, значи беше повече от ясно, че той изобщо не е успял да я разгадае. Тази мисъл го поддържаше известно време, докато бурята навън бушуваше. От всички възможни подходи на света Маделин бе избрала да седне и да му напише писмо. Твърдеше, че й е било приятно да го целува и че е почувствала импулс да слезе от влака и да се върне в Ню Йорк. Беше напечатала името на Мичъл, беше облизала плика, след което беше напечатала и своя адрес, за да може той да й отговори, да знае къде да я намери, ако реши да я потърси.

Всяко писмо е любовно писмо.

Разбира се, както става с любовните писма, и това би могло да се развие по-благоприятно. Да речем, не беше особено обнадеждаващо твърдението на Маделин, че следващия половин век не желае да го вижда. Беше разочароващо, че има „сериозни намерения“ по отношение на своето „гадже“ (макар да му подейства ободряващо новината, че имат „проблеми“). Общо взето, това, което Мичъл разбра от писмото, беше, че си е пропуснал шанса. Беше имал шанс с Маделин на един по-ранен етап, през втората година в колежа, но бе пропуснал да се възползва от него. Това го потисна допълнително, защото идеше да покаже, че е роден за страничен наблюдател на живота — вечният втори, губещият. Маделин го бе казала съвсем точно: той не е мъжът за нея.

Следващите няколко дни бяха изпитание за духа. В Каламата — крайморско градче, което не миришеше на маслини, както бе очаквал Мичъл, а на бензин — продължи да среща свои двойници. Сервитьорът в ресторанта, механикът, който поправяше лодки, синът на собственика на хотела, касиерката в банката: всички бяха точни негови копия. Мичъл дори приличаше на няколко икони в рушащата се местна черквица. Вместо да му внуши усещане за прибиране у дома, преживяното го обезсилваше, сякаш бе пресниман отново и отново, бледа репродукция на един по-ясен, по-контрастен оригинал.

Застудя. Нощем температурата падаше до 4–5 градуса. Накъдето и да се обърнеха, от скалистите хълмове стърчаха недостроени сгради. За да стимулира строителството, гръцкото правителство бе прокарало закон, който освобождаваше хората от плащане на данъци върху недовършени къщи. Гърците откликнали находчиво, като взели да оставят последните етажи на къщите си незавършени и си живеели чудно отдолу. За две студени нощи в село Итило, Мичъл и Лари платиха по долар на човек, за да спят на недовършения трети етаж на къща, собственост на семейство Ламборгос. Най-големият син, Янис, ги бе заговорил, докато двамата слизаха от автобуса на мегдана. Не след дълго вече ги развеждаше из покрива, осеян с греди и тухли — щяха да спят под звездите, сгушени в спалните чували, и за пръв и последен път през цялото пътуване да си пробват шалтетата.

Въпреки езиковата бариера, Лари започна да прекарва все повече време с Янис. Докато Мичъл пиеше кафе в селския хоремаг и продължаваше тайничко да страда от писмото на Маделин, Янис и Лари се разхождаха из населените с кози близки възвишения. Янис имаше гарвановочерна грива и носеше блузка с дълбоко деколте и изображение на гръцки поп-идол отпред. Зъбите му изглеждаха зле и като цяло беше голям паразит, но ако човек си търси приятелски разположен непознат за компания, ставаше — Мичъл не си търсеше. Когато Янис им предложи да ги закара обратно до Атина обаче, понеже имал работа там, Мичъл не виждаше как би могъл да откаже, така че на следващата сутрин тримата поеха на път с миниатюрната югославска застава, Лари седнал отпред, Мичъл на дрънчащата седалка отзад.

Наближаваше Коледа. Уличките около хотела им — невзрачна сива сграда, препоръчана им от Янис — бяха украсени с лампички. Единствено температурите им напомняха, че е време да се отправят към Азия. След като Янис отиде да си върши работата, Лари и Мичъл намериха туроператор, откъдето да си купят самолетни билети. Атина беше известна с евтините си полети — така се и оказа: за под петстотин долара на човек двамата се сдобиха с билети с отворена дата Атина-Калкута-Париж, с „Еър Индия“, за следващата вечер.

За вечеря Янис ги заведе на рибен ресторант, последван от три различни бара, след което ги остави в хотела им. На следващата сутрин Мичъл и Лари се разходиха до известния квартал Плака в подножието на Акропола и си купиха по-малки чанти. Лари си избра закачлива раирана конопена торба за през рамо; Мичъл предпочете тъмна брезентова мешка. Щом се върнаха в хотела, прехвърлиха ценни вещи в новите чанти, като се стараеха да се придържат към минимума. Зарязаха пуловерите, дългите панталони, кецовете, спалните чували и шалтетата, книгите, дори шампоаните. Мичъл отдели своята Света Тереза, своя Свети Августин, своя Томас Мъртън, своя Пинчън, освобождавайки се от всичко, с изключение на тънката книжка с меки корици „Нещо красиво за Бог“. Всичко, което не им беше нужно, прибраха в раниците и отнесоха до пощата, за да бъде върнато обратно в Щатите по море, като обикновена пратка. Щом се озоваха обратно на улицата, плеснаха дланите си високо във въздуха и за пръв път се почувстваха истински пътешественици, необвързани и необременени.

Ведрото настроение на Мичъл беше краткотрайно. Сред вещите, които запази, бе и писмото на Маделин, и когато се прибраха в хотела, той се заключи в банята и го прочете още веднъж. Този път обаче му се стори още по-потресаващо и крайно. Излезе от банята, стовари се на кревата и затвори очи.

Лари пушеше на балкона.

— Още не сме видели Акропола — подметна. — Трябва да отидем.

— Нали го видяхме — едва пророни Мичъл.

— Ама не сме се качили.

— Сега не ми се ходи.

— Да биеш толкова път до Атина и да не видиш Акропола?

— Ти върви, ще те настигна — приключи разговора Мичъл.

Изчака Лари да излезе и едва тогава си позволи да заплаче. Бяха се натрупали няколко неща — първо и най-вече писмото на Маделин, но също така и разбулването на страни от характера му, които са я накарали да изпита необходимост да напише това писмо: Мичъловата непохватност, чарът му, настойчивостта му, срамежливостта му — всичко, което го правеше почти (но не съвсем) подходящ за нея. Възприемаше писмото й като присъда върху целия си досегашен живот, която го обричаше да приключи тук, проснат на кревата, сам-самичък, в хотелска стая в Атина, твърде смазан от самосъжаление, за да излезе и да се изкатери до проклетия Акропол. Мисълта, че е на някакъв вид поклонничество, му звучеше абсурдно. Всичко това беше един огромен майтап! Де да не беше себе си! Де да беше някой друг, някой различен!

Мичъл се надигна и избърса сълзите си. Завъртя се на една страна и извади Новия завет от задния си джоб. Разгърна книгата и взе визитката, която му бе дала онази жена. Там пишеше „Атински библейски институт“, а до надписа се виждаше гръцкото знаме със златния кръст. Отдолу имаше телефонен номер.

Мичъл го набра от апарата в стаята си. Първите два пъти не успя да се свърже (беше сбъркал кода), но на третия път се чу сигнал „свободно“. За негова изненада, жената от опашката в „Американ Експрес“, Джанис П., отговори — гласът й се чуваше ясно в ухото му.

— Ало?

— Здрасти. Обажда се Мичъл. Запознахме се онзи ден в „Американ Експрес“.

— Слава на Бога! — възкликна Джанис. — Молих се за теб. И ето че се обади. Слава на Бога!

— Намерих визитката ти и…

— Готов ли си да приемеш Бог в сърцето си?

Прозвуча му доста неочаквано. Мичъл вдигна поглед към тавана. От единия край до другия минаваше пукнатина.

— Да.

— Слава на Бога! — възкликна пак Джанис. Звучеше искрено щастлива, въодушевена. Започна да говори за Исус и Светия Дух, а Мичъл се опитваше да я слуша. Участваше и в същото време не участваше. Искаше да види какво е. — Казах ти, че ни е отредено да се срещнем! — каза тя. — Бог ми нашепна в сърцето да говоря с теб и ето че си готов да бъдеш спасен! Слава на Исус. — В следващия момент вече говореше за Деяния на апостолите и Петокнижието, за възнесението Христово и как Исус не изоставя хората, а им изпраща Светия дух, и „Божият мир, който надвишава всеки ум“^[9]. Тя му разказа за даровете на Светия дух, за говоренето на разни езици^[10], за лекуването на болните. Звучеше въодушевена за Мичъл, но в същото време сякаш говореше другиму. — Духът се рее дето иска. Не по-малко осезаем от вятъра. Ще се помолиш ли с мен, Мичъл? Ще паднеш ли на колене, за да приемеш Исус като свой Бог и Спасител?

— В момента не мога.

— Къде си?

— В хотела. Във фоайето.

— Тогава изчакай, докато останеш сам със себе си. Влез сам в някоя стая и падни на колене, за да помолиш Господ да влезе в сърцето ти.

— Ти говорила ли си разни езици? — попита Мичъл.

— Веднъж бях одарена с говорене на разни езици, да.

— Как се случи?

— Отправих молитва. Понякога човек трябва да се помоли. Един ден се молех и тъкмо започнах да отправям молитва да си получа езиците. Изведнъж в стаята стана много горещо. Като в Индиана лятно време. Влажна жега. В стаята имаше присъствие. Усетих го. Отворих уста и Бог ми даде дарбата на езиците.

— Какво произнесе?

— Не знам. Но наблизо имаше един човек, християнин, който разпозна езика, на който говорех. Арамейски.

— Езикът на Исус.

— И той така каза.

— Дали и аз мога да говоря разни езици?

— Ако се помолиш. След като веднъж приемеш Исус за свой Бог и Спасител, просто помоли Отеца да ти даде дарбата на езиците, в името Христово.

— И после?

— Отвори си устата!

— И просто ще се случи?

— Ще се моля за теб. Слава на Бога!

След като затвори, Мичъл отиде да види Акропола. За да се стопли, беше облякъл единствените си две ризи. Като стигна Плака, мина покрай сергиите със сувенири, където се продаваха имитации на гръцки вази и чинии, сандали, броеници. На една тениска, увесена на закачалка, пишеше: „Целуни ме, аз съм грък“. Мичъл се заизкачва по прашните серпентини на древното плато.

Щом стигна билото, той се обърна и плъзна поглед към Атина: гигантска вана, пълна с мръсна пяна. Над нея театрално се вихреха облаци, пронизани от слънчеви лъчи, които падаха като сноп на прожектор връз далечното море. Величавата височина, концентрираният чист аромат на бор и златистата светлина внушаваха неподправено усещане за класически изчистена атмосфера. Партенонът, както и един по-малък храм наблизо, бяха скрити зад скеле. Освен скелето и самотен охранителен пост в далечния край на билото, други маркери за официален туристически обект нямаше, така че Мичъл се почувства свободен да си се разхожда където пожелае.

Вятърът духа дето иска.^[11]

За разлика от всички други забележителности, които бе виждал през живота си, на живо Акрополът му се стори по-внушителен; никоя картичка или снимка не можеше да предаде адекватно същинския блясък на възвишението. Партенонът се оказа едновременно по-голям и по-красив от очакванията му, по-героично замислен и изпълнен.

Лари никакъв го нямаше. Мичъл се разходи по скалите зад малкия храм. Когато се убеди, че няма кой да го види, падна на колене.

Може би заслушването в думите на жена, която му говори за „живот за Христа“, бе точно онзи тип смирение, нужно на Мичъл, за да умъртви старото си тщеславно аз. Ами ако кротките наистина наследят земята? Ами ако истината е простичка, достъпна за всеки, а не толкова сложна, че вникването в нея да изисква магистърска степен? Не би ли трябвало истината да бъде възприемана с друг орган, не с мозъка, и не е ли именно това същността на вярата? Мичъл не знаеше отговорите на тези въпроси, но докато стоеше взрян в този древен и тъй свят за Атина хълм, в главата му се породи революционна мисъл: че той и всичките му просветени приятели не знаят нищо за живота и че навярно тази (откачена?) жена знае нещо голямо.

Затвори очи, коленичил на Акропола.

Долови у себе си безмерна тъга.

Целуни ме, умирам.

Отвори уста. Зачака.

Вятърът плющеше, разнасяше боклуци сред камънаците. Мичъл усети в устата си прашинки. Но само толкова.

Нищо. Нито една сричка на арамейски. Минута по-късно стана и се изтупа.

Слезе бързо от Акропола, сякаш бягаше от природно бедствие. Чувстваше се нелепо, задето се бе опитал да говори на разни езици, и в същото време беше разочарован, че не се получи. Слънцето захождаше, температурите падаха. В Плака продавачите на сувенири затваряха сергиите, по витрините на съседните ресторантчета и кафенета примигваха неонови табели.

Мина покрай хотела си три пъти, без да го познае. В негово отсъствие асансьорът бе спрял да работи. Мичъл се качи по стълбите до втория етаж, стъпи в невзрачното фоайе и пъхна ключа в ключалката.

Щом отвори вратата, в тъмната стая се усети движение, потайно и трескаво. Мичъл опипа стената за електрическия ключ и когато го натисна, видя пред себе си насред стаята Лари и Янис. Лари лежеше на леглото със смъкнати около глезените джинси, а Янис бе коленичил до него. Събрал завидна доза хладнокръвие при дадените обстоятелства, Лари каза:

— Ку-ку, Мичъл, изненада!

Янис се смъкна към пода и изчезна от погледа му.

— Здрасти — отвърна Мичъл и изгаси лампата. Излезе от стаята и затръшна вратата зад себе си.

В ресторант на отсрещния тротоар си поръча гарафа рецина и порция фета с маслини, без дори да се пробва да използва няколкото думи на гръцки, които знаеше — само посочваше. Ето че всичко си дойде на мястото. Защо Лари преодоля Клер толкова бързо. Защо толкова често изчезваше да пуши цигари със случайни европейци. Защо носеше около врата си пурпурен копринен шал. Този Лари, когото Мичъл видя в Ню Йорк, бе различен от сегашния Лари. Всичко това накара Мичъл да изпита истинска близост с приятеля си, но в същото време някак усети, че тук пътуването им приключва. Тази нощ Лари нямаше да замине с Мичъл за Индия. Щеше да остане известно време в Атина с Янис.

Час по-късно Мичъл се върна в хотела, където всичко се потвърди. Лари обеща да го намери в Индия навреме, за да свършат работата за професор Хюз. Двамата се прегърнаха и Мичъл понесе леката си мешка по коридора, за да си хване такси за летището.

Преди девет същата вечер той вече седеше със закопчан колан на мястото си във втора класа на „Еър Индия 747“ и напускаше християнското въздушно пространство със скорост 840 км/ч. Стюардесите бяха в сарита. За вечеря предлагаха вкусен вегетариански гювеч. Наистина бе очаквал да заговори разни езици. Нямаше представа какво би му донесло това, дори да го бе направил.

По-късно, когато лампите в салона изгаснаха и другите пътници се опитаха да поспят, Мичъл си включи лампичката за четене. Четеше „Нещо красиво за Бог“ за втори път, като обръщаше специално внимание на снимките.

Бележки

[1] „Вторият баща“ е филм на Бернар Блие от 1981 г. — Б.пр. ↑

[2] Екранен псевдоним на британеца Греъм Кер, който през 60-те заминава за Нова Зеландия, където започва собствен бизнес в областта на кулинарията и ресторантьорството, по-късно довел и до книга, и до успешното телевизионно предаване „Galloping Gourmet“. — Б.пр. ↑

[3] Превод от английски: Димитри Иванов, София, „Христо Г. Данов“, 1980 г. — Б.пр. ↑

[4] Името на героя и описаният епизод от „Моби Дик“ са цитирани според превода на Невяна Розева в изданието на „Народна култура“ (1977), библиотека „Световна класика“. — Б.пр. ↑

[5] В оригинала е използвано друго клише за Париж — Gay Paree. То придобива популярност в Западния свят в края на XIX — началото на XX век (fin-de-siecle), когато градът става синоним на артистична и сексуална разюзданост и първоначалното значение на френското gai (весел, жизнерадостен) се обогатява с „хомосексуалист“. На български словосъчетанието е неразпознаваемо. — Б.пр. ↑

[6] Дословна препратка към реплика на Дейвид Фостър Уолъс, зададена — както твърди американският журналист Франк Бруни — от самоубилия се писател в такси, на път за едно четене. Израз на нервност. — Б.пр. ↑

[7] Американски комикс на Ал Капп, популярен в Щатите, Канада и Европа и излизал в различни вестници в продължение на 43 години — от август 1934 до ноември 1977. Шмоо са едни от множеството въображаеми същества от света на комикса — приличат на барбарони, не се хранят, но пък умеят да произвеждат всичко необходимо на човека. — Б.пр. ↑

[8] Матю Арнолд, „Плажът на Дувър“, превод от английски: Радосвета Гетова. — Б.пр. ↑

[9] Филипяни, 3:7. Б.пр. ↑

[10] Говоренето на други езици се свързва с приемането на Светия дух. За това се говори на три места в Деяния на апостолите — 2:4, 10:44–46 и 19:6. Б.пр. ↑

[11] Йоан, 3:8. Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Джефри Юдженидис Брачната фабула (2)

Метаданни

Данни

Брачната фабула

Информация

История

Сваляне / Връзки

Пилигрими

Джефри Юдженидис
Брачната фабула (2)