Джон Лескроарт
Ловецът (7)

7

От мястото на Оушън Бийч, където бе спрял своето кавазаки, Хънт можеше да види как познатият слой дъждовни облаци започва отново да окупира територията си на няколкостотин метра от брега. Скоро щеше да се спусне ниско над водата, да целуне сушата във вид на мъгла и тласкан от поривите на западните ветрове, да започне нашествието си над земята — и тогава от слънчевата пролука, на която градът се бе наслаждавал през последните дни, нямаше да остане и помен.

Но за момента слънцето все още грееше ярко и Хънт не искаше да го остави да си отиде, преди да извлече от него максимум удоволствие. Затова сега, облечен с бермуди и тениска, яхна мотора и пое към плажа.

Предната вечер бе стоял до късно край кашоните, формиращи досието по делото, макар да изглеждаше абсурдно тази огромна маса от данни да се нарича досие. Мъчейки се да се ориентира, докато Джул довършваше нещо в офиса, той успя да погледне някои от полицейските доклади и да прелисти стенограмата от първото съдебно заседание. Научи няколко неща: името на прокурора е било Ферил Е. Мур, а на обществения защитник — Стийв Джайлс; майка му е умряла от няколко удара по главата с тъп предмет, а именно едър речен камък от колекцията, с която е бил украсен апартаментът им; версията на баща му Кевин била, че е открил Марджи, прибирайки се от дълга разходка с пакет бира, която предприел, след като двамата се скарали същия следобед; алкохолното съдържание в кръвта му при пристигането на полицията, която сам повикал, било 1,3 промила, а самият той, Уайът, явно се е намирал в дома по време на убийството.

Сега Уайът прекоси плажа под ресторанта „Клиф Хаус“, доближавайки един самотен рибар. Друг на негово място би опрял въдицата си на забит в пясъка чатал и би седнал зад нея, чакайки рибата да клъвне, но този мъж стоеше прав на самия край на ледената вода, завил до колене крачолите на панталоните си, и методично замяташе стръвта.

Хънт спря на два-три метра от него, помълча секунда и после попита:

— Как е, кълве ли?

— Засега нищо. — Мъжът, прехвърлил седемдесетте, се извисяваше с два пръста над собствените му метър и осемдесет и осем; беше слаб, гладко избръснат и имаше гъста, бяла коса. — Но миналата седмица хванах хубав раиран костур. Към седем кила.

— Чудесно — каза Хънт. — Вие ли сте Ферил Мур?

Другият рязко извърна глава.

— Хванахте ме, признавам. А вие кой сте?

Хънт пристъпи по-близо и се представи:

— Тази сутрин се обадих в дома ви и съпругата ви каза, че вероятно ще ви открия тук.

— И както обикновено е била права. С какво мога да ви помогна?

* * *

Оказа се, че Мур все пак си носи метална опора за въдицата и след като я заби и постави пръчката върху нея, двамата с Хънт се оттеглиха да седнат назад, върху по-мекия и топъл пясък.

— Помня го, разбира се. Помня всички свои обвиняеми и особено тези, срещу които съм се изправял на два пъти. Казвате, че Кевин Карсън е бил ваш баща?

— Открих това едва наскоро.

— Е, съжалявам, че трябва да го чуете от мен, но той си беше виновен отвсякъде.

— Съдебните заседатели явно не са смятали така.

Мур го изгледа косо.

— Двама членове от първото жури и само един от второто. Повече не е и нужно, за да се блокира решението. Което значи, че двайсет и един от двайсет и четирима съдебни заседатели са гласували „виновен“. Всяка друга юрисдикция в страната, дори в целия свят, по дяволите, щеше да го прати на мястото му. Още веднъж се извинявам. Но голата истина е, че нашите журита страшно наподобяват онази компания от бара в „Междузвездни войни“.

— Няма защо да се извинявате заради баща ми. Аз не го познавам. Никога не съм го познавал.

— Какво тогава искате да научите? И което е още по-интересно, защо?

— Добри въпроси. Предполагам, бих искал да знам дали е имало и други заподозрени. Някой, от когото полицията да се е интересувала. Защо са се спрели само на баща ми?

— Защото той беше единственият и очевиден избор. Съседите ги бяха чули да се карат, и не само в този ден. Също така не можа да даде каквото и да е разумно обяснение за местонахождението си. Защитата му така и не откри свидетел, който да го е видял на онази предполагаема разходка.

— Но… все пак трябва да е имало и елемент на съмнение, щом трима са се въздържали.

— Никой не го е видял действително да го извършва, ако наричате това елемент на съмнение, което аз не бих сторил. Намирал се е вкъщи с майка ви, двамата са се скарали, той е изпаднал в афект за няколко секунди, а после се е напил от разкаяние, докато е съобразявал какво да каже на полицаите, щом им се обади. За мен лично случаят беше кристално ясен. Но все още не мога да разбера защо се интересувате, след като не сте го познавали.

— Все пак бил ми е баща. А и ми е оставил едно писмо, което видях едва вчера. В него ми казва — не, кълне ми се, че не го е извършил.

Мур присви тънките си устни.

— Ако отричаш нещо достатъчно дълго, накрая сам започваш да си вярваш. Затворите са пълни с хора, които и до ден-днешен твърдят, че са невинни и може би дори дълбоко в душата си смятат, че е така. И знаете ли какво? Това просто не е истина. Впрочем откъде се появи това писмо?

— Беше го оставил при един свещеник, за да ми го предаде, ако се появя.

— Отец Бернард.

— Познавате ли го?

— Познавах го тогава. Щеше да представя личностна характеристика на баща ви, ако се наложеше, но не се стигна дотам.

— Защо?

— Защитата предпочете да не го прави, най-вероятно защото, ако го беше сторила, аз можех да отвърна с доказателства за лоша репутация, което почти със сигурност щеше да реши нещата в негова вреда. — Мур загреба шепа пясък и го остави да изтече между пръстите му. — Виждате ли, баща ви, меко казано, не беше примерен гражданин. Работеше от дъжд на вятър, имаше обвинение за търговия с марихуана, което после бе сведено до притежание на повече от една унция. Също и няколко сигнала за домашно насилие. Тогава те не се приемаха автоматично за утежняващо обстоятелство и съдията ги остави настрана, защото по тях нямаше повдигнати обвинения. Казано накратко, защитата благоразумно се въздържа от характеристика.

— Няколко сигнала?

— Три или четири, не помня точно. Тъй че журито нямаше удоволствието да чуе как отец Бернард се опитва да обрисува баща ви като добър човек — предан съпруг, грижовен баща, сполетян от беда млад мъж, комуто сега предстои сам-самичък да отглежда сина си.

— Е, той не ме е отгледал. — Хънт направи пауза. — Дал ме е за осиновяване.

— И все пак вие искате да се върнете назад и някак си да изчистите името му? На негодника, който е убил майка ви и за капак ви е изоставил?

— Не. Просто искам да разбера кой го е сторил, ако не той.

— Фактите — рече Мур — говорят, че е той.

— Не изключвам тази възможност — отвърна Хънт. — И разбирам казаното от вас, че всички виновни пеят една и съща песен, че са несправедливо обвинени. Но това, което не разбирам, е защо един баща ще пише на тригодишния си син, когото може никога повече да не види, за да му каже, че не е убил майка му. Защо просто не се махне и не зареже всичко?

— Примерно защото е роден лъжец.

— Това е един от вариантите. Но има и други.

— Ако бях на ваше място, не бих се лишавал от сън заради тях.

— Вече е твърде късно за това — каза Хънт. — Благодаря, че ми отделихте от времето си.

* * *

— Привет — каза Хънт.

— Не беше виждал Джина Роук вече пет седмици, откакто официално бяха скъсали. С някакво предчувствие, че ще я завари, се отби до къщата й на Плезънт стрийт и натисна звънеца. И ето че тя се показа, облечена почти еднакво с него — шорти, маратонки и оранжев потник, който обаче в нейния случай стоеше далеч по-секси.

— Привет и на теб — отвърна тя. — Каква приятна изненада. Как си?

— Добре. Зает. А ти?

— Все едно и също. Накъде така? Аз тъкмо излизам да се поразходя, ако искаш, тръгвай с мен. — Джина огледа първо него, после себе си и се засмя. — Координация на цветовете, ключът към щастието на възрастните двойки.

— Това поне го можем — отвърна Уайът. — В каква посока си?

— Нагоре — каза тя, като затвори вратата зад гърба си и пое по тротоара.

Плезънт стрийт се намираше на Ноб Хил и докато минаваха покрай катедралата „Грейс“, по посока на хотелите „Феърмонт“ и „Марк Хопкинс“, Хънт я въведе в курса на последните събития. Когато свърши, вече се спускаха по Калифорния стрийт.

— Значи нямаш никаква идея за изпращача на съобщенията? — попита го Джина. — Кой може да бъде?

— Абсолютно. — Той се поколеба. — Всъщност дори не съм изключил напълно възможността да си ти.

Това я накара да се закове на място на ъгъла на Грант Авеню, вече в сърцето на Китайския квартал. Покрай тях сновяха туристи, заобикаляйки ги като поток в още слънчевото обедно време.

— Аз? — лицето й изразяваше явно недоумение. — Защо ще го правя?

— Не знам. Може би без особена причина. Но винаги си казвала, че ще е добре, ако знам повече за истинските си родители, ако разполагам с липсващите късчета от мозайката. Това е един начин да ме накараш да се разровя.

— Така е, Уайът, но… не, никога не бих сторила подобно нещо. Ти ме познаваш. Ако смятах, че е толкова важно, просто щях да дойда и да поискам да го направиш. Да поговоря с теб, както си говорим сега, а не да се крия и да ти пращам есемеси.

— Добре. Длъжен бях да попитам.

— Това ли било? Затова ли дойде да ме видиш? Ако е така, трябва да ти кажа, че съм малко наранена.

— Джина, последното нещо, което искам, е да те наранявам. Съжалявам, беше глупав въпрос. Бих си взел думите обратно, ако можех. Но просто изпитвам нужда да открия този човек.

— Защо? Според мен по-същественото е да откриеш кой е убиецът на майка ти. Авторът на съобщенията е само вратичка към него.

— Но и той трябва да знае нещо.

— Положително, и иска ти също да го разбереш. Затова, постарай се.

— Правя всичко възможно. Всъщност затова се отбих днес. Искам да проверя какво ще каже интуицията ти по един въпрос.

— Виж, това е малко по-добре. По кой по-точно?

Докато изминаваха следващата пресечка, той й разказа за писмото на баща си — как някакви хора му предложили работа в друг щат, как той решил да се откаже от търсенето на убиеца на жена си, а на тръгване да заяви своята невинност пред невръстния си син.

— Както и да е — завърши разказа си Хънт, — тази сутрин говорих с прокурора, водил делата му, затова ми се стори уместно да чуя гледната точка и на един адвокат по защитата.

— Кой е бил прокурорът? — попита Джина.

— Ферил Мур. Познаваш ли го?

— Разбира се. Мисля, че е вече пенсиониран. Свестен човек, но такава му е работата — вечно смята, че всички са виновни.

— Да, общо взето, отговаря на описанието — кимна Хънт. — Казва, че хора като баща ми толкова дълго повтаряли наляво и надясно, че не са извършили престъпление, че накрая сами започвали да си вярват.

— Случва се и това — съгласи се Джина. — И все пак понякога причината хората да не спират да настояват, че са невинни, е, че наистина е така.

Вече в подножието на хълма, Хънт спря и тя застана до него.

— Добре, ето какво исках да те питам — каза той. — Постави се на мястото на Кевин Карсън. Той е убеден, че навярно никога вече няма да ме види. Когато сяда да пише писмото, аз съм около шестгодишен и вече живея при семейство Хънт. Не разполагаме с начин да се свържем помежду си, нито тогава, нито когато и да е в бъдеще, тъй че сякаш няма голямо значение дали вярвам във вината му, или не. И все пак, той си прави труда да изясни нещата, да заяви, че не той е убил Марджи. Защо ще го прави? На мен ми звучи почти като изповед на смъртно легло, само че с обратен знак. И кое би го накарало да лъже? Психологически просто няма смисъл, нали?

Джина го слушаше внимателно.

— Ако искаш да знаеш вътрешното ми чувство — рече накрая, — то вероятно е същото като твоето. Прилича ми на изстрел на сляпо в една хладна и бездушна вселена, чисто и просто вик за справедливост.

— Аз също смятам така — въздъхна Хънт. — Не мисля, че я е убил той.

— Разбира се, може и да греша — каза Джина, — а и имам ужасния навик като защитник винаги да търся доброто в хората, но в случая съм съгласна с теб. А знаеш ли какво означава това?

— Кажи ми.

— Означава, че я е убил някой друг.

* * *

Хънт бе минал през къщи, беше се преоблякъл в риза и панталон и сега седеше сред кашоните в помещението на Съдебната палата, очаквайки завръщането на Джул. Стаята се намираше в непосредствена близост до отдел „Убийства“, тъй че трябваше търпеливо да понася хладната сдържаност или дори зле прикритата враждебност на останалите инспектори.

Шефът на отдела, Ейб Глицки, го навести на два пъти — първия за да се увери, че Джул наистина го е довел и че скоро ще се върне в офиса, за да надзирава усилията му, а втория за да види дали случайно Уайът не вади неща от папките.

Петнайсетина минути след като лейтенантът, удовлетворен и по двата параграфа, се отдалечи, той тъкмо прелистваше страниците на стенограмата от първото дело, когато телефонът изписука. Явно психиката му бе по-напрегната в очакване на този звук, отколкото бе очаквал, защото цялото му тяло конвулсивно подскочи.

Някакъв напредък?

Да. Ти баща ми ли си?

Не. Това ли е всичко?

Уайът вече на няколко пъти се беше упражнявал да се обажда на Кали Лусенте, като същевременно държи отворен екрана за съобщения, и затова когато го направи и сега, в гласа й прозвуча известна досада.

— Пак ли суха тренировка, Уайът? — попита тя.

— Не, на линия е. Току-що ми писа пак.

— Добре. Започвам да търся.

Кои са приятелите, написа Хънт, намерили работа на баща ми?

Не му бяха приятели.

???

Искаха просто да го махнат от пътя си.

Защо?

Беше стигнал твърде близо. Имаше късмет, че не го убиха.

— Пипнах го — възкликна Кали в режим на високоговорител. — Точно в западния край на Санта Роза.

Това беше на близо час път от Сан Франциско. Хънт направи гримаса и тихо изруга. Нямаше как да изпрати някой от служителите си толкова далеч.

— Можеш ли да стесниш още периметъра? — попита.

В слушалката се чу раздразнено сумтене.

— Задръж го така — каза Кали.

— Опитвам се — прошепна той и написа:

Там ли си още?

Да.

Стенограмите от процеса.

??

В момента ги чета. Струва ли си?

Не знам. Полицията вече ги е гледала.

Може да са пропуснали нещо.

— Готово! — каза Кали. — Намира се в ресторант на име „Зазу“. Мога да потърся номера на заведението!

— Давай!

Ще ме посъветваш ли нещо?

написа в същото време.

Не мога.

Защо не?

Твърде опасно е.

— Ето го — каза Кали. — Готов ли си?

— Да.

— Отвори нова линия. Или чакай, по-добре аз да те свържа.

— Добре.

Ако той разбере, ще ме убие, появи се на екрана.

Значи е мъж?

— Мамка му — прозвуча отсреща гласът на Кали. — Телефонът на „Зазу“ дава заето.

Един ли е? — написа Хънт.

Да. Един човек.

Мъж или жена?

Стига си питал. Намери го. Довиждане.

Хънт почти се срина в стола си.

* * *

Четири минути по-късно телефонът в заведението най-сетне се освободи.

— Благодаря, че се свързахте с ресторант „Зазу“. Тук е Британи. С какво мога да ви помогна?

— Здравейте, Британи. Казвам се Уайът Хънт и съм детектив от Сан Франциско, разследващ случай на убийство. — Той умишлено пропусна да добави думата „частен“ преди детектив. От опит бе установил, че това често помага.

— Това някаква шега ли е?

— Не. Говоря напълно сериозно. Току-що установихме, че лице, представляващо интерес за разследването, се намира във вашия ресторант и през последните няколко минути е ползвало мобилен телефон за пращане на съобщения.

— О, боже! Не може да бъде.

— Спокойно, не изпадайте в паника. Лицето не е заподозрян, а само свидетел. Не представлява опасност. Трябва просто да го идентифицираме. Забелязали ли сте някой да седи наоколо, най-вероятно сам, и да пише усилено съобщения?

— Мъж или жена?

— Не знам.

— Но как изобщо сте разбрали, че е тук?

— От магьосниците в областта на мобилните комуникации, които за щастие са на наша страна. Е, някой да ви се е набивал на очи? Или в момента да виждате сами клиенти?

— Ами… аз всъщност не бях в салона, от близо половин час говоря по телефона. А тъкмо сега е доста пълно, тъй че седем, осем… към десетина души седят сами на маса.

— А колко от тях ползват телефони?

— Само секунда. — Тя въздъхна в слушалката. — Има двама с телефони в ръка, но никой от тях не е сам. Все си мислим дали да не забраним употребата им в заведението, но нали разбирате, това е загубена кауза. А колкото до есемесите, дори не се разбира кой пише, а кой не.