Джон Лескроарт
Ловецът (5)

5

За Девин Джул най-досадната част от служебните задължения бе да сравнява печатните протоколи със записите от разпити на свидетели. Сега правеше това още от обяд и далеч не се намираше в най-доброто си настроение, което пролича и по физиономията му, щом вдигна лице от бюрото и видя приближаващия насреща му Уайът Хънт. Когато последният приближи и му изложи целта на посещението си, Джул го изгледа невярващо.

— Ако не ме лъже паметта — започна, — едва вчера ти изразих искрените си съжаления, че няма да мога да работя за теб. А ето че днес следобед ти вече ме безпокоиш тук, на работното ми място, където, ако не рискувам живота си на улицата за благото и спокойствието на гражданите, с пот на чело върша онова, за което ми се плаща като инспектор от отдел „Убийства“. И дори имаш наглостта да ме питаш дали не бих могъл, без всякаква отплата, да ти проверя нещо?

— Каква по-хубава отплата от това да направиш дребна, но значима услуга на най-добрия си приятел под слънцето?

— Не мисля, че ще остана удовлетворен.

— Ще останеш и още как, щом чуеш за какво става въпрос.

— Не искам да чувам нищо, Уайът. Имам си други задължения, както ми се струва вече нееднократно споменах. След като приключа тук, ме чакат разпити на трима свидетели, които започват точно след — той погледна часовника си — четирийсет и две минути и най-вероятно ще се проточат до мръкнало. Няма да се учудя, ако закъснея за вечеря, а Кони мрази това и не мога да кажа, че я виня, защото аз също го мразя.

— Днес проявяваш рядко красноречие — отбеляза Хънт.

Джул се опря на бюрото си и го погледна изпод вежди. После сниши глас и търпеливо изрече:

— Това, Уайът, е, защото се мъча по възможно най-ясния начин да ти обясня, че не мога просто така да си прекъсна заниманията, за да ти направя безплатна услуга, колкото и дребна и незначителна да е тя.

— Дребна да, но не и незначителна, Девин. Става дума за все още неразкрито убийство, което е от твоята пряка компетенция, а жертвата е моята майка.

Джул вече се канеше да пусне поредната си язвителна забележка, когато челюстта му отведнъж увисна.

— Какво?

Хънт кимна.

— Рождената ми майка, Марджи Карсън.

— Както е тръгнало, усещам, че в крайна сметка ще се наложи да ти играя по свирката — поклати глава Джул. — Действително ли става дума за убийство? Чиято жертва е майка ти? И не си измисляш всичко, само и само да ме прилъжеш да работя за теб?

— Честна скаутска. Наистина се е случило. И наистина не е било разкрито.

— И ти си научил едва сега?

— Преди няма и час.

— Звучи малко като на филм.

— Да, а най-интересната сцена се е състояла в съдебната зала.

— Имало е дело? Нали каза, че убийството било неразкрито?

— Така е. Даже не едно, а две дела, но журито така и не стигнало до решение, затова човекът, когото обвинили, се отървал.

— А, чудесно, добре дошъл в Сан Франциско.

— Освен това той бил мой баща.

Джул отново се вдърви, после взе тихичко да се киска.

— Добре, добре, поздравления, Уайът. За момент почти ти се вързах. — Той погледна часовника си, бутна стола назад и понечи да стане. — Не мисли, че не ми е забавно да си побъбрим, но наистина ме гонят задачи…

— Всичко, което ти казах, е вярно — рече Хънт.

— Не мисля, че е така.

— Лесно е да се провери. Нищо друго не искам от теб. Ако можеш просто да погледнеш в полицейския архив. Бих го направил и сам, но няма да ме пуснат. Трябва да бъдеш ченге за целта.

— Наистина? И откога така? — Джул се отпусна обратно в стола си. — Как каза, че било името на майка ти?

— Марджи Карсън. Първото дело е през седемдесет и първа.

Джул морно се приведе напред, драскайки нещо върху залепващо се листче.

— Виж, ако приключа навреме с онези свидетели и ако още не съм закъснял за вечеря, и ако имам път към архива днес, никое от които не е много вероятно да се случи, може би ще се опитам да хвърля едно око. Но нищо не обещавам.

— Ще го направиш. Знам, че ще го направиш. — Хънт се усмихна и го посочи с показалец. — Ти си мой човек, Девин.

— Положително не съм твой човек, Уайът. Аз съм просто едно бедно отрудено ченге, опитващо се да си свърши работата.

— Е, тогава най-добре да си вървя и да те оставям да я вършиш.

* * *

Тъй като паркирането в центъра на града бе или скъпо, или невъзможно, след църквата Хънт първо бе откарал своя мини купър до дома си, за да го прибере в гаража, след което бе отишъл пеша до Съдебната палата, за да се види с Джул и да му отправи молбата си.

Сега, връщайки се в следобедния пек — октомври в Сан Франциско беше като в разгара на лятото, — той стигна до задната си врата и там приседна под навеса на бетонната веранда.

Изправи гръб и опря глава на стената, откривайки с учудване, че му е трудно да контролира дишането си.

Освен с различни спортове и упражнения Хънт се поддържаше във форма и като тичаше по няколко километра почти всяка сутрин — до Ембракадеро и Криси Фийлд, а понякога и чак до моста Голдън Гейт, а след това на обратно — затова не бе свикнал да изпитва физическа слабост, а още по-малко да й се поддава. Но сега, без никакво предупреждение, го бе избила студена пот, изпитваше затруднение да си поеме дъх и му се виеше свят почти до степен на припадък.

Притисна слепоочията си и бавно се приведе напред, докато лактите му докоснаха коленете, а тежестта на главата му се пренесе върху дланите.

Усещането не можеше да се нарече точно спомен, тъй като в него нямаше нищо материално. Просто вътре в него сякаш изведнъж се бе появило ново пространство. А може и винаги да бе присъствало там, но да е било внимателно, методично и изцяло замаскирано и прикривано. Във всеки случай, сега то зееше насред гърдите му като огромна, отворена яма.

Той продължи да гълта конвулсивно въздух в опити да я запълни, но без всякакъв успех.

Носейки се върху лекия ветрец, отнякъде долетя аромат на пуканки. Светът сякаш се надигна към лицето му и той разбра, че ще повърне.

Отключи трескаво вратата, претича през кухнята и едва успя да се добере до тоалетната навреме. След това остана да седи върху плочките, обгърнал се сам с ръце, за да пребори втрисането. Накрая, няколко минути по-късно, стана на крака и се погледна в огледалото. Лицето му бе жълтеникаво, а очите — влажни и лъщящи. Пусна крана на студената вода и наплиска лицето си. После се избърса, отиде във всекидневната и се отпусна на дивана.

Преди около година Джина Роук му бе подарила шарена кувертюра, която той обикновено държеше сгъната върху облегалката. Сега я придърпа и се уви плътно в нея. Постоя известно време и измъкна телефона си. Макар да не бе чул сигнал, провери за нови съобщения, прегледа и тези от по-рано през деня: Някакъв напредък? И собствения си отговор: Кой сте вие? Обадете се. Нека поговорим.

Но на екрана нямаше никакъв отговор, който да го очаква. Пръстите му бавно изписаха нов текст:

Майка ми е била убита.

И натисна „Изпрати“.

* * *

Кали Лусенте, познатата на Хънт от AT & T, си поигра известно време с телефона му и поклати глава.

— Няма нищо, което да можем да използваме, Уайът. Който и да е бил, вероятно си е послужил с апарат за еднократна употреба и после го е захвърли.

Бяха сами в задната стаичка на един от магазините на фирмата на Маркет стрийт — оскъдно бюро, стенни шкафове и лавици, отрупани със стока. Кали работеше от различен офис всеки ден, за да държи служителите нащрек. Никой не знаеше къде ще се появи на следващата сутрин. Тя бе главен аналитик в отдел „Опазване на активите“ и дейността й се състоеше основно в това да разкрива и осуетява новите и хитри начини, които служителите на AT & T измисляха, за да крадат от компанията. Но като дългогодишен специалист и техноманиак от първо поколение знаеше и всичко, което имаше да се знае за мобилните телефони. И сега увери Хънт, че шансовете им да открият изпращача на съобщенията са практически нулеви.

— Ами самите номера? — попита той. — Знаем, че и двата започват с местни кодове. Това не стеснява ли кръга на търсенето?

Кали имаше малки, проблясващи пиърсинги и на двете вежди и сега ги повдигна, удивена от неговото невежество.

— Един местен код означава цял град, Уайът, ако наричаш това стесняване на кръга. Още повече, в случая и той не ни говори нищо, защото, когато се продават телефони еднодневки, номерата и кодовете на картите се подбират наслуки. Дори не е задължително да са свързани с мястото на продажбата.

— Но не се ли регистрира купувачът? Помня, че когато купувах моя, трябваше да си открия партида, а във формуляра ми искаха информация до девето коляно.

— Да, така е, но ти не си взел някаква предплатена джаджа, а солиден фирмен продукт, свързан с клиентска сметка в AT & T. Докато твоят тайнствен кореспондент просто си е купил фиксиран брой минути от универсалния магазин.

— Тогава вероятно може да се проследи сделката?

— Не и ако е платил в брой, а бас държа, че е именно така. Виждаш ли, Уайът, хората, които си служат с такива телефони, невинаги са сред най-примерните граждани. Вероятно си чувал, че наркодилърите ги използват — това е може би основната им употреба. А продавачите не са на комисиона, тъй че да, на теория би следвало да документират името на всеки клиент, но си правят оглушки, а и никой не ги проверява. Знаеш ли как се казва подателят на първото ти съобщение?

— Мики Маус.

— Почти отгатна. Записано е „Предплатен телефон“. — Тя обърна към него дисплея на собствения му апарат, за да му покаже информацията, която бе извадила относно изпращача. После си поигра още малко и добави: — А за другото съобщение пише „Нов клиент“. Колкото до адреса, можеш да се обзаложиш, че е на самия магазин.

Хънт наостри уши.

— Значи поне има начин да разберем откъде е бил купен.

Тя сви рамене.

— Не пречи да се провери, стига наистина да е адресът на магазина, а не някаква измишльотина от рода на „Нов клиент“. Ако искаш, опитай. Но ти гарантирам, че са продали купища от тях. Как ще разбереш кой точно е твоят човек?

— Някой, който е купил по-голяма бройка?

— Да, стига да не ги е взел от десет различни магазина. — Тя му подаде обратно апарата.

Хънт го прибра в калъфа и опря ръце върху бюрото й.

— Значи, общо взето, сме в задънена улица?

Тя кимна съчувствено.

— Що се отнася до тези две съобщения, да. Машинките, от които са пратени, отдавна не съществуват — смачкани, настъпени и изхвърлени на боклука. Изключено е да стигнеш до собственика им. Знаеш ли колко е средната продължителност на живота им? Петнайсет минути, до около час. Едно или две обаждания. Свършват си работата и после биват унищожени, защото са доказателство.

— Кали — погледна я Хънт. — Имаш ли някакви други идеи? Наистина трябва да открия този човек.

— Разбирам те. — Тя се облегна назад и се замисли, въртейки с показалец кичурите на късата си, къдрава коса. — Между другото, в последното съобщение са те питали дали имаш някакъв напредък, но ти не си имал, нали?

Хънт кимна.

— А сега вече имаш?

— Немалък, бих казал.

— Добре, следващия път, когато ти пуснат есемес, има доста висок шанс да успея да засека мястото на подаването, особено ако се намира в рамките на града. Всъщност би помогнало, ако ти и аз разговаряме, докато изпращаш отговора си, за да видя сигнала в реално време.

— Наистина?

— Наистина, Уайът. Дори не е особено трудно, ако искаш, за половин минута ще ти покажа как става. Разполагам ли веднъж с номера, ще мога да го проследя. Но първо той трябва да се свърже с теб.

— Добре тогава — изправи се Хънт. — Направи ли го отново, ти първа ще узнаеш.

* * *

— Добре ли си, Уайът? — Тамара седеше срещу него, скръстила нозе, а тефтерът с ангажиментите, с който се занимаваха от двайсетина минути насам, лежеше затворен в скута й. — Изглеждаш ми малко… унил.

Хънт начаса вирна глава и опита да се усмихне, но усмивката бе твърде крехка и се разпадна върху лицето му.

— Да, чудесно, защо?

— „Чудесно“, рече той в изблик на бурен ентусиазъм.

— Май не успявам да те заблудя, а?

— Не и когато объркваш трима наши клиенти в течение на половин минута.

— Работата не е заек да избяга. — После тонът му стана сериозен. — За днес и утре всички в офиса са достатъчно заети, нали?

— Проблемът е по-скоро обратният, Уайът. Имаме твърде много неща за вършене и твърде малко персонал, особено ако ти не отделяш от собственото си време. Това не е критика, а просто факт.

— Приема се. — Хънт сключи длани пред лицето си. — Тези съобщения май наистина ми влязоха под кожата. А и историята с майка ми… — Той замълча за секунда, после разпери широко ръце. — Вече не знам какво да мисля. Да вземем факта, че е била убита, а после и изчезването на баща ми за толкова време. Как е възможно да не помня нищо от тези неща? Искам да кажа, до ден-днешен?

— Може би е било твърде болезнено?

— Не съм го потискал съзнателно, тъкмо там е загадката. Ти ме познаваш. Не съм от онези, дето ходят наоколо, сякаш са им потънали гемиите. Аз съм весел, безгрижен човек.

— Ха! — изпръхтя за момент Тамара, преди да успее да се овладее. — Искам да кажа, точно така. Такъв си, Уайът. Лек, безгрижен характер. Хората не спират да го отбелязват.

Хънт я изгледа с искрено удивление.

— Защо? Не е ли вярно?

— О, вярно е, и още как. Най-големият веселяк на света, честна дума! — Тя се приведе напред. — Хайде стига, не може да не се познаваш поне малко. Та ти нямаш нито една спокойна костица в тялото си. Защо според теб трябва вечно да си в страхотна физическа форма? Да имаш свой собствен бизнес? Да си толкова добър във всичко, с което се захванеш, да не говорим, че искаш постоянно да биеш в спорта и игрите?

— Това не са непременно дефекти в характера, Там.

— Не. Но не са и признаци на благ, ведър дух, който не позволява на нищо да го обезпокои — като например сблъсъкът с проблемите от ранното му детство, които е потискал кажи-речи цял живот. — Тя понижи глас. — Това е нормално, Уайът. Имаш право на реакция в такъв момент. Всъщност дори щях да се разтревожа, ако не ти се беше отразило на едно дълбоко, съкровено ниво. Ако бях на твое място, сега сигурно щях да лежа свита на топка в ъгъла, чудейки се откъде ще ми дойде следващият удар.

— Не ми се вярва — отвърна Хънт. — Според мен щеше да правиш същото, което и аз, тоест, от една страна, да търся кой и защо прави това, а от друга — да се мъча да разкрия убийството на майка си. Имам предвид, след като изобщо свикна с идеята, че имам майка и че тя е била убита. А също и баща… който може да е още жив. Можеш ли да си представиш как се чувства човек в такава ситуация?

— Мисля, че мога, Уайът — произнесе тя с равен глас. — Ако случайно си забравил, Мик и аз сме на същия хал.

Думите й го шибнаха като камшик и за момент той примигна от силата им, преди да срещне отново погледа й.

— Естествено, че не съм забравил, Там. Съжалявам.

Тя сви рамене.

— Разликата е, че аз никога не съм предполагала, че баща ни е мъртъв. Той най-вероятно си живее живота някъде и пет пари не дава за нас. Докато твоят сякаш възкръсва от мъртвите след близо четирийсет години. И онова писмо, което ти е оставил…

— Точно там е въпросът. Има ли начин авторът на съобщенията да е знаел за отец Бернард, за писмото и всичко останало?

Тамара прехапа устна.

— Не виждам как, освен ако този свещеник сам не е…

— Не — поклати глава Хънт. — Все на някого трябва да вярвам и не допускам, че той е знаел какво се случва с мен, нито че ще се появя на прага му днес или когато и да било. Смятам, че говореше истината и когато каза, че не умее да си служи с мобилен телефон. Тъй че не той стои зад съобщенията, освен ако изцяло не ме води за носа, което според мен е невъзможно.

— Но човекът, който ги изпраща, трябва поне да знае за майка ти, нали?

— Или най-малкото да подозира. Може да не е бил съвсем сигурен и затова в първия есемес да ме пита как е умряла. И ако бях отговорил, от вирусен менингит или нещо подобно, просто щеше да се откаже. Но ето че аз се оказвам отдавна изгубеният син на една убита жена, а на него му е известно нещо във връзка със смъртта й…

— Защо тогава не отиде в полицията? Защо се обръща към теб?

— Не знам. Нищо чудно да крие нещо или да иска да запази анонимност. В същото време, ако аз съм синът и разбера, че майка ми е била убита, ще бъда мотивиран да разследвам, нали? — Хънт се приведе напред, опрял лакти върху бюрото, с чувството, че е напипал някаква, макар и слаба следа. — А щом разполага с телефона ми, независимо дали съм му дал визитка, или го е намерил от другаде, значи знае и с какво се занимавам.

— Бивш познат на родителите ти?

— Не непременно. Но може да е открил нещо за тях впоследствие, а да не иска да си разстройва живота, като се забърква с официално разследване. Да знае кой е убил майка ми или поне да предполага, а въпросната личност още да е на свобода…

— Тогава вероятно ще действа предпазливо — каза Тамара.

— Не просто предпазливо, Там. Много предпазливо.