Метаданни
Данни
- Серия
- Уайът Хънт (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Hunter, 2012 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Деян Кючуков, 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 7гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Джон Лескроарт
Заглавие: Ловецът
Преводач: Деян Кючуков
Година на превод: 2014
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Сиела Норма АД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2014
Тип: роман (не е указано)
Националност: американска
Печатница: Печатна база Сиела
Отговорен редактор: Наталия Петрова; Михаил Гочев
Художник: Дамян Дамянов
Коректор: Мила Белчева
ISBN: 978-954-28-1528-0
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11518
История
- —Добавяне
3
Главният офис на Католическата благотворителна организация се намираше на Хауърд стрийт, недалеч от жилището на Хънт, тъй че той отиде дотам пеш. Служителката на рецепцията, мила възрастна жена на име Мелиса Уагнър, го уведоми, че от около две години осиновяванията вече не се оформят тук. Сега всички досиета и документи били преместени в Калифорнийския щатски департамент по социални грижи, Отдел по осиновяванията, и се съхранявали в специален архив в Сакраменто.
— Сигурно се шегувате.
Госпожа Уагнър се усмихна иззад бифокалните си очила.
— Нищо не е лесно, нали знаете. Основно правило в живота.
— Да, чувал съм го. Но тъкмо днес не планувах пътуване до Сакраменто.
— А и не би имало особен смисъл. Не може просто да влезете там и да им поискате акта си за раждане.
— Така и предполагах. Щеше да е твърде лесно, нали?
— Именно.
— Как да постъпя тогава?
— Трябва да им изпратите нотариално заверено писмо, в което да посочите рождената си дата и имената на осиновителите и да поискате информация за истинските си родители. Тогава, ако някой от тях е подписал формуляр за съгласие за контакт, има шанс да ви свържат с него.
— Ами ако не е? Подписал такъв формуляр, имам предвид.
— В такъв случай — въздъхна госпожа Уагнър — става малко по-сложно.
— Защо ли не съм учуден? И какви по-точно са усложненията?
— Може би ще успеете да се преборите с част от тях, ако включите още в първоначалното си писмо някои въпроси, на които имат право да ви отговорят.
— Като например?
— Като например раса и общо физическо описание на родителите ви, възраст към момента, когато са ви дали за осиновяване, медицинска информация. Случайно търсенето ви да е свързано с някакво заболяване?
— Не.
— А да имате примес на индианска кръв?
— Не мисля. Защо?
— Защото при това положение можехте да се обърнете към Върховния съд и оттам да освободят досието ви, за да се възползвате от всякакви евентуални облаги, произтичащи от принадлежността ви към дадено племе.
— Струва ми се малко вероятно да мина за индианец.
— Да, и на мен не ми изглеждате такъв.
— Добре — рече Хънт, — значи изпращам въпросното писмо и ако никой от тях не е подписал формуляр за съгласие, това е краят на търсенето?
— Можете да се обърнете към Върховния съд дори и ако не сте от индианско потекло. Но ще ви е нужна доста основателна причина, за да ги убедите, най-често медицинска. В противен случай, опасявам се, че ако родителите ви не са искали да ги откриете, в общи линии няма как да го сторите.
* * *
Седнал зад бюрото в офиса си, Хънт довършваше писмото до Сакраменто. Тамара влезе с кана кафе и се разположи на едно от креслата срещу него.
— Ами ако вашите не са те дали точно в Католическата благотворителна организация, а някъде другаде? — попита.
— Там е било. Баща ми знаеше със сигурност.
— Не, знаел е само, че са те осиновили чрез нея.
— Нали тъкмо това казвам и аз.
— Но може да си попаднал там, след като вече си бил прекарал известно време в системата. Знаеш, че когато… мама умря, Мик и аз отидохме първо в Службата за закрила на детето. Вероятно същото се е случило и с теб — взели са те там, оформили са документацията, а после са те изпратили при католиците. Те са като гара разпределителна за захвърлени бебета, независимо какво се случва с тях по-късно.
Хънт кимна замислено.
— Струва си да се проучи, но…
— Надявам се да следиш мисълта ми — вдигна показалец тя. — За щастие, първото ти име не е от най-разпространените, нали? За коя година говорим?
— Седемдесета, седемдесет и първа…
— Добре, значи ще трябва да прегледаме файловете им оттогава и да търсим някой на име Уайът. Не ще да са чак толкова много. Единственият проблем е как да ги накараме да ни пуснат до досиетата.
— Това — рече Хънт, вече скочил на крака — остави на мен.
* * *
По времето, когато Хънт работеше в екипите на Службата за закрила на детето, Бетина Кек бе негов партньор. Тя бе чернокожа жена от предградията, умна, забавна, упорита и безстрашна. За съжаление, стресът от работата — отнемане на деца от техните родители насилници — й се бе отразил негативно и тя бе посегнала към успокоителните и алкохола. Заради зависимостта от тях я бяха уволнили и тя бе прекарала следващите седем години в опити да се отърси от нея. В крайна сметка, вече изчистена и трезва, се бе върнала и по някакъв начин ги бе убедила да я назначат отново. Сега, десет години по-късно, заемаше длъжността заместник-директор на Службата. Хънт не само не бе губил връзка с нея през време на всичките й залитания и възстановявания, но и заедно със съпруга й активно я бе подкрепял, докато успее да си стъпи на краката.
Сега, на фона на цялото това минало, двамата седяха зад стъклените прегради на нейния малък, претъпкан офис на Отис стрийт.
— Разбира се, че представлява проблем, Уайът — каза Бетина. Тя наистина искаше да му помогне и бръчката на челото й отразяваше разочарованието, че не може да го стори. — И сам го знаеш. Тези файлове са поверителни. Дори ако още съществуват, няма как да ги разгледаш без съдебно разрешение.
— Аз няма да разглеждам, само ще надникна.
— Надникването също се брои.
— И какво имаш предвид с това „ако още съществуват“? Защо да не съществуват?
— Оттогава са минали към четирийсет години. Толкова стари досиета може и вече да са унищожени.
— Добре — каза Хънт, като се изправи върху сгъваемия стол. — Ето какво ще направим. Първо, ще отидем до отсрещната страна на улицата и ще проверим дали досиетата са оцелели. Ако не са — значи губя, и толкова. Но ако са още там…
— Не, чуй ме — поклати глава тя. — Работата е там, че ти не търсиш конкретен документ. Ако беше така, можех просто да отида и да помоля някой да го извади от папката — да речем досието на Уайът Смит или Уайът Джоунс. Нямаше да е съвсем по правилата, но щях да го сторя заради теб. Докато за това, което искаш, трябва да се преровят всички папки, а ти и сам признаваш, че може изобщо да не си минал през Службата за закрила на детето. Няма как да карам хората си да търсят игла в купа сено.
— Защо пък не? — ухили се Хънт. — Сигурно ще им бъде забавно!
— И като нищо ще отнеме ден-два.
— Бетина, тук бездруго всички са отегчени до смърт. Това е твоят шанс да им разнообразиш ежедневието. Ще ти бъдат благодарни, честна дума. Защо не организираш състезание — „Открийте Уайът“. Обещай награди, аз ще ги осигуря. Бутилка хубаво вино, билети за мач на „Джайънтс“ или дори пари, да речем сто долара.
— Хайде, вече стигнахме и до подкуп. — Тя притисна уморено клепачите си с пръсти, после ги плъзна надолу по бузите. — Като конска муха си, да знаеш. Добре, нека първо проверим дали е останало нещо, а после ще решим какво да правим.
При получаване на съобщение телефонът на Хънт издаваше писукане от два тона. Сега, тъкмо когато се изправяше от стола си, то прозвуча. Той припряно го измъкна от калъфката.
Някакъв напредък? — гласеше текстът.
Пръстите му полетяха по дисплея.
Кой сте вие? Обадете се. Нека поговорим.
После натисна „Изпрати“.
— Какво става? — попита Бетина, надзъртайки през рамото му.
— Именно оттук тръгна всичко. Някой ми досажда със съобщения.
— Ами вземи си нов телефон. Смени номера.
— Не искам да го правя. Който и да стои зад това, знае нещо и иска аз също да го открия. Защо го прави по този начин, нямам представа, но ще трябва да разбера.
— Да разбереш какво?
— Кой е и какво цели.
В този момент екранът светна отново:
Не мога да говоря. Само съобщения.
Защо?
Някакъв напредък?
Не.
Тогава до по-късно.
Чакайте. Има ли документи?
Отговор не последва. Хънт най-сетне отлепи очи от телефона и погледна Бетина.
— Пак изчезна.
— Странна работа — скръсти ръце тя. — Случайно да ти е минавало през ума, че този човек има причина да крие самоличността си от теб?
— Разбира се.
— И че сигурно няма да е много доволен, ако го разкриеш?
— Да е мислил, преди да започне — сви рамене Хънт.
* * *
След всички размотавания реалността се оказа доста прозаична.
В архива на отсрещната страна на улицата Бетина и Хънт разбраха, че да, въпросните досиета още отдавна е трябвало да бъдат изнесени и унищожени. Но че на практика тази част от бюрократичното домакинство най-вероятно не е била свършена. Главният деловодител, който заемаше същата длъжност и по времето, когато Хънт работеше в службата, без много заобикалки им заяви, че е нормално да се очакват подобни забавяния при второстепенни задачи в дейност като тяхната, където всичко останало се случваше на пожар.
Хънт се огледа и установи, че е сбъркал в предположението си, че всички тук са отегчени до смърт. Служителите до един бяха заети — кой на телефона, кой на компютъра, кой в стаите за събеседване. Това го върна към собствения му престой тук, когато сроковете постоянно го притискаха. Твърде много работа, твърде много некомпетентни, безотговорни, глупави, пиещи и вземащи наркотици родители и твърде много деца, които трябваше да бъдат спасявани, интервюирани, оценявани, настанявани. Защо, запита се за хиляден път той, хората изобщо раждаха деца, след като нямаха намерение да се грижат за тях? Но днес мисията му тук беше различна.
— Ако тези файлове изобщо съществуват — попита той шефа на архива — къде е най-вероятно да се намират?
— Долу в мазето.
Хънт се опита да звучи колкото се може по-небрежно.
— Имате ли нещо против да слезем да погледнем? Бетина малко се притеснява за конфиденциалността, а не искаме да докараме на някого неприятности.
Мъжът нямаше нужда дори да се замисля, преди да им отговори:
— Каквото и да има там долу, в деветдесет и девет процента от случаите давността му отдавна е изтекла. А и кой ще тръгне да се заяжда за дреболии? Гледайте колкото си щете.
Пет минути по-късно двамата се озоваха в ниското, неизмазано подземие. Над главите им светеха голи крушки, а бетонният таван следваше размерите и плана на сградата — може би към хиляда квадратни метра. Папките бяха натъпкани в кашони и строени в редове по пет на височина и два в дълбочина, в хронологичен ред, като последната година бе 1992 — тогава, когато Службата бе преминала към компютърни досиета.
Хънт се огледа с ръце на хълбоците и каза:
— Нататък ще се справя и сам, Бет. Благодаря, че ме доведе тук.
Но тя поклати глава и посочи към една от купчините.
— Аз ще започна от тази страна. Ако това е всичко, не би трябвало да ни отнеме повече от час.
Всъщност им отне по-малко от двайсет минути. Докато прехвърляше досиетата от 1970 година, към края на третия кашон Хънт попадна на името Уайът Карсън. Измъкна кафявата картонена папка и я отвори. Сигурно неволно бе надал някакъв възглас, защото Бетина начаса се озова до него.
— Намери ли нещо? Уайът, добре ли си?
Лицето на Хънт пламтеше, а ръцете му бяха студени и треперещи. Тя го докосна по рамото и надникна да види документа, който държеше.
Той започна да чете, а гласът му бе дрезгав и пресипнал:
— Бащата, Кевин Карсън, е арестуван, като му предстои дело за убийството на неговата съпруга Маргарет, която е и майка на детето.
Бетина коленичи до него на пода и го прегърна.
— Всичко е наред — опита се да го успокои. — Всичко е наред.
— Не, не е — отвърна той. — Изобщо не е наред.