Джон Лескроарт
Ловецът (28)

28

В сряда сутринта, два дни по-късно, Хънт отвори очи, обърна глава и видя Тамара да седи свита в креслото. Беше загърната в пухкав бял хотелски халат и четеше книга с чаша кафе в ръка. Щорите бяха вдигнати и светлината отвън обливаше косата и раменете й. На масичката до нея имаше порцеланова кана, още една чаша и купа с плодове.

Колко ли беше часът? Съдейки по височината на слънцето, явно бе проспал по-голямата част от сутринта. Небето отвъд прозореца беше наситеносиньо. Миризмата на кафе и шоколад подразни ноздрите му. Той се протегна с прозявка под завивките, после се обърна към Тамара с думите:

— Толкова си красива.

Тя трепна от изненада и облекчение. Остави книгата с корицата нагоре и се вгледа в него с отпечатък на тревога върху лицето.

— Радвам се, че мислиш така. Как се чувстваш?

— Добре. — Речта му все още бе леко завалена. — Макар че едно кафе няма да ми дойде зле.

— Чакай да проверя дали е останало малко.

— Ще съм ти безкрайно благодарен.

— Виж ти — вдигна каната тя. — Днес бил късметлийският ти ден. — И напълни чашата му. После добави пакетче шоколад на прах, разбърка го, приближи и го изчака да седне в леглото, като подпъхна възглавници зад гърба му.

— Много ли е късно? — попита той, докато се настаняваше удобно.

— Наближава обяд.

— И вече сме вторник?

Лицето й се отпусна в мека усмивка.

— Поне последния път, когато проверявах, беше сряда.

— Значи са минали два дни оттогава? — Хънт се поколеба и продължи: — Е, толкова по-добре. Имам чувството, че е било преди цяла седмица. — Той остави чашата на нощното шкафче и потупа с длан леглото до себе си.

Тамара го погледна, взе своето кафе от бюрото и също приседна върху завивките.

— Не знам какво ми стана — каза той с прегракнал глас. — Нямам обяснение. Единственото, което мога да кажа, е, че съжалявам и че няма да те виня, ако сега решиш да ме напуснеш.

— Защо ще решавам да те напусна? И за какво има да съжаляваш? Просто си получил нервен срив. Докторът каза, че се дължало на безпокойство и преумора. А и мескалът ти е дошъл като капак. В общи линии, дал си накъсо за известно време.

— Дал съм накъсо. Супер.

— Случва се, Уайът. На всеки могат да му прегорят бушоните.

— На мен поне не ми се беше случвало.

— Е, добре дошъл в новата реалност, в която и ти си като другите.

— Добре, добре, предавам се — махна с ръка той. — Смътно си спомням, че видях доктор. Умно решение.

— Не знаех как иначе да постъпя. Нямах представа какво се случва. За щастие, от хотела ми го препоръчаха и той се отзова веднага.

— Много съжалявам, че те натоварвам с всичко това.

Тя поклати глава.

— Ти си този, който се натоварва. Аз просто се радвам, че се оказах наблизо.

— За да ме видиш в най-блестящата ми форма.

— Ще престанеш ли най-сетне? Какво толкова е станало? Аз съм тук и ако искаш да се отървеш от мен, ще трябва да положиш повече усилия. Като например да ме изриташ през вратата.

— Нямам такива намерения. Последното, което искам, е да се отърва от теб.

— Чудесно. Защото и на мен не ми влиза в плановете.

— Но ми е неудобно от това, че…

Тя сложи пръст върху устните му.

— От кое? Че не си съвършен? Че и в теб бушуват чувства и емоции, които не можеш да контролираш? Че понякога животът изглежда прекалено труден? Е, фактът е, че хората не са божества. Един ден, кой знае, може и аз да изпадна в подобна дупка. Да ме видиш разчорлена, свадлива, намусена. Какво тогава, ще си тръгнеш ли?

— Няма да си тръгна.

— Е, нито пък аз. Точка по въпроса. Разбрахме ли се? — Тя се сети за кафето и вдигна чашата към устните си. После го погали по лицето и попита меко: — Как е светлинното шоу тази сутрин?

Хънт вирна брадичка, огледа ъглите на стаята, после се взря обратно в нея и изненадано произнесе:

— Няма и следа от него.

— Добре. Ако започне да се обажда отново, докторът остави още едно хапче — просто да знаеш. А междувременно няма да ти навреди, ако похапнеш нещо.

— Идеята ми допада — каза Уайът. — А после трябва да се обадя на Девин.

* * *

Хънт имаше чувството, че е изчерпал всички възможни пътеки. Беше последвал нишката от първото съобщение до убийството на майка си, а оттам до Джоунстаун. После от Еви Спенсър бе стигнал до Джоунс, Индианаполис и баба си по майчина линия. Лайънел Спенсър пък го бе отвел до биологичния му баща с неговото задружно и работливо семейство, а също така и до своя брат Ланс, който оставаше последният необърнат камък. Ако и оттук не изскочеше нищо, Уайът нямаше идея в каква друга посока да поеме. И все пак, може би нямаше да се озове в задънена улица. В ума му трепна нова мисъл, която му даде искрица надежда. Последното съобщение гласеше просто Не е Лайънел.

Само първото име.

Това не оставяше ли открита възможността убиецът да е друг Спенсър? А в такъв случай, кой би могъл да е освен Ланс?

Вярно, шансът беше малък, но реален.

И в крайна сметка, ако въпреки всички усилия не успееше да доведе разследването до успешен завършек, от него все щеше да има някаква полза. От чисто егоистична гледна точка, бе провел невероятно лично пътешествие, отвело го до отдавна изгубените му корени и помогнало му да свали закостенялата обвивка, формирала се върху ранния му живот. Под нея се бяха открили живи рани, но той чувстваше, че тези рани едва сега могат да започнат действително да заздравяват.

Също, сътресението най-сетне бе довело до сближаването им с Тамара. Този факт не се изчерпваше само с интимността, макар естествено и тя да имаше своето значение. Помежду им бе избуяло ново доверие, една връзка, която не бе докрай изкована преди неговия пристъп, нервен срив или както там се наричаше. Сега те наистина бяха рамо до рамо, без резерви, за добро и зло.

Тъй че да, ако сега решеше да се оттегли и да се признае за победен, щеше да има известна компенсация. Но дълбоко в сърцето си Хънт не желаеше да спира преследването. Бе стигнал толкова далеч, като всяка стъпка по отдавна изстиналите дири го бе отвеждала до нова улика. Съзнанието му отказваше да приеме, че целият този труд ще остане невъзнаграден.

В Теотитлан нямаше мобилно покритие, но след късната закуска успя да се свърже от рецепцията с номера на Джул. Включи се гласова поща и той му остави съобщение. С Тамара имаха резервации за полета от Оахака до Финикс в пет и половина следобед.

Но през последния час преди заминаването им оставаше още един важен ангажимент. Хънт спря колата пред магазинчето на Кевин Карсън, което само два дни по-рано му изглеждаше толкова плашещо, така претоварено с емоционален заряд, че едва успя да прекрачи прага му. Сега просто почукаха на вече отворената дървена врата, поздравиха на висок глас и влязоха в сенчестото предно помещение.

Баща му спря да работи, изправи се от стана и ги доближи, като повика и жена си. Официалният повод за посещението бе организацията по изпращането на даровете от семейството за Калифорния. Тамара знаеше няколко думи на испански, а Мария — все пак омъжена за американец — говореше елементарен английски и сега двете жени се изгубиха във вътрешността на къщата да се погрижат за важната задача.

Уайът пръв наруши настъпилата неловка тишина.

— Исках да ти благодаря за посрещането — рече. — Беше чудесно празненство.

— Тук не празнуваме достатъчно, тъй че идването ви беше добър повод — кимна баща му. След кратка пауза въздъхна и продължи: — Знаеш ли, когато ти казах, че не бих те винил, ако си дошъл да ме убиеш, наистина го мислех. Щеше да имаш пълното право. Но сега не мога да ти опиша колко се радвам, че животът ти се е подредил.

— Да, имам прекрасно семейство.

— Личи си.

— И ти също.

— Знам. Гордея се с всеки един от тях. — Той погледна Уайът в очите и захапа устна. — Но не се гордея със самия себе си. Не знам къде ми е бил умът.

— Смятал си, че го правиш за мое добро. И вероятно си бил прав.

— Не съм толкова сигурен.

— Разбира се, че не си. Вече няма как да разбереш. Но положително нямаше да се озовеш в тази къща, женен за Мария, ако ме беше повлякъл със себе си. А по всичко изглежда, че тук ти е мястото.

— Надявам се да си прав. Но пътят, който ме доведе дотук…

Хънт го спря с ръка.

— Трябвало е да го поемеш. Разбирам и не те виня. Това се опитвам да ти кажа.

Кевин Карсън примигна веднъж-дваж, после прочисти гърло.

— Благодаря ти. Не знам дали го заслужавам, но благодаря.

— Бих искал и за в бъдеще да поддържаме връзка помежду си.

— Сигурен съм, че можем да го направим — кимна баща му.

— Ами тогава да опитаме.

— Добре.

Двамата мъже си стиснаха ръцете, скрепвайки уговорката.

— Гадна работа, а? — обади се пръв Кевин.

— Да, доста — отвърна Хънт, наясно с пълния смисъл, вложен в думите. Защото това бе самата истина — убийството на Марджи, двете дела срещу баща му, ситуацията, принудила го да изостави сина си, бягството в Мексико, изграждането на нов живот от нищото в чужда страна, справянето с цялата непосилна загуба. — Защо не отидем да видим как напредват жените? — добави след малко. — Все пак имаме да хващаме самолет.

* * *

Девин Джул мразеше да лъже партньорката си, но Сара категорично бе затръшнала вратата пред всякакви по-нататъшни разисквания и съмнения относно вината на Лайънел Спенсър, тъй че той нямаше желание да разнищва повече тази тема пред нея, нито да й обяснява защо има желание да продължава да си губи времето, пренареждайки елементите на един вече решен случай. Затова си измисли за пред нея оправдание, че му се налага да се яви в съда като свидетел по някакво старо дело. Тя му повярва и продължи да си гледа работата, оставяйки го на мира.

Онова, което го бе тласнало отново по пътя на съмнението, бе обаждането на Хънт от Мексико, с настойчивата молба да провери по-възрастния брат на Лайънел, Ланс Спенсър. Основателността на това съмнение бе друг въпрос, защото приятелят му не подкрепяше искането си с никакви конкретни мотиви.

Разбира се, първото, което направи, бе да потърси лицето в полицейската база данни, откъдето научи, че няма криминално досие. Бързата проверка в интернет му разкри, че Ланс е президент на компания за самолети под наем, пилот, член на управителните съвети на три други корпорации и явно значим дарител на няколко благотворителни дружества, най-вече на програма за настаняване на деца в приемни семейства. Притежаваше къща в Ноб Хил в Сан Франциско и още една в окръг Сонома. Семеен, с жена и дете.

Накратко казано, човекът бе стълб на обществото.

Каква причина можеше да посочи Джул на Ланс Спенсър, ако похлопаше на вратата му и кажеше, че иска да му зададе няколко въпроса относно смъртта на брат му? Дали случайно той не го е застрелял и не е нагласил нещата така, че да прилича на самоубийство? Не, естествено полицията не разполагаше с никакви улики, но все пак…

Това беше абсурдно. Професионализмът на Джул не му позволяваше да говори със заподозрян в убийство без предварително съставен план. Това можеше да е единственият му шанс да разпита Ланс, а и във всички случаи втори път нямаше да го хване неподготвен. Затова не му се щеше да се впуска в мъглява размяна на въпроси и отговори, която нямаше да постигне нищо, освен да предупреди Ланс, че се намира под подозрение.

Информацията на Хънт не почиваше върху никакви твърди факти, нито водеше до неопровержими заключения, но Джул го познаваше вече от доста години. Бяха работили заедно по три дела, два пъти на една страна и веднъж повече или по-малко като противници, като всеки път интуицията и инстинктите на Хънт се бяха оказвали печеливши. Девин не се съмняваше, че Уайът си дава сметка за всички детайли, сочещи към виновността на Лайънел Спенсър, и въпреки тях остава скептично настроен. Затова колкото и да се изкушаваше, не можеше с лека ръка да отхвърли съмненията му.

Хънт се бе доказал като неуморен и вдъхновен следовател. По полицейските стандарти бе напълно свободен електрон — не му се налагаше да действа в рамките на системата както Джул, затова не го и правеше. Работеше по вътрешно чувство, нюх, честолюбие, его, а понякога и просто по инат. Това го правеше труден както като приятел, така и като полупартньор. Но успехът му нямаше как да се отрече — нееднократно се бе оказвал прав, докато ченгетата бяха грешали. Джул знаеше, че не бива да забравя това — не го забравяше и сега, докато шофираше към дома на бившия шеф на полицията Дан Ригби.

Човекът бе достатъчно любезен да откликне на искането му за лична среща. Помнеше предишния им разговор, когато бе обещал при нужда да му съдейства по случая, който тогава касаеше единствено убийството на Марджи Карсън. Сега двамата мъже седяха в кухнята на Ригби, чиято чаша с боровинков сок застина на половината път към устните му.

— Искаш да ми кажеш — вдигна вежди той, — че дело с четирийсетгодишна давност отново е на дневен ред и че сега към него има още три свързани убийства?

— Две убийства и едно самоубийство, ако трябва да бъдем точни.

— Това е доста необичайно.

— И аз си помислих същото. Има и още една подробност. Нали помните Кевин Карсън?

— Разбира се. Съпругът, убиецът. Какво за него?

— Той не е убил последните трима.

— Сигурен ли си?

— В общи линии, да.

— Защо, да не е умрял?

— Не, но е в Мексико. В дълбоката провинция. Във всички случаи не е стъпвал в Сан Франциско последната седмица, нито през последната година. Всъщност не е бил в страната още откакто аз съм ходил прав под масата.

Този път чашата достигна целта си. Ригби пожабури сока в устата си, после преглътна.

— Значи според теб сме арестували грешния човек?

— Казвам само, че не е извършил последните убийства. Значи може да не е бил виновен и за първото.

Събеседникът му поклати примирено глава.

— Какво пък, не е изключено. Затова ли искаше да ме видиш? Да ми съобщиш, че съм прецакал случая?

— Не, сър. Може би си спомняте, че при предния ни разговор ви попитах за една жена на име Еви Секрист. Приятелката на Марджи Карсън. С партньора ви Джим Бърг сте се отзовали на сигнал, че двете са оставили децата си без надзор.

— Да, помня това.

— Е, оказва се, че истинското й име е било Еви Спенсър. Била е омъжена за същия човек, когото заподозряхме за двете убийства от миналата седмица и който после се самоуби. Името му е Лайънел Спенсър. Но имам източник, който смята, че виновникът е бил друг.

— Какъв източник? Информатор? Свидетел?

— Не. Всъщност става дума за сина на Марджи. Работи като частен детектив в града. Открил е баща си в Мексико и той е на мнение, че Лайънел няма как да е замесен във всичко това. Бил твърде мекушав.

— И кой според твоя приятел е виновникът?

— Лайънел има брат, Ланс. Единственият проблем е, че не разполагаме с доказателства срещу него. А той е важна клечка в корпоративния свят, тъй че не е най-удачният вариант просто да се появя на прага му без конкретни въпроси. Та се питах дали не сте се натъквали на името му около случая Карсън?

— То присъства ли в делото? В списъка на свидетелите или нещо подобно?

— Не.

Бившият полицейски шеф направи гримаса.

— Това е било преди четирийсет години, инспекторе. Не е като да съм го чул вчера. Единственото, което мога да кажа, е, че щом човекът го няма в папките по делото, значи не сме се занимавали с него. А по думите ти разбирам, че според теб е трябвало да бъде едва ли не основният ни заподозрян.

— Не съм сигурен в това, сър. А и тогава е нямало как да знаете. Без аферата с Джим Джоунс, която излиза наяве едва няколко години по-късно, нищо не е свързвало братята Спенсър с Марджи и нейната смърт.

Ригби се изправи в стола си.

— Сега вече ми привлече вниманието. За пръв път споменаваш Джим Джоунс. Тези хора с него ли са били?

— Да, очевидно и двамата.

— И как тогава са се измъкнали живи?

— Не са го последвали в джунглата. Но Еви е отишла, заедно с децата на Лайънел.

Ригби потърка брадичка, асимилирайки информацията.

— Проклетото копеле.

— Има и още нещо — рече Джул.

— Слушам те.

— Моят приятел, частният детектив, е разговарял с жената на Джим Бърг. Тя му е казала, че той също не вярвал във вината на Кевин Карсън. Тъкмо го повишили в инспектор и започнал да се рови в случая, когато изведнъж извършил самоубийство. Точно като Лайънел Спенсър. Куршум в слепоочието.

Ригби сведе очи и поклати глава при тежкия спомен.

— Джим беше добър човек — каза. — Тогава ми беше трудно да повярвам, че наистина го е сторил. А сега ти ми казваш, че може би не е.

— Не смея да го твърдя със сигурност. Но мисля оттук да отида при госпожа Бърг и да я попитам дали името Ланс Спенсър не й говори нещо. Миналата седмица не е могла да назове кого точно е подозирал съпругът й, но нищо чудно да го е споменавал пред нея по един или друг повод.

— И ако е така, какво?

— Тогава може би ще разполагам с достатъчно факти, за да убедя Глицки и партньорката си, че не губя времето на всички с празни догадки.

— Само не разбрах, къде се вписвам аз в цялата картина? Не че не ми е приятна визитата ти, но ако не си забелязал, вече от доста време не съм в играта.

— Къде се вписвате ли? — Джул сви рамене. — Не знам, сър. Но имам нужда от известна подкрепа, ако ще се изправям срещу някой като Ланс. Всички в отдела смятат случая за приключен, а аз просто не съм съвсем сигурен. Затова допуснах, че може би ще се сетите нещо от онези дни, което да е от полза.

— За съжаление, не — отвърна Ригби. — Но чуй какво ще ти кажа. Едно ченге е мъртво, а ти твърдиш, че вероятно не става въпрос за самоубийство. Това е достатъчна мотивация за мен. Ще поразпитам наоколо.

* * *

Думата на някогашния шеф явно още се чуваше, защото не след дълго Джул получи обаждане на мобилния си телефон и по-късно същия ден се озова в къщата на друг бивш полицай, Мартин Инголс. Обстановката удивително наподобяваше тази в дома на Ригби, а всъщност като се замисли, и в неговия собствен. Инголс бе типичен образ на пенсиониран служител на реда от старата школа — обрулено сипаничаво лице, бирено коремче и воднистосини очи с множество бръчици край тях.

Двамата се разположиха на ъгловия диван в тясната, но уютна всекидневна, като домакинът бе започнал да говори още от момента, в който си стиснаха ръцете:

— … та след като началството ми заръча да поговоря с теб, реших, че ще е най-добре да не се бавя, ами да ти звънна още днес.

— Много благодаря. Значи сте познавали Ланс Спенсър?

Сух смях.

— Не че сме били първи приятели, но знаех кой е, да. Всички колеги, които пазеха по публичните изяви, откак Джим Джоунс плъзна със своята вуду магия из града, го знаеха. Беше залепен за него като гербова марка.

— Нещо като бодигард?

— Повече от това, бих казал. Малко бодигард, малко мутра. Беше ходил във Виетнам и там явно се беше понаучил на едно-друго. Костелив орех.

— Арогантно ли се държеше?

— Не, не, напротив. Учтив до немай-къде. Но сякаш ти казваше, мътиш ли ми водата, ще те очистя, без да се замисля. Не показваше особен респект към значки и униформи. Единствено той и Джоунс бяха важните, другите можеха да си гледат работата.

— Брат му с него ли беше?

— А, да. Лари или нещо такова…

— Лайънел.

— Същият. Как не се сетих. — Той се почука с пръст по главата. — Мразя, като почна да забравям.

— Няма значение — махна с ръка Джул. — Какво представляваше той?

— Ами всъщност нищо особено. Просто ходеше по петите на Ланс, нещо като втора цигулка. Ако не бяха братя… — Той остави мисълта си да увисне във въздуха. — Имаше и друго, може би най-важното. И двамата бяха пилоти.

— Пилоти на Джоунс?

Инголс кимна.

— Тук вече навлизаме в територията на слуховете. След като се махнаха от града, чухме, че били негови куриери.

— И какво са пренасяли?

— Хора, пари или и двете.

— До Гвиана?

— Не само до Гвиана. Европа, Южна Америка, Карибите. Навсякъде, където има банки и могат да се скрият пари. Това впрочем не е слух. Джоунс имаше сметки по цял свят.

— А кое е слух тогава?

— Че са изнесли от Гвиана стотици хиляди, ако не и милиони долари в брой точно преди масовото самоубийство. Може да е било чист късмет, че са се оказали извън Джоунстаун през онзи ден, но знаеш ли кога беше следващият, а всъщност и последният път, когато видях Ланс?

— Кога?

— Охранявах едно благотворително събитие пет или шест години по-късно. Тогава той и брат му вече имаха цяла частна флотилия, която отдаваха под наем на разни корпорации и знаменитости. Та както си стоя край вратата, той минава, вижда ме и има наглостта да ме попита дали не искам да се повозя на някой от самолетите му. Един вид, да ми натрие носа, че каквото и да е свършил, се е измъкнал сух от водата, а аз съм само едно жалко ченге и не мога да му стъпя на малкия пръст.

— И вие какво му отвърнахте?

Инголс пусна тънка усмивка на старо куче.

— Горе-долу онова, което се сещаш.