Джон Лескроарт
Ловецът (26)

26

Досегашните посещения на Хънт в Мексико се ограничаваха само до Баха Калифорния^[1], и то най-северната й част, край Росарито, където бе карал сърф по крайбрежието на Тихия океан. За да стигне дотам, човек трябваше първо да мине през забравения от Бога, тънещ в мизерия и беззаконие граничен град Тихуана, а после и през още четирийсет километра пустош — изоставени, недовършени, изподраскани с графити сгради, съмнителни пътища, сух и негостоприемен пейзаж. И макар да си бе давал сметка, че цялата страна не би могла да прилича на това малко ъгълче, остана изненадан, когато напуснаха Оахака по модерна магистрала и се насочиха на юг сред красиви хълмове — полупустинни, но обработени и покрити със зеленина, на фона на заобикалящите ги стръмни планини.

Щом излязоха от прохода, водещ надолу към долината, пред тях се разгърна панорамна гледка на селището, в която нямаше и помен от хаоса и мизерията, донякъде очаквани от него. Напротив, видът му бе старинен и очарователен. Тамара бе пътувала по-малко, макар че след колежа бе прекарала около месец в Италия и Гърция, и сега си уплътняваше времето, заливайки Хънт с информация и лични наблюдения. Нямало нищо чудно, че мястото е толкова красиво — на нахуатълски името Теотитлан означавало „земя на боговете“. Надморската височина била почти хиляда и осемстотин метра, а населението — четири хиляди и петстотин жители, като още хиляда обитавали покрайнините. Основният език не бил испански, а запотекски, а местните тъкачи се славели със занаята си, упражняван от ацтекските им прадеди още пет века преди Христа.

— Това там — посочи тя пред тях — явно е свещеният връх Ел Пикачо. А другият до него е Серо Джи Бетс, което на запотекски означава „каменен брат“.

— Все полезни неща — погледна я той. — После ще ме изпитваш ли?

— Разбира се.

— Ако детективската агенция не потръгне, винаги можеш да дойдеш тук и да станеш екскурзовод.

— Стига и ти да ми правиш компания.

— Може да се уреди. Решиш ли, идвам с теб.

По-рано същата сутрин Хънт се бе пробудил отведнъж, някъде към изгрев-слънце. Измъквайки се от завивките, бе целунал спящата Тамара по рамото и бе влязъл в банята, за да се изкъпе и обръсне. Съзнанието му, наваксало донякъде изгубения сън, начаса се върна към причината за идването тук и той отново усети познатото стягане в гърдите, а в ъгълчетата на зрението му припламнаха няколко точици.

С разтуптяно сърце се върна в леглото и остана да лежи със затворени очи, докато Тамара също не се размърда. Щом се отърси напълно от дрямката, тя се претърколи върху него и през по-голямата част от следващия час двамата успешно прогонваха демоните.

Сега, докато караха по непавираните улици на живописното градче, тя сложи ръка върху бедрото му.

— Сигурен ли си, че го искаш?

Уайът кимна със стиснати челюсти.

— Да, трябва да го направя.

— Друго имах предвид. — Тя се поколеба за секунда. — Ако предпочиташ, мога и аз да поговоря с него.

— Не, няма проблем.

Хънт намери място за паркиране в края на централния площад, пред масивната катедрала, недалеч от хотела, за който имаха резервация, в случай че им се наложеше да поостанат една-две вечери. Излязоха от колата в хладния, пропит от слънце въздух. Още беше 10:30 сутринта, твърде рано, за да влязат в стаята си.

Малко по-надолу по улицата имаше приветливо ресторантче на име „Ел Дескансо“. Хванати за ръце, те доближиха и седнаха на една от малкото свободни маси отвън на тротоара. Всъщност те далеч не бяха единствените посетители тук. Макар допреди два дни изобщо да не бяха чували за това малко и сравнително отдалечено градче, то очевидно бе популярна туристическа дестинация, особено сред американците. Клиентите около тях отпиваха от чашите със силно, ароматно кафе с шоколад, бъбреха на английски, показваха си пъстри черги и наметки, говореха за пешеходни и велосипедни маршрути и археология.

Разтвориха върху масата предварително приготвената карта. Крайната им цел, обозначена с черно кръстче, се намираше на около осем пресечки в западна посока. Хънт допи чашата си, облегна се назад и примигна.

— Готов ли си? — попита Тамара.

Той обходи бавно с поглед площада и примигна още няколко пъти.

— Тези проклети светлинки. Вече няколко дни не мога да се отърва от тях. — Стисна силно клепачи, после тръсна глава и се изправи. — Всичко е наред. Да вървим.

Над сто и петдесет местни семейства си изкарваха прехраната с тъкачество и те минаха покрай няколко десетки дюкянчета, преди да достигнат адреса, отбелязан от Хънт.

Къщата изглеждаше като всички останали — бяла варосана постройка, с открита фасада, пред която бяха изложени за продажба ярко оцветени черги, наметала и други изделия. Подредбата на домовете обикновено бе такава, че майсторът работеше във вътрешната половина, а посетителите, сами или на организирани групи, разглеждаха и пазаруваха отпред.

Уайът спря Тамара с ръка и те застанаха редом на отсрещния тротоар под заслепяващото слънце. Магазинчето явно бе отворено и макар да нямаше клиенти, в сенчестия сумрак се забелязваше някакво движение.

Той нямаше сили да помръдне. Вдигна длан към челото си. Болката на мигрената го прониза отново, връхлитайки сред ореол от проблясващи точици.

Отвътре прозвуча повелителен глас на непознат език — може би запотекски? Две малки момчета изскочиха със смях на улицата и побягнаха, надпреварвайки се, докато не се изгубиха зад ъгъла.

Тамара го докосна по лакътя и той, сякаш чакал този сигнал, кимна и направи петте облени в светлина крачки, които го деляха от здрача на къщата. Пулсът в ушите му все повече се усилваше. Опита да остави очите си да се приспособят, но експлодиращите огнени кълба не му позволяваха да ги държи отворени повече от няколко секунди.

Силата на главоболието предизвика вълна от гадене и световъртеж и за да запази равновесие, той се улови за дървения стелаж, върху който собственикът бе наредил няколко ярки наметала.

От дъното на помещението се носеше бавен, ритмичен звук, като от дървени тояжки, почукващи една в друга. Хънт погледна натам и видя, че това е стан — или, според уроците на Тамара, „телар“ — над който се бе привел висок, ъглест силует с дълга сива коса, вързана на опашка. Човекът бе наметнат с пончо в жълт и зелен цвят и носеше очила без рамки, през които се взираше съсредоточено в работата си, напявайки си почти беззвучно някаква мелодия.

Хънт направи крачка напред. Дишането му сякаш бе спряло, а болката в главата изведнъж бе станала буквално заслепяваща. Чу как някъде до него Тамара прочиства гърло и казва:

— Извинете, господине, търсим Кевин Карсън?

Мъжът се обърна и намести очилата си с насмешливо изражение, което постепенно се смени с предпазливост. Той изправи гръб, а ръцете му престанаха да сноват над стана.

— Аз към Кевин Карсън — рече. — Какво мога да направя за вас?

* * *

Тамара усети напрежението в ръката на Хънт като електрически ток.

Докато идваха от площада, той беше целият мрачна решимост. Когато стигнаха пред магазинчето и застанаха на отсрещния тротоар обаче, стана ясно, че психологическото въздействие от предстоящата среща с истинския му баща започва да взема превес. Цялото изражение на лицето му — сбръчканото чело, стиснатите челюсти, присвитите устни — говореше, че се нуждае и от последната си капка решимост, за да пристъпи в сенчестото помещение.

Кевин Карсън бе с два или три сантиметра по-нисък от Хънт, но всичко в него — високото чело, формата на веждите, ясните синьо-зелени очи — от пръв поглед говореше, че между двамата мъже има кръвна връзка. Тя си даваше сметка, че Уайът също няма как да е пропуснал сходството — толкова поразително бе то.

Бицепсът му потръпна под пръстите й. Тя го погледна и видя, че отново примигва с очи, вероятно за да се отърси от „светлинното шоу“, както го бе нарекъл предната вечер. Продължаваше да се опира с лявата ръка върху стелажа, но сега пристъпи още крачка напред, тъй че от стана го деляха не повече от два метра. Пое си дълбоко дъх, впери взор в тъкача и произнесе с равен глас:

— Аз съм Уайът. Твоят син.

Сега беше ред на стария мъж да затвори очи, странно повтаряйки, както се стори на Тамара, поведението на сина си. Той вдигна очи към тавана и когато ги отвори отново, в тях имаше същата стряскаща концентрация, каквато неведнъж бе виждала у Хънт.

— Дошъл си да ме убиеш ли? — попита той. — Няма да те виня.

— Не.

От вътрешността на къщата неочаквано се появи ниска, набита възрастна жена, очевидно от местно потекло, и застана до Карсън. Двамата си размениха няколко думи на запотекски диалект, след което той се обърна отново към Уайът.

— Жена ми, Мария.

Очевидно разбрала какво се случва, тя му хвърли бърз, уплашен поглед, поднесе ръка към устата си и се прекръсти.

Известно време двете двойки останаха вторачени безмълвно една в друга. Адамовата ябълка на Уайът играеше нагоре-надолу. Очите на баща му се сведоха към земята, сетне се стрелнаха към съпругата му и пак обратно към гостите.

Накрая, надделявайки над собствените си емоции, каквито и да бяха те, възрастният мъж се изправи и каза:

— Можем да поговорим и вътре, ако желаете. — Той даде някакво нареждане на Мария, която заобиколи тъкачния стан и доближи Уайът. Протегна ръка, докосна неговата и направи нисък поклон, явно в знак на приветствие. После придърпа крилата на голямата дървена порта към улицата и я затвори. Помещението потъна в сумрак, осветявано само от двете малки прозорчета под тавана.

Тамара и Уайът последваха домакините през помещение, оборудвано с малък хладилник, мивка и кухненски плот, към двете вътрешни стаички, следващи една подир друга, без антре. Тук Мария се отдели от тях, а Кевин ги изведе в малко, застлано с червени плочки дворче, обградено от всички страни с варосани стени. На една от тях имаше богато резбована врата, а цялото пространство бе засенчено от асма, отрупана с буйно цъфтящи бугенвилии. Имаше проста дървена маса, три стола и пейка, а във висящи саксии по стените растяха още цветя.

Мястото се стори на Тамара красиво и спокойно, точно такова, от каквото всички се нуждаеха.

На минаване покрай масата Кевин издърпа два стола, а третия обърна с облегалката напред и седна, обкрачвайки го. Уайът се настани срещу него, най-близо до къщата, а за Тамара остана мястото помежду им.

Под пончото Карсън носеше синя работна риза, джинси и кожени сандали, обути на бос крак. Кожата около очите му бе набраздена от дълбоки бръчки. Като се облакъти на масата, той въздъхна, издувайки бузи, и огледа сина си.

— Предполагам ще е глупаво да те питам как я караш. — Уайът повдигна рамене, признавайки абсурдността на въпроса. — Не че се оправдавам, но ако трябваше да започна отначало, щях да постъпя иначе.

— Справих се някак — махна с ръка Хънт.

— Да, виждам. — Тонът на Карсън бе равен. — Не знаех дали животът ще ми позволи да отглеждам дете. Всъщност изобщо не знаех, че ще имам някакъв живот. Не съм и сънувал, че ще се озова в място като това. Но реших, че каквото и да става, ще бъдеш по-добре без мен. А после, когато съдебните дела най-сетне приключиха, ти вече беше изчезнал. Осиновен, с ново бъдеще. Нямаше как да те открия, дори да исках.

— Разбирам. Станалото станало.

— Не е точно така. Направих ужасна грешка. И си давам сметка за това. Държа да ти го кажа. — Тамара видя как Уайът преглътна с труд. — Предполагам знаеш, че ме съдиха?

— Разбира се.

— Аз не съм убил майка ти.

— Знам и това.

Кевин кимна с явно облекчение.

— Отец Бернард ми даде писмото ти — каза Уайът. — Какво стана с Тексас?

— Тексас?

— Работата, която са ти предложили. Вътре пишеше, че отиваш там.

Баща му поклати глава.

— Не, не беше достатъчно далеч. Дори тук ми се струваше твърде близо. Ако не бях срещнал Мария, която ми спаси живота, и семейството й, което ме научи на занаят, вероятно щях да продължа чак до Бразилия. — Той замълча за секунда. — Мога ли да попитам как ме откри? Мислех, че съм направил всичко възможно, за да изчезна.

— И до голяма степен си успял.

— Само че?

— Няма значение. — Уайът повдигна рамене така, сякаш върху тях тежеше половин тон. — Ти си тук. Аз съм тук.

— Той е частен детектив, свикнал е да намира хора — вметна Тамара, после добави: — Аз съм Тамара, работя с него.

Кевин я изгледа учудено и попита:

— Значи сте тук по работа?

— Да. Става въпрос за майка ми. — Уайът долепи длани до слепоочията си и стисна клепачи. Когато ги отвори, отново примижа, за да се фокусира. — Опитваме се да открием кой я е убил.

Тамара забеляза новия пристъп и го докосна по лакътя.

— Уайът?

Той сложи ръка върху нейната.

— Спокойно, добре съм. — После пак се обърна към баща си и повтори: — Опитваме се да открием кой е убил Марджи. Имаш ли някаква представа?

Карсън поклати отрицателно глава.

— Ако имах, щях да я споделя с полицията още тогава, когато поне можеше да донесе полза.

— И нищо не ти е хрумвало през годините?

— Не. Никой нямаше каквато и да е причина да я убива. Тя беше просто една млада майка, която си стоеше вкъщи и си гледаше детето — теб.

— Ти знаеше ли за Джим Джоунс?

Въпросът накара Карсън да се надигне от стола си.

— Това е стара история. Имам предвид станалото помежду им. Дори не е споменавана по време на делата. Откъде научи за нея?

— Няма значение. Важното е, че е вярна. Затова те питам.

— Разбира се, че е вярна. Но тогава никой не подозираше в какво чудовище ще се превърне той един ден.

— Наистина?

— Наистина. Честна дума.

— А не допускаш ли, че Марджи може да е имала някакво предчувствие, знаейки какво й е сторил?

— В този смисъл, да. Но…

Уайът се приведе напред и сключи ръце като в молитва.

— Ами ако е казала на Еви Спенсър?

— Еви ли? Тя пък какво общо има?

— Представи си, че е споделила с нея, че ще разгласи наляво и надясно какво й е сторил Джоунс и на колко години е била тогава? Помниш ли да ти е казвала, че планира подобно нещо?

Погледът на Тамара се отмести към Карсън, който смръщи съсредоточено вежди.

— Не можеше да повярва, че Еви започва да се забърква с Храма на народите, това го помня със сигурност. Тогава сектата тъкмо се местеше в Сан Франциско някъде от север, където Марджи бе членувала в нея. Та тя се опита да я предупреди да се пази от Джоунс, защото този човек не е цвете за мирисане. Двете се скараха жестоко заради него и Еви не беше стъпвала в апартамента ни поне месец преди убийството. Това бе и причината да не я призоват за свидетел. Впрочем лично на мен въобще не ми липсваше. Тази жена беше пълна откачалка и нямах нищо против да се махне от живота ни.

— Познаваше ли съпруга й, Лайънел?

— Разбира се. Покрай децата се виждахме често, излизахме заедно.

— И как го намираше?

— Нищо особено — сви рамене Карсън. — Свестен човек, но леко мекушав. Представа си нямах как понася да живее с нея.

— Ами ако ти кажа — продължи настъпателно Уайът, — че полицията в Сан Франциско сега смята, че той е убил Марджи, както и един от моите сътрудници, а също и случаен таксиметров шофьор, преди сам да се застреля?

— Лайънел се е застрелял?

— Очевидно — кимна Хънт. — Миналата седмица. Учудва ли те нещо от това?

— Всичко ме учудва. Лайънел да стреля по хора? Да убие Марджи? Изобщо не си го представям… — Той поглади с длан покривката на масата. — Между другото той бе човекът, който ми предложи да отида в Тексас.

Уайът хвърли бърз поглед към Тамара, преди да се обърне пак към баща си.

— И как точно стана това?

Карсън сведе глава.

— Потърси ме след второто дело и ми каза, че ако искам да се махна от града, той имал познати на едно тексаско летище, които щели да ме вземат на работа при тях. Искаше дори да ми плати билета…

— Но защо ще го прави?

— Тогава още бяха заедно с Еви, а тя членуваше в Храма. Джоунс разполагаше с много пари, от всички онези дарения, които му правеха. Лайънел ми каза, че те следили внимателно процеса и знаели, че съм невинен. Някой ме бил натопил и затова щяло да е акт на християнско милосърдие, ако ми помогнат да започна другаде на чисто. Можех или да приема парите, или да се кача заедно с него на самолета при следващия му полет натам.

— Чакай малко. Да не искаш да кажеш, че Спенсър е бил пилот?

— Да, също като брат си. Бяха служили във ВВС във Виетнам. Носеше се слух, че Джоунс щял да им купува собствен самолет или поне да им даде за ползване.

Мария се появи от къщата, носейки върху поднос стъклена кана с тропически сок и три чаши. Като го постави в средата на масата, тя промълви няколко думи на съпруга си, докосна го леко по рамото и отново се скри.

— Май ще е по-добре да ви налея от това, иначе жената ще ме убие — каза той. — Ключовата съставка тук е ледът. Вадим го само при специални случаи.

— Благодаря. — Тамара все повече се дивеше на генетичния код, който правеше баща и син да си приличат толкова много, дори в интонацията и ритъма на речта си. — Изглежда чудесен.

— И наистина е такъв. Мария е гений. — Кевин побутна чашите към тях и попита: — Докъде бяхме стигнали?

— До Лайънел Спенсър и неговия самолет — отвърна без колебание Уайът. — Е, какво стана? Качи ли се на него? Или взе парите?

— Нито едното, нито другото — отвърна баща му, като напълни и собствената си чаша и без да отпие, я сложи пред себе си. — В крайна сметка просто избягах. Не исках да дължа никому нищо. Ако щях да започвам отначало, както възнамерявах, трябваше да тръгна от нулата. — Той нагласи очилата си, погледна Тамара, после отново Уайът и най-сетне отпи една глътка. — Знаеш ли, все още не ми се вярва Лайънел да е убил Тамара. Ти познаваше ли го?

— Не. Никога не сме се срещали.

— Е, ако бяхте… — Той поклати скептично глава. — Просто не ми се връзва. Особено с начина, по който беше извършено. Цялата й глава беше разбита, за бога. Това е отнело известно време, изисквало е да си пред нея и да я гледаш в очите. А той беше същинска мижитурка. Дори с пистолет не виждам как би убил човек, а така — просто няма начин. Та той се боеше дори от жена си.

— Смяташ ли, че Еви може да го е сторила?

— Не. Вярно, че беше кукувица, но лудостта й бе по-скоро на тема Исус, мир и любов.

— Но е умряла в Джоунстаун — каза Уайът, оставяйки чашата си на масата. — Като преди това може да е погубила собствените си деца.

— Това е станало много по-късно. Трябва да са минали колко… десетина години? — Повтаряйки неволно за сетен път жестовете на сина си, Карсън вдигна ръка към челото и потърка слепоочията си. — Новината стигна дотук едва след няколко седмици. Когато прочетох името й, отначало не повярвах на очите си.

— И все пак го е направила. Напоила е децата си с отровната напитка.

— Вероятно. Но междувременно са минали дълги години промиване на мозъци и употреба на наркотици. По времето, когато я познавах, не би наранила и муха. Всъщност сега се сещам, че ако откриеше у дома някое паяче или калинка, ги вземаше внимателно и ги пускаше през прозореца, за да не ги настъпи някой.

Уайът се облегна назад и скръсти ръце като олицетворение на разочарованието, с отпуснати ъгълчета на устата и хлътнали очи.

— Връзката с Джоунстаун беше единственото подобие на мотив, което успяхме да открием. Всичко друго прави смъртта на Марджи да изглежда като случайно, безсмислено убийство.

Карсън изпусна уморена въздишка.

— Неприятно ми е да го кажа, но до същия извод стигнах и аз.

— Е, съжалявам, но няма да го приема — отвърна Уайът. — Трябва да е имало и някой друг. Ти спомена, че Лайънел имал брат…?

— Да, Ланс. — Карсън присви устни за миг, сякаш при спомена за лош вкус. — Той също се мотаеше наоколо. С година или две по-възрастен от него.

— Що за човек беше?

Карсън не отговори веднага. Известно време се взира в нищото, мъчейки се да формулира мисълта си, явно неподготвен за въпроса.

— Войник — каза накрая. — Ето какъв беше. Войник.

— От обкръжението на Джоунс? — попита Тамара.

— При това от най-близкото.