Джон Лескроарт
Ловецът (23)

23

Хънт и Лин седяха като заговорници в едно сепаре в закусвалнята недалеч от сградата на редакцията. Тя вече бе довършила хамбургера и картофките и тъкмо отпиваше от млечния си шейк, когато лицето й внезапно се оживи:

— Само едно нещо продължава да ми липсва. Връзката с изпращача на есемесите.

— Кое, кое?

— Казвам, че ми липсва връзката…

— Знам, Лин, знам — усмихна се уморено той. На влизане в заведението се бе почувствал гладен, тъй като не бе ял от предната вечер в хотела, но когато храната пристигна, изведнъж изгуби апетит. Сега топна един пържен картоф в локвичката кетчуп в чинията и го поднесе към устата си. — Което на свой ред ни връща обратно към Лайънел Спенсър… — Той остави фразата да виси във въздуха, после добави: — Изглежда твърде просто, за да е истина.

— Ей, какво си провесил нос? — скастри го тя. — Току-що потвърдихме връзката на майка ти с Джоунс, което бе поводът да дойдеш чак дотук, а като за капак се запозна и с баба си. Бих нарекла това една твърде успешна сутрин, а ти изглеждаш така, сякаш са ти потънали гемиите. Ние спечелихме, Уайът. Трябва да се радваш.

Той поклати глава.

— Все още ни се губи звеното, обединяващо Лайънел и Джоунс.

— Напротив, нали е казал на твоите приятели ченгета, че е членувал в Храма на народите заедно с жена си? Какво по-обединяващо от това?

Хънт продължи да дъвче замислено.

— Джоунс е имал хиляда души със себе си, Лин. Може да е бил всеки един от тях. Защо точно Лайънел? Та той дори не го е последвал в Джоунстаун. Според мен сензационната ти история още не е завършена. Моята във всички случаи няма да бъде, докато не повярвам, че е възможно Джоунс да е поръчал убийството, а Лайънел да го е извършил.

— Защо, нали неговите последователи са били обработвани именно по този начин. Знаем какво е станало в джунглата. Хората, които не са пожелали да изпият отровата доброволно, са били застреляни от охраната.

— Но Лайънел не е бил сред охранителите. Изобщо не е присъствал там.

— Значи просто е отпаднал от дружинката по-рано. — Тя отпи от шейка си. — А сега е мъртъв и точка по въпроса.

— Нещо не ми се връзва. Както сама правилно отбеляза, има разминаване между есемесите и смъртта на Лайънел. Изпращачът нямаше за цел да докара някого до самоубийство, а да ме подтикне да разнищя случая, да го предам на полицията. Това беше цялата идея.

— Добре, значи не всичко е минало по плана. Случва се постоянно. И какво толкова?

— Това, че никой няма да се интересува повече. Най-малко ченгетата. Смъртта на Лайънел слага точка на разследването. Това не те ли кара поне малко да се усъмниш? Кой ще тръгне да се самоубива, само и само да не отиде на съд? И то за престъпление отпреди четирийсет години, без никакви доказателства, които да сочат към него. И защо ще отстранява Иван? Ако Лайънел е решил да се гръмне, щеше просто да го направи. Но не, той краде такси, застрелва шофьора, после и Иван, а накрая се прибира у дома и едва ден по-късно си тегли куршума. Къде е смисълът на всичко това? Ако толкова го е било страх да не го хванат, от самото начало щеше да опре дулото в главата си, да дръпне спусъка и толкова.

Лин не изглеждаше убедена.

— Той не е бил притеснен заради убийството на майка ти, Уайът, а защото е оплескал нещата с онзи твой човек, Иван, и с таксиметровия шофьор. Нали сам каза, че имало свидетел, който го е разпознал? Бил е наясно, че този път няма как да се измъкне. При подобни обстоятелства постъпката му е напълно разбираема.

— И все пак чуй какво ще те посъветвам. Недей да публикуваш историята си, докато…

Писукането на телефона го извести, че е получил съобщение, и той млъкна насред изречението, за да го прочете.

— Ето това се казва пръст божи — рече след секунда и обърна екрана към нея.

Не е Лайънел, пишеше там.

* * *

— И какво искаш да кажеш с това? — попита Джул.

— Как какво? Не ти ли се струва съмнително?

— Не, струва ми се пълна глупост. Някой просто се будалка с теб.

— Не става въпрос за шега, Дев. Не забравяй, че тъкмо от съобщенията тръгна всичко.

— Откри ли вече изпращача им? Знаеш ли кой е?

— Не, но…

— Проследи ли последния есемес?

— Не разполагах с нужното време, беше само един ред.

— Виж, Уайът, от последния ни разговор насам проведохме балистична експертиза на куршумите, убили таксиметровия шофьор и Лайънел. Те не само съвпадат помежду си, но и са идентични с този от стрелбата по Орлов. Три изстрела, произведени от едно и също оръжие, гарантирано. Без никакво съмнение. Да не говорим, че от пълнителя липсват точно три патрона.

— Добре, но…

— Също, може да не ти се вярва, но извършихме в дома на Лайънел всички действия, които се полагат в случай на насилствена смърт, и не намерихме нищо, нито прашинка, което да свидетелства за взлом, за присъствие на второ лице в стаята или дори в цялата къща. Човекът просто е решил и си е пръснал мозъка. Оттук можем да си извадим заключението, че вероятно той е убил и майка ти, но ако тази версия не те задоволява, си свободен да продължаваш с диренията си, а аз от своя страна ще сторя всичко възможно да не ти преча. Всъщност като се замисля, нищо чудно единственото убийство, което има предвид авторът на съобщенията, да е това на майка ти. Ние не разполагаме с доказателства дали Лайънел го е извършил, или не, но в едно сме абсолютно сигурни — неговият пистолет е убил както Орлов и таксиджията, така и него самия. Подписвам се с две ръце. Оттук нататък прави каквото знаеш.

Линията прекъсна и Хънт още известно време съзерцава телефона си, преди да го върне обратно в калъфа.

— Предполагам, че чу по-голямата част от разговора — каза на Лин.

— Във всеки случай, достатъчно. Приятелят ти звучеше доста убедено. И ако е прав за балистиката, има основание.

— Сигурен съм, че е прав. Сигурен съм и че няма следи от взлом или външни лица в къщата на Лайънел. Но още по-сигурен съм, че човекът, който ми праща съобщенията, не лъже и не си измисля. Лайънел не е убил майка ми. Нито другите двама или пък себе си. Всичко е дело на някой друг.

— И кой е той?

Хънт направи гримаса.

— Тъкмо с този въпрос се боря от самото начало. — Той бодна още един пържен картоф, огледа го и го върна обратно в чинията. — Някой, който е познавал Лайънел тогава, познава го и до днес. Някой, с когото той се е свързал, след като се е чул с Иван.

Осенен от внезапна мисъл, той извади отново телефона и натисна едно име от списъка с контактите.

— Здравей, Кали, Уайът те безпокои. Можеш ли да ми дадеш всички входящи и изходящи обаждания на Лайънел Спенсър от миналия вторник? Неговият номер е последният, с който е говорил Иван… Бих помолил Девин, но той напоследък не е много кооперативен, а и не знам дали изобщо е правил такава справка… Ти си съкровище, благодаря ти.

След като затвори, притисна слепоочията си с пръсти и остана известно време така.

— Още ли те боли? — попита Лин.

— Не знам какво ми става. Погледът ми се мъти, сърцето ми бие три пъти по-бързо от обичайното и трудно си поемам дъх. — Устните му се изкривиха в пресилена усмивка. — Иначе съм добре.

— Защо не подремнеш, докато чакаш тази твоя Кали да ти върне обаждането?

Хънт поклати глава.

— Дотогава могат да минат два дни, дори повече. А и ако Лайънел е получил обаждането от Иван на един телефон, а после се е обадил на убиеца от друг, няма да разберем нищо. Ще продължавам да търся. Все трябва да има някой, който да го е познавал тогава… — Той млъкна и прокара пръсти по лицето си, а после ги пъхна под яката на ризата си.

— Сега пък какво? — попита Лин.

— Баща ми. — Челюстта му се стегна от нов прилив на решимост. — Трябва да открия баща си.

* * *

По време на първата война в Залива Хънт бе служил в Отдела за криминални разследвания, където нивото на стрес бе сравнително високо. После, в цивилния живот, бе прекарал десетина години в Службата за закрила на детето и там задълженията му включваха отнемане на деца от небрежни или агресивни родители. Това бе издигнало представите му за стрес до нови висоти, които считаше за недостижими.

Досега.

Вече в хотелската си стая, влезе в банята, наплиска лицето си с вода и се погледна в огледалото. Образът, който надничаше оттам, с кървясали очи и набола четина по хлътналите бузи, му бе почти непознат. Каза си, че наистина е крайно време да се избръсне, изкъпе и приведе в нормален вид. Щеше да му отнеме не повече от четвърт час.

Но точно сега не му се занимаваше.

Вместо това просто се избърса с кърпата и отиде да си легне отново. Беше ранен следобед и Лин се бе върнала обратно в офиса, за да търси каквато и да е полезна информация относно баща му.

Ако изобщо беше жив.

Всъщност много повече от бръсненето и душа му бе нужна малко почивка. Той нагласи алармата на часовника до леглото за четири часа, направи същото и с джиесема си за всеки случай.

Но все не успяваше да се настани удобно. Мозъкът му не спираше да работи, а пулсирането на кръвта пораждаше в ушите му неспирно, едва доловимо бучене.

Стисна клепачи и зачака сънят да го обхване, но вместо това отново изпадна в трескави размишления какво може да е пропуснал. Погледна часовника върху нощното шкафче и видя, че са минали двайсет минути, а той все още е буден.

Може би никога повече нямаше да заспи.

Тази мисъл го докара до ръба на паниката. Сърцето му заблъска в гръдния кош като ритмичен, басов барабан. Под ризата му започнаха да се стичат струйки пот. Дъхът му взе да излиза на хриптящи пресекулки.

Накрая, изругавайки яростно, скочи и седна в леглото.

Бяха изтекли още седемнайсет минути. Сега оставаха само час и десет минути от времето, което си бе отделил за почивка, преди отново да се отправи към редакцията на вестника, за да си поблъска главата заедно с Лин над евентуалните й нови открития.

Легна отново, затвори очи и с усилие на волята забави дишането си. Но ето че пред вътрешния му взор изникнаха образите на неговите майка и баба, застанали до Джим Джоунс, и сърцето му, вместо да възвърне нормалния си ритъм, отново щеше да изскочи през гърлото му.

Може би никога повече нямаше да заспи.

* * *

— Може ли да поговорим само за минутка?

— Нищо не би ми доставило по-голямо удоволствие, Уайът — отвърна Тамара. — И повече от минутка, ако искаш. Къде си?

— В хотела в Индианаполис.

— Не ми звучиш добре. Всичко наред ли е?

— Не съвсем. — Уайът се поколеба. — Вече от два дни не съм спал, Там. Имам чувството, че се побърквам.

— В какъв смисъл?

— Може би това не е най-точната дума, но получавам пристъпи на паника.

— И какви са симптомите?

— Сърцебиене, задъхване, ей такива неща.

— Уайът, веднага затвори и се обади на „Бърза помощ“.

— Не, не е чак толкова зле. Не съм тръгнал да умирам. Просто цялата история за това кой съм и откъде идвам взе да ми идва малко в повече. Преди никога не се бях замислял за нея, а сега имам чувството, че се блъска вътре в мен, проправяйки си път към повърхността.

— Тази история, както я наричаш, е доста сериозна.

— Е, тук поне сме на едно мнение — отбеляза Хънт.

— Откри ли нещо ново днес?

— Беше удивителна сутрин, Там. Нали ти споменах за Лин, репортерката, с която работя? Тя откри баба ми — представяш ли си, родната ми баба! Още е жива, напълно с ума си и аз се видях и говорих с нея. Това само по себе си беше невероятно, но като за капак Лин потвърди и цялата ни теория за майка ми и Джим Джоунс. Той я е подлагал на сексуален тормоз, а после тя е избягала заедно с него и останалите членове на Храма на народите и е отишла в Калифорния. Получих също и ново съобщение, в което се казваше, че Лайънел не е…

— Чакай малко, стига си прескачал от тема на тема. Имаш ново съобщение?

— Да, отпреди два часа.

— И авторът му знае за Лайънел?

— Достатъчно, за да твърди, че не е той. Обадих се на Девин и му казах — все пак това предполага коренен обрат в разследването. Но той не иска и да чуе. Вече си има своя малък, спретнат случай, съдържащ отговорите на повечето въпроси, и не се интересува от нови улики. Което означава, че нещата пак опират до нас.

Мълчание.

— Тамара?

— Да, слушам те. Звучиш ми капнал от умора.

— Защото наистина съм капнал. Сега не ни остана никой, с когото да говорим, освен баща ми — ако е още жив.

— Да говорим за какво?

— С кого е общувал Лайънел в онези дни. Каква е била ситуацията. Има човек, замесен в нея от самото начало — заедно с майка ми, баща ми, Спенсър, Джоунс и цялата останала лудост. Но проклетникът се държи в сянка и не се показва вече цели четирийсет години. Аз обаче ще го открия и ще го пипна, кълна се в бога!

— Уайът! — прозвуча меко гласът на Тамара по телефона.

— Какво?

— Успокой топката. Поеми си дъх.

— Да, добре.

— Не, имам предвид буквално. Още сега. Спри. Затвори очи. И си поеми дъх.

Той последва инструкциите.

— Ето, заповедта е изпълнена.

— А сега го направи отново.

— Общо колко пъти?

— Само още веднъж.

— Готово. Сега доволна ли си?

— Поолекна ли ти малко?

— Всъщност не — отвърна Хънт след кратък размисъл.

— Искаш ли да се прибереш у дома?

— Повече от всичко, но не знам дали ще мога. При положение че сме толкова близо.

— Същото каза и на тръгване, помниш ли?

— Сега сме още по-близо.

— Моля те, пази се. Не искам да пострадаш.

— Това не влиза в плана.

— Да, но сякаш се случва, не ти ли се струва?

— Всичко е вътре в мен. Мога да го преодолея.

— О, разбира се. Ти можеш да преодолееш всичко, просто си такъв. Но ако усетиш, че силите те напускат, ще ми направиш ли една услуга? Звънни ми пак. Когато и да е.

— Добре.

— Обещаваш ли?

— Обещавам.

* * *

Оставаха още няколко минути до тръгването му за срещата с Лин. Вече напълно отказал се от опитите да заспи, той реши да се обади на отец Бернард. Чисто физическите симптоми — сърцебиене, задъхване — бяха поотслабнали след разговора с Тамара. Сега въпреки периодично проблясващите светлинки и общата отпадналост той се чувстваше достатъчно зареден с енергия, за да избута остатъка от деня, каквото и да донесеше той.

За негово облекчение, свещеникът си беше вкъщи и вдигна веднага. След като му предаде накратко събитията от последната им среща насам, Хънт го попита дали е успял да се сети за свои енориаши, с които Кевин да е имал по-близки отношения. Краткият отговор беше „не“.

— Но научих нещо друго — каза Бернард. — Съвсем дребна подробност, дори не знам дали ще ти е от полза.

Хънт се опита да запази спокоен тон въпреки надигналото се в гърдите му вълнение.

— Всяка информация е добре дошла, отче.

— Е, както споменах, не е кой знае какво, но тук има човек на име Джо Фелан, един от онези, за които баща ти вършеше дребни ремонти навремето. Попитах го, както ти ме помоли, дали не е чувал нещо за него след отпътуването му за Тексас. Той отначало ме изгледа учудено, а после ми каза, че Кевин изобщо не се е местил в Тексас.

— А къде тогава?

— В Мексико.

Нещо в сърцето на Хънт изведнъж трепна, казвайки му, че това е истина. То обясняваше липсата на социална осигуровка, пълното изчезване от пейзажа. И което бе още по-важно, оставяше отворена възможността баща му да е още жив.

Сред поредния и ненужен прилив на адреналин, предизвикал ново бучене в ушите му, гласът на Бернард продължаваше да нарежда в слушалката:

— Казал на Джо, че с две дела за убийство зад гърба си просто не смятал, че в Америка има шансове за нормален живот. Където и да отидел, полицията щяла да търси първо него за всяко престъпление. Изгубил вяра в правосъдната ни система, и не без основание. Затова решил да започне начисто там, където никой не го познава и той не познава никого.

— Ами писмото, което ми е написал? — попита Хънт в отговор на неканената мисъл, изплувала в главата му. Трябваше да се изправи пред вероятността баща му да е излъгал относно ходенето си в Тексас — а тогава и останалата част от писмото също можеше да е лъжа.

— Нямам представа. Помня, че ми го даде заедно с кутията със снимки съвсем скоро след като го пуснаха от затвора. Може после да е обмислял известно време предложението, да е решил, че в крайна сметка не се интересува чак толкова от работата в Тексас, и да е поел в друга посока.

Хънт реши да не избързва със съжденията, казвайки си, че такъв вариант действително е правдоподобен. Затова попита:

— Този господин Фелан спомена ли някакво конкретно място в Мексико, където да е отишъл?

— Аз самият го попитах същото.

— И?

— Съжалявам. Знам, че няма да останеш доволен от отговора, но не помни.

* * *

По пътя към редакцията Хънт постепенно се обнадеждаваше, че информацията на отец Бернард може в крайна сметка да се окаже добра новина, която да ги изведе от задънената улица. Изобилието от резултати в информационната система по-рано го бе обезсърчило да търси по конкретни параметри. Разбира се, бе опитал да стесни извадката по възраст или в рамките на щата Тексас, но тя пак бе твърде обширна за проследяване.

Естествено, по света имаше безброй хора с това име и несъмнено повечето от тях живееха в Щатите, но той бе склонен да се обзаложи, че в Мексико нямаше да се окажат повече от няколко стотици. След като ги пресееха и по възраст, както бе сторила Лин при търсенето на Сюзън Пейдж, бройката щеше да намалее още. Колко Кевин-Карсъновци на шейсет и три години, родени през януари 1948, без активен номер на американска социална осигуровка, можеха да живеят в Мексико?

Отговорът, както се оказа, бе — само един.