Джон Лескроарт
Ловецът (21)

21

Службата за закрила на детето в Индианаполис предизвика у Хънт познато усещане, и не без причина. Същият тип хора вършеха същия тип стресираща, обезсърчаваща, скучна, опасна и затъпяваща работа, каквато той самият бе вършил в продължение на повече от десетилетие. Напрегнати, обръгнали на улични несгоди социални работници и закоравели бюрократи водеха своите вечни войни един срещу друг, все в името на доброто на децата, макар всъщност много малко от решенията да се оказваха сполучливи, или поне по-добри от алтернативите.

Не бе прекарал и пет минути в голямата, безлична офисна сграда, а вече имаше чувството, че може да начертае графика на ефективността, или по-точно на неефективността на организацията.

Естествено, разликата тук бе, че не разполагаше с протекцията на някой от рода на Бетина Кек. Беше просто един досадник от друг щат, невписващ се в ничия длъжностна характеристика. И тъй, към два часа следобед, с почти преминало снощно главоболие, след като бе пристигнал с краткия полет от Минеаполис и бе прехвърлен като футболна топка между три или четири отдела на Службата, той най-сетне се озова лице в лице с очевидния главен архиварски плъх, чиято табелка гласеше „Джон Едмъндс“. Едва бе започнал изложението си, когато господин Едмъндс започна да клати плешивата си глава, гледайки го над половинките лещи на очилата си. Целият му вид сякаш казваше „Ти майтапиш ли се с мен?“, което до голяма степен елиминираше нуждата от по-нататъшен разговор.

— Значи няма шанс, а? — резюмира въпроса си Хънт.

— Боя се, че не. Всички досиета от онова време отдавна са унищожени.

— Същото ми обясниха и в Сан Франциско, но се оказа, че така и не са стигнали дотам и папките просто си стоят струпани в мазето.

— Е, тук не е така. Когато минахме на компютри в началото на деветдесетте, ни пуснаха нареждане да се освободим от досиетата на всички осиновени лица, които към момента са на трийсет или повече години. Говорим за архив, трупан над шест десетилетия. Знам какво говоря, защото сам участвах в екипа, който ги пускаше в шредерите. За да си представите колко беше отегчително, ще ви кажа, че отне близо два месеца на шест души на пълен работен ден. И понеже оттогава са минали вече двайсет години, сега всички тези лица са най-малко петдесетгодишни. Каквото и да се е случвало с тях в детството им, вече няма значение за никого, не мислите ли?

— Разбирам ви — каза Хънт. — И все пак въпросът ми остава. А той е възможно ли е някои от досиетата да са минали между капките?

— От къде на къде ще минават? И какви капки? Започнахме от предната част на склада и не се спряхме, докато не стигнахме дъното му. Сега, вярвате или не, там има пързалка за ролкови кънки. Почистихме го до шушка, а няколко години по-късно общината взе че го продаде, и толкова.

Борейки се с умората и разочарованието, Хънт се насили да се усмихне.

— Добре, Джон, само още един въпрос. Става дума за моята майка и аз току-що прелетях три хиляди километра, за да открия някои факти от биографията й. Мисля, че като малка е имала известни проблеми и каквито и да са били, те продължават да имат огромно значение тук и сега. С две думи, ако вие искахте да откриете нещо за нея, къде бихте погледнали?

Едмъндс се почеса зад ухото.

— Идва ми наум само една възможност и това са вестниците, макар че и тук има известна спънка. Да оставим настрана, че няма индекс, който да ви упъти и ще трябва да си избодете очите, докато откриете нужното ви копие на микрофилм, ако изобщо съществува. Желая ви късмет в това. Но основният проблем е, че щом майка ви е била непълнолетна по времето на въпросните проблеми, дори и да са били достойни за отразяване в пресата, никой не би споменал името й във вестника, нали?

* * *

Хънт прекара четирийсет и пет минути в шофиране из центъра и търсене на място за паркиране, а после още един час в червената тухлена сграда, където се помещаваше централата на „Индианаполис Стар“. Адриен се оказа права относно коефициента на дружелюбност на местните — всеки, към когото се обърнеше, имаше желание да му помогне, но никой нямаше представа как точно да го стори, затова просто го насочваше към някой друг нагоре или надолу по етажите.

Последната брънка от веригата се оказа около шейсетгодишна жена на име Лин Шепард. Хънт я откри по време на почивката й за кафе в служителското фоайе, даде й визитка и й изложи кратка версия на историята си, в края на която тя отбеляза:

— Ако ме извините за коментара, млади човече, изглеждате напълно скапан.

Хънт оцени съпричастността й с кимване и усмивка.

— Май наистина съм леко изморен. Толкова ли си личи?

— Само малко. — Тя посочи чашата си. — Кафето тук е доста добро и никак не е скъпо.

— Убедихте ме.

— Вие просто седнете и изчакайте. Аз ще ви донеса.

Две минути по-късно вече седяха край една пластмасова масичка, всеки обгърнал с ръце димящата си чаша.

— По повод основния ви въпрос — каза Лин — малко вероятно е да откриете история за дете във вестниците от края на шейсетте, освен ако не става дума за наистина голяма новина, като например Джесика Маклюър, момиченцето, което спасиха от кладенеца. Майка ви имала ли е подобен род популярност?

— Не и докато не са я убили, но това е станало в Сан Франциско.

— О, боже, съжалявам.

— Също е било доста отдавна — сви рамене Хънт. — През 1970-а година.

— И все пак — въздъхна жалостиво Лин. — Били сте съвсем малък.

— На три години. Нямам особени спомени.

Тя го погледна заинтригувано.

— Всъщност това е много интересно, ако наистина е вярно.

— Доста вярно е.

— Като репортер съм научила, че между „доста вярно“ и „вярно“ често пъти има значителна разлика.

Хънт се поколеба за секунда.

— Добре, ето как стоят нещата. Напоследък започнах да имам проблясъци в паметта. Предполагам, че като дете съм потиснал спомените си, за да преодолея травмата. Ако не бяха сънищата ми, вероятно щях да го правя и до днес.

— Потиснал?

— Или може би игнорирал.

— Но те не ви дават да спите?

— Не бих казал, че спя точно като бебе — усмихна се той. — Но щом стигна до дъното на историята, нещата ще си дойдат по местата. Поне така си повтарям.

— Каква красива заблуда.

— Тоест, госпожо сърцевед?

— Тоест нещата никога не стават същите като преди. Това просто не се случва. Човек добива нови знания, нови чувства и те го променят завинаги. А после трябва да се приспособява към новото си аз.

— Новото ми аз. Изгарям от нетърпение.

Лин се отдръпна назад и го огледа внимателно.

— Виж, Уайът. Нека минем на „ти“. Когато се появи тук, отначало ми каза, че търсиш съвет как да откриеш информация за майка си като малко момиче. А сега излиза, че е била убита и ти искаш да стигнеш до дъното на историята. Това търсене май има по-дълбок ефект върху теб, отколкото се стараеш да покажеш, нали?

Хънт помълча, събирайки мислите си, неспособен да вдигне очи към нейните.

— Знам, че любопитствам — продължи тя. — Професионална деформация, съжалявам.

— Не, няма проблем. Всъщност си права. Това просто ме разкъсва. То е като мощно подмолно течение. Не знам какво е, но буквално преобръща всичко в мен. Опитвам се да си върша работата, а нещо сякаш ме спира. Чисто физически. Не мога да спя, не мога да се концентрирам. Почти стигам до него, а после сякаш се затваря някаква врата. Досега би трябвало да съм го докоснал, да съм го осъзнал, но като че ли аз самият не искам да науча онова, което трябва, да повярвам кой съм всъщност.

— Ако е нещо страшно, може би се боиш от него.

— Не изключвам тази възможност. Но не го правя съзнателно.

— Звучи така, сякаш съзнанието и подсъзнанието ти водят война помежду си.

— И точно така се чувствам. Все едно губя контрол над тях.

— А контролът е важно нещо, така ли?

— Шегуваш ли се? Той е най-важното.

— Наистина? — Тя го прониза с поглед като свредел. — Явно една част от теб не иска да го повярва.

— Е, това вече би било тревожно. Надявам се, че не съм стигнал дотам.

— Добре, добре. — Лин се помести в стола, вдигна чашата си и отпи. — И тъй, какво всъщност търсиш?

— Както споменах, тук съм, за да открия майка си. Истината за нея. Защо е била убита.

— В Сан Франциско? През 1970-а? И как ще ти помогне за това информация от шейсетте тук, от Индианаполис?

Хънт се поколеба, барабанейки с пръсти по масата.

— Знам, че ще ти прозвучи странно, но се опитвам да установя дали е имала връзка с Джим Джоунс.

— Джим Джоунс? — Лин Шепард остана за няколко секунди неподвижна. — Каква връзка? Колко голяма е била тогава?

— Между единайсет- и петнайсетгодишна. Допускам, че може да е била… не знам точната дума. Тормозена.

— Думата е „изнасилвана“, Уайът. Когато възрастен мъж прави секс с непълнолетно момиче, това е изнасилване. И смяташ, че Джоунс може да я е убил?

— Не. Който и да го е сторил, е още жив, сигурен съм в това. Мисля, че същият човек уби един от моите сътрудници преди два дни в Сан Франциско.

Тя го изгледа, облегна се назад и кръстоса крака.

— Казваш ми, че работиш по случай на убийство отпреди четирийсет години, който се простира чак до настоящето и в който потенциално е замесен Джим Джоунс?

— Да, но не мога да докажа нищо от това. Всичко е в сферата на догадките.

— Какво ти е нужно, за да го докажеш?

Хънт повдигна рамене.

— Някой, който да е познавал майка ми по онова време. Някакви документи. Не знам точно. Това е причината да съм тук. Но следата сякаш отново се прекъсва.

— И ако намериш доказателство? Ако Джоунс наистина я е изнасилвал, тогава какво?

— Тогава ще съм много по-близо до разкриването на убийствата на майка ми и на моя сътрудник, а може би дори и до извършителя.

Лин забрави за кафето си, а погледът й остана фокусиран някъде по средата между нея и Хънт. После сякаш стигна до някакво решение, сключи ръце и каза:

— Едно ще ти кажа, Уайът. Може и да не знаеш какво търсиш, но си невероятен мотиватор.

— Така ли? И какво точно съм мотивирал?

— Не какво, а кого. Отговорът е мен. — Тя се изправи. — Даваш ли си сметка с какво разполагаш? Студени досиета, сериен убиец, изтерзан частен детектив, насилие над деца, Джим Джоунс и Джоунстаун. Знаеш ли какво вещае всичко това? — Тя изчака за секунда. — Награда „Пулицър“.

* * *

В крайна сметка Хънт се озова в офиса на Лин Шепард в редакцията, където прекара още около час, въвеждайки я в детайлите на разследването си. Тя си водеше бележки на компютъра и изглеждаше все по-заинтригувана — започвайки от най-ранните есемеси (Но кой ги е изпращал? И защо? Нямате никаква представа?), после през историята за бащата на Уайът и оставеното от него писмо, заплетеното преследване на Еви Сий Крайст/Спенсър, неоспоримата и доказуема връзка с Джоунстаун, ако не и със самия Джим Джоунс, и накрая скорошното убийство на Иван Орлов.

Уайът й каза, че на следващия ден възнамерява да посети централата на Църквата на учениците на Христос в Индианаполис, както и Комисията по човешки отношения, с които Джим Джоунс бе имал тесни контакти. Там можеше да се натъкне на някой възрастен член или историк, който да помни майка му и нейните отношения с Джим Джоунс, ако е имало такива. По-нататък щеше да импровизира, но ако не изскочеше нищо съществено, просто щеше да остави визитката си на максимален брой хора с надеждата те да му се обадят, ако им хрумнат някакви идеи. После планираше да отлети обратно към дома, за да присъства на погребението на Иван в събота, да се опита да закърпи отношенията си с Тамара и да провери как върви разследването на Джул.

Към края на беседата си с Лин вече се чувстваше безкрайно изтощен и гладен, тъй като не бе ял от обяд на предния ден. Тя обеща да прерови собствените си източници на информация — някои стари, други нови, но всичките поверителни — и да се свърже с него, ако отбележи напредък.

Когато се върна в колата, пиковият час вече беше настъпил. Докато се намираше в сградата на вестника, бе изключил телефона си и сега го включи отново. Имаше трийсет и седем имейла, никакви есемеси и четиринайсет гласови пощи, включително две от Джул и нито една от Тамара. Прослуша първата от Джул.

— Случаят ти е решен, мой човек — произнесе приятелят му. — Можеш вече спокойно да се прибираш, макар че тук не липсваш на никого, тъй че ако искаш, стой си и там, където си.

* * *

Хънт седеше в ресторанта на хотела, пред чаша мляко и голяма чиния с остатъци от панирано свинско филе, местен специалитет, който Мики положително не би одобрил. Независимо от това той му дойде тъкмо на място — обилен, непретенциозен, успокояващ, засищащ. Картофеното пюре и доста апетитната салата от червено зеле бяха чудесни допълнения към менюто.

Усети вибрацията на мобилния си телефон, последвана от китарния акорд, който бе избрал като тон на звънене. По-рано на свой ред бе оставил съобщение на Джул и сега не планираше да вдига на никого освен на него или Тамара. Естествено, беше Джул.

— Какво искаш да кажеш с това, че случаят бил решен?

— Според теб има ли повече от едно възможно значение?

— Хайде, разправяй.

— Така и ще направя. След напрегнат ден, преминал в разнищване на улики и разпити на идиоти, късно снощи открихме таксито, зарязано до Акуатик Парк. В багажника имаше труп на мъж. Застрелян в главата.

— Още един мъртвец.

— Да. Шофьорът. Междувременно аз бях провел задушевен разговор с един миризлив господин на име Чуй, който ми разкри, че е видял стрелеца пред „Ориджинал Джо“. Описа го като мъж от бялата раса, възрастен и белокос, което, в случай че не знаеш, пасва идеално с описанието на един твой любимец, наречен Спенсър.

— Лайънел.

— Същият.

— И какво стана после?

— Спокойно, ще стигнем и дотам. Понеже таксито бе оставено на две пресечки от дома му, Сара и аз се вдигнахме и посред нощ отидохме да го посетим. Къщата светеше, точно както ти я описа, но никой не ни отвори.

— Избягал е, значи. Убил е Иван и после е избягал.

— Не точно. Свършил е нещо повече от това. След като е гръмнал таксиджията и Орлов, се е прибрал вкъщи и вероятно се е паникьосал, че ще го хванем, което и се канехме да сторим, и после или ще го екзекутираме, или ще го приберем на топло, докато е жив — не само за споменатите две убийства, но и заради това на майка ти. Затова просто се е качил в хубавата си обсерватория и се е застрелял в слепоочието.

— Сигурен ли си?

— Дали съм сигурен, че има дупка в главата? Такова нещо дори ти не би могъл да пропуснеш, Уайът.

— Искам да кажа, сигурно ли е, че е самоубийство.

— Доста. В момента текат балистичните експертизи. Разполагаме с куршума от шофьора, същият калибър като този при Орлов. По-ясно от това здраве му кажи. Иван е бил на път да го разкрие, затова той е очистил първо таксиджията, после него, а накрая, като е разбрал, че сме на път да го пипнем, е приключил и със себе си.

Хънт преглътна с мъка.

— Значи, навярно той е убил и майка ми.

— Това е логичният извод, не мислиш ли?

— Не знам. Просто… всичко стана толкова бързо, Дев.

— Вярно, някои случаи се разплитат отведнъж. Би трябвало да изпитваш облекчение.

— Знам. Но все пак остават Иван… и другите. Не ми се танцува от радост.

— Да, мога да те разбера… Е, желая ти приятен полет.

— Благодаря. До скоро.