Джон Лескроарт
Ловецът (2)

2

Иван Орлов седеше прегърбен в креслото от кожа и хром в приемната на новата щабквартира на Хънт в Одифред Билдинг, точно над ресторант „Булевард“. След продължителен престой в полицията на Сан Франциско той най-сетне се бе поддал на увещанията на Уайът и преди единайсет месеца бе постъпил на работа във фирмата. Наскоро прехвърлил трийсетте и качил някой и друг килограм, той изглеждаше мрачен и заплашителен с ниското чело и гъстата си черна коса. Но видът лъжеше — Иван всъщност бе весел и оптимистичен, винаги готов с усмивка за всекиго, често придружена от някоя и друга шега. Макар че сега, естествено, не бе момент за шеги.

— Опита ли да се обадиш на номера? — попита той Хънт.

— Това беше първото, което направих. Нито отговор, нито гласова поща. Нищо.

— Вероятно е някоя от онези предплатени карти — предположи Джип Филипс. Джип бе четирийсет и две годишна майка на двама тийнейджъри, с делови обноски и без всякакво понятие за мода. Караше четвъртия месец от запланувания си тригодишен стаж в кантората на Хънт, който трябваше да й даде шестте хиляди часа практика, необходими за получаване на собствен детективски лиценз.

— Може би — каза Хънт.

— Защо не изпратиш обратно съобщение?

— Пробвах. Пак не отговаря.

Тамара Дейд, седнала върху бюрото си, носеше къса зелена пола и семпла бяла блузка. Беше събула обувките си и поклащаше дългите си крака.

— Не е изключено да е просто шега. Някои хлапета изпращат наслуки съобщения до мобилни телефони.

— Ако е така — каза Хънт, — е крайно време да се захванат с нещо полезно.

— А как всъщност е умряла майка ти, Уайът? — попита Клара. — Какъв е смисълът на всичко това?

— Не знам. Никога не съм я познавал. Семейство Хънт, които са ме отгледали, също не са я виждали. А и аз не съм ги разпитвал.

— Е, оттам ти идва проблемът — каза Орлов. — За такива неща се пита. Щом искаш отговори, трябва да питаш.

— Благодаря, Иван — рече Хънт. — Ще го имам предвид следващия път, когато ме осиновят. Вземам си бележка: питай приемните родители за биологичната си майка. Нали така?

Но Орлов не мирясваше.

— Помниш ли изобщо нещо за нея?

— Почти не. Мержелеят ми се дребни откъслеци, но те може да идват и от други места, други домове.

— А баща ти? — попита Тамара. — Рожденият ти баща?

— Не знам. Имам предвид, че щом съм бил в системата за осиновяване, значи и двамата ми родители са липсвали. Това е, което има значение.

— А сега — вметна Джил — някой ти праща тези съобщения.

— Тръпки да те побият — каза Тамара. Тя познаваше Хънт от шести клас, когато той буквално бе спасил живота й, а също и на по-малкия й брат, Мики. Майка им, умираща от свръхдоза наркотици, ги бе заключила в апартамента. След като няколко дни не се бяха появявали в училище, Хънт, по онова време служител в Службата за закрила на детето, бе отишъл на адреса и ги бе открил полумъртви от глад. С надеждата да опази брата и сестрата заедно и далеч от социалните домове, които твърде добре познаваше от личен опит, бе съдействал да ги оставят при дядо им по майчина линия — Джим Пар, който ги отгледа като свои деца. Сега Тамара се отнасяше към Хънт също толкова покровителствено, колкото и той към нея. — Направо тръпки да те побият — повтори тя.

— Да, не е особено приятно — изпъшка Хънт. — Не знам защо просто не ми се обадиха.

— Напротив, знаеш — каза Иван.

— Така ли?

— Разбира се. Има само един възможен отговор.

— Лесно ти е да го кажеш, след като днес явно разполагаш с всички отговори.

— То да беше само днес — обади се Мики. — Той всеки ден разполага с тях.

— Всъщност Уайът — добави Тамара, — ако Иван продължава да блести в същия дух, мисля скоро да го изберем за шеф.

— Не съм сигурен, че длъжността е изборна — каза Хънт, — но ще проверя в устава.

— Просто се опитвам да помогна — надигна протестиращо глас Иван. — Струва ми се съвсем очевидно защо не са ти се обадили.

— Просвети ни тогава, о, премъдри — усмихна се насреща му Хънт.

— Защото изпращачът на съобщението не е искал да познаеш гласа му и да разбереш кой е.

Хънт огледа останалите от екипа си.

— Мразя, когато прави нещата с такава лекота.

— Просто природен дар — махна скромно с ръка Иван.

— Но чакайте — намеси се Джил. — Защо е от такова значение как е умряла майка ти? Още повече за някой, който не иска да се разкрие пред теб?

— Все добри въпроси — отбеляза Хънт. — За съжаление, нямам толкова добри отговори за тях.

* * *

Къщата в Белмонт, където бе роден и отрасъл, му се струваше по-малка всеки път, когато отидеше да я посети. Сега му бе трудно да си представи, че някога е делил стаята над гаража, с размери три и половина на четири метра, с двамата си братя. Отначало Уайът бе сам, но после, когато след много несполучливи опити приемните му родители най-сетне успяха да заченат, се появиха Рич и Итън, които спяха на двуетажното легло. Зад ъгъла, до стълбищната площадка, пък бе стаята на Лори и Пам, малко по-голяма от килер — може би два и половина на три метра, с един прозорец. Тъй наречената голяма спалня, обитавана от майка му и баща му, се намираше на приземния етаж и до нея се стигаше по малък коридор от кухнята, която служеше и за трапезария. Седем души на сто и четирийсет квадрата. От шест — до осемнайсетгодишна възраст — най-щастливият период от живота на Уайът.

Сега, в средата на октомври, слънцето едва докосваше върховете на хълмовете, открояващи се на запад зад големия панорамен прозорец. Боб Хънт, бащата на Уайът, седеше в креслото с чаша вино в ръка. Спретнат, тих и плешив, със снежнобяла козя брадичка, той изглеждаше безобиден интелектуалец за всеки, който не се бе изправял срещу него в което и да е занимание на света — от покер и шах до билярд, баскетбол или голф. За останалата категория хора, в това число и децата му, той бе непреклонен, благ и непобедим.

— Разбира се — каза той. — Знаеш, че можеш да ме питаш каквото пожелаеш.

— Отнася се до истинските ми родители.

Веждите на стареца се повдигнаха с няколко милиметра. В погледа му проблесна интерес. Като клиничен психолог Боб често бе размишлявал върху отказа на сина си да приеме своите естествени корени. Но не бе в природата му да любопитства. Уайът си имаше свои причини и той ги уважаваше.

— Е — отвърна, — тук не знам доколко ще мога да ти помогна. С майка ти никога не сме ги познавали, а и ти не изглеждаше да се интересуваш особено от тях.

— Не само не съм се интересувал — рече Хънт, — но дори изпитвах известна враждебност.

— Какво се е променило сега?

Уайът му разказа за съобщението, за това как се бе мъчил да отгатне източника му, а после продължи:

— … и тогава осъзнах, че уравнението всъщност има две страни. Едната е тайнственото съобщение и неговият изпращач, но другата се свежда до неговото съдържание, до целия въпрос за майка ми, за рождените ми родители. И изведнъж си дадох сметка, че вече не им се сърдя. Което след начина, по който се държах като малък…

— Ти се държеше чудесно, Уайът. Смяташе, че ще нараниш чувствата ни, особено тези на майка си, ако вземеш да хленчиш и разпитваш за тях. Затова и не го правеше. Ние го разбирахме. И ти се възхищавахме.

— Аз смятам вас за свои родители.

Боб се усмихна.

— Радвам се да го чуя, след като и ние те смятаме за наш син.

— И не бих искал ти или мама да си помислите…

— Че вече струваме по-малко за теб? — прекъсна го баща му. — Никакъв шанс. Дори се притеснявах, че си твърде привързан към нас. А ето че сега неочаквано е възникнало нещо ново и вече имаш повод да погледнеш нещата от друг ъгъл.

— Може би фалшив повод. Нищо чудно някой просто да си прави шега.

— А може би не. — Боб отпи от виното си. — И тъй, какво искаш да знаеш?

— Нещо, от което да тръгна — разпери ръце Уайът. — Едно име например би свършило работа.

— Вярно, името е логично като начало — кимна старецът. — Но аз не разполагам с него. Знам, звучи абсурдно, но коя година беше това — седемдесет и четвърта? Чакай — вдигна ръка той. — Майка ти винаги е била по в час от мен с тези неща. Шар!

Шарлийн, майката на Уайът, която до момента се занимаваше в кухнята със соса за спагети, изпълващ с аромата си целия етаж, се появи на вратата с бутилка кианти в ръка. Слаба и висока, тя носеше гордо буйната си, посивяла коса, макар вече да гонеше седемдесетте. Двеста години по-рано от нея би станала чудесна прерийна съпруга.

— Покорната слугиня се явява на вашия зов, за да утоли жаждата ви с вино — обяви на висок глас.

— Виното няма да навреди, но не затова те повиках — отвърна Боб. — Момчето има някои въпроси относно раждането си.

По лицето й премина мимолетна сянка, а устните й се присвиха.

— Да ти кажа право, Уайът, и аз ги имам. Вероятно вече си разбрал от баща си, че не знаем много.

Нито дори едно име?

Тя си придърпа стол от масата за хранене и седна.

— Тогава бяха други времена. Към всичко, свързано с осиновяването, се подхождаше далеч по-потайно от сега. Хората много се пазеха.

— От какво?

— От какво ли не. На първо място от клеймото, че някой е осиновен. Което веднага го правеше различен от другите, каквото и да означава това. Да помниш случайно съучениците да са те тормозили като малък?

— Смътно — кимна Уайът. — Всъщност почти не.

— Охо, потискане на спомените — обади се Боб.

— Просто едно от многото неща, за които сме се заяждали като деца, тате. Не мисля, че е било особен проблем.

— Добре. Значи с майка ти сме си свършили работата.

— Освен това — продължи Шарлийн — ти беше вече шестгодишен, когато те взехме. Нямаше смисъл да се опитваме да крием, че си осиновен. Знаехме с какво се нагърбваме, но въпреки това побеснявах, щом чуех някое хлапе да те подиграва заради това.

— Изглежда ми доста странен повод да дразниш някого — каза Уайът.

— За някои хора всеки повод е добре дошъл.

— А и не забравяй — вметна баща му, — че в ония години, ако си осиновен, особено чрез Католическата благотворителна организация, какъвто беше твоят случай, се подразбираше, че си незаконороден и че четиринайсетгодишната ти майка просто е искала да се отърве от теб и да си продължи живота, сякаш че нищо не е било.

— Същевременно — добави Шарлийн — приемните родители като нас бяха ужасени, че някой ден, когато бебето отрасне, майка му ще се появи и ще си го поиска обратно. Затова имаше цяла административна машина, предназначена да държи истинските и приемните родители разделени, а също, разбира се, да попречи на децата да се върнат и открият рождените си майки, разстройвайки последващия им живот и семейство.

— Значи не е изключено истинските ми родители да са още живи?

— Има такава вероятност — каза Шарлийн. — Сега би следвало да са към седемдесетгодишни. Ако са те заченали рано, нищо чудно и да са по-млади от нас.

— Но изпращачът на съобщението — вметна Боб — явно мисли различно.

— Какво съобщение? — попита майка му.

Уайът й описа набързо ситуацията.

— Тъй че — заключи — който и да е този човек, той смята, че знае коя е майка ми, свързал я е по някакъв начин с мен и освен това я брои за мъртва.

— Но откъде би могъл да научи? И защо изобщо го е грижа?

— Идея си нямам — поклати глава Уайът, като изпи на една глътка половината вино в чашата си. — Добре, а удостоверението ми за раждане? Мисля, че ми трябваше, когато постъпвах в армията. Не е ли още някъде из къщи?

— Сигурна съм, че е тук — каза майка му, — но няма да ти помогне да откриеш майка си, защото в него фигурираш като Уайът Хънт.

— Но как е възможно, нали вече съм бил шестгодишен, когато сте ме осиновили…

— Беше шестгодишен, когато те взехме от последния дом — уточни Боб.

— Но когато съм се родил, трябва да съм имал друга фамилия, нали?

— Правилно — отвърна баща му. — И Католическата благотворителна организация положително разполага с тази фамилия, върху оригиналното ти удостоверение за раждане. Но за да го видиш, ще трябва да подадеш молба до тях, освен ако нямат нареждане от рождените ти майка и баща да не го разкриват. В този случай пак няма да ти провърви.

Хънт се облегна назад на дивана.

— Добре, как съм се казвал, когато сте ме взели?

— За да защитят самоличността ти, те бяха кръстили Уайът Доу^[1] — каза тихо майка му. — Но щом поотрасна, вече сам искаше да си Уайът Хънт.

— И още искам. Но какво ми остава да правя сега?

— Може би онзи непознат ще ти пише отново и ще ти съобщи нещо, което не знаеш — предположи Боб.

— Или пък — добави Шарлийн, като въртеше чашата си за столчето — би могъл да отидеш в благотворителната организация.

— Положително ще го направя — каза Уайът. — Само още един въпрос. Знаете ли колко време са ме подмятали по други потенциални приемни семейства, преди да се озова при вас? Защото лично аз помня поне три или четири от тях. Трябва да не съм бил от най-лесните деца, а?

— За тях, вероятно, да — отвърна Шарлийн. — Проявяваше своенравие, бореше се с ефекта от изоставянето. Те просто не знаеха как да осъществят връзката с теб, това е всичко. Докато между нас се получи.

— Трябва да е било не по-малко от три години — рече баща му.

— Значи съм бил с истинските си родители докъм тригодишна възраст?

— Това показват сметките — съгласи се майка му.

— Седемдесет и първа… Тогава ли съм влязъл в системата?

— Горе-долу, да — кимна баща му.

— Тоест каквото и да е станало, станало е тогава. Чудя се само какво ли, по дяволите, е било.

* * *

Жилището на Хънт представляваше някогашен склад за цветя на Бранън стрийт. Той бе купил разнебитената постройка по време на спада на пазара петнайсетина години по-рано, когато целият квартал около Съдебната палата^[2] изглеждаше на прага на разрухата. Оттогава я бе обновил, най-вече със собствени сили, превръщайки я в нещо уникално и впечатляващо.

Подходите откъм Бранън стрийт бяха два — входна врата от масивна стомана и гаражна врата до нея. И двете бяха боядисани във вишневочервено, понеже Хънт смяташе, че този оттенък се връзва добре с пурпурното на останалата външна стена. Вътрешното пространство се отличаваше с шестметров таван и естествена светлина, влизаща през прозорците, разположени високо околовръст. Средата бе заета от баскетболно игрище с под от полирано дърво, с професионален кош, висящ от тавана — беше се сдобил с него преди десетилетие, когато отборът на „Сан Франциско Уориърс“ сменяше оборудването си. Отвъд него, покрай бялата стена, две стари библиотечни маси формираха нещо като офис с три компютъра, а в ъгъла бяха струпани няколко китари и усилватели. Отсрещният ъгъл се заемаше от дъските и платната му за сърф, както и от чисто нов мотор „Кавазаки“.

Почти незабележима врата водеше към жилищната част — функционален, проектиран с вкус и добре осветен модерен апартамент. Отляво на широкото преддверие бе спалнята, до нея дневната с библиотеката, телевизора и музикалната уредба, а накрая — кухнята, служеща и за трапезария, оборудвана с хладилник, фризер, голяма печка с четири котлона и очукана дървена маса с шест солидни, но разнородни стола. Задна врата — стоманена, както и предната — извеждаше към алеята отвън.

Сега Хънт седеше край кухненската маса и давеше безсилието си с бутилка „Хайнекен“. Телефонът бе сложен пред него. Не можеше да проумее от къде на къде случаен човек ще знае каквото и да било за майка му, а още по-малко ще го свърже с него. Следователно авторът на съобщението не можеше да е случаен човек. Единственото решение, което му идваше наум, бе, че той или тя вероятно има нещо общо с Католическата благотворителна организация. Ако Хънт и рождената му майка стояха в двата края на веригата, то службата за осиновяване бе свързващото звено помежду им.

Оттук трябваше да започне.

Той се пресегна и взе телефона. Отвори съобщението, избра опцията „Отговори“ и въведе следния текст:

Пишете ми обратно. За какво става дума?

Поседя още минута или две, стиснал в ръка гладкия правоъгълен предмет, докато кокалчетата му не побеляха. После натисна бутона за изключване, стана от масата и се упъти към спалнята си.