Джон Лескроарт
Ловецът (19)

19

Самолетът се приземи в Минеаполис към полунощ и Хънт се регистрира в хотела на летището. Качи се в стаята си, хвърли багажа до леглото и веднага излезе отново, насочвайки се право към бара във фоайето. Макар и не точно преливащ от посетители, той изглеждаше единственото място, даващо някакви признаци на живот. Трима мъже на негова възраст, вероятно бизнесмени, които на сутринта също щяха да отлетят към някой град в Средния запад, седяха на столчета край барплота, гледаха спортен канал, ядяха фъстъци всеки от своя купичка и посръбваха коктейли.

Хънт си избра място в края, по-далеч от телевизора. Повехнала червенокоса хубавица, чиято табелка гласеше „Адриен“, постави салфетка пред него.

— Тъкмо навреме, скъпи. Последните поръчки са след пет минути. Какво да бъде?

Хънт не се нуждаеше толкова от питие, колкото от компания, макар че и това не бе съвсем точно казано. Не му се говореше с никого, просто не искаше да бъде физически сам. По пътя до летището в Сан Франциско, а после и през целия полет се бе терзал около прощалния разговор с Тамара. Когато излезе от офиса, в стомаха му тежеше буца, която си оставаше там и досега.

Щом кацна, веднага й се обади по телефона. Тя, естествено, не вдигна и той й остави съобщение:

Съжалявам, но смятам, че постъпвам правилно. Ще се опитам да ти се реванширам.

Но не бе сигурен дали ще успее да го стори и от тази мисъл му призляваше.

Сега дари Адриен с морен поздрав и си поръча двоен „Хендрикс“ с много лед.

— Май нямаме от това — отвърна тя. — Какво е?

— Джин. Мажа, тъмна, цилиндрична бутилка.

— Не. Никога не съм го чувала. Какво ще кажеш за „Бийфийтърс“?

— Чудесно. Нека е „Бийфийтърс“.

— Пак двоен?

— Разбира се.

— И ледът остава?

— Да.

— Вермут?

— Не мисля.

— Маслинка, лук или лимон?

Хънт се усмихна.

— Сглобявал съм авиомодели с по-малко упътвания.

Тя не се засегна и му върна усмивката.

— Просто се опитвам да го направя както трябва, миличък. Пиячите на джин понякога са адски претенциозни.

— Чувал съм. Не съм от тях.

— Радвам се. Сега ще дишам малко по-леко. — Тя отстъпи две крачки встрани, напълни чашата с лед и после наля джин до ръба направо от бутилката. — Е, накъде летиш утре? — попита, поставяйки питието му върху салфетката.

— Индианаполис.

— Хубав град. Много дружелюбни хора.

— Виж това ще ми се отрази добре.

— Ще се убедиш, че е така. — Тя отиде до средата на бара, почука по плота и извика: — Последни поръчки, господа.

През следващите няколко минути бе ангажирана с допълване на чаши и бъбрене с останалите клиенти, преди да се върне и да застане отново пред Хънт.

— Още едно? Последен шанс.

— Разбира се.

Тя пак напълни чашата му до ръба и протегна ръка:

— Приятно ми е, Адриен.

— Така си и мислех — пое я той. — Аз съм Уайът.

— Харесва ми името ти. Падам си по онази история в Тумстоун^[1], дори ходих да го посетя през отпуската преди три години. Нали не те притеснявам с приказките си?

— Не.

— Сигурен ли си?

— Напълно.

— Иначе веднага преставам.

— Нали току-що казах, че нямам нищо против.

— Така е, чух те.

— Ето, виждаш ли.

— Та значи, откъде си?

— Сан Франциско.

— И това не е много дружелюбен град, така ли?

— Зависи — сви рамене Хънт. — Понякога е по-хладен, отколкото си мислят хората. Защо питаш?

— Току-що спомена, че малко дружелюбност ще ти се отрази добре. Та реших, че напоследък ти е липсвала.

Хънт прокара пръст по ръба на чашата си.

— Последната седмица ми беше напрегната. — После реши, че няма какво да крие, и допълни: — Един от служителите ми загина при задача, на която аз го бях изпратил.

— О, боже. Това е ужасно!

— Да. Така е. — Той помълча. — Предполагам, че просто ми дойде в повече.

— Не се учудвам. Все пак стават подобни злополуки.

— Не става дума за злополука. Аз съм частен детектив, а той беше убит.

Разкритието я накара да се отдръпне леко назад, закривайки устата си с длан.

— О, Уайът, толкова съжалявам. Горкичкият, кой знае какво ти е.

— Да. — Той въздъхна, отпи от джина и се насили да се усмихне. — Нали не те притеснявам с приказките си? Иначе веднага спирам.

Тя го потупа по ръката.

— Няма проблем, миличък, давай, излей си душата.

— Та сега съм тръгнал за Индианаполис, за да се помъча да открия някакви улики относно убиеца му. Жената, която обичам, смята, че постъпвам като пълен глупак.

— От къде на къде? Извини ме за секунда… — Мъжът, седящ най-близо до Хънт, бе станал и се канеше да си върви. — Благодаря, скъпи — махна му с ръка тя. — До следващия път, приятни сънища! — След като се сбогува с него, се обърна отново към Хънт. — И така, защо ще си глупак заради онова, което правиш?

— Защото може да се окаже опасно. А аз се чувствам длъжен да го сторя.

— Бил е твой служител и сега се чувстваш отговорен?

— Да. Може да звучи тъпо, но е така.

— На мен не ми звучи тъпо.

— Кажи го на Тамара.

— Тамара? Направо съм влюбена в имената ви! Не помня да съм срещала някоя Тамара досега. Уайът и Тамара, представям си каква чудесна двойка сте.

— Може би не за дълго. Тя смята, че я предавам. Не знам, може и наистина да е така. Обичам я, но трябва да свърша това.

Останалите двама клиенти също допиха чашите си, оставиха бакшиш и получиха пожелания за лека нощ от Адриен. Когато си тръгнаха, тя заобиколи бара, придърпа едно столче и седна до Хънт.

— Нека сега и аз ти разкажа една история, Уайът, а после ще изритам сладкия ти малък задник оттук. След събитията на единайсети септември моят съпруг, Мат, реши да постъпи в армията. Как ли не се мъчих да го разубедя, но той не искаше и да чуе. Чувствал, че е негов дълг. Е, накрая замина. Естествено, изпратиха го в Ирак и естествено, там го убиха.

Тя си пое дълбоко дъх и издиша тежко.

— Единственото, което мога да ти кажа сега, е, че ако се беше върнал, щях да му простя. Нямаше дори да се замисля. Просто щях да се радвам, че е пак при мен. А толкова го мразех, когато замина, дори известно време след това, но той просто си беше такъв и никога не съм съжалявала, че е мъжът, когото съм избрала да обичам. И бих го направила отново, кълна се.

Тя взе чашата на Хънт, поиска му мълчаливо съгласие и след като той кимна, отпи сериозна глътка.

— Човек трябва да върши онова, което се чувства длъжен, миличък. Не я оставяй да ти обърне гръб и ти също не го прави. Обади й се. Не я изпускай, по дяволите. — И като се наведе, лепна една бърза целувка на бузата му. — А сега ставай и се омитай от бара ми, Уайът. Сладки сънища и на теб!

* * *

Стаите за разпит, разположени в непосредствена близост до офисите на отдел „Убийства“, напомняха по размер килери и в тях едва се събираха малка маса и три стола — по един от едната страна и два от другата. Преди десетина години ченгетата от отдела ги бяха построили сами, предпочитайки да изразходват средствата от бюджета за заплащане на собствения си извънреден труд, вместо да ги пилеят за фирми изпълнители към градската управа, които вероятно бездруго щяха да се справят мудно и през пръсти.

За съжаление, импровизираното изпълнение, което се получи, също страдаше от известни недостатъци. Така например видеокамерите, монтирани на нивото на тавана, трябваше да записват както гласа, така и лицето на разпитвания, неговите жестове и изражения по време на разговора. Но ъгълът от тази височина бе толкова остър, че се хващаше само темето на заподозрения и записът на практика ставаше безполезен.

Степента на изолация и вентилация също така варираше, от недостатъчна до несъществуваща. В резултат аудиозаписите не само бяха трудни за разбиране, но и създаваха конфузни ситуации, когато в тях понякога се чуваха нецензурни или политически некоректни реплики от инспекторите по адрес на задържаните. Или пък обратното.

И накрая, стаичките бързо се превръщаха в сауни, ако в тясното пространство влизаха по двама полицаи — тогава сборът от три тела не само повишаваше температурата, но често създаваше и специфичен аромат, ако разпитваното лице бе с по-съмнителна хигиена.

Именно такова лице бе двайсет и четири годишният мъж от латиноамерикански произход на име Хесус Чавес, известен още като Чуй Шавес, който в момента очакваше в една от стаичките завръщането било на Девин Джул, било на Сара Русо. Те първоначално бяха започнали разпита съвместно, но след петнайсет минути съчетанието от убийствена жега и воня — Чуй очевидно не се бе къпал поне от две седмици, ако не и повече — бе наложило тактическо отстъпление. Сега те се редуваха да влизат поединично, като това продължаваше от около час.

В Сан Франциско бе 10:15 вечерта.

Джул погледна часовника си, пое дълбоко дъх и отвори вратата. Отвътре го лъхна аромат, който му напомни на кофите за смет пред „Ориджинал Джо“.

— Е, Чуй, как я караш? Готов ли си да ни кажеш нещо?

— Ей, човече, казах ви всичко, което знам. Никого не съм застрелвал. Онзи си беше мъртъв на земята, когато стигнах до него.

— Да, но си го ограбил.

— Само му взех портфейла. Той вече нямаше нужда от него, нали?

— И мобилния телефон.

Повдигане на рамене.

— Все същото.

— Проблемът, Чуй, е, че си бил точно на местопрестъплението, когато са гръмнали господин Орлов, и си се облагодетелствал от смъртта му. Откъде да знаем, че не си имал предварителна уговорка със стрелеца и не сте нагласили всичко заедно?

— Какво, с някакъв таксиджия? Хайде, стига! И как точно съм го направил?

— Не знам, Чуй. Тъкмо за това си говорим. Искаме да ни разкажеш за таксито.

— Идея си нямам откъде се взе. Просто си седях и отмарях. На това място понякога вечер минават хора, хвърлят ти по нещо, колкото да залъжеш глада.

— Значи просто си седеше?

— Именно. И тогава таксито спря до тротоара и прозорецът се смъкна.

— Предният прозорец?

— Да.

— Предният пътнически прозорец?

— Същият.

— Имаше ли вътре друг освен шофьора?

— Не видях да има нито отпред, нито отзад. — Младежът направи сложен жест с рамене. — Просто такси, спиращо да вземе някого от ресторанта. Случва се постоянно.

— И вътре имаше само един човек?

— Така ми се стори.

— Добре, как изглеждаше?

— Cabron^[2] — извъртя очи Чуй. — Да не би да съм видял?

— Точно това те питам. Видя ли?

— Вече обясних, просто си седях на тротоара и си гледах работата. Това правех.

— Ето кое ме притеснява, Чуй. — Джул вкара малко повече острота в тона си. — Казваш, че си седял там и си си гледал работата. Но всъщност това означава, че не си правел нищо. Не е като да си играл видеоигра или нещо подобно. Не си случайно фен на судоку, нали?

— Това какво е, някакъв вид карате?

— Може да се каже — отвърна Джул. — Идеята е, че не си се занимавал с никое от тези неща — видеоигри, судоку, карате, каквото и да е. Просто си седял, а таксито е доближило и е спряло до бордюра, така ли?

— Да, все едно чакаше пътник, някой, който го е повикал.

— И колко време остана там?

— Знам ли, минута, пет минути…

— Къде беше спряло, точно пред теб ли?

— Не, малко по-надолу по улицата.

— Пет крачки, десет?

— Да.

— Кое по-точно, Чуй?

— Не знам. Едно от двете.

— Добре тогава. Във всички случаи остава въпросът: Какво друго си правел, ако не си гледал таксито?

— Видях го, но не съм се заглеждал. Какво да му гледам, такси като такси.

— И не видя шофьора?

— Трябва да съм го видял, не помня.

— Дори и след изстрела? Някой стреля на метри от теб и ти изобщо не си мярнал лицето му?

— На кого, на шофьора?

Джул наклони глава встрани.

— За кого си говорим през цялото време, Чуй? На шофьора, естествено. Зърна ли го в който и да било момент?

— Добре, добре, да!

— Ето — каза с неподправено облекчение Джул. — Толкова трудно ли беше?

— Но не го познавам. Не съм имал вземане-даване с него.

— Разбира се. Никой не казва това. Важното е, че си го видял. Хайде сега ми го опиши.

— Ами, бял човек.

— Млад, стар?

— Стар. С бяла коса. Без брада или някакви други неща. Просто лице.

Джул се облегна назад не само за да се дистанцира от миризмата, но и с известно чувство на триумф.

— Мислиш ли, че ще го разпознаеш, ако го видиш пак?

— Съмнявам се. Той отпраши само след секунда, пък и аз не се взирах особено.

— Защото си гледал повече мъртвеца, когото си се канел да обереш?

Тъпа усмивка на върховно безразличие.

— Най-вече него, да.

Джул трябваше да впрегне цялото си самообладание, за да не се пресегне през масата и да зашлеви бедния глупак. И може би все пак щеше да го стори, ако в този миг не се разнесе почукване по вратата. Той се извърна със сумтене и видя пред себе си Русо.

— Намерили са таксито — каза тя.