Джон Лескроарт
Ловецът (15)

15

По-тихото място, на което се оттеглиха Уайът и Тамара, се оказа задушевният ресторант „Вентичело“, може би най-романтичното заведение в града. Нямаха резервация, но още бе рано във вторник вечер и късметът им се усмихна. Явно бяха постигнали взаимно и негласно споразумение да не обсъждат повече разследването на смъртта на майка му. Вместо това си поръчаха писия и италианско бяло вино и побъбриха за историята на своите отношения, за зле напасваните приливи и отливи на взаимното си привличане. За първото влюбване на Тамара в него още в колежа и за второто, четири години по-късно, за увлечението на Хънт по нея, когато току-що бе постъпила във фирмата, но излизаше с друг негов служител, и накрая за последната фаза, довела до раздялата му с Джина Роук.

Сега голямата гаражна врата на бившия склад се затвори зад гърба им. Хънт угаси двигателя и фаровете на купъра угаснаха. Те останаха да седят в приглушения мрак, преплели пръсти.

— Е, ето ни най-сетне тук — каза Тамара.

— Доста време ни отне, не мислиш ли?

— Точно колкото трябва — стисна ръката му тя. — Ни повече, ни по-малко.

— Да влезем ли вътре?

— Май ще е най-добре.

И двамата отвориха вратите.

— Искаш ли първо да вкараме някой кош? — попита той.

Тя заобиколи колата и отново хвана ръката му.

— Може би по-късно.

Тъкмо влизаха в жилищната част на склада, когато мобилният на Хънт иззвъня.

— Не, това не е истина — измърмори той, докато го вадеше от калъфа, за да спре звука. На екрана бе изписано името „Девин“. — Девин може да почака.

Но не бяха изминали и пет крачки по коридора, когато стационарният телефон също нададе аларма.

— Това е заговор — каза той. — Някой е сложил скрити камери и ни наблюдава. — Пред вратата на спалнята я целуна бързо и добави: — Чакай само да изтичам да изключа проклетото нещо.

Докато стигне до кухнята, чу собствения си глас на телефонния секретар, последван от този на Джул:

— Уайът. Вдигни. Спешно е. Имам лоши новини.

Той се обърна и видя Тамара, застанала в рамката на вратата, с каменно лице и скръстени на гърдите ръце.

— По-добре го послушай.

* * *

Хънт даде на Тамара ключовете от колата, за да може да се прибере вкъщи, докато самият той взе кавазакито и за по-малко от пет минути стигна до „Ориджинал Джо“.

Там показа документите си на охраняващия полицай и обясни:

— Инспектор Джул току-що се обади и ме повика. Жертвата е мой служител.

Полицаят кимна, каза му да изчака и отиде да поиска разрешение, но Хънт го последва на две крачки разстояние. Ченгето или не забеляза, или не го беше грижа, но във всеки случай двамата скоро се озоваха до малката група, включваща Джул и Сара Русо, скупчена на тротоара на известно разстояние от мястото, където тялото на Иван все още лежеше върху мокрия, студен бетон.

Хънт поздрави с неопределено кимване на глава, после погледна въпросително Джул и получавайки мрачното му мълчаливо съгласие, се доближи до трупа, край който съдебните медици вече разстилаха черната торба.

— Бихте ли ни оставили за секунда, момчета? — попита Джул, като сложи ръка на рамото на приятеля си. — Добре ли си?

— Никоя част от мен не е добре. — Хънт приклекна и протегна ръка към шията на Иван в безполезен опит да напипа някакъв пулс. После я премести и я постави под ревера на сакото, върху ризата, където беше сърцето. Тялото все още пазеше малко остатъчна топлина. Той се изправи, пое няколко пъти дълбоко дъх и хвърли поглед нагоре и надолу по улицата. — Какво, по дяволите, е правил тук?

— Допускаме, че е вечерял в ресторанта. Може би във връзка със случай, по който е работел. Едно такси просто спряло и някой го гръмнал отвътре.

— От такси?

Джул кимна.

— Имаме свидетел. Така е станало. Знаеш ли с какво се е занимавал?

— Общо взето, да. С пет или шест неща. Но ако е имал среща тук, нямам представа с кого може да е била. — Хънт за миг зарея поглед в далечината, преди отново да се обърне към Джул. — Да ти кажа ли кое първо ми идва наум? Че има някаква връзка със Спенсър. — Той прокара длан по бузата си. — Направо не ми се мисли, че заради това са го убили.

— Чакай, чакай, връзка с кого?

— С Еви Спенсър. Еви Сий Крайст.

— Пак ли тя?

Хънт кимна.

— Тази жена просто не желае да изчезне.

* * *

В 11:52 вечерта, с възпалени от умора очи, Хънт седна пред монитора в приемната на офиса и включи информационната система LexisNexis. Стените от двете му страни бяха опасани с прозорци, като през едните се виждаше крайбрежният булевард „Ембракадеро“ и фериботният терминал, а през другите, отдясно — заливът, част от моста към Оукланд и Трежър Айлънд в далечината.

Иван определено бе проучвал Спенсър последния път, когато бе седял тук. Беше извадил към стотина имена — същото, което би сторил и Хънт на негово място. Той вероятно също така би разпечатал справките, но всяка от тях съдържаше поне двайсетина страници, а някои и много повече.

А хартията вече бездруго го затрупваше.

Тази справочна система бе достъпна само чрез абонамент, за акредитирани институции като полицейски отдели, правителствени служби и правни кантори (а понякога, чрез тези кантори, и за частни детективски агенции). Информацията за дадено лице започваше от неговото име, дата на раждане, номер на социалната осигуровка и настоящ или последен известен адрес. После тръгваше назад през минали адреси, други имена, свързани с имената адреси, данни от преброяванията за географските региони на адресите, недвижими имоти, официални и търговски наименования на фирмите, свързани с лицето, предишни собственици на фирмите, ако имаше такива, потенциални роднини, псевдоними, свързани лица, съседи, трудова история и така нататък. Като цяло, системата бе изключително мощна търсачка и инструмент за откриване на хора.

По преценка на Хънт единственият й недостатък бе, че записите изобилстваха от правописни грешки, тъй че ако се търсеха конкретни данни, автоматизираните филтри често не даваха нужния резултат и се налагаше информацията да се пресява ръчно. Но ако човек посветеше нужното време, усилията му почти винаги оставаха възнаградени.

Хънт нямаше нерви да принтира тъкмо сега, след всичко преживяно. И все пак бе постъпил правилно, идвайки в офиса направо от ужасяващата улична сцена пред ресторанта. Историята на влизането в системата се триеше всеки ден в полунощ, затова разделяйки се с Джул, бе решил, че няма време за губене, ако иска действително да разбере с какво се е занимавал Иван.

Въпреки купищата Спенсъровци обаче ситуацията не изглеждаше никак обещаваща. Те изглеждаха към милион, или поне толкова много, че да няма смисъл да се проверяват един по един. Вярно, за няколко седмици той и служителите му можеха да покрият всеки от петстотинте, живеещи в самия Сан Франциско, после да преминат и към няколкото хиляди в района на Залива, но в крайна сметка упражнението изглеждаше безсмислено. Трябваше да открие нещо друго — нещо, което да фокусира търсенето върху конкретно лице. А такова засега нямаше.

Накрая, с натежало сърце, излезе от системата и се изправи на крака. Мина покрай бюрото на Тамара, през собствения си кабинет и надолу по коридора, към тясното работно място на Иван. Отвори вратата и включи осветлението. Стаята разполагаше със собствен прозорец, стол от ИКЕА, бюро с компютър, няколко фотографии в рамки и шкаф с четири чекмеджета. На стената имаше окачен голям плакат на „Сан Франциско Джайънтс“.

Хънт отвори най-горното чекмедже и дълго остана загледан в акуратно подредените по азбучен ред папки. Накрая се пресегна и почти наслуки извади една от тях, носеща етикет „Дойл“. Смътно си спомняше за този случай, свързан с иска на господин Дойл за компенсация за трудова злополука. Досието съдържаше доклада към застрахователната компания, някои записки от разследването и един компактдиск със снимковия материал, доказващ измамата на ищеца.

Хънт подреди нещата обратно в папката, върна я на мястото й, затвори чекмеджето и дръпна второто, а после и третото, обозначено с буквите от „Р“ до „Я“. Всъщност досие с буква „Я“ нямаше. Нямаше и нищо, касаещо Спенсър.

Той се отпусна върху стола на Иван, после се пресегна и взе една от снимките. На нея бедният младеж бе в компанията на Люси, красива брюнетка, която Хънт бе виждал един или два пъти. Двамата се усмихваха, огрени от слънцето, с океана на заден план. Остави я и огледа другите — Люси с черна котка на ръце, възрастна двойка на място, приличащо на Лас Вегас, Иван сред група хора на неговата възраст — може би братята и сестрите му с половинките си, или пък просто приятели.

Всичко това не водеше доникъде.

Той опря чело върху дланите си и затвори очи. После се изправи, угаси лампата и излезе от стаичката. Върна се на собственото си бюро, отвори списъка с контактите на мобилния си телефон и докосна едно име. След четири иззвънявания се чу гласът на Иван, който му каза да остави съобщение, за да върне обаждането.

Само дето вече нямаше да го направи…

Пак от списъка с контактите, Хънт избра Кали Лусенте, написа номера на Иван и следния текст: „Спешна молба. Можеш ли да откриеш местонахождението на този телефон? Ще извадим съдебна заповед ако трябва, но междувременно са ми нужни и последните обаждания към и от него. Става дума за мой служител, който беше убит“.

* * *

— По дяволите, Уайът — извика възбудено Кали Лусенте в слушалката, — това някаква извратена шега ли е?

— Не мога да повярвам, че си още будна.

— Будна съм, и още как. Ако не си разбрал, аз никога не спя. Но наистина, това един от твоите хора ли е?

— Да, наистина.

— И е мъртъв? В смисъл, убит?

— Застрелян в челото, Кал. По-убит от това здраве му кажи. В момента се опитвам да разбера с какво точно се е занимавал. Може нападението да е свързано с работата му и телефонът да ни наведе на някаква следа, но онзи, който го е сторил, го е взел със себе си.

— Добре, нека се опитам да го локализирам, ако е още включен.

— Ще чакам.

След изпращането на съобщението до Кали Хънт известно време бе крачил в безсилие напред-назад из офиса, докато накрая не бе решил да се изтегне за секунда на дивана. Сега превключи телефона на високоговорител и погледна часовника си. Беше 2:04 сутринта.

— Никакъв сигнал — каза Кали. — Трябва да са му извадили батерията.

— Или просто да са го изключили.

— Дори така щях да успея да го видя. Но не и без батерия.

Хънт изруга тихомълком и се върна на бюрото си.

— Ами историята на обажданията? Трябва ли ти съдебно разрешение?

Смехът на Кали отекна сред тишината на офиса.

— Какви разрешения те гонят, Уайът? Мога да извадя каквото и когато си поискам. Само ще ми отнеме малко време, това е всичко.

— Колко време?

— Ден, може би два.

— Е, ти си знаеш. Макар че за вчера щеше да е по-добре.

— Вече търся, успокой се. Къде е бил убит?

— В Тендърлойн. Защо?

— Заради клетките на предавателите. Ако знам, че обажданията са правени между твоя офис и Тендърлойн, по-лесно ще открия данните. Впрочем какво става с твоите есемеси? Нещо ново?

— Нищо след онзи път, когато откри изпращача на фериботния терминал. Не мисля, че ще получа повече. Последният път ми писа, че съм близо и че се чувства застрашен.

— И смяташ, че твоят убит служител…

— Иван.

— Смяташ, че смъртта на Иван по някакъв начин е свързана с тях?

— Не изключвам тази възможност, Кал. Всъщност дори доста се тревожа от нея.

— Ами ченгетата? Не си ли сътрудничите с тях?

— Не бих казал, че си сътрудничим, но не си и пречим. Те също ще разследват, а аз ще споделям с тях, ако открия нещо. Но те имат много случаи, по които да работят, докато аз от тази вечер нататък имам само един.

— Добре, щом попадна на следа, веднага ще те потърся.

— Имай предвид, че полицията също ще търси номерата.

— Няма проблем. Те си вървят по каналния ред, със съдебни заповеди и всичко останало. Само ще ми дишат прахта. Ще ги изпреварим със светлинни години.

— Добре, Кали. Благодаря. Наистина съм ти задължен.

— Майтапиш ли се? Та аз живея за такива неща.

* * *

Когато най-сетне се прибра у дома, завари бележка, в която Тамара му пишеше да й се обади независимо колко е часът. Тя вдигна още на първото позвъняване и преди да успее да я въведе в курса на събитията, го прекъсна и попита:

— Когато отиде на мястото, той… имам предвид, тялото му, още ли беше там?

— Да.

— И ти видя ли го? Наистина ли беше Иван?

— Без съмнение.

— О, Уайът.

— Да, Тамара. Знам.

— И какво ще правим сега?

— За кое?

— Не знам. — Гласът й пресекна. — За всичко.

— Ами първо ще се опитаме да открием онзи, който го е направил.

— По какъв начин?

— Знаем случаите, с които се занимаваше Иван. Да се надяваме, че все ще е останала някоя следа.

Отсреща се възцари напрегната тишина.

— Искаш да кажеш, че според теб е свързано с дейността му? С нас?

— Поне това е работната ми хипотеза. Не знаем какво точно е станало, но най-вероятно е имал среща и са му устроили засада. Логично е да тръгнем оттук.

— Но ние също придвижваме тези случаи, нали? Искам да кажа, офисът. — Тя замълча за малко и продължи: — Знаеш ли, Уайът, започва да става малко страшно. — Нова пауза. — Няма ли най-сетне да кажеш нещо?

— Не сме сигурни дали е така. Девин просто го подхвърли като една от възможностите.

— Но ти си се съгласил с него.

— Да, съгласих се — призна той. — Не мога да се отърся от чувството, че убийството на Иван по някакъв начин е свързано със смъртта на майка ми. Когато днес сме си тръгвали от работа, той е влязъл в информационната система и е разглеждал хора с фамилията Спенсър. Това е последното, което знаем за него. Все трябва да означава нещо.

— Знаеш ли какво означава според мен? Означава, че се е натъкнал на убиеца.

— Мисля, че си права, Там — каза Хънт. — Мисля, че си права.