Джон Лескроарт
Ловецът (13)

13

През останалата част от деня Тамара и Уайът не успяха нито за минутка да останат насаме. Иван Орлов се появи в офиса, защото имаше нужда да ползва правната информационна система от компютъра в приемната, точно срещу бюрото на Тамара. Джил Филипс също дойде, за да се консултира с Хънт относно работата си с един експерт по подбора на съдебни заседатели, нает от тяхна фирма клиент. После самият Хънт трябваше да излиза за среща с наскоро открит свидетел, бивш служител в старчески дом, където бе починал дядото на друг клиент. На всичко отгоре, всеки понеделник вечер братът на Тамара организираше кетъринг в частни домове, при който тя му помагаше да сервира храната и да разчиства след вечерята.

* * *

Хънт се пробуди с вик по средата на нощта.

През горните прозорци в спалнята нахлуваше бледа светлина от уличната лампа, едва разпръсвайки мрака на помещението. Докато паниката му бавно спадаше, той се озърна, за да се ориентира. Споменът за собствения му вик сякаш още продължаваше да виси във въздуха. Не му се искаше да легне отново от страх, че кошмарът може да се върне, затова седна в леглото и погледна часовника. Беше 3:11 сутринта.

Шляпайки с боси нозе по пода, тръгна към кухнята, светвайки всички крушки по пътя си. Отвори хладилника, наля си чаша мляко и седна на масата. Докато я изпие, ръцете му вече бяха спрели да се тресат. Остави я в мивката и се върна обратно през антрето до вратата, водеща към широката, открита част на преоборудвания склад.

Тук бе значително по-хладно, отколкото в стаите, а усещането на дъсчения под — по-приятно от голия бетон. След като отново запали всички лампи, застана на линията за наказателния удар и започна да вкарва кош след кош — шест поредни, после пропускане, още четири, две пропускания, осем, пропускане, като след всяко хвърляне тичаше подир топката и дриблираше обратно до линията, а цялата зала ехтеше като физкултурен салон.

След около двайсет минути тупна топката още няколко пъти и спря, без да стреля към коша. Цялото му тяло се обливаше в пот, но дишането му се бе поуспокоило.

Сега отиде до компютрите си, придърпа ергономичния стол и включи единия от тях. За десети или двайсети път през този ден изписа името на Еви Спенсър, проследи я до Джоунстаун и разгледа различни линкове, свързани с трагедията. И за сетен път, както и по-рано, се запита: какво общо можеше да има всичко това? Еви бе умряла, заедно с всички останали, на 18 ноември 1978 година, много след смъртта на майка му. Кевин Карсън се бе явил за втори път пред съда, а след това изчезнал, четири години по-рано. А самият Уайът по това време вече е бил при семейство Хънт, градейки своя нов и по-добър живот.

Връзката на Еви Спенсър с рождената му майка, навярно и без това бегла през 1970, трябва да е била напълно забравена осем години по-късно. И все пак той се връщаше към „Гугъл“ отново и отново, търсейки какъвто и да било намек или проблясък.

Нямаше защо да се заблуждава. Ако и около Еви не изникнеше нищо, нишката, която бе следвал през последните няколко дни, щеше да се прекъсне окончателно. Изпращачът на есемесите му бе заявил, че вече знае достатъчно, и той не вярваше да получи още насочващи съобщения.

Преди да си тръгне от офиса, Девин Джул бе позвънил отново, за да му каже, че най-сетне е събрал куража да поговори с бившия шеф на полицията Дан Ригби. Срещата им обаче не бе разкрила нищо подозрително около връзката с обаждането за оставените без надзор деца или с ареста на Кевин Карсън. Ригби си бе спомнил Марджи Карсън само бегло, като име от досие, но не бе имал нищо против, че го разпитват за случая. Дори бе заявил на Джул, че щом формално случаят е все още открит, ще се радва, ако той успее да го разреши, и ще стори всичко по силите си, за да му съдейства.

С това се изчерпваха и последните неизследвани области, към които можеше да се обърне. Ако отговорът не бе свързан по някакъв начин с Еви Спенсър, Хънт се намираше в задънена улица.

От десетките начини да подходи към трагедията в Джоунстаун бе започнал с най-мъглявия — смъртта на един от членовете на култа, при това дори не от най-изтъкнатите. Сега, яздейки вълната на интернет информацията, се задълбочи във фактите около селището в Гвиана и Храма на народите.

Историята за Джим Джоунс и масовото самоубийство бе доминирала новините от есента на 1978-а, но естествено, като невръстно дете по онова време, той нямаше преки спомени за нея. Вече се бе запознал с последните дни на колонията и с посещението на щатския сенатор Лео Райън и неговата група, станало непосредствена причина за решението на Джоунс да нареди масовата гибел, или „революционното самоубийство“ на своите последователи. Всичко на всичко 914 души бяха намерили смъртта си в този ден, включително Райън и самият Джоунс. Броят им бе наистина потресаващ. Някъде в паметта на Хънт се таеше споменът, че в Гвиана е имало инцидент с много загинали, свързан със сектата на Джоунс, но сега за първи път съзнанието му действително се сблъскваше с неговата чудовищност — деветстотин и четиринайсет души! Сред които един американски конгресмен и неговите сътрудници. Стотици деца, пиещи цианид, примесен с безалкохолна напитка, от ръцете на собствените си родители, погълнали го после и сами и легнали като дървени трупи в почти идеално прави редове. Снимките на мъртъвците, дори и трийсет години по-късно, бяха покъртителни.

Имаше и други, почти необясними факти и цифри. Колонията наема близо 16 квадратни километра джунгла от гвианското правителство, управлявано от марксисти, какъвто е и самият Джоунс. Това не е някаква малка аграрна комуна, уединила се там, за да обработва земята. Всъщност това е пълномащабен модел на Обетованата земя. Съставът на заселниците също е странен: седемдесет и пет процента от тях са чернокожи, две трети жени, а една трета — деца на възраст до осемнайсет години.

Към третата година след основаването на селището до Щатите все по-често достигат слухове за системен тормоз над жителите, в това число телесни наказания, лоша храна, ужасяващи условия на труд, използване на упойващи средства, въоръжена охрана, траещи с часове нощни словоизлияния на Джоунс, предавани по високоговорители, цензура на писмата и телефонните връзки. Накрая сенаторът Лео Райън заедно с антуража си отива на място, за да провери какво се случва. Именно неговата визита, както и желанието на някои от заселниците да напуснат колонията тласкат Джим Джоунс към съдбовната крачка.

Райън наема два самолета — един „Отър“ и една по-малка Чесна, за да транспортират отлъчилите се, но Джоунс блокира пистата с влекач, теглещ бордово ремарке. Вътре в чесната един мним отстъпник от сектата открива огън, което служи за сигнал на намиращите се в ремаркето мъже да започнат да стрелят по Райън и останалите, чакащи да се качат на втория самолет.

Знаейки какво се случва на летището, Джоунс събира последователите си, обкръжава ги с въоръжена стража и ги наставлява с помощта на спринцовки да впръскат от отровната течност в устите на децата си, а след това сами да изпият останалото. Поразителното е, че намесата на стражата дори не се налага, защото повечето от убийците самоубийци безропотно се подчиняват.

Накрая Хънт с удивление узна, че в историята са били замесени и към 50 милиона долара — а може би и много повече — под формата на пари и ценности. Точна сметка така и не бе направена, но няколко души явно се бяха измъкнали от колонията с огромни суми. Една от версиите гласеше, че Джоунс е завещал богатството си на комунистическата партия и е помолил свои последователи да го отнесат и доставят в руското посолство.

Сега Уайът реши да провери произхода и биографията и на самия Джим Джоунс. Не бе прочел и няколко реда от житейската му история, когато попадна на нещо, от което първо отскочи назад в стола си, а после залепи лице до монитора, настръхнал от прилива на адреналин.

* * *

Мъглата се бе отдръпнала към брега, а слънцето още не се бе показало над Оукландските хълмове, когато Тамара почука и надникна в кабинета на Хънт.

— Много си подранил.

Той отвърна с морна усмивка.

— Ти също.

— Събудих се и не можах да заспя, затова реших да дойда в офиса.

— И аз така.

Тя пристъпи от крак на крак.

— Да направя ли кафе?

— Вече го направих — докосна чашата върху бюрото си той. — Сипи си и ти, ако искаш.

Тя не помръдна.

— Добре ли си, Там?

— Не съм сигурна. Зависи ти как си. Може да си притеснен от разговора ни вчера или да искаш нищо да не се е случвало помежду ни.

— Нито едно от тези неща. — Хънт стана и се приближи към нея. — Всъщност иска ми се да се беше случило повече.

— Половината нощ не съм спала, за да мисля за нас.

— Какво по-точно?

— Ами всичко.

— Няма защо да се тревожиш. Нищо не се е променило от вчера насам.

— Стига, Уайът. Знаеш, че всичко се е променило.

— Една прегръдка ще помогне ли?

Тя кимна и пристъпи в обятията му. Дълго останаха притиснати един към друг, преди Хънт да отметне косата от едната страна на лицето й и да я целуне по бузата.

— Нали си даваш сметка, че това може като нищо да прати по дяволите офисната ни дисциплина?

Все така обвила ръце около него, тя кимна:

— Най-добре да бъдем бдителни.

* * *

Двамата седяха на малкия диван в офиса. До идването на първите им колеги все още оставаше поне половин час.

— Пак ли кошмари? — попита тя.

— Да. — Той помълча, после сви рамене. — Един всъщност. Но си го биваше. Изплувах от водата към дъската си за сърф, а върху нея вече се бяха сместили поне шест души. Мъчех се да се уловя, но някой непрестанно ме буташе обратно надолу, за да се удавя.

— Нищо, свързано с родителите ти?

— Сякаш не. Не ги забелязах в цялата сцена.

— Позна ли някой друг?

— Не. Беше просто плътна маса от хора.

— Които те блъскаха, искаха да те изритат от дома ти?

— Не беше домът ми, а дъската за сърф.

— Голяма разлика, няма що.

Хънт се обърна да я погледне.

— Не съм се мъчил да го анализирам. Гледах само да избягам от съня.

— И тъй, колко приемни двойки са те изритали, преди да попаднеш при семейство Хънт?

— Знам ли — махна с ръка той. — Било е в течение на тригодишен период. Мисля, че съм чувал за пет или шест.

— И чак сега за първи път ги сънуваш?

— Не помня да е имало друг. Ако изобщо приемем твоята интерпретация.

— Случайно да имаш по-добра?

Хънт поклати глава.

— Цялата тази работа май наистина започва да ми се отразява. Имам предвид щуротиите около ранното детство, рождените родители и тъй нататък.

— И че първо баща ти те е зарязал, а после са те зарязвали отново и отново, общо колко… шест пъти? Че всеки път, когато си се привързвал към някого, той ти е обръщал гръб? И че светът е място, където постоянно те изоставят?

— Не мисля така. Не искам да мисля така.

— Това не е въпрос на избор, Уайът. Просто такъв жребий ти се е паднал, в случай че се чудиш защо темата за обвързването се явява постоянен лайтмотив в живота ти.

Ръката на Уайът обгръщаше раменете й и сега той я притисна по-силно към себе си.

— Искам вече да приключи, Там. Имам нужда да приключи. Затова и трябва да се погрижа. Да стигна до дъното на историята.

— Да затвориш страницата.

— Както щеш го наречи.

* * *

— Джим Джоунс е роден и отрасъл в Индиана. Първата църква, която е посещавал, е там.

— Добре — отвърна Тамара. — И защо това е толкова важно?

— Защото майка ми също е родена там. Отец Бернард ми каза, че избягала още петнайсетгодишна заради някакъв тормоз, за който не искала да говори.

— Е, това наистина стеснява кръга. — Тя лекичко го докосна по лицето. — Не искам да ти охлаждам ентусиазма, Уайът, но Индиана е доста голям щат. Има и немалко жители, ако не греша. Какви са шансовете майка ти да е имала нещо общо точно с един от тях?

— Скромни, наистина. Но вече се изчерпах откъм всякакви други варианти.

— Може пак да получиш есемес.

— Не, не мисля. Есемесите приключиха. А и не ми трябват повече. Изпращачът не иска да рискува убиецът на майка ми да го хване. Освен това каза, че вече съм близо.

— Виждаш ли? А Индиана изобщо не е близо.

— Нямам предвид физически. Близо до отговора. Веднага щом му споменах Еви Спенсър, разбрах, че съм на прав път. Точните му думи бяха: „Внимавай, близо си“. Как иначе би го изтълкувала?

— Добре, значи според него тази Еви наистина е имала нещо общо със смъртта на майка ти. Но колко години по-късно е трагедията в Джоунстаун?

— Осем. И разбирам какво имаш предвид — как може толкова далечни събития да са свързани? Но чуй това. През шейсет и пета Джоунс се мести в Калифорния и остава тук чак до отпътуването си за Гвиана. Какво има пак? — попита той в отговор на скептичния й поглед.

— Тъкмо се канех да кажа, че Калифорния е още по-голяма от Индиана, но предположих, че и без това го знаеш. Да не говорим, че има и повече жители. Някъде наблизо ли се е заселил Джоунс?

— Дошъл е в същия този град през седемдесет и втора.

Тамара извъртя очи към тавана.

— Само две години след убийството. А къде е живял преди това?

— В място, наречено Редууд Вали, на около сто и петдесет километра северно оттук.

— Кажи-речи в полите на майка ти.

— Сарказмът не ти отива — отдръпна се Уайът. — Май не успявам напълно да те убедя.

— И аз имам такова чувство.

* * *

Ферил Мур не скри неудоволствието си, когато, отваряйки входната врата в девет часа във вторник сутринта, завари пред прага Уайът Хънт. Устата му се сви, сякаш бе вкусил нещо кисело, после се насили да изобрази лека усмивка, но не стигна чак дотам да му подаде ръка.

— Отново господин Хънт, ако не се лъжа?

— Имате добра памет.

— Да, така е. Боя се, че това е един от инструментите на занаята. По-добре не ставайте адвокат, ако ви е трудно да помните неща. Все още ли се занимавате със случая Карсън?

Хънт кимна.

— Сега подхождам от малко по-различен ъгъл. Чудя се дали не бихте ми отделили малко време?

Усмивката стана по-тънка.

— Мислех, че тъкмо това правя в момента.

Фразата бе доста груба и Хънт трябваше да потисне изкушението да й отвърне в същия дух.

— Разбира се, така е. Но се надявах на малко по-подробен разговор. — Той се опита да звучи примирително. — В никакъв случай не подлагам на съмнение вашата работа по делото.

— Всъщност именно това правите, ако се опитвате да докажете невинността на баща си.

— Честно казано, не това е основната ми цел. Дори не съм сигурен, че беше при последния ни разговор. Просто идеята за смъртта на майка ми бе твърде прясна и се намирах под влияние на емоцията. Все пак негодник, убиец или какъвто и да е, Кевин Карсън е бил мой баща.

Мур го погледна изпод вежди.

— И върху кое сте се фокусирали сега?

Хънт пристъпи от крак на крак и пъхна по-дълбоко ръце в джобовете си, за да ги предпази от бръснещия вятър.

— Поразрових се във фактите от миналото и се натъкнах на нещо, което ми се стори интригуващо. Случайно да сте попадали на името Еви Спенсър, известна още като Секрист или Сий Крайст?

За първи път в поредицата си от срещи му се стори, че долавя искрица на спомен в очите на другия.

— Тя май не бе призована на делото, нали? — попита Мур.

— Не, сър. Дори не е била включена в първоначалния списък на свидетелите. Но може би вие все пак сте разговаряли с нея?

Челото на стария адвокат се проряза от съсредоточена бръчка.

— Не, не мисля — рече най-сетне. — Щях да си спомням. Но името наистина ми звучи познато. По-специално Сий Крайст, не другите две. Какво общо има тя?

— Именно това се надявах да разбера от вас.

Мур присви очи.

— Има ли нейни показания в който и да е от полицейските доклади?

— Не. Което означава, че никой от полицаите не е говорил с нея, прав ли съм?

Сдържано кимване.

— На теория, да.

— Възможно ли е на практика да е станало друго?

— И да е така, на мен не ми е известно.

— Но името й все трябва да е изникнало в някакъв контекст. Как иначе щяхте да го помните четирийсет години по-късно?

— Ферил! — долетя женски глас от вътрешността на къщата. — Какво правиш толкова време на вратата? Затвори я, за бога, иначе ще измрем от студ!

— Чакай, разговарям с един човек — викна през рамо Мур.

— Ами тогава или го изгони, или го покани да влезе, ако обичаш!

Но вместо това той излезе на верандата, затвори вратата след себе си и скръсти ръце на гърди.

— Соломоново решение — рече с поредната хладна усмивка, след което продължи: — Не си спомням контекста, господин Хънт. Знам, че съм чувал името, но не мога да ви кажа в каква връзка. Дори не съм сигурен, че е било по делото Карсън. Тази жена има ли досие? Знаете ли къде се намира сега?

— Мъртва е. Загинала заедно с другите в Джоунстаун.

— Виж ти — вирна глава Мур. — Това е интересно.

— В какъв смисъл?

— Само по себе си. Човек вече не чува често за онзи случай. И може би си мислите, че Марджи Карсън по някакъв начин е била свързана със секта? Не точно тази на Джим Джоунс, но нещо подобно? И че Еви я е свързала с някой, който й е навредил? Или че тя сама е посегнала на себе си? — Той разкърши рамене на студа. — Е, нека ви уверя, че нямаше каквито и да било признаци за култове или някакви религиозни влияния. Нищо повече от обикновен семеен скандал, излязъл изпод контрол.

— В такъв случай може би ще ми кажете защо сте толкова чувствителен към повторното разглеждане на фактите?

— За какво говорите?

— За това, че след последната ни среща сте се обадили на шефа на полицията и сте поискали да не се пилеят повече време и ресурси по случая.

— Не съм направил нищо подобно — искрено избухна Мур. — Просто попитах дали не е излязла някаква нова информация. Делото беше мое, нормално е да се интересувам.

Хънт реши да го притисне още малко, за да види какво ще се получи.

— Може и да е така — отвърна, — но сте създали впечатление, че ще има неназовани санкции надолу по веригата, ако не престанем да се ровим.

— Някой е изтълкувал погрешно намеренията ми — каза Мур. — А и освен това, независимо какво сте чули, аз нямам власт да санкционирам когото и да било. Вече съм доста стар, да не говорим, че съм пенсиониран.

Хънт го погледна в очите и изпита желание да му повярва. Извади от портфейла си една визитка и му я подаде.

— Ще съм ви благодарен, ако ми се обадите, в случай че се сетите нещо за Еви.

* * *

Джил Филипс влезе в кабинета на Хънт и се закова на място, като го видя прегърбен над бюрото си, прелистващ копията от полицейски доклади, струпани на дебели купчини върху малката масичка до прозореца.

— Кога си спал за последен път, Уайът? — попита.

— Скоро.

— Например миналата нощ?

— Да.

— И колко дълго спа?

— Часове.

— Колко точно часа? Моля, бъди конкретен.

Хънт въздъхна и остави материала, който четеше.

— Мога ли да направя нещо за теб, Джил?

— Щях да те питам нещо за оня глупав експерт по подбора на съдебни заседатели, с когото трябва да се срещна, но като те гледам такъв отпаднал, майчинският инстинкт се надига в мен с чудовищна и непредсказуема сила.

— Оценявам го, но наистина съм добре.

Джил не му повярва.

— Знаеш, че можеш да споделиш с нас какво те мъчи, а предполагам, че това е случаят с родителите ти. Все пак ние сме твоят екип. Колкото и да са скромни способностите ни, току-виж сме ти помогнали.

— Не са скромни. — Той кимна към вратата. — Кой още е там?

— Всички. Дори и Мик.

Хънт затвори очи, кимна с глава, после се изправи на крака.

— Добре тогава — каза. — Да направим съвещание.

Не след дълго, пред целия си личен състав, строен в полукръг на столовете в приемната за посетители, той изложи накратко цялата история, спирайки се на есемесите, отец Бернард, откритието за убийството на майка си, двете дела на баща си, теорията за конспирацията на Джул, Еви Спенсър и накрая на Джоунстаун.

Целият разказ и коментарите към него отнеха по-малко от половин час, в края на който Иван каза:

— Сега вече знам защо се махнах от полицията. Осем години служба и нито един загадъчен случай, който да може да се сравни с този.

— Най-добре го сподели с Девин — вметна Тамара. — Уайът от доста време се опитва да го впримчи, но той засега не поддава.

— Крайната ми цел — рече Хънт — е да подкопая устоите на полицията, като привлека всичките й служители да работят за мен, и накрая да се възцаря над града като благ диктатор.

— Идеята ми допада — каза Мики.

— Но щом ще си благ — поде идеята Иван, — защо са ти толкова много ченгета?

— Добър въпрос — отвърна Хънт. — Просто в случай че някой реши да не ми играе по свирката. Тогава ще ми трябва подсилващо средство. За благостта, имам предвид. Ако изобщо има такава дума.

— Трябва да има — каза Тамара. — И разбира се, ще ти е нужна титла.

— Император, естествено — заяви без колебание Иван. — Този град не е имал император от времето на император Нортън^[1] насам.

— Значи, решено — обади се Мики. — Даже вече имаме установен прецедент. Император Хънт. И неговите веселяци.

— И веселячки — добави Тамара.

— Виж, за това не знам — възрази Иван. — Титлата „веселяци“ може да не се понрави на цял куп бивши ченгета.

— Истина е — кимна мъдро Хънт. — Но може ли поне да запазим „император“? Сега, като се замисля, винаги ми се е искало да бъда такъв.

— Чакайте, чакайте — обади се най-сетне Джил. — Предлагам за момент да оставим императорските въпроси на заден план и да се върнем на темата за действителния проблем на Хънт. Какво ще кажете?

Две минути по-късно от хумора не бе останала и следа.

— Е, това е всичко, за което мога да се сетя — резюмира отново Хънт. — Ако някой иска да пита нещо или забелязва следа, за която да се захванем, нека говори. Аз вече се изчерпах.

Мики пръв вдигна ръка.

— Онзи телефон, който ходих да взема от ресторанта, се оказа безполезен, но Девин каза, че може се да установи откъде е купен, нали?

— Най-вероятно.

— Е, ако изпращачът на есемесите е купил повече от един апарат, нищо чудно в магазина да си спомнят за него.

— Струва си да се провери — каза Хънт без особен ентусиазъм.

Джил прочисти гърло и на свой ред заговори:

— Не ми стана съвсем ясна историята Джоунстаун. Каква е връзката?

— Не знам. Ясно е само, че Еви Спенсър е умряла там.

— Но майка ти няма нищо общо със случилото се.

— Или поне не пряко, тъй като е била убита осем години по-рано.

— И още веднъж — обади се Иван, — защо тази Еви е толкова важна?

— Не съм сигурен, че е важна — отвърна Хънт. — Била е приятелка на майка ми и се явява в документацията по делото без очевидна причина. Същевременно никой, който е работил по него, не я помни, с изключение на Ферил Мур. Дори и той се сеща само за името, но не и за контекста, в който го е срещнал.

— Била ли е омъжена? — попита Иван.

— Нямам представа. Имала е две деца, затова допускам, че е била.

— Тогава съпругът й може още да е жив? И да носи фамилията Спенсър?

— Да — кимна Хънт. — Освен ако не е моминското й име, което да е решила да запази, кой знае?

— Вероятно никой. Но за всеки случай мога да го проверя, току-виж излязло нещо.

— Давай тогава.

— Това ми навява една идея — каза Джил. — Ами жената на Бърг, самоубилия се полицай?

— Бърг? — Хънт се усмихна колкото да не я засегне. — Какво за него? Той бил ли е изобщо женен?

— Във всички случаи е имал роднини. Братя, сестри, съпруга, който и да е.

— Е, и?

— Мисълта ми е, че имаме един мъртъв човек, който е влизал в жилището на вашите поне два пъти, ако не и повече. Може да са го пращали и по сигналите за домашно насилие. Струва си да се провери, щом ще пресяваме трохите.

— Очевидно друго не ни остава — каза Хънт. — Добро предположение, Джил.

— Говорейки за трохи от информация — вметна Мик, — ако баща ти е още жив, няма как да е неоткриваем.

— Добре дошъл си да опиташ, аз самият се залових да го търся още щом научих името му. Пробвах всяка база данни, до която имаме достъп. Но в страната има хиляди Кевин Карсъновци.

— Ами номерът на социалната му осигуровка? По него можеш да намериш настоящия му адрес, нали?

— Радвам се, че съм те обучил толкова добре, синко. И на мен ми дойде наум, но последният му адрес е на Фултън стрийт, където са живели заедно с Марджи.

— Нали каза, че е заминал да работи в Тексас?

— Така пишеше в писмото, но няма никакви данни, че действително го е сторил.

— Все някъде трябва да е отишъл, Уайът. Нима твърдиш, че срещу социалната му осигуровка не излиза никакъв адрес още откакто е излязъл от затвора?

— Точно така.

— Допускаш ли, че може да са го убили?

— Възможно е — кимна сериозно Хънт. — Другият вариант е просто да е сменил името и цялата си самоличност. Притежавал е достатъчно печална известност, за да го стори.

— Можеш ли да смениш номера на социалната си осигуровка?

Хънт неволно се изсмя.

— Ако ти се е приискало, Мик, просто се спусни надолу по улицата и ще успееш да го направиш за петнайсет минути. Попитай всеки незаконен работник в щата, ако не ми вярваш.

Тамара вдигна ръка и Уайът я посочи шеговито:

— Дамата в дъното?

Ъгълчето на устата й леко се повдигна в отговор.

— Чудех се за парите — онези, които са дали на баща ти, за да отиде в Тексас.

— Какво за тях?

— Те присъстват в картината, но никога досега не сме ги обсъждали.

— Просто защото не знаем някое от действащите лица да е разполагало със средства.

— Тъкмо за това ми е думата — каза Тамара. — Има такъв човек.

— Джим Джоунс — подсказа Джил.

Тамара кимна.

— И това връща Джоунстаун и Еви обратно на сцената.