Джон Лескроарт
Ловецът (12)

12

В 11:15 в понеделник сутрин Хънт отвори с размах вратата на офиса и вдигна победоносно юмрук:

— Най-сетне успех!

Тамара се обърна от компютъра си и го дари с мимолетна усмивка, която той спокойно можеше и да не забележи — толкова бързо се появи и изчезна тя.

— О, негово величество пристига. И какъв по-точно е успехът?

— Еви Секрист. Или Спенсър, както е истинското й име. Живяла е на Аргуело стрийт, на една пряка от нашите. Тази сутрин Бетина най-сетне ми върна обаждането, отидохме заедно в Службата и я изровихме за няма и десет минути. Секрист, наречена още Сий Крайст или Спенсър. — Той замлъкна и я погледна внимателно. — Всичко наред ли е?

— Да, чудесно.

— Сигурна ли си? Как мина уикендът?

— Добре.

— Търсих те в събота вечер, реших, че може да искаш да хапнем навън или да отидем на кино.

— Знам. Получих съобщението ти, но бях излязла. Съжалявам. — Тя взе една писалка и почука с нея по бюрото си. — И тъй, какво за Еви Спенсър?

— Нямам представа. Знам, че звучи смешно, след като прекарах почти целия уикенд да я издирвам, макар и под фалшиво име. Но засега тя е единствената реална следа към родителите ми. Не ме ли отведе донякъде, се връщам обратно в изходна точка.

— Не си ли получавал нови съобщения?

— Не и от петък насам.

— Човекът явно си почива през уикенда.

— Така изглежда.

— Като стана дума за това, Девин се обади, че вече са готови лабораторните резултати за телефона, който Мики взе от Сонома.

— Да, чух се с него на мобилния, за да му съобщя за Еви.

— Значи ти е казал?

— Каквото имаше за казване. Че от апарата няма други обаждания, нито входящи, нито изходящи. Няколко отпечатъка, които обаче не присъстват в криминалната база данни, никаква ДНК. Също никаква информация върху симкартата за притежателя й, макар че според него можело да се установи откъде е купена. С две думи, нищо полезно, но аз и не очаквах оттук да изскочи кой знае какво. — Хънт прекоси стаята и седна върху бюрото на Тамара. — Сигурна ли си, че всичко е наред?

— Вече за втори път ме питаш.

— Знам, аз също ги броя. Струва ми се, че нещо те тревожи.

— Не. — Тя го погледна. — Или пък да.

— Ако искаш да споделиш…

— Не точно сега.

— Е, добре тогава. В случай че си промениш решението, ще бъда в офиса си. Или подобно на духа от бутилката, ще се появя отново тук, ако само щракнеш с пръсти. — Той слезе от бюрото. — А междувременно ще се впусна в малко интернет издирване на неуловимата Спенсър.

* * *

Но така и не стигна дотам, защото още преди да седне зад компютъра, от телефона му се разнесе познатото писукане, сигнализиращо, че е получил ново съобщение.

Някакъв напредък?

Вече се чувстваше истински факир в свързването със своята позната от телефонната компания Кали Лусенте и едновременното водене на есемес диалог.

— Пак сме на линия — рече в режим на високоговорител.

— Задръж го така.

— Няма проблем.

Еви Спенсър?

Да. Внимавай. Близо си.

Доди?

Кой?

Доди Спенсър.

??? Не.

Трябва да говоря с теб.

Не. Еви.

— Пипнах го, Уайът! — разнесе се из стаята гласът на Кали, обзета от тръпката на лова. — Намира се в сградата на фериботния терминал, на две крачки от теб!

Хънт отиде до прозореца, откъдето можеше да види зданието, намиращо се на отсрещната пресечка. Естествено, нямаше как да различи отделни хора, пишещи на мобилните си телефони.

Моля те. Трябва ми повече информация.

Почуквайки с пръсти по дисплея, отиде до вратата и я отвори.

— Бързо! Нашият човек е на линия. Намира се във фериботния терминал. — Той спря и написа още един ред.

Замесени ли са полицаи?

???

Тамара, вече на крака, тръгна пред него към изхода, докато той се стараеше да не прекъсва връзката.

Намирисва на полицейско прикриване.

???

Отец Бернард?

???

Кажи ми нещо, което не знам.

Не мога. Не мога.

— Кали! — почти изкрещя Хънт в микрофона. — Трябва ми точно местоположение!

Двамата с Тамара вече се спускаха надолу по стълбите към улицата. Само след минута щяха да стигнат до терминала.

— Някъде край входа на виетнамския ресторант „Слантед Дор“. Съвсем близо до водата!

Хънт погледна екрана.

Вече знаеш достатъчно!

Трябва да се срещнем! Моля те!

— Да го вземат мътните! — извика Кали. — Изчезна. Целият сигнал се изгуби.

Хънт и Тамара спряха на стълбищната площадка и се спогледаха разочаровано.

— Бас държа — рече Хънт, — че е хвърлил телефона в проклетия залив.

* * *

Двамата прекараха следващия час в претърсване на всеки квадратен сантиметър от терминала, като започнаха от виетнамския ресторант в единия му край и стигнаха чак до другия, оглеждайки десетките магазини и заведения и стотиците клиенти. Беше обедно време и сградата гъмжеше от народ. Но ако тайнственият изпращач бе някой, когото Хънт познаваше, каквото бе предположението му от самото начало, той бе успял да изчезне още преди появата им.

Накрая, след като тъй или иначе бяха тук, можеха поне да се възползват от възможността да похапнат. Седнаха на бара на Хог Айлънд Ойстър Къмпани, дъвчейки сурови стриди, току-що уловени от залива Томалес.

— Най-лошото е — въздъхна Хънт, — че май няма да получа повече съобщения.

— Защо мислиш така?

Той извади телефона си и й показа последната върволица от есемеси.

— Ето виж. Първо ми казва, че съм близо, после настоява да не изпускам Еви, а накрая заявява, че вече знам достатъчно. Тоест, на прав път съм и оттук нататък трябва да разчитам само на онова, с което разполагам.

— С други думи, на Еви.

— Да, и това е кажи-речи всичко.

— Може да е достатъчно.

— Да се надяваме.

Тамара отпи от бирата си.

— А коя е Доди Спенсър?

— Просто една жена от членския комитет на Мишън Клуб. Като видях фамилията Спенсър, внезапно ми хрумна, че може би ми пише тя. Малко вероятно, знам, но не и невъзможно. Затова реших да попитам.

Тамара продължи да разглежда съобщенията.

— А това за полицейското прикриване?

— Идея на Девин, която разчепквахме целия уикенд. Без особена полза, мога да добавя. Всички свързани с делото на баща ми, дори и собственият му адвокат, вярват, че той го е направил.

— Но Девин споделя твоето виждане, че не е така?

— Да кажем, че не изключва напълно възможността. Което за едно ченге си е гигантска стъпка. Но му наредиха да спре да се занимава със случая и това го накара да наостри уши.

— Наредили са му? Кога?

— В петък.

— И ти нищо не си ми казал?

— Не е нарочно. Просто съвпадна с уикенда.

— Кой му е наредил?

— Глицки. Но нещата са тръгнали от Ви Лапиър и прокурора, Ферил Мур.

Тамара подсвирна с удивление.

— Тежка артилерия.

— Може да се каже. — И Хънт продължи да описва теорията на конспирацията на Джул, както и своите разговори със Стив Джайлс и Джером Арманино, всеки от които бе стигнал до задънена улица по отношение на Еви. — Опитах да се свържа и с Джим Бърг — заключи той. — Това е полицаят, който го е арестувал, а също и един от двамата, отзовали се на сигнала за оставяне на деца без надзор от страна на майка ми и Еви. Оказа се обаче, че той се е самоубил през седемдесет и пета, с което угасна и последната ми надежда да узная нещо за Еви или родителите си, което да не присъства в материалите по делото.

— Ами Ригби?

— Да, Ригби — кимна примирено Хънт. — Само дето Девин се закле във всичко свято, че ще ме убие, ако опитам да се свържа с него. Тъй че за момента тази опция отпада, макар че ако се наложи, ще стигна и дотам.

Тамара вдигна внимателно последната си стрида и изсърба съдържанието на черупката.

— Ама че вкуснотия — примлясна, след което обърна и остатъка от бирата си. — Впрочем как се е самоубил Джим Бърг?

— Както всички ченгета. Със собственото си служебно оръжие. Един изстрел в слепоочието.

* * *

Не бяха минали и пет минути, откакто Хънт бе седнал обратно на бюрото си, готвейки се най-сетне да започне издирването на Еви Спенсър, когато Тамара почука и влезе, затваряйки вратата след себе си. Бузите й бяха поруменели, а очите й блестяха, сякаш всеки момент щеше да се разплаче.

— Добре — каза тя вместо увод. — Мисля, че вече мога да споделя.

Хънт се облегна назад и сплете пръсти върху корема си.

— Чудесно, слушам те. Няма ли да седнеш?

Като кимна в знак на съгласие, тя отиде до едно от удобните кожени кресла, пазени обикновено за клиенти, тръшна се в него и изпусна дълбока въздишка.

— Накратко казано, онази вечер забих някакъв мъж. И сега се чувствам адски кофти заради това.

Хънт остана известно време неподвижен, вперил поглед в нея. После се изправи, заобиколи бюрото и седна в креслото срещу нея.

— Ти си голямо момиче, Там — рече след кратко колебание. — Можеш да правиш каквото си поискаш.

— Не това имах предвид — махна раздразнено тя.

— Да, знам. Харесваш ли го поне?

— И това не е най-важното. — Повторна въздишка. — Важно е усещането. Все едно че съм предала… не знам точно кого. Него, теб, себе си, всички. Просто го подведох, а ето че вчера той ми се обади и поиска да излезем отново.

— Това лошо ли е?

— Да, лошо.

— Защо?

Тамара се помести към ръба на креслото и се наведе към него.

— Защото не бива да излизаш с други хора, когато си… обвързан с някого. — Тя срещна погледа му и опита безуспешно да се усмихне. — Само дето аз не знам дали е така.

— Не знаеш?

— Не съм сигурна. Не искам да насилвам нещата. Наясно съм и че току-що скъса с Джина и навярно ти трябва малко време. Но когато ми каза за това, имам предвид, че сте се разделили, си помислих… — Тя го погледна отчаяно. — Нямам представа какво точно си помислих.

— Напротив, имаш. И искаш ли да знаеш защо се разделих с нея?

— Нали вече ми каза. Не си искал да се ангажираш.

— Да се ангажирам с нея, Там. Има разлика. Но дори и това не беше истинската причина. И ти го разбираш много добре, защото всъщност я знаеш, нали?

Тя кимна.

— И малко се боя от това.

— Не те виня. Мен също ме присвива под лъжичката. Можем да си основем клуб на уплашените.

— Но аз не искам неангажираща връзка. Дори с теб, Уайът. Вече съм на двайсет и осем, минало ми е времето за тези неща.

— На мен също ми е омръзнало. Но постави се на мое място. Аз съм ти шеф, а правилата са си правила. Ако кажех нещо, а излезеше, че не съм прав, можеше и да напуснеш. А каквото и да става, аз не искам да те изгубя.

— Никога няма да ме изгубиш.

— Ти също. — Хънт се приближи, стопявайки няколкото педи, които ги деляха. — И вече не говоря като твой шеф.

Последното най-сетне предизвика лек смях, полъх на облекчение.

— Доста дълъг разговор за двама души, които дори не са се целували, не мислиш ли?

Хънт взе ръцете й в своите.

— Това лесно може да се поправи.

* * *

Телефонът на Тамара във външния офис иззвъня.

— Тъкмо навреме — каза Хънт.

— Ще отида да го вдигна.

— Дори не си и помисляй.

— Ако не го направя, шефът ще ме накаже.

— Аз ще говоря с него и ще уредя нещата.

— Няма да стане. Той е голям гадняр. А освен това може да е нещо важно.

— Добре, върви тогава — пусна я той. — Но се връщай веднага.

Тамара вдигна слушалката на третото позвъняване, а той я последва до прага на кабинета си и я чу да казва:

— Здравей, Девин. — А после: — Да, разбира се, тук е. Чакай, ще му предам. — Тя се обърна към него и направи съжалителна физиономия. — Казва, че е важно.

— Разбира се, как не. — Хънт се върна на бюрото си и вдигна слушалката. — Говорил си с Ригби и той си е признал, предполагам?

— Не улучи. Става дума за Еви Спенсър.

— Какво за нея?

— Още ли не си разбрал? Откога си на работа?

— От двайсетина минути, след като ти се обадих и ти оставих съобщение с истинското й име. Какво да съм разбрал?

— Значи не си проверил на „Гугъл“?

— Не, бях зает.

— Ами направи го тогава. Още сега.

Хънт покорно издърпа клавиатурата, написа името „Еви Спенсър“ и натисна Enter. Екранът се изпълни с резултати, общо към сто и четирийсет хиляди, като няколко точни съвпадения бяха на първата страница. Той щракна с мишката върху едно от тях и пред очите му изскочи някакъв официален документ, със снимка на слаба, отнесена, леко напомняща на самодива жена в горния край. Отляво се редяха „Собствено име“, „Фамилно име“, „Дата на раждане“ (19.04.1948), „Възраст към дата на смъртта“ (30 г.), „Местожителство“, „Пол“, „Раса“, „Религия“ и така нататък. Той задържа за кратко погледа си върху „Източник на информация за смъртта“, където бе написано „Доклад на комисия към Министерство на външните работи“, последвано от номер на досие на ФБР.

По-надолу графа „Месторабота“ гласеше „Храм на народите“, имаше и „Дата на влизане в Гвиана“ — 23.07.1977 г.

— Е, видя ли вече? — Гласът на Джул бе дрезгав от вълнение.

— В момента го гледам. Дали е това, което си мисля?

— Не може да е нищо друго, Уайът. Всички те, Еви Спенсър и децата й, са умрели заедно с Джим Джоунс в Джоунстаун.