Джон Лескроарт
Ловецът (11)

11

Хънт и Джул стояха край отрупаната с кашони маса пред отдел „Убийства“.

— Не знам какво става — каза Хънт. — Бетина не си вдига телефона. Вече й оставих две съобщения на секретаря.

Приятелят му погледна часовника си.

— Виж, сега е десет часът в събота сутрин. Случайно да ти минава през ум, че може би просто иска да поспи и си е изключила звука?

— Тогава ще отида дотам с колата и ще блъскам по вратата й.

— Да, това особено би й допаднало. Сериозно, остави я да се събуди и сама ще ти върне обаждането. Освен това съмнявам се, че твоята Еви изобщо има нещо общо със случая. — Той посочи към папките. — Снощи имах малък разговор с Глицки по повод тези неща тук.

— Какъв по-точно?

Докато Джул приключи разказа си, Хънт вече се беше настанил в един от столовете.

— Виж, Дев — рече след кратко мълчание. — Говорим за една млада жена, без особени познанства. Няма как да е била замесена в някаква грандиозна конспирация.

— Не е нужно да е била грандиозна. Но ако изключим варианта баща ти да го е сторил и журито не е било чак толкова безхаберно…

— Искаш да кажеш, че Глицки и Мур са замесени?

— Глицки не, защото, ако беше, никога нямаше да ни позволи да се ровим. Но виж, за Мур не гарантирам… А да ти кажа ли кои са инспекторите, работили по случая? Джером Арманино и — чуй, това ще ти хареса — Дан Ригби.

Хънт повдигна вежди.

— Ригби беше началник на полицията. Явно доста си се поразтърсил.

Джул кимна.

— Всъщност половината нощ не съм спал, за да размишлявам. — Той седна срещу Хънт. — Но едва тази сутрин, щом влязох, ми хрумна да проверя инспекторите и ето какво излезе. Чакай, има и друго.

— Какво?

— Можеш ли да отгатнеш кои са полицаите, отзовали се на сигнала, че майка ти и онази Еви са ви оставили без надзор?

— Да не е пак Ригби?

— Единият от тях, да.

— Но защо служител от отдел „Убийства“ ще ходи на такова повикване?

— Тогава още не е бил в отдела — усмихна се Джул. — Преместили са го през следващите пет месеца, преди убийството. И това проверих тази сутрин.

— Знаех си, че трябва да те взема на работа при мен. — Хънт помисли за секунда. — Добре, а колегата му?

— Джим Бърг, който — още едно съвпадение — е бил докладващ полицай на делото срещу баща ти. Всъщност именно той му е щракнал белезниците на местопрестъплението. — Джул се облегна назад. — За съжаление, това не е чак толкова странно, колкото звучи.

— Защо?

— Защото Бърг поначало е патрулирал в района, където са живеели вашите. Но трябва да признаеш, че работата около Ригби леко намирисва.

Хънт не беше толкова сигурен, но не го показа, за да не попарва ентусиазма на Джул по отношение на разследването.

— И каква по-точно е теорията ти?

— Тъкмо там е проблемът, че всичко се прекъсва, преди да е стигнало донякъде. Но поне разполагаме с нови късчета, които да подреждаме. Би било чудесно, ако имахме индикация, че майка ти е въртяла любов с някой от тях.

Хънт сбърчи чело.

— Майка ми не е имала връзка, Дев, иначе отец Бернард щеше да знае. — И след секунда добави: — А и аз също щях да го усещам.

— Ти? Мислех, че не си спомняш нищо от тогава.

— Не — поколеба се Хънт. — Но го сънувам.

* * *

Бетина Кек продължаваше да не връща обаждането, затова двамата се качиха в колата на Джул и се отправиха към Телеграф Хил, където бе домът на Стивън Джайлс, защитника на Кевин Карсън и по двете дела. Докато прекосяваха Маркет стрийт под свъсените небеса, Джул се извърна да погледне спътника си от шофьорската седалка.

— И какво успя да възстановиш от детството си до сега?

— Не е точно възстановяване. През повечето време става дума най-вече за сънища. Събуждам се целият плувнал в пот, без да знам къде се намирам, и съм адски, адски изплашен.

Джул беше близък с Хънт още от гимназията, както и през целия му зрял живот по-нататък.

— Не си спомням да съм те виждал някога изплашен.

— Тъкмо това е най-кошмарното. Постоянно намирам тялото на майка си. Средата на следобеда е и съм сам вкъщи… — Хънт въздъхна тежко. — А в друга сцена пък съм заедно с баща си. Той все ме носи на рамене, а аз се мъча да се наведа надолу, за да видя лицето му, но не успявам.

— Може да не е бил баща ти.

— Не, определено е той. Просто не мога да го зърна. И няма друг мъж — никой, с когото майка ми е могла да поддържа връзка. Иначе щях да го усетя — нещо като зловещо присъствие, не мислиш ли?

— Не знам.

— Единственият друг образ е в дълга черна дреха. Това обикновено минава за страшно, но този е безобиден. Навярно е просто отец Бернард в своето расо — след като е идвал да консултира нашите, все трябва да съм го виждал.

— Е, пристигнахме. — Джул спря колата и угаси двигателя. — Да видим какво има да сподели с нас господин Джайлс.

* * *

Старият адвокат ги посрещна във всекидневната си, седнал в инвалиден стол, с увити в одеяло нозе. Гледката през прозореца, дори в облачен ден като този, сякаш обхващаше половината от Залива. До стола имаше кислородна бутилка, от която две прозрачни тръбички се проточваха до ноздрите му. Съпругата му, Дороти, след като донесе кафе за всички в големи оранжеви чаши, седна до него и положи длан върху лявата му ръка, откъдето не я свали до края на срещата.

— Благодарим, задето ни отделихте от времето си — започна Джул.

— Вие двамата заедно ли работите? — попита Джайлс с удивително енергичен глас. — Не си спомням много случаи на сътрудничество между полицаи и частни детективи.

Джул можеше да бъде и тактичен, когато се наложеше.

— Имаме съвпадащи интереси. Случаят, с който се занимавам, засяга майката на господин Хънт, убита през 1970-а година.

Старецът изпръхтя.

— Бая време е минало оттогава. — После, вече сериозно, се обърна към Хънт: — Съжалявам за загубата ти, синко, макар и толкова отдавнашна. Как се казваше майка ти?

— Марджи Карсън.

Гърбът на Джайлс се изправи, а очите му проблеснаха.

— Кевин Карсън.

— Имайте предвид, че Стийв никога нищо не забравя — намеси се Дороти.

— Радваме се да го чуем — каза Джул. — Донякъде сме затруднени от полицейските доклади и стенограмите по делото, които са добри сами по себе си, но не хвърлят достатъчно светлина върху някои детайли.

— Като например? — попита Джайлс.

— Как да ви кажа, тъкмо затова сме тук. Да открием дали няма нещо, което да е пропуснато.

— Да речем, името Еви Секрист или Сий Крайст — намеси се Хънт. — Звучи ли ви познато?

Джайлс присви очи, напрягайки паметта си.

— Не, не бих казал. Защо, присъства ли в документите по делото?

— Не — отвърна кратко Джул.

— Но е била приятелка на майка ми — подзе Хънт, — вероятно най-добрата. Имала е две деца, малко по-големи от мен, и са прекарвали доста време заедно.

— И как би могла тя да е замесена в убийството? — попита Джайлс. — Имам предвид, чисто теоретично.

— Не знаем. Но чухме, че баща ми, Кевин, я е мразел. Затова допуснахме, че може да ви е споменавал за нея.

— В какъв контекст?

— Очевидно е внасяла напрежение в отношенията между родителите ми. Била е религиозна фанатичка и баща ми се дразнел от това. Смятал е, че може да се опита да привлече и майка ми, и това предизвиквало кавги помежду им.

— И откъде сте научили тези неща?

— От отец Бернард. Това е свещеникът, който…

— Да, помня го — прекъсна го Джайлс. — Един от малкото, които вярваха в невинността на баща ти. Значи още е жив?

— И още как. Служи в църквата на Света Богородица.

— И той смята, че тази Еви е могла да има нещо общо със смъртта на майка ви?

— Единствено доколкото двамата са имали вечни разногласия заради нея.

— Дори да е било така — каза Джайлс, — аз никога не съм чувал за това. А би трябвало, защото основната слабост в обвинението бе липсата на мотив. Баща ти просто нямаше достатъчно силни причини, за да иска да убие майка ти. Разбира се, косвените улики бяха достатъчно и господин Мур много добре го знаеше, затова и не се притесняваше особено. Но мисля, че в крайна сметка това бе причината да не се стигне до осъдителна присъда. Разбира се, тогава домашното насилие още не бе излязло на мода. Ако делото се водеше днес, щяха да гласуват „виновен“ още преди да са го изслушали. Та както споменах, журито очакваше да чуе нещо, което да го е извадило от релси, а такова нямаше. — Джайлс усети, че започва да държи реч, и се усмихна леко сконфузено. — Мисълта ми е, че ако имаше конкретен повод, какъвто и да било, Мур щеше да го извади и да го размаха пред заседателите. А той не го стори. — Старият адвокат разпери длани. — Нещо друго?

Хънт погледна за помощ към Джул.

— Чудехме се — рече приятелят му — дали не ви е минавала през ум някоя алтернативна хипотеза. С други думи, ако Кевин Карсън не го е направил, тогава кой?

Джайлс потърка брадичка за секунда.

— Не. Не ми е минавала.

— А защо не? — попита Хънт.

Отговорът явно беше болезнен за Джайлс, но той го изстреля, без да се колебае.

— Защото вярвах, че той действително е убиецът. Съжалявам. Имате ли каквото и да било основателно доказателство да смятате иначе?

— Не чак доказателство — отвърна Хънт, — но вижте това.

Измъкна писмото на баща си от вътрешния джоб и го побутна към Джайлс. Той го прочете бързо, почти на един дъх, и го подаде на жена си.

— Откъде го имате? — попита, докато тя четеше.

— Отец Бернард ми го даде преди два дни.

— И го е пазил през цялото това време? Без да е сигурен дали някога ще се появите? Как всъщност го открихте?

— Отрасъл съм в приемно семейство, но напоследък се заинтересувах кои са истинските ми родители. Единствената следа, на която попаднах в службата за осиновяване, бе неговото име, тъй че изрових координатите му от епархията.

— Значи съвсем наскоро сте узнали, че майка ви е била убита?

Хънт кимна.

— Едва тази седмица.

— О — закри уста Дороти. — Трябва да е било ужасен шок.

— Да, госпожо. Също както и фактът, че баща ми е съден за убийството й. И то два пъти. Затова се опитвам с помощта на инспектор Джул да открия какво всъщност се е случило.

Дороти му върна обратно писмото.

— И мислите, че това тук — посочи Джайлс към листа — хвърля някакво съмнение върху вината му?

— Не виждам защо ще го пише, ако не е било истина.

За човек врял и кипял в съдебните зали въпросът бе по-скоро риторичен. Джайлс поклати глава и изрече с мек тон:

— Защото, ако изобщо е стигнело до вас, което е могло и да не стане, той е искал синът му да вярва, че е невинен.

— Дори това да не е вярно?

— Особено ако не е вярно. — Джайлс отново разпери ръце. — То не му е струвало нищо, но е щяло да ви накара да погледнете на него с по-добри очи. Защо да не го направи? Съжалявам, но това е моят прочит.

— Ами другите хора, споменати вътре? Онези, които са му предложили работа?

Джайлс почеса наболата си брада, явно смутен от очевидната необходимост на Хънт да повярва в невинността на баща си.

Джул прочисти гърло и се намеси в разговора.

— Просто се питахме дали не помните някоя друга драма или интрига, която да не е била спомената на делото. Да речем извънбрачна връзка, ревност от страна на Марджи или пък на Кевин?

Джайлс бавно поклати глава.

— Ако е имало подобен детайл, смятате ли, че нямаше да го използвам? Вярно, нещата се обърнаха така, че минахме и без него, но ако се бе появил дори намек за друг заподозрян или заподозряна, аз пръв щях да го разнищя. Но такъв човек просто нямаше тогава, а вярвам, че няма и сега. Положително баща ви също щеше да ми го посочи, ако можеше, а двамата разговаряхме надълго и нашироко.

* * *

— Е, поздравления — каза Джул, когато се озоваха отново в колата, спускайки се по Телеграф Хил. — Това определено ни разкри нови простори.

Мускулът на челюстта на Хънт заигра.

— А номерът с писмото на баща ти — не мирясваше Джул — направо го разби.

— Аз вярвам на това писмо — каза Хънт. — Независимо какво смята Джайлс или пък който и да било.

— Така те искам. Няма да им се даваш, я!

— Не става въпрос за инат, Дев. Имало е някой друг замесен в цялата история и баща ми е знаел кой.

— Не искам да споря с теб, Уайът, но защо тогава не го е споменал още на делото, когато е можело да му помогне?

— Научил е по-късно. Авторът на съобщенията казва, че са му дали пари, за да се махне от града. Очевидно е смятал, че го правят просто от приятелски чувства. А и с какво е щял да се занимава, ако остане? Да работи като градинар за някой от енориашите на отец Бернард?

Джул го стрелна с поглед.

— Дали пък този твой автор не е баща ти?

— Мина ми през ума, разбира се, но изрично го попитах и той отрече. А и аз не допускам да е той.

— По каква причина?

— Преди всичко, смятам, че ако е бил наблизо, ако е знаел телефона ми, все някога е щял да излезе от укритието си и да дойде да ме поздрави. Няма защо да се крие от мен след толкова време. В първите минути сигурно щяхме да се чувстваме неловко, но после нещата щяха да потръгнат.

— Ами ако се бои да не стане отново заподозрян?

— Какво тогава? Да не би да отида и да го предам?

* * *

Към четири часа двамата вече се бяха разделили и Хънт се бе прибрал у дома си. Преди това бе минал да преснима още страници от стаята до отдел „Убийства“, които сега стояха струпани върху една от старите библиотечни маси в импровизирания му офис. След като пробва за сетен път да се свърже с Бетина Кек и отново попадна на телефонния й секретар, той седна пред един от компютрите и се зае да разглежда професионалните биографии на бившия началник на полицията Дан Ригби и бившия заместник окръжен прокурор Ферил Мур. Двамата рядко бяха имали служебни контакти, не личеше да са повлияли взаимно на кариерите си, нито се бяха замесвали в скандали, свързани с жени или сексуални забежки. Ако имаха тъмни тайни в миналото си, то наистина се бяха постарали да ги прикрият добре.

След около час, прекаран пред компютъра, Хънт прехвърли вниманието си върху Джером Арманино, партньора на Дан Ригби при разследването срещу баща му. Откри настоящите му координати и следвайки твърдия си принцип, че винаги е по-добре да искаш извинение, отколкото разрешение, извади телефона си и набра номера.

— Ало?

— Инспектор Арманино?

— Вече от доста време не съм инспектор, но да, така ми казваха навремето. С какво мога да помогна?

Хънт се представи и мина направо на въпроса.

— Извинете — прекъсна го Арманино, преди да е стигнал твърде далеч. — Преди четирийсет години ли казахте?

— Приблизително. Арестували сте за убийство един мъж на име Кевин Карсън.

— Възможно е. Нещо повече за него? Кого е убил?

— Така и не е бил осъден. Но жертвата е била съпругата му, Марджи.

— Защо не са го осъдили?

— Журито не е стигнало до решение. На два пъти.

— Щурав град — изсумтя събеседникът му. — Не знам защо изобщо си правим труда да прибираме боклуците, след като после ги пускат.

— Аха — рече неопределено Хънт. — Значи, не помните случая?

— Честно казано, нищо не ми изниква в ума. Кевин Карсън, нали така беше? Началото на седемдесетте… Бих могъл да проверя, още си пазя списък с имената на всички, които съм окошарил. Какво по-точно ви интересува?

— Малко е сложно за обяснение, но се опитвам да открия една жена — Еви Секрист, която понякога се е наричала и Сий Крайст. Била е приятелка на убитата.

— Свидетелка, предполагам?

— По делото ли? Не.

— А каква е връзката й тогава?

Хънт реши леко да украси нещата.

— Вероятно е била забъркана с наркотици, включително и с продажбата им, в това число и на жертвата. Сега синът на семейството, който е мой клиент, смята, че не са я проучили достатъчно по време на делото. Че убиецът може да не е бил баща му, а някой от търговията с дрога, свързан с въпросната Еви Секрист. Името й присъства в досието по случая, но не са я призовали в съда.

— Нищо чудно да не е имала какво да каже.

— И според мен това е причината. Но клиентът ми иска да провери. Затова ми хрумна, че вие, като един от разследващите полицаи, може да имате някакъв спомен.

— Ако съм разговарял с нея, сигурно съм си отбелязал и ще я открия някъде из папките си. Случайно да знаете кой е бил партньорът ми по случая?

— Дан Ригби.

— Виж, щом Дан е работил по делото, няма начин да не го е записал.

— Там е работата, че не е. Прерових всички документи.

— А как тогава е попаднала в досието?

— Няколко месеца по-рано в семейство Карсън е имало скандал. Ригби е бил един от полицаите, изпратени по сигнал за застрашаване на безопасността на детето. Явно преди да премине в отдел „Убийства“.

— Е, това е отговорът.

— В смисъл?

— На въпроса защо тази ваша дама е в досието. Дан е повикан за семеен скандал, а няколко месеца по-късно на същия адрес става убийство. Бидейки най-големият буквояд, обличал някога униформа, естествено е, че ще измъкне по-предния доклад и най-малкото ще го добави в папката, дори и да не тръгне да разпитва никого.

— Но защо не го е сторил? Защо не я е потърсил?

— Ами например, защото съпругът от пръв поглед му се е видял достатъчно добър заподозрян. Какъв е бил смисълът да се занимава с нея?

— Значи не сте гледали особено усърдно за други заподозрени?

Тонът на Арманино внезапно охладня с няколко градуса.

— Не кой знае колко. Защо ще го правим? Пипнеш ли когото трябва, най-често спираш дотам. Щом съпругът е виновен, а това почти винаги е така, кръгът определено се стеснява, не мислите ли?