Джон Лескроарт
Ловецът (10)

10

Към пет без десет същия петъчен следобед Ейб Глицки, началникът на отдел „Убийства“ на Сан Франциско, се отби да поговори с Девин Джул, който седеше край масата, отрупана с датиращите отпреди близо четири десетилетия папки по делото на Кевин Карсън.

Външността на Глицки не бе от най-предразполагащите. Челото му изпъкваше над неестествено големите, дълбоки сини очи, чийто вид бе още по-стряскащ поради контраста с тъмната кожа. Извитият орлов нос допълнително се подчертаваше от стария белег, пресичащ и двете устни. Колегите му често се обзалагаха дали в течение на даден ден върху лицето му ще се появи и най-леко подобие на усмивка.

— Е, как върви? — попита той.

Джул, вглъбен в поредното свидетелско показание, вдигна стреснато очи. Като видя шефа си, побърза да свали крака от бюрото и да ги сложи на пода.

— И като питам как върви — додаде Глицки, — имам предвид скоро ли ще свърши.

— Вижда му се вече краят. — Джул махна с ръка към купчината кашони. — Надявам се, че тези тук не пречат на никого.

— Още не съм чул оплаквания, но трябва да признаеш, че фън шуй атмосферата в офиса ни отива по дяволите. Откри ли нещо?

— Не бих казал.

— И какво всъщност търсиш, та си губиш времето с този случай?

Джул положи папката в скута си и се поколеба доста дълго, преди да попита:

— Някакъв проблем ли има?

Глицки опря бедро на съседната маса.

— Току-що ми се обади Ви Лапиър, началничката на градската полиция. Тя на свой ред получила обаждане от един пенсиониран помощник окръжен прокурор на име Ферил Мур, който на два пъти гледал делото някъде преди Гражданската война, а вчера сутринта бил посетен от твоето приятелче Уайът Хънт. Старецът явно се е вкиснал и е останал с впечатлението, че откриваме повторно случая.

Джул си пое дъх и рече предпазливо:

— Не че се хващам за думата, Ейб, но случаят няма как да бъде открит повторно, тъй като никога не е бил закриван. Не се е стигнало до присъда, затова не изключвам възможността този господин Мур да е просто един дядка с твърде много свободно време.

Глицки очевидно изцяло подкрепяше квалификацията.

— Дори да си прав, Девин, явно разполага с достатъчно връзки, за да вдигне политическа пушилка някъде нагоре по веригата. Дотолкова, че шефката да ме пита дали в тези времена на бюджетни съкращения съм допуснал работното време на отдела да се пилее в подобни занимания. И ако да, защо. А аз не можах да й дам адекватен отговор.

— Отделили сме му не повече от два часа — каза Джул. — Най-много три.

— Плюс експертизите за проверка на онзи мобилен телефон, който някой ти е донесъл.

— Хайде стига, Ейб — рече протестиращо Джул. — Пак не повече от час или два, и то одобрени от теб.

Устните на Глицки се присвиха.

— Давам си сметка, че е така. И все пак остава въпросът на началството — защо изобщо си губиш времето с това? Имаме специални хора, които отговарят за неразкритите случаи, и ти не си един от тях.

— Защото може да открия нещо, което предния път са пропуснали.

— Предните два пъти. И явно всеобщото мнение е, че не е пропуснато нищо, а просто журито не си е свършило добре работата. Случайно да ти звучи познато?

Джул срещна погледа на Глицки.

— Искаш да спра ли?

— Искам да избегна впечатлението, че харчим обществени средства, за да вършим личната работа на един частен детектив.

— Това е открит случай, Ейб. Ти сам позволи няколко часа.

— Така е — кимна Глицки. — И ти вече ги изразходва, нали? — Той вдигна ръка. — Виж, Дев, не ти трия сол на главата. Ето, уикендът наближава. Лабораторните резултати от проверката на телефона са вече готови. Господин Хънт може да заповяда тук и да рови колкото му душа иска. Ти също си добре дошъл да му помагаш, стига да не се набивате излишно на очи. Ще бъда обаче приятно изненадан, ако в понеделник сутрин всички тези кашони се озоват обратно в архива. Е, как ти звучи?

Джул предъвка два-три пъти чутото и каза:

— Като заповед.

— Правилно — кимна Глицки. — Чудно нещо е комуникацията. — И след известна пауза добави: — Макар че за едно трябва да се съглася с теб. Странно е, че шефката го е счела за чак толкова важно, та лично да ми се обажда да го прекратя.

* * *

— Другият вариант е… Мразя, когато се случват такива неща… Не мога дори да го изрека.

— Разбира се, че можеш. — Кони, жената на Джул, седеше до него, като и двамата се бяха загърнали с одеяло върху твърдата, студена пейка и се взираха да видят сина си Ерик, който се мяркаше от време на време в мъглата. Той играеше ляво крило в младшия колежански отбор „Риордан Крусейдърс“. Играта беше още в първото полувреме и трибуните щяха да се напълнят чак след час, което им даваше достатъчно време за усамотение и разговор. — Хайде, Дев. Какво има?

Джул се озърна настрани, погледна дори зад гърба си.

— Просто не мисля, че Глицки има някакво отношение. Получил е съвсем резонно обаждане от шефката на полицията, на която пък й е проглушил ушите бивш окръжен прокурор, а това не са какви да е хора.

— Е, и?

— Неволно ми идва на ума, че когато има открит случай — дори да е само формално такъв, защото журито не си е свършило работата — и се обади не някой канцеларски плъх, а самият началник на градската полиция, в целия си блясък, за да спре един разследващ инспектор, това намирисва на…

— Май наистина ти е трудно да го изречеш.

— Трудно ми е даже да си го помисля.

Кони се наведе и почти долепи устни до ухото му.

— Прикриване на следи — прошепна. — Може би дори конспирация.

— Само като го чуя, ме и побиват тръпки. — Джул сведе глава, притиснат от тежестта на подозрението. — Аз не вярвам в такива неща. Чак ме е яд, като ги гледам по филмите. Но работата е там, че няма никаква разумна причина под слънцето да ме отзовават от случая. Все едно колко са ограничени средствата, тук става дума за не повече от три-четири часа мое време, плюс час или два лабораторно. Да се твърди, че с това щял да се обремени бюджетът, е направо абсурдно!

— Да не би лаборантите да са се оплакали, че са твърде претоварени?

— И заради това да се обажда началникът на полицията? Добре, добре. — Той стисна ръката й под одеялото. — Вероятно прекалено се вживявам.

— И все пак не си сигурен.

— Сигурен съм в едно. Че в онези папки наистина има нещо, докато преди просто смятах, че помагам на Уайът да преодолее травмата от детството си. Не може току-така Глицки да дойде и да ми каже да приключвам всичко през уикенда и повече да не му обръщам внимание. Сега, естествено, ще му обърна много повече внимание отпреди.

Кони отправи поглед към стадиона и проследи последната атака.

— Дори не мога да видя кой отбор владее топката в тази мъгла.

— Нашият — каза Джул. — Но на Ерик не му подадоха.

— Как успяваш да разбереш? И защо не играят, когато е малко по-топло?

— Така трябва да бъде. Футболът е игра за студено време.

Кони изпусна от устата си облак пара.

— Щурава работа. Но да се върнем на темата. Имал ли е някой от родителите на Уайът нещо общо с полицията? Искам да кажа, ако не броим арестуването на баща му. Или пък с политиката? С големи пари или нещо от този род? Нали каза, че били просто две бедни хлапета, мъчещи се да свържат двата края?

— Така е. Но това е било преди четирийсет години. Някой от тогавашните им познати може впоследствие да се е издигнал. Или вече да е бил на път.

— И да е убил майката на Уайът? Но защо?

Джул сви рамене.

— Не знам. Нямам представа. Ревност? Някакъв любовен триъгълник? Но едно ще ти кажа — сега осъзнавам колко слаби всъщност са били доказателствата срещу баща му. За което, разбира се, всеки премълчава. Чудя се дали и аз да не отида да поговоря с онзи прокурор, Мур. Току-виж съм успял да измъкна от него повече, отколкото Уайът.

— Не ми се струва добра идея. Защо просто не послушаш Ейб и не зарежеш всичко?

— Иска ми се. Бих го направил. Честна дума.

— Но не обичаш, когато ти забраняват нещо?

— И тук си права.

— Значи сега ще търсиш начин да продължиш да дълбаеш, така ли?

— Не съм сигурен. Трябва още да помисля.

Тя се обърна и го погледна в лицето.

— Знаеш, че познавам, когато ме лъжеш.

* * *

Извън работата и семейството си, състоящо се от дядо й и брат й, Тамара водеше, общо взето, живот на вдовица. В продължение на няколко години, едва прехвърлила двайсетте, тя имаше връзка с един от бившите служители на Уайът, Крейг Чиурко. Подобно на Джил Филипс, трупаща стаж за собствен детективски лиценз, той също бе неотменима част от офисния пейзаж и социалният живот на Тамара се въртеше около него и тесния им кръг от приятели. Проблемът бе, че Крейг още не възнамеряваше да уляга и да се задомява. Освен това бе сериозно хлътнал по наркотиците и си имаше своя опасна, скрита страна. Преди три години двамата бяха скъсали след бурен скандал заради дрогата. Малко след това поредната от неговите мрачни тайни го застигна и той бе застрелян в една съдебна зала в Сан Франциско.

В резултат Тамара престана да идва на работа и спря да се храни. Раздялата й с Крейг бе по-скоро пробна и те навярно щяха да се съберат отново, ако не го бяха убили. Но което бе по-лошо, случилото се я накара да изгуби вяра в себе си, в своите инстинкти. Ако изобщо излизаше, го правеше сама. Отиваше на кино, след това се прибираше вкъщи и си лягаше. Повечето време прекарваше в малката всекидневна на апартамента им, четейки или гледайки телевизия. Най-сетне, преди около година, Хънт и брат й Мики успяха да я склонят да се върне на работа. Постепенно тя си възвърна десетината килограма, които беше изгубила.

Сега вълнуващата вечеря от полуготови макарони със сирене бе приключила, дядо й беше заспал още преди девет, Мики бе отишъл при приятелката си, а остатъкът от петъчната вечер зееше безмилостно пред нея. На масичката до креслото лежеше книгата й „Взривената въздушна кула“, но за момента се бе преситила от мъжете на Стиг Ларшон и тяхното женомразство.

Мина й през ума да звънне на Уайът, но после си каза, че той също има телефон и ако желае да я види, може да й се обади. Нещо се променяше в отношенията им през последните дни, обичайните шеги и закачки добиваха неочакван смисъл. Вероятно известна роля имаше и раздялата на Уайът с Джина. Тамара го харесваше, понякога дори допускаше, че може да се влюби в него, но нямаше да си позволи неволно да хлътне в заплетена романтична авантюра със собствения си шеф. Беше му го заявила директно и той явно споделяше виждането й и не би предприел нищо, освен ако действително нямаше сериозни намерения. Положението я устройваше — ако този момент настъпеше, просто щеше да се вслуша в гласа на сърцето си.

Но дотогава можеше направо да изгние тук. Трябваше да си намери някакво развлечение.

Погледна лицето си в огледалото над скрина в стаята на Мики. Не можеше да се отрече, че изглежда доста прилично, дори секси — добре оформени скули, ясни зелени очи, перлена кожа, лъскава тъмна коса. И все пак имаше достатъчно опит, за да знае, че не бива прекалено да се надява, че ще открие свестен и неженен мъж, който да не е обратен. Намерението й бе просто да се поразвее из града и може би да направи нещо поне що-годе забавно.

Все още пред огледалото, тя си сложи малко яркочервено червило, после навлече коженото си яке от гардероба в антрето и излезе в нощта.

* * *

Барът „Литъл Шамрок“ се намираше на около четири преки западно от апартамента й, на Линкълн Уей, близо до Девето авеню. Той обслужваше местната пиеща публика още от края на XIX век и като повечето ирландски кръчми бе ставал свидетел на порядъчен брой сбивания, но като цяло бе дружелюбно място, събиращо трудовите хора, за разлика от лъскавите барове в центъра, посещавани от юпита и бели якички. В дъното, в ниско и тъмно помещение след късия коридор с тоалетните, едни клиенти играеха сериозно на дартс, а други седяха с чаши в ръка по очуканите столове и пейки. Отпред, където пространството се стесняваше докъм четири метра, бе пълно с правостоящи, както и подобаваше за разгара на петъчната вечер.

Тамара успя да се добере до една табуретка на самия бар и тъкмо чакаше своя „Космополитън“, когато чу мъжа до нея да казва на своя приятел:

— Стигам аз, значи, до банкомата, а зад мен се наредила цяла опашка от коли, и изведнъж установявам, че напълно съм забравил ПИН номера си.

Тя се пресегна и леко го докосна по лакътя.

— Извинете ме.

Той се извърна и като я видя, се усмихна и каза:

— Добре, ще го направя, но само този път.

— Ще направите какво?

— Ще ви извиня. Нали това искахте? — После й подаде дясната си ръка. — Аз съм Уил. А тук до мен е жалката отрепка, с която живея, Робин. Името му си пада малко момичешко, но какво да го правиш.

— Момичешко, друг път — възмути се Робин. — Да не би Робин Худ да е бил момиче? Или пък Робин Робъртс, бейзболната звезда? А имаме още Батман и — забележете — Робин, също мъжкар отвсякъде. Приятно ми е, Робин — здрависа се и той с Тамара, която, за свое собствено учудване, се засмя — леко, но от сърце.

— Но нека не се отклоняваме от темата — намеси се Уил. — Вие се обърнахте към мен с „извинете“, сякаш искате да ми кажете нещо.

— Вярно, само да се сетя… а, да. Неволно чух вашия разказ за банкомата и просто не можах да се сдържа. Знаете ли какво означава ПИН?

— Искате да кажете, като ПИН номер?

— Ето пак! — възкликна тя. — Не се ли усещате? — Междувременно барманът поднесе питието й, тя отпи предпазлива глътка и отново се обърна към тях. — Означава персонален идентификационен номер. Значи, все едно да кажете „Забравих си персоналния идентификационен номер номер“. Второто просто е излишно.

— А иначе момчето е учило в колеж — вметна Робин.

— Вижте ми лицето — сведе глава Уил. — Толкова съм засрамен, че сигурно е червено като вашия коктейл. Поне така го усещам.

— Е, не чак толкова — каза тя и отново му подаде ръка. — Аз съм Тамара.

* * *

Рич бе единственият от братята и сестрите на Хънт, останал за постоянно в района на Залива. Завършил финанси, той работеше като вицепрезидент във финансово-брокерска компания и живееше в Сан Анселмо заедно с жена си Ема и четиригодишната си дъщеря Кейтлин. Вече приключили с вечерята, двамата с Уайът изиграха партия хокей на маса, където Рич с труд измъкна победа с две на една игри. После всички се качиха в колата и напук на студа се отправиха към сладоледения салон „Марбъл Слаб“, за да трупнат по още хиляда калории на човек.

След като насядаха около масата от мрамор и ковано желязо, малката Кейтлин заяви, обръщайки се към групата като цяло:

— Обичам, когато чичо Уайът ни идва на гости.

— Аз също обичам. — Уайът седеше срещу нея и сега се наведе поверително напред. — Но сигурна ли си, че не е само защото после винаги идваме да ядем сладолед?

Една от веждите й се вдигна учудено, може би защото Хънт бе докоснал истина, по-дълбока, отколкото тя сама подозираше.

— Не — рече накрая със спокойна увереност. — Това е само допълнителен бонус.

— Добър отговор, миличка — каза Ема.

— Хубав бонус, няма спор — добави баща й. — Дори ако означава, че утре с майка ти трябва да пробягаме пет километра допълнително. Но пък ние обичаме да бягаме, нали, Ем?

— Любимото ни занимание. По-добро и от сладоледа.

— Сигурно се шегуваш — рече Кейтлин. — Не може да харесвате бягането повече от сладоледа. Двете изобщо не могат да се сравнят. Аз самата не обичам нищо повече от сладоледа… — Тя направи пауза за по-силен ефект и после пусна очарователна усмивка. — Освен това чичо Уайът да ни идва на гости.

Уайът кимна, сочейки я одобрително с пръст, и каза на родителите й:

— Имате страхотно дете.

* * *

Уайът и Рич седяха на чаша кафе във всекидневната и разговаряха за „Джайънтс“, които засега, три седмици преди финала, все още държаха второ място. Макар да бе спечелил Световните серии предната година, отборът бе разбивал сърцата на двамата братя твърде много пъти, за да повярват, че е възможно пак да се случи такова чудо. Все пак Хънт бе по-голям ентусиаст.

— Трябва да вярваш — каза той. — Остават им само още три мача. Момчетата имат нужда от твоята вяра.

— Това е само лозунг, Уайт, и много добре го знаеш — поклати глава Рич. — Миналата година беше същинско изтезание, нищо че накрая взеха купата. Да си запалянко на този отбор може направо да те убие. Лично аз на плейофите едва не получих инфаркт. Имам предвид, буквално. Ето сега поне са шампиони, дори и само за още няколко дни. Вече веднъж ми е минало през главата, не ща да ги гледам пак. Искам да си умра щастлив.

— Ако се откажеш сега и тази година загубят, ти ще си виновен.

— Не ми излизай с този номер. Какво правя или не, няма никакво значение за бейзболните резултати.

— Твоя воля. Но помисли дали си струва рискът.

Съпругата на Рич не бе никак глупава. Завършила бизнес администрация в Уортън, сега работеше вкъщи, съставяйки финансови анализи за една малка инвестиционна компания в Мил Вали. След като сложи Кейтлин да спи, тя дойде и застана на прага с чаша бяло вино в ръка, слушайки двамата мъже и спортните им бръщолевения. Най-сетне прочисти гърло и като пристъпи към средата на стаята, каза:

— Не бой се, Уайът, той само така си говори. Щом настане решителният миг, ще ги подкрепя до победа.

— Ако изобщо победят.

— Да, ако изобщо победят. — Ема седна на дивана и погледна съпруга си. — Знаеш ли, струва ми се, че в живота на Уайът в момента се случват по-важни неща от бейзбола, и се чудех докога ли ще въртите и сучете, преди да стигнете до тях. — Тя отпи от чашата си сред настъпилата тишина, после се усмихна и продължи:

— Добре, аз ще започна първа. Разбирам, че с Джина сте се разделили.

* * *

— Значи следата свършва с тази Еви Сий Крайст, така ли? — каза Ема.

— Засега да. Отец Бернард няма представа какво е станало с нея, а и по принцип не я е познавал твърде добре.

— Какви са шансовете тя да ти пуска съобщенията? — попита Рич.

— Вероятно не много големи, но все пак не мога да я изключа напълно — отвърна Уайът и след кратка пауза добави: — Изхождам от предположението, че все отнякъде трябва да познавам човека, който ми пише, а нямам спомен да съм срещал жена на име Еви.

Рич кимна.

— Ако не е сменила и него, както фамилията си.

— Да, знам. Но хората рядко сменят кръщелното си име. Това е нещо, с което си свикнал от малък.

— А защо си толкова сигурен, че трябва да познаваш автора на есемесите? — поинтересува се Ема.

— Все пак, разполага с личния ми мобилен номер, а аз не го давам на всекиго.

— Може да му го е дал някой друг, например твой служител, вземайки го за потенциален клиент.

— Не е изключено, макар че би било необичайно.

— И каква ще е следващата ти стъпка? — попита Рич.

— Малко съм затруднен — каза Уайът. — Отначало мислех, че убиецът ще се окаже един от свидетелите, но полицейските доклади не дават никакъв повод за подозрение срещу когото и да е от тях. Неколцина съседи, две-три ченгета, все хора без каквито и да било лични връзки с Марджи и Кевин.

— Родните ти майка и баща — каза Ема. — Колко ли ти е тежко да се занимаваш с това?

Хънт сведе за миг глава, после я вдигна отново.

— Не е най-лекият случай, с който съм се занимавал, ако трябва да съм честен. Особено като се има предвид, че съзнателно или не, съм потискал доста неща в себе си. Сега те изплуват в душата, в сънищата ми. Мислех, че отдавна съм се справил с факта, че съм изоставен. Казваш си, какво пък толкова, давай смело напред. А после излиза, че не е било така. — Той прокара пръсти през косата си. — Миналото те удря изневиделица. Струва ми се, че още не съм преживял напълно кризата.

— Щях да се учудя, ако беше — каза Ема.

— Но да се върнем на… татко ти. — Рич се запъна на думата. — Даже ми е странно да го наричам така. Той все пак те е изоставил, нали?

— Обективно погледнато, да. Но е бил принуден да го направи. Не е като да се е събудил една сутрин, да е решил, че вече не иска дете, и да ме е зарязал пред нечий праг. Смятал е, че ще влезе в затвора и че аз ще съм по-добре при друго семейство. Има известна разлика.

— Съгласна съм — каза Ема.

— Но хората не изоставят децата си току-така — парира я съпругът й.

— В някои случаи явно се налага. Не че се опитвам да го защитавам, Рич. Просто споделям как го чувствам. А чувството е… — Хънт се облегна назад в креслото и сложи длан върху гърдите си. — Ето тук, вътре, и сякаш лека-полека се уталожва.

— Остави го да се уталожи тогава — посъветва го Ема. — Но ако имаш нужда да поговориш с някого, знай, че винаги сме на твое разположение.

— Да, знам. И ви благодаря. И все пак, ако не открия път към въпросната Еви Сий Крайст или както там й е името, няма да се доближа до решаването на загадката. А нещо ми казва, че трябва да го сторя, ако искам да сложа край на тези подсъзнателни дивотии.

— Значи тя не присъства в полицейските доклади, така ли? — обади се Рич. — И не са я призовали за свидетел?

— Странно наистина. — Еми отпи глътка от виното си. — Нали е била най-добрата приятелка на Марджи?

— За какво да свидетелства, щом не е била край местопрестъплението? — рече Уайът — Но въпросът е уместен. Май трябва да се видя пак с прокурора Мур. Ако Еви и Кевин са се мразели взаимно, той може да знае нещо за нея, дори да не е присъствала на делото.

— Или пък с адвоката на защитата — додаде Рич. — И за него важи същото.

— Добра идея — каза Уайът, приготвяйки се вече да си ходи. — Във всеки случай, струва си да се опита. Ако не стигна по някакъв начин до Еви, не знам какво друго да предприема. Тя е познавала майка ми, двете са били приятелки. Това ще ми помогне да поставя нещата в определен контекст. Само така ще мога да се ориентирам.

— Хрумна ми нещо — каза Ема. — Нали спомена, че Еви е спомената в доклада на Службата по онзи случай, в който майка ти те е оставила без надзор?

— Да — кимна Хънт. — Оттам научих името й.

— Тогава не трябва ли и за нея да има друг, отделен доклад? Нейните две деца също са били невръстни и изложени на риск, нали? Той също би следвало да присъства в архивите.

Уайът, вече почти станал от стола си, замръзна на място, вторачен в снаха си.

— Ти, мила моя — произнесе накрая, — май току-що улучи джакпота.