Джон Лескроарт
Ловецът (6)

6

Следващото съобщение дойде малко след шест вечерта, докато Хънт довършваше коремните преси и лицевите си опори в къта за упражнения в своя преустроен склад. Писукането прозвуча по средата на четирийсет и третата лицева опора, при което той скочи на крака и грабна телефона. Текстът беше същият като предния път:

Някакъв напредък?

Да.

Бързо, кратко и ясно. Междувременно трябваше да се свърже с Кали Лусенте и да й каже да започне проследяването. Мъчейки се да си спомни елементарните й инструкции, които сега изведнъж му се видяха много по-сложни, той влезе в режим на разговор, натисна в „Контакти“ името на Кали, после се върна в екрана за съобщения и написа:

Майка ми е била убита.

Телефонът на Кали даде сигнал „свободно“. Веднъж, втори път.

— Хайде, вдигай — измърмори той и после, без всякакви предисловия, чу гласа й:

— Пишете ли си вече?

— Тъкмо започваме. — Пред погледа му на екрана изскочи ново съобщение.

Убиецът й е още жив. Трябва да го проследиш и заловиш.

Знаеш ли кой е? — написа той.

Да.

— Добре — обади се Кали. — Вече локализираме сигнала. Намира се в квартал Марина.

Хънт, едва регистрирайки думите й в съзнанието си, продължаваше да пише.

Кой е той? Баща ми?

Не.

Защо не можеш да ми кажеш?

Мога. Но не искам да се замесвам.

Защо? Вече си замесен.

— Който и да е той — включи се отново Кали, — намира се на паркинга на супермаркет „Сейфуей“. Защо не се обадиш на някои от твоите хора и не ги изпратиш натам?

— Кали, вече и без това съм на две линии.

— Просто повтори същите стъпки като преди.

Междувременно на екрана се появи:

Не, не съм. Той ще убие и мен.

Кой си ти? Искам да се срещнем.

Намери го. Вкарай го в затвора.

Как?

— Не искам да ми изчезне екранът — каза Уайът.

— Няма да изчезне. Влез в другото меню, както когато се обади на мен. Аз ще изчакам. Опа…

— Какво?

— Сигналът се изгуби.

* * *

Тамара, Мики и дядо им Джим Пар обитаваха двустаен апартамент на последния етаж на една осемдесетгодишна сграда на Ървинг стрийт. Цялото претъпкано пространство съставляваше около седемдесет квадратни метра, а регулираният наем от 635 долара не бе променян от средата на деветдесетте. Второто преимущество на жилището, освен цената, бе покривът, неизползваем в девет десети от случаите заради вятъра и мъглата, но понякога предоставящ великолепни гледки към пурпурните залези и върховете на дърветата в Голдън Гейт Парк.

Менюто, за което Мики му бе писал предния ден, бе алигатор на скара, купен от магазина за органични храни „Би-Райт“. Имаше още ориз с пилешки дреболии и салата от резенѐ, рукола и авокадо. Четиримата пиеха различни вариации на тема текила от големи стъклени чаши, насядали около специално изнесена шперплатова маса, застлана с покривка на червени и бели карета. Здрачът бе топъл и тих, а залязващото слънце изнасяше ефектно светлинно шоу над океана. Алигаторските пържоли изпълваха въздуха с апетитен аромат на печено.

— Значи този човек знае кой е убил майка ти? — попита Мики.

— Поне така пише — отпи от питието си Хънт. — Ето, можеш сам да се увериш. — Той му подаде телефона.

Мики прегледа съобщенията.

— И иска да вкараш убиеца в затвора? Как по-точно очаква да го сториш?

— Вероятно като изровя някакви доказателства. И ги предам на полицията.

— Но щом е сигурен кой го е извършил — намеси се Тамара, — той трябва вече да разполага с такива доказателства, не мислите ли?

— Не непременно. — Въпреки напредналата си възраст Джим Пар не беше немощен, нито склерозирал. — Може да е чул нещо и да си е направил изводите, но да не иска да се изправи лице в лице с тях, защото се бои.

— И сигурно има защо — отбеляза Тамара. — Независимо дали говорим за „него“ или за „нея“.

— Във всички случаи — каза Хънт — щеше да е по-лесно, ако можехме да поговорим с онзи, който ми пише.

— Та ти почти си успял — обади се Мики. — Разбрал си, че се намира на паркинга пред „Сейфуей“, значи е някой местен. Задръж го малко повече време, преди да успее да изхвърли телефона, и ще му организираме хайка.

Уайът поклати глава.

— Тук става дума за две, най-много три минути. Трябва да се обажда от банята ми, за да го хванем.

— Няма ли как да останете по-дълго време на линия? — попита Тамара.

— Това беше по-дългото време. А и не съм сигурен дали ще се обади от сега нататък.

— Защо? — учуди се Мики.

— Защото вече ми даде инструкции — сви рамене Хънт. — Сега от мен се очаква просто да ги изпълня.

— От друга страна — отбеляза Джим, — ако наистина е заинтересован да хванеш предполагаемия убиец, може да се очаква, че те наблюдава или най-малкото следи движенията ти.

— Не бих казал, Джим. Ако ме наблюдаваше, щеше да знае дали имам напредък, а не постоянно да ме пита.

— Добре — обобщи Тамара, — приемаме, че не те наблюдава и следователно ще получиш още съобщения. Интересува се от напредъка ти, това личи по въпросите му. Иска да е в крак със събитията, може би заради собствената си безопасност. Значи не ни остава друго, освен да сме готови и щом пак се появи, да се втурнем и да го пипнем.

— Къде, на паркинга пред „Сейфуей“?

Идеята се понрави на Тамара.

— Където и да е. Градът не е толкова голям. Току-виж сме извадили късмет. Можеш ли да ни се обадиш, докато си пишеш с него и едновременно говориш с Кали?

— На теория, да. Кали ми показа как става, не е сложно. Дори децата го умеят и явно много от тях го правят. Но аз в момента се стъписах и не успях.

— Следващия път ще се справиш — увери го Мики.

— Ако има следващ път — сви рамене Уайът.

— Ще има — каза Тамара. — Само почакай.

* * *

Когато Мики готвеше, което се случваше почти винаги, на Тамара се падаше да мие чиниите. Джим бе освободен от това задължение от уважение към възрастта и положението му, а също и защото обичаше да пийва повечко и да си ляга рано.

Вече се бе смрачило съвсем и Мики отиде да навести приятелката си Анджела, където вероятно щеше да прекара нощта, без да се притеснява дали двамата не вдигат прекалено много шум и няма да събудят дядо му или сестра му.

Хъркането на стареца, равномерно и мелодично, се носеше през открехнатата врата на стаята му до кухнята, където Уайът, с кърпа в ръце, поемаше изплакнатите чинии от ръцете на Тамара.

— Постоянно се мятам между две крайности — обясняваше й той. — В един момент повече от всичко на света искам да разбера кой ми изпраща съобщенията, а в следващия се питам какво ли значение има. Но основното е смъртта на майка ми. Мъча се да проумея защо някой ще я убива и идеята все не ми се връзва. — Той замълча и изпусна дълбока въздишка. — Опитвам се да възприема и нея самата. Просто факта, че е съществувала. И започвам да усещам малка празнота.

Тамара остави крана да тече още известно време, после спря водата и се обърна към него.

— Малка, така ли?

— Е, може би не чак толкова.

— И в това според теб има нещо лошо?

— Не. Не знам. — Кухнята беше тясна и той се опря на плота, разположен под прав ъгъл на мивката. — Не съм ти споменавал за снимките, нали?

— Какви снимки? От убийството?

— Не. Свещеникът пазеше фотографии на семейството ни — мама, татко и мен, като бебе и две-тригодишно дете. Работата е там, че… аз…

— Уайът.

— Нищо, добре съм. — Той си пое дъх. — На една от тях бях на въртележката в парка. Е, аз помня този ден, Там. Помня усещането, миризмите, всичко. Мога да протегна ръка и да го докосна, толкова е реален. Затварям очи и той изскача насреща ми, точно какъвто е бил, като някакъв призрак. И знаеш ли кое ме озадачава повече от всичко?

— Кажи ми.

— Къде е бил той, този спомен? Къде се е крил през всичките изминали години?

— Може би именно на мястото, което сега усещаш празно, защото преди е било запълнено с неща, към които не си искал да погледнеш.

— Не че не съм искал, Там. Просто не съм знаел, че са там.

— Добре. Както и да е. Сега вече знаеш.

Хънт продължи с равен глас:

— На друга пък съм седнал върху раменете на татко. Трябва да я видиш, с него изглеждаме невероятно… щастливи. Аз се държа за косата му и двамата просто сияем. Мама също я има, заедно с мен край въртележката, толкова млада и цъфтяща. Като гледаш снимките, направо не ти се вярва, че тези хора са решили да ме изоставят.

— Е, вече си разбрал, че не е станало така.

— Да, има нещо друго. Събитие или човек, които са съсипали живота им.

— А също и твоя.

— Е, аз съм голямо момче. Мога да се справя.

— Сигурно и баща ти си е рекъл същото. Допускаш ли, че може да е той? Онзи, който изпраща съобщенията? Да е научил кой си, с какво се занимаваш, да е видял името ти във вестника, да е намерил отнякъде мобилния ти телефон, разчитайки, че ще му помогнеш да изчисти името си?

Хънт поклати глава.

— Но то е изчистено. Така и не са успели да го осъдят. — И като взе отново кърпата за подсушаване, продължи: — Все пак имаш право. Това ще е първият ми въпрос следващия път. Да видим как ще реагира.

— Ако е той.

— Ако е той — повтори Хънт. — Ще продължаваме ли с чиниите?

— О, разбира се — отвърна Тамара. — Те са толкова по-интересни от теб и онова, което се е случило със семейството ти. — Тя леко го сръчка с лакът. — Знаеш ли, Уайът, не е забранено да говориш за тези неща. Дори трябва да го правиш, ако не с мен, то с Джина, приемния си баща или някой друг. Да споделяш как действително се чувстваш.

— Мислех, че винаги съм го правил с теб — каза Уайът. — И не че искам да променям темата, но ако не си разбрала, с Джина се разделяме.

Очите на Тамара се разшириха. Тя отстъпи половин крачка назад и после ги присви отново.

— Да, някак си ми е минало покрай ушите. Какво е станало?

— Нищо особено — махна с ръка той. — Просто цялостно износване на отношенията. Изтичане на гаранционния срок. Тя твърде много пътува. Аз пък твърде много работя.

— И как се чувстваш по този повод?

— Пак опряхме до чувства, а?

— Направо се възхищавам как си ги крил досега. Истински мачо.

— Благодаря, правя каквото мога. — Той взе една чиния и се залови да я търка с кърпата.

— Тази вече я подсуши — каза тя.

— Но не достатъчно. Далеч не достатъчно. Ето, сега вече е наистина чиста и суха според моите собствени стриктни стандарти. — Той я постави при останалите върху стелажа. — И тъй, как се чувствам по повод раздялата с Джина… Това беше правилно решение. Трудно, но правилно. С нея бяхме престанали да гледаме в една и съща посока. Тя взе да намеква, че може би е време да се съберем за постоянно, аз пък се усещах притиснат в личното си пространство. И освен това с Джина не изпитвах същото, както в онзи единствен случай, когато ми се прииска да се женя.

— Щял си да се жениш? Как така не съм разбрала? Кога? За кого?

— Беше преди много време, Там. За Софи. Името й беше Софи.

— И какво стана?

— Тя почина. Мозъчен кръвоизлив.

— О, толкова съжалявам, Уайът.

— Е, случват се и такива неща. Както и да е, след това… вече говорихме за празнотата. Не бях готов да се подложа отново на същата болка. Искам да кажа, ако някоя огнена, неудържима страст се появеше на хоризонта, може би. Докато Джина е чудесна жена, но не е точно това.

Тамара взе кърпата от ръцете на Уайът, извърна се настрани и попи ъгълчетата на очите си. Раменете й се повдигнаха и отпуснаха в дълбока въздишка, преди да го погледне отново с думите:

— Хайде да се върнем на историята с родителите ти.

— Към коя част по-точно?

Тя приседна върху кухненския плот.

— Какво ще кажеш за тази, за която не искаш да говориш?

Хънт опита да се усмихне, после чертите му се отпуснаха и той поклати глава.

— Не се опитвам да избегна разговора, Там, просто не знам какво да правя. Иска ми се да узная колкото се може повече, но в същото нещо ми казва да оставя нещата такива, каквито са, защото няма да ми хареса онова, което ще открия. Все пак толкова години съм се справял чудесно и без него.

— Но имаш тази огромна празнота, която трябва да запълниш.

— Може би не е нужно да го правя.

— О, разбира се. От къде на къде.

— Харесва ми как извърташ очи, когато ме иронизираш. — Устните му се изкривиха в мимолетна, но истинска усмивка. — Но само за да си опресня паметта, защо трябваше да запълвам празнотата?

— Нали вече се съгласих, че не трябва.

— Да, но не беше искрена. Е, и?

— Мисля, че сам виждаш отговора.

— Не, Там. Или поне не ясно. — Лицето му стана сериозно. — Сега сме само двамата и ти говоря напълно искрено. Има нещо, което ме плаши до смърт и то не е само фактът, че някой е убил майка ми. Има и друго, някакъв дълбок, личен страх.

Тя протегна ръка и докосна лицето му.

— Ех вие, мъже — рече нежно. — Глупави мъже.

— Моля?

— Това не е космическа наука, Уайът. Нещата са прости. Цял живот си носил ранните си спомени скрити дълбоко, скътани, недостъпни. Всичко, което си мислил или вършил, е било в този контекст. Или с този недъг, ако щеш. Не показваш чувствата си — добре. През цялото време се правиш на корав, нищо не може да те притесни. А сега изведнъж, бам! — стената е пробита. И зад нея са нещата, които не си се осмелявал да погледнеш четири десетилетия. Дали няма да е малко страшничко, а? Каква очакваш да е реакцията ти?

— Може би просто се боя от болката. От цялата тази история ми се гади. Имам предвид буквално. А ако продължа да я разнищвам, ще си докарам още болка.

— Е, това е класическата дилема. Познание с болка, или блажено неведение — кое избираш?

— Не може ли да избера кутия номер три? Познание без болка?

— Адам и Ева не са могли — отвърна тя. — Защо ти да си по-специален?

* * *

— Днес потърсих в „Гугъл“ името на баща си. Кевин Карсън. Знаеш ли колко резултата излязоха? Един милион и осемдесет.

— Множко са — каза Джул. — Колко от тях са живи?

— Нямаше как да разбера.

— Виждаш ли? Това е проблемът с „Гугъл“. Купища от информация, но къде е онова, което наистина ти трябва?

— Вероятно мога да прецизирам търсенето. — Минаваше десет вечерта и Хънт се беше настанил в стола на Джул в отдел „Убийства“, докато домакинът му бе приседнал върху бюрото си. — Нали не възразяваш? — Той посочи към клавиатурата на компютъра.

— Моля, чувствай се като у дома си.

Хънт написа в търсачката „Кевин Карсън жив“.

— Аха! — възкликна. — Осемдесет и осем хиляди резултата. Лека-полека се приближаваме.

— Дали? — подсмихна се Джул. — Защо не напишеш „Кевин Карсън умрял“?

Две секунди по-късно Хънт изпъшка:

— Сто деветдесет и шест хиляди.

— Виждаш ли къде е проблемът — каза Джул. — Остават ни някъде към седемстотин хиляди Кевин-Карсъновци, които не са нито живи, нито умрели.

— Това не е ли противно на логиката?

— Да, освен ако случайно не сме се натъкнали на нова форма на съществуване между живота и смъртта, което обаче ми се струва слабо вероятно.

— Склонен съм да се съглася.

— И тъй, искаш ли да разбереш какво открих?

— Вече си мислех, че никога няма да попиташ. Но шегата настрана, благодаря ти. Сигурно си могъл да го отложиш и за утре.

— Можех, но реших да го свърша днес. И без това бях отхвърлил останалото и трябваше или да чета протоколи, или да потърся твоя случай. Оказа се прав. Технически погледнато, той все още не е приключен.

— Значи има шанс да поработиш по него заедно с мен?

Джул поклати глава.

— Не бързай да се надяваш, Уайът. Не вярвам Глицки да остане във възторг. — Той имаше предвид своя шеф Ейб Глицки, началника на отдел „Убийства“. — За него случай, който не влиза в тазгодишната статистика, със същия успех може да не съществува. Най-много да ми разреши да му отделя някой и друг час от личното си време. Особено ако откриеш нещо, с което да го заинтригувам.

— Добре, става. Къде е досието?

В погледа на Джул се появи дяволита искрица.

— Та ти го подмина на влизане. — И като слезе от бюрото си, го покани с ръка. — Заповядай, оттук.

Хънт го последва през вратата, бележеща границата на отдела, към голямото съседно помещение. Една цяла стена бе заета от шкафове, а по средата имаше четири стари дървени маси. Най-далечната бе плътно отрупана с кашони, на места дори по два един върху друг.

Когато Джул се спря пред купчината, полагайки покровителствено длан върху един от кашоните, Хънт го изгледа невярващо.

— Будалкаш ли ме?

— Сам си го изпроси — потупа камарата Джул. — Дело седем-нула-нула-девет-шест-три-две-едно-девет. Трябваше на три пъти да слизам до колата, докато го кача. Полицейски доклади, протоколи от свидетелски показания, лабораторни експертизи, бележки, снимки, токсикология, записи, искания за постановления, дори стенограма от първото заседание. Всичко, което душата ти желае, е на твое разположение.

— Мили боже.

— Разбирам те. Може да ти отнеме някоя и друга минутка да го разгледаш.

— Минутка? Ще са ми нужни цели дни, Дев, ако не и седмици.

— Вярно, но добрата новина е, че все пак го открихме и че изглежда що-годе непокътнато. Също така, надявам се да убедя Глицки да ти разреши да висиш тук колкото си щеш, стига да не изнасяш материали и да ни казваш, ако откриеш нещо.

Със скръстени ръце, Хънт се изправи пред планината от документи.

— На мое място откъде би започнал?