Шеридан льо Фану
Загадката на Уайвърн (65)

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

В странноприемница „Джордж“ малко след Хадъртън момчето за свое огромно удоволствие най-сетне намери Том Ориндж.

Веднага му разказа за случката пред витрината на магазина и разказът му помрачи лицето на Том. Надникна навън и дълго гледа към Хадъртън.

— Подготви кабриолета и веднага го докарай тук — нареди Том, бръкна в джоба си и извади доста голяма шепа сребърни монети.

Не искам да ви казвам откъде идваха доходите на Том, когато не работеше редовна работа. Приходите му бяха станали по-добри, но бяха и съпроводени с повече тревоги.

Момчето беше закусило, преди да пристигне в Хадъртън. Толкова по-добре, защото появата на старшината щеше съвсем да го лиши от апетит. То нямаше търпение да тръгне, защото всеки момент очакваше да го види как се приближава към малката странноприемница, за да арестува него и Том.

Том Ориндж беше много притеснен и неспокоен, докато чакаха кабриолета.

— Познаваш ли господаря на Уайвърн? — попита ханджийката, докато чакаха.

— Аха — отвърна Том.

— Чу ли новината?

— Какво е станало?

— Миналата вечер са го застреляли по време на спречкване с бракониери. Благородниците би трябвало да оставят тази мръсна работа на пазачите си, само че на Феърфийлд им дай само да се бият, луди глави. И сега е мъртъв… или почти мъртъв… така каза доктор Уилет и още един лекар… понеже в рамото му има цяла шепа сачми за лов на патици.

— Това ли е новината? — попита Том, вдигна очи и погледна през вратата. Беше забол поглед в земята, докато госпожа Гъмфорд от странноприемницата разказваше историята. — Говори се, че бракониерите по тези места доста ги бива — каза той. — Господарят не за пръв път излиза заедно с пазачите си, за да ги пипне живи или мъртви. Боя се, че това няма да ги спре.

— Гаден свят — отбеляза жената.

— Да, мътните го взели — отговори Том. — А, ето го и кабриолета.

Качиха се и подкараха.

Том беше мрачен и много мълчалив.

— Том, къде отиваме? — попита момчето най-сетне.

— Добре, добре, млади момко — каза Том. — Ще откриеш, че там имаш само добри приятели. Кажи сега, господарю Хари, нима не ти бях добър приятел през целия ти живот, сър? Много пъти, за които не подозираш, Том Ориндж е работил за теб, идвал е в къщата и отново се е връщал. Къде щеше да си сега, ако не беше бедният Том Ориндж?

— Така е, Том, аз те обичам.

— А сега те отвлякох от онзи господин и сигурно ще ме обесят заради това. Е, няма значение.

— О, Том, горкият ми Том! Не, не, не! — възкликна момчето и обгърна с ръце шията на Том, обзето от болезнена обич и въпреки тръскането на кабриолета целуна Том по бузата, по веждите, по брадичката и при едно силно тръскане — по периферията на шапката, която падна и се търкулна под краката му.

— Е, това се казва благодарност — рече Том, бършейки очите си. — В крайна сметка принципността бива наградена. Някой ден ще станеш велик човек и ще забравиш за бедния Том Ориндж, който е бил готов да похарчи и последния си шилинг и да пролее кръвта от сърцето си безплатно и без да търси награда, за да ти служи.

Друг изблик на обич от страна на момчето увери Том във вечната му признателност.

— Познавате ли това място, господарю? — попита Том. Предишният му нрав отново се върна, когато кабриолетът направи внезапен завой и се понесе през отворената порта към една голяма и старовремска къща. На вратата чакаше карета.

Не можеше да има грешка! Колко хубаво! И кой беше това? Мама стоеше на вратата на коридора и двамата тутакси се хвърлиха в прегръдките си. Чуваха се само думите „О, скъпото ми момче!“ и „Мамо, мамо, мамо“, наполовина заглушавани от ридания и от целувки.

След минутка в залата влезе — усмихната, разплакана и с протегнати към него ръце — красивата дама в черно, и плачът й се превърна във вик, когато бързо се приближи до него и го притисна към сърцето си.

— Скъпи мой, скъпото ми дете, благословеното ми дете, ти си негов образ и подобие. Обикнах те веднага щом те зърнах, а сега вече знам всичко.

Момчето беше изтощено. Пътуването му, включително и отклонението от планирания маршрут, беше цели трийсет мили, при това на студ и дъжд.

Сложиха го да си легне и го настаниха удобно. Майка му седна до леглото му, а ръката й за по-сигурно здраво стискаше неговата, докато той заспа дълбоко.

Алис вече бе чула достатъчно, за да се увери в самоличността на момчето, но едно спешно съобщение от Хари, който бе на смъртно легло, я накара веднага да отиде в Уайвърн, за да се срещне с него, както искаше той. Тя повери момчето на грижите на „мама“ и скоро се запъти към имението на род Феърфийлд.

Ако Хари не знаеше, че умира, никаква сила на света не би могла да го накара да й признае всичко.

Най-много настояваше за две неща.

Първото бе, че воден от убеждението си, че брат му наистина е бил женен за Берта Велдеркауст, той справедливо е вярвал, че племенникът му няма законни права на наследник.

Второто бе, че е решил, макар после да бе отстъпил малко, никога да не се жени и да даде на момчето по-добро образование, отколкото имаше самият той и най-накрая да го направи наследник на Уайвърн, представяйки го като свой незаконен син.

Старшината не остави място за предположения дали знаеше повече, отколкото му бе разпоредено или отколкото си бе поставил за цел да знае. Той разказа точно какво се бе случило между него и Хари Феърфийлд. От него бе научил, че момчето, което трябваше да предаде на грижите на Марджъри Тревелиън, бе собственият му непризнат син.

Вечерта, когато и Милдред Тарнли бе в къщата в Туайфорд, от приют в друга част на Англия бе откраднато едно дете, което вече проявяваше симптоми на смъртоносна болест, и бе оставено в къщата като син на Чарлс Феърфийлд и на Алис. Въпреки всички уверения обаче, състоянието на детето като че ли се подобри за няколко дни и последиците от отглеждането му като наследник на Уайвърн, както всички смятали, дотолкова бяха притеснили Хари, че обзет от паника, той отишъл в Грейндж и започнал да подготвя почвата, че детето в Туайфорд е било подменено и не е синът на брат му.

Когато обаче детето започнало да линее и вече нямало съмнение, че ще умре Хари отново съвсем ясно заявил, както видяхме, че става дума за същото дете, което е било отведено от Каруел Грейндж.

Тъй като доктор Уилет често посещавал детето в Туайфорд, той помогнал да се избегнат всякакви подозрения, макар че това било доста нелогично, защото, ако се бяха замислили, щяха да си спомнят, че лекарят бе виждал бебето след раждането му само два пъти в Грейндж и че и той като всички останали е приел самоличността му за съвсем сигурна, когато го е видял в Туайфорд.

Алис се върна силно развълнувана по-късно през нощта. Вече нямаше никакви пречки и момчето, което разполагаше с предостатъчно доказателства в подкрепа на претенцията си, бе прието като несъмнен наследник на Уайвърн и като представител на стария род Феърфийлд.

Оттам насетне Хенри Феърфийлд бе толкова щастлив, колкото може да бъде един смъртен. Малката му другарка в игрите, красивото момиченце, което Алис бе осиновила и което я наричаше „мамо“, бе дъщеря на далечен братовчед, порасна и като девойка стана още по-красива, отколкото като дете. След няколко месеца Хенри ще навърши пълнолетие и двамата ще се оженят. Сега живеят в Уайвърн. Имението, което от много време изплащаше дългове, сега е на чисто и освен това е натрупало известни средства.

Всичко обещава едно щастливо и благодатно управление от страна на младия Феърфийлд.

На Милдред Тарнли, вече много стара, е осигурено удобно съществуване в Каруел Грейндж.

Добрата стара Дулчибела все още е жива, много щастлива и много мила, но е станала прекалено чувствителна, може би, защото доста я глезят. Във всички останали отношения и като признаем въздействието на годините, тя е, каквато винаги е била.

След като получи доста солидна сума от хората, на които бе служил вярно, Том Ориндж предпочете Австралия пред старата си родина.

По присъщия си разпален начин в последните си часове, докато лежеше в Уайвърн, Хари Феърфийлд настояваше и се кълнеше, че човекът със закрито с носна кърпа лице, който бе стрелял по него, е някогашният му приятел Том Ориндж.

Том се кълнеше, че ако Хари беше оживял, щял да го съди за клевета. В момента този ексцентричен гений преуспява като собственик на огромна странноприемница в Мелбърн, където се пеят комични и сантиментални песни, клоуни изпълняват номера и се поднасят превъзходни бъбречета и бренди.

Марджъри Тревелиън живее заедно със семейството в Уайвърн и си мисля, че ако старата лейди Уиндейл бе все още жива, утехата на Алис щеше да е почти пълна.