Шеридан льо Фану
Загадката на Уайвърн (49)

ГЛАВА 49
НАСЛЕДНИКЪТ НА ФЕЪРФИЙЛД

Късно през нощта Алис се почувства много зле и Том бе изпратен отвъд Кресли Комън да доведе лекаря от Уикфорд. Състоянието й се влошаваше все повече и повече. Сполетяна от тази непозната опасност, лишена от утехата или от любовта на съпруга си, „адови болки я сковаха“ и тя се вцепени от страх, че може да умре. В самотния си ужас Алис с радост чу приятелския глас на доктор Уилет, докато той се качваше по стълбите, трополейки силно с ботушите си и увлечен в забързан разговор със старата Дулчибела Крейн, която бе слязла да го посрещне, когато го бе чула да пристига.

Лекарят приглушено зададе въпросите си, а след като влезе в стаята на болната, поведението му стана строго, мерките — бързи, от което се разбра, че е силно притеснен.

Алис Феърфийлд бе в опасност — в толкова сериозна опасност, че той би повикал лекаря от Хадъртън или който и да е друг лекар, за да си поделят отговорността, ако конят, който бе яздил Том, не бе изминал предостатъчно път — дълъг тръст и понякога лек галоп — до Уикфорд и обратно до Грейндж.

Опасността, която грозеше Алис, нарасна и състоянието й стана толкова тревожно, че лекарят се боеше да остави пациентката си сама и прекара нощта в Грейндж.

На сутринта изпрати Том в Хадъртън, за да повика неговия колега. Малкото домакинство бе сковано от тревога.

Господарката почти не бе в състояние да говори и дори да мисли, и лежеше в леглото, бяла като привидение. Старата Дулчибела с радост се зае да управлява парите — не много, — с които Алис разполагаше в момента, така че на лекарите бе заплатено и те си тръгнаха. Доктор Уилет от Уикфорд щеше да дойде отново вечерта, след като остави пациентката си по-спокойна съгласно думите му, но все още в много опасно състояние.

Когато лекарят от Уикфорд се върна, Алис отново бе твърде зле, за да си позволи да я остави сама. В полунощ се наложи Том пак да яхне коня и да отиде в Хадъртън да доведе и другия лекар.

Само че преди лекарят от Хадъртън да успее да пристигне в Грейндж, там вече плачеше едно тъничко гласче — на бял свят бе дошъл един мъничък дух, наследник на рода Феърфийлд.

Госпожа Тарнли писа на Хари Феърфийлд в Уайвърн, за да му съобщи за събитието по следния начин:

 

„Сър, господарю Хари, имаме изненада. Тъзи сутрин госпужата роди момче и наследник. Бебето е дубре, ама госпужа Феърфийлд е слаба и има упасност за живота й.

Вашъ слугиня, Милдред Тарнли“

 

Дулчибела, без да се посъветва с Милдред, както бе постъпила и самата Милдред, също написа писмо — по-учтиво и по-възпитано, но с не по-малко правописни грешки. Когато писмата пристигнаха в Уайвърн, Хари не беше у дома.

Минаха цели четири дни, преди един следобед да пристигне Хари Феърфийлд.

Беше хвърлил поводите на коня си на Том в двора на обора и изникна ненадейно пред Милдред Тарнли на вратата на кухнята.

— Е, как е родилката? — попита Хари със смутен вид, но се постара да се усмихне. — Как е госпожица Алис?

— Госпожа Феърфийлд е много зле и лекарят не храни големи надежди. Животът й зависи от божията милост, господарю.

— Ще се оправи, ще видиш. Скоро ще се оправи. А кога е родила… не си сложила дата на писмото.

— В петък, струва ми се. Толкова сме притеснени и натоварени, че не различавам дните един от друг.

— Ще се оправи. Има ли някой при нея?

— Една медицинска сестра от Хадъртън.

— Някой друг? Мислех, че лейди Уиндейл може да дойде.

— Канех се да изпратя да я повикат, но доктор Уилет не ми позволи.

— Така ли? Защо?

— Още не. Каза, че щяла да му пречи, че не може да бъде полезна и може дори да получи треска от притеснението.

— Твърде вероятно е — съгласи се Хари. — А как е момчето. Момче е, нали?

— Да, момче е, сър. Голямо и здраво момченце… ще се развива добре и сигурно ще стане истински щедър Феърфийлд, един смел господар на Уайвърн.

— Да, сигурно ще стане така. Няма да го притеснявам. И бездруго си имам предостатъчно проблеми на главата, а някои неща човек е по-добре да не прави никога, отколкото късно. Аз явно ще живея и ще си умра като ерген. Годинките ми са повече, отколкото си личи по зъбите — каза Хари, усмихна се и показа хубавите си зъби.

— Някои мъже от рода Феърфийлд са се женили и по-възрастни от вас — отговори тя и мрачно го изгледа.

— Добре казано, но няма да се хвана. Съпругите са като фландърски кобили, както казва старият господар — най-добре да са далеч.

— Ей! — сряза го старата Милдред провлечено.

— Не, жено, не искам, изобщо не искам да ставам господар на Уайвърн — само беля ще си навлека на главата. Винаги има някакъв проблем — един те моли, друг те ограбва, на всяко хубаво нещо се падат по десет лоши. Не искам хората да говорят за мен, както говорят за други — Хари е свиня и няма да направи нищо свястно чак до смъртта си.

— Само че хората обичат собствениците на имения — отбеляза Милдред и отново му метна проницателен поглед.

— Да, ако всичко е наред. Аз обаче не обичам дълговете и всякакви други проблеми, а и виждам колко е притеснен старецът, направо му иде да се хвърли в езерото. Предпочитам да се занимавам с търговийка и така по малко, но често, си пълня кесията.

Милдред мълчеше.

— Говори се, че… искам да кажа, знам със сигурност, дъската й хлопа… знаеш за кого говоря, ама аз какво да направя? Знам, че холандката може да докаже, че е била женена за горкия Чарли, само че да не си гъкнала. И аз няма да си отворя устата. Няма дете от този брак — нищо няма, а и каквото е положението сега, почти нищо не може да направи. Жалко ще е синът на горкия Чарли да изгуби каквото му се полага. Кажи на Алис, че се радвам, задето бебето е момче и че няма да й създавам никакви проблеми, а ще й помогна, с каквото мога, кълна се пред Бога.

— Виж ти, виж ти, странна работа! Не съм чувала друг човек да говори като вас. — В тона на госпожа Тарнли прозвуча скептично неверие.

— Чуй ме… Нали сме сами тук? — попита той и се огледа.

— Може да се каже — потвърди тя недоволно и натъртено.

— Бих ти казал нещо след малко, стара ми Тарнли, но говорят, че старите кораби пропускат вода. Ти ще издържиш ли? Ще си държиш ли езика зад зъбите, ако ти кажа нещо?

— Аха — отговори Милдред.

— Че то едно куче цялата улица разлайва — додаде Хари.

— Познавате ме добре, мастър Хари. Държи си езика зад зъбите винаги, когато трябва.

— Точно затова ще ти се доверя — каза Хари. — Запомни, че само ти ще знаеш, така че, ако се разчуе, ти ще си виновна.

— Няма да излезе от мен — отвърна Милдред и впери в него суров поглед.

— Казват, че една злина влече след себе си друга, така че, ако младият господар горе пострада, и аз ще загазя — каза Хари. — Ако шапката му е пробита, на мен ще ми е пробита обувката. А така и двамата ще загубим.

— Нищичко не разбирам. Не схващам накъде биете, обаче знам, че вие не сте глупак, господин Хари. Никога не сте били, пък и съм чувала, че е лукаво умение човек да се прави на глупак.

Хари наистина изглеждаше много лукаво, докато слушаше думите й, а за малко дори сякаш се ядоса. Само че бързо се овладя, впери намусено поглед в лицето й и каза:

— Е, малко съм лукав, признавам. Само че и ти си такава, стара Милдред. Не си глупачка, доколкото знам.

— Бива си ме — много години съм живяла и съм срещала какви ли не хора, но сърцето ми никога не е копняло за богатство. Няма значение дали в деня на смъртта ще имаш хиляда лири или само шепа сено.

— Да, така е, само че дотогава има още много време, а парите ще са ми много по-полезни от Божието слово, затова не отричам, че Уайвърн ще ми се отрази доста добре, ако имах право да сложа ръка на него. Обмислил съм този въпрос и не ме устройва. Не мога да го направя.

— Вие сте първият Феърфийлд, който казва, че Уайвърн не го устройва — отбеляза тя.

— Това в каната бира ли е? — попита той кимна към кафявата кана на рафта.

— Да, сър. Искате ли да ви сипя?

— Да, ако не е стара.

— Преди малко я наточих, тъкмо преди да пристигнете, сър — каза тя и постави каната върху масата. Ще ви донеса чаша.

— Не си прави труда — нескопосан тип като мен може да пие и от кофа, какво остава за кафява кана. — Той стисна небрежно дръжката на каната и отпи дълга и голяма глътка, както би направил предтечата, на когото бе кръстен, след изтощително пътуване от Уорчестър няколкостотин години по-рано. — Объркана си и се питаш дали говоря сериозно, или се шегувам. Само че добра или лоша, мъжът трябва да има съпруга, а досега на нито един Феърфийлд не му е провървяло със съпругата и всеки е бил луд по животните. Ти си стара прислужница, Милдред, и макар да си малко дръпната, си предана и мога да ти кажа неща, които не бих доверил на никой друг — нито на стария господар, нито дори на кутрето си. Щях да изгоря дори ризата си, ако тя знаеше. Ти обаче се закле в душата си, че няма да кажеш на никого, и се надявам да удържиш на думата си.

— Мога да си трая, бива ме за това — увери го Милдред.

— Няма нужда да ти казвам нищо повече от това — в момента някои хора си траят и така ще си бъде, обаче, ако разберат, че съм господар на Уайвърн, положението ми ще стане доста напечено. Предпочитам да си бъда Хари Феърфийлд по панаири и пазари, отколкото архиепископ в ада, уверявам те, понеже не си падам по изисканите титли, по почестите и по славата, когато си с вързани ръце и с наранено сърце. По-добре сам да си намериш пътя и да си изкарваш хляба, както можеш, отколкото да си целият в злато, ама гръбнакът ти да е пречупен. Това е самата истина. Ако беше иначе, щях да съм много потиснат от появата на малкия господинчо горе и раждането му щеше да ме радва, колкото овчар се радва на Сретение господне. Но за мен няма значение, предпочитам това пред гърне със злато, пия за здравето на малкия юнак и й пожелавам да има още много деца. Това е самата истина, кълна се в Бога — каза Хари и подкрепи твърдението си с клетва.

— Ами, вярвам ви, Хари — каза Милдред и след известна пауза додаде: — и се радвам. Много се радвам…, понеже в семейството е имало много лоша кръв — заключи тя. Вече е крайно време да се възцари спокойствие и братски дух… Много се радвам да ви чуя да говорите така, сър.

С тези думи тя протегна към него коравата си мургава ръка, а той я пое и се засмя.

— Всеки сам си знае къде го стяга обувката — каза той. — Светът е много зъл, стара ми Милдред, и има злини и недостатъци, за които човек дори не подозира. Само че нищо не трае вечно. Пътят е дълъг и няма завои, обаче все някога свършва.

— Ох, ох, господарю Хари, чувала съм старите хора да казват: „Колкото и дълъг да е денят, накрая идва време за вечерня“.

— А как е господарката ти? — попита той.

— По-зле не може да бъде — отговори Милдред.

— Кой го казва?

— Лекарят. Боя се, че не й дава много, горкичката.

— Лекарят значи. Добър ли е?

— Доктор Уилет от Уикфорд. Хората тук много го уважават. Не знам, обаче според мен той се държи с нея много мило и внимателно, а освен това се грижи и за бебето.

— Добре, радвам се. Предпочитам и аз да дам някакви пари, отколкото да забравим да му платим. А какво казва той за момчето?

— Много било добре, за него не се притеснява. Само че, нали разбирате, то е само на няколко дни и още е рано да се каже.

— Дали господарката ти може да ме приеме за момент?

— О, господине! Как изобщо ви хрумна? В стаята е тъмно, тя може само да шепти, при това не повече от пет думи и не повече три пъти дневно. Нямате представа колко е зле — не се знае дори дали ще оживее до утре.

— Лоша работа. Не подозирах, че е толкова зле — рече той.

— Така е.

— Няма да й се отрази зле да научи, че има дължима аренда — около трийсет лири — от Ридълсуейк. Ще дам на Том бележка за фермера Уайкрафт и той ще я плати. Ще уредя да ги получава цял живот, знам, че се нуждае от пари, а ти се погрижи нищо да не липсва на момчето. Имам много причини да желая добруването на това дете. Да, бирата наистина не е лоша. Още една кана няма да ми се отрази зле, а пък ако можеш да ми приготвиш и нещо за хапване… умирам от глад.

Старата Милдред извади малко студено солено месо, парче сирене и комат хляб и Хари се нахрани обилно в кухнята, без да прекъсва сериозното си занимание с разговор, докато старата Милдред се суетеше напред-назад, влизаше и излизаше от килера и се занимаваше с тенджерите и с тиганите си.

— А сега ми дай писалка, мастило и лист хартия. Всички в къщата се нуждаят от малко пари, така че ще напиша бележката.

Хари наистина я написа и я подаде на Милдред с жеста на принц, който прави подарък.

— Ето! Така ще издържите още известно време. Къде е старата Дулчибела Крейн? Искам да й стисна ръката, преди да си тръгна.

— Горе, при господарката.

— Кажи и да слезе при мен за момент. И не забравяй, стара ми Тарнли, че трябва често да ми пишеш… още утре или вдругиден… Къде ли е шапката? А, на главата ми!… Та така…, понеже, ако нещо се случи, ако малката Алис предаде Богу дух, трябва да има кой да се погрижи за нещата. Старият господар няма да направи нищо, избий си тази мисъл от главата, така че всичко ще се стовари на моите плещи. Изпрати ми я… имам предвид старата Дулчибела Крейн, понеже ще тръгвам и сигурно няма да ме видите тук доста време, освен, ако не ви потрябвам за нещо.

Милдред Тарнли излезе да изпълни поръчението му и няколко минути след това се появи старата Дулчибела Крейн.

След като я разпита как е дамата на горния етаж и бебето, Хари поиска същото, което бе поискал и от Милдред — да му обещае да пише често в Уайвърн.

Не си и помисли да направи и пред нея същото странно признание, което бе направил пред Милдред. Реши, че няма смисъл, защото Дулчибела беше добродушна и дори донякъде мекосърдечна, а и не бе никак подозрителна. Не притежаваше лошотията, която съпътства проницателността, освен това говореше твърде много и тайната му щеше да се разчуе повече, отколкото му се искаше.

— Кажи на господарката си, че й пожелавам всичко най-хубаво, че бих искал да стана кръстник на детето, когато се стигне дотам и че може да ме моли за всякакви услуги. Предай й, че съм се разпоредил за неголямата аренда, която й е дължима. Довиждане и да се грижиш за себе си. Кой кърми бебето?

— Храним го с козе мляко по препоръка на лекаря. Искате ли да го видите?

— Не този път… Вече тръгвам… Кой се грижи за него?

— Поделяме си грижите за скъпото нещастно създание, но най-вече аз.

— Да, така трябва, грижи се за него добре и ще ти дам малко пари, когато отрасне малко… и не забравяй да ми пишеш… Няма нужда да казваш нищо на старата Милдред, защото и тя ще ми пише и може да се засегне, ако разбере, че ти също ми пишеш, разбра ли?

— Да, господин Хари, никой няма да знае… Обаче си мисля, че сигурно ви се иска да го видите, няма нищо лошо, ще видите… Толкова е сладък!

— Сигурно прилича на нещастния си покоен баща, нали? Само че сега нямам време, затова предай най-искрените ми и сърдечни поздрави и му кажи, че колкото повече расте, толкова по-доволен ще бъда. Старецът няма да е вечен и момчето скоро ще получи, каквото му се полага, а аз ще се погрижа за всеки, който се опита да се намеси или да му попречи… Довиждане, стара ми Дулчи Крейн, и не забравяй какво ти казах.

Той я потупа по рамото със силната си ръка, усмихна й се по характерния си начин, поклати глава и излезе на двора. Яхна коня си и не след дълго вече бе далеч от Каруел Грейндж.