Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Wyvern Mystery, 1869 (Обществено достояние)
- Превод отанглийски
- Надежда Розова, 2007 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 3,9 (× 10гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- nqgolova(2007)
Издание:
Художник: Валентин Киров
Издателство: „Весела Люцканова“, 2007
История
- —Добавяне
ГЛАВА 48
ПОСЕЩЕНИЕ ПО ЗДРАЧ
Вечерта Том влезе в кухнята по обичайното време, и се настани на кухненската маса, за да се съвземе с чаша бира, комат хляб и бучка сирене, а когато утоли малко глада си, стана доста словоохотлив. Това бе вечерята му. Сиянието на залеза на небето постепенно гаснеше в здрачевина, докато Том си бъбреше със старата госпожа Тарнли.
— Кой би си помислил, че са минали само три седмици от погребението? — каза Том. — Утре ще станат три седмици.
— Да, утре. Беше четвъртък, спомням си заради момчето, което дойде по обед от Грайс Мил за парите за перачката. Само преди два месеца, ако човек го погледне, щеше да каже, че ще живее поне още четирийсет години, обаче смъртта не държи сметка за времето, нали така казват. Чудя се защо Хари Феърфийлд не идва тук по-често. Тя може и да не е в състояние да го приеме или да говори с него, но дори гласът му в къщата ще й се отрази добре — той му е брат.
— Казват, че мъртвите нямат роднини — рече Том. — Те си имат свой дом, живите също.
— Пък и онази жена в затвора. Какво трябва да се направи с нея и кой ще говори с адвокатите? — зачуди се Милдред.
— Лош късмет извади тя в Каруел — отбеляза Том. Жалко че изобщо я е срещнал, само че такава е съдбата, пък и как да се въздържи котката, след като слугинчето е глупаво. Не разбирам нищо от тази работа, пък и нас не ни ценят хич. Дано господарите да знаят какво правят, повече или по-малко.
Милдред Тарнли изсумтя след тази пророческа реч, вирна нос, приближи се до бюфета и подреди нещо там.
— Дните се скъсяват. Старите ми очи не могат да видят тук почти нищо без свещ — оплака се тя, когато се върна.
— Обаче си мисля, че много неща в къщата трябва да се оправят.
Том кимна в знак на съгласие, изправи се, протегна се и вдигна поглед към смрачаващото се небе.
— Гарваните се върнаха в горите на Каруел. Време е да заключваме и да пускаме резетата — обяви той. — Да, много нещо има за правене тук, обаче кой ще го свърши?
— Да, кой ще го свърши? — повтори старата Милдред.
— Ще ти кажа нещо, Том, има много неща… твърде много… повече, отколкото си мислиш… дето могат да го изкарат от гроба. Чух да разказват разни неща, много неща и доста шантави.
Когато тя замълча, в двора се чу тропот на конски копита и една висока фигура, повела кон, както често правеше Чарлс Феърфийлд, когато се връщаше у дома късно, надникна през прозореца. На тази смътна светлина човекът приличаше по стойка, по походка и доколкото можеше да види, дори в лицето, на покойния господар на Каруел Грейндж.
— Божичко! Кой е този? — възкликна госпожа Тарнли. Част от тази моментна тревога завладя и Том, който се смръщи жестоко на посетителя и стисна юмруци отстрани до тялото си.
Беше Хари Феърфийлд, който както става в даден момент и при дадено осветление, демонстрира семейна прилика, която досега не бе правила впечатление на познатите му.
— Това е мастър Хари. Тичай навън, Том, и поеми коня му.
Том излезе, а Хари Феърфийлд влезе. Огледа се наоколо. Не се усмихна весело и не кимна, нито пък пое колебливо протегнатата ръка на старата Милдред, както правеше обикновено. Нито пък се пошегува — невинаги желано и приятно — на мелодийката на песента:
Никой не се жени за мен,
никой не ме задиря.
Тъкмо обратното — все едно виждаше само стени и здрач и явно го бяха налегнали тежки мисли, както допускаше тя за призрака, за когото го бе взела.
— Как е Алис? Как е господарката ти? — рязко попита той. — Добре ли е?
— Боледува, сър — отвърна Милдред сухо.
— Кажи й, че съм тук, че трябва да й кажа нещо и да го обсъдим, а също и, че ще бъда възможно най-кратък. Кажи й, че щях да дойда и по-рано, но не успях, заради делото в съда в Уикфорд и защото трябваше да вечерям с един съсед в града. Освен това я предупреди, че сигурно още доста време няма да мога да дойда. Станала ли е?
— Не, сър, лекарят й нареди да не напуска леглото.
— И старата Крейн е там, нали?
— Да, сър. И Лили Доджър. Напоследък двете изобщо не ми помагат.
Хари се опита да види колко е часът, като се приближи с часовника си до притъмнелия прозорец.
— Предай й това и побързай, че времето лети — подкани я Хари.
Хари Феърфийлд остана в кухнята, докато старата Милдред предаде съобщението му, а тя се върна бързо и му каза, че Алис е седнала пред камината и го очаква.
Хари се качи по тъмните стълби. Не беше ходил горе от деня, в който се бе погрижил погребалният агент да свали ковчега на Чарли и за последен път бе зърнал потъмнялото му лице. Качи се, подпрял едната си ръка на парапета, а старата Милдред се плъзгаше пред него като сянка. Потропа на вратата — не на стаята, която преди им беше спалня и в която бе издъхнал горкият Чарлс Феърфийлд, а на вратата на съседната стая, която набързо бе пригодена с подръчните удобства, които лишените от изисканост обитатели на къщата бяха успели да осигурят — беше доста уютна и съвсем не потискаща.
Милдред отвори вратата и каза:
— Господарят Хари е тук да се види с вас, госпожо.
Хари вече бе влязъл в стаята. На масичка до леглото бяха запалени свещи, въпреки че капаците на прозорците все още бяха отворени, и слабата здрачевина се смесваше със светлината на свещите и образуваше пурпурен ореол. Алис седеше на голямо кресло пред огъня, облечена с халата си. Изглеждаше бледа и много болна. Не проговори, само протегна ръка.
— Дойдох да видя как си, Али. Светът е пълен с проблеми, но трябва да се съвземеш малко. Казват, че проблемите са само изпитания и не може да продължават вечно. Така че не се измъчвай заради света, момиче, да не станеш и ти храна на червеите — каза той и състрадателно стисна ръката й.
— Исках да се срещна с теб, когато се отби по-рано, Хари… беше много мило от твоя страна… но не бях в състояние. Слава Богу, вече съм по-добре. Понякога все още не ми се вярва — каза тя и очите й се напълниха със сълзи.
— Стига, стига! — утеши я Хари. — Какъв смисъл има да плачеш? Така няма да го върнеш. Освен това искам да ти кажа нещо за жената, която е в затвора. Имаш правото да знаеш всичко. Според мен Чарлс трябваше да ти каже повече, за да можеш да се намесиш.
Алис пребледня още повече при тези негови думи.
— Кажи им да отидат там — посочи той с палец през рамо към малкото разширение в другия край на стаята, в която имаше маса с ръкоделия.
По нареждане на Алис старата Дулчибела извика Лили Доджър в нишата, както я наричаше Милдред.
— Става дума за онази жена — продължи той съвсем тихо, — за онази Берта. За жената, която е в затвора в Хадъртън. Няма нужда да я съдиш. Горкият Чарлс не би го допуснал.
— Той ми го каза. За нищо на света не бих го направила — отвърна тя съвсем немощно.
— Не, разбира се. Той искаше така, а ние ще изпълним желанията на горкия ми брат, след като него вече го няма — съгласи се Хари охотно. — Какво знаеш за нея? — попита той съвсем тихо.
— О, не, Хари, моля те — примоли се тя.
— Нали не искаш да се изправиш на свидетелската скамейка, когато я съдят за убийство?
— О, скъпи Хари, никога не би ми хрумнало.
— За щастие не си длъжна, никой не е. Днес говорих за това с Родни. Няма да има разпознаване. Само е снел показания и аз му казах, че ти не възнамеряваш да повдигаш обвинения. Аз също, бъди сигурна. Прокурорът също няма да повдигне обвинение и всичко ще се успокои и ще отшуми. Така е най-добре за теб, защото, както му обясних, здравето не ти позволява да ходиш до града и да разговаряш с адвокати и други подобни. Няма да издържиш. Затова приготвих този документ и го уверих, че ще го подпишеш. Тук пише, че няма да повдигаш обвинение срещу тази жена и няма да излагаш проблема пред съда.
Той пъхна листа в ръката й.
— Сигурна съм, че всичко е съвсем наред, Хари. Много ти благодаря, много си добър.
— Донеси мастило и писалка — нареди той високо на Дулчибела.
— Долу са — отговори тя. — Ще ида да ги взема.
Дулчибела се оттегли. Хари разглеждаше лавиците и полицата над камината.
— Това е мастило, нали? — Наистина беше така. — Ето и писалка. Мисля, че пише. Опитай, Али.
Документът беше подписан, а той почти не бе запознал снаха си с неговото точно съдържание и значение.
— Довечера ще се видя с Родни и ще му го покажа, за да не те притеснява излишно. Освен това — снижи гласа си той до шепот, — и нали знаеш за онази жена?
Устните й помръднаха, но той не чу никакви думи.
— Някога беше изискана дама… няма да повярваш… изключително красива жена, уверявам те. Тя твърди, че Чарлс не просто я е харесвал, а било нещо повече… и освен това имала предимство пред теб, защото била първата. Дрънка за закона и всякакви такива щуротии. Твърди, но това вече няма значение… ти знаеш какво твърди… Твърди, че му е съпруга.
— О, Боже! Това е лъжа! — прошепна нещастната жена с пребледнели устни и вперила в него потъмнелите си очи.
— Ами, може да е, може и да не е — отговори той. — Но вече няма значение. Сигурен съм, че повече няма да чуем нищо по въпроса, защото никой не може да тормози мъртвите. Лека нощ, Али, и бог да те благослови. Грижи се за себе си и гледай да не си изплачеш очите. Пак ще дойда веднага щом мога. Всичко, с което мога да ти бъда полезен… винаги съм на твое разположение. Лека нощ, Али, и не забравяй какво ти казах.
След ужасните му думи тя не бе чула нито сричка повече. Той стисна леденостудената й ръка. За миг се вгледа объркан в помътнелите й очи, кимна и се провикна към момичето в съседното помещение:
— Аз тръгвам, дете. Ела да се погрижиш за господарката си.
По някакво случайно и асоциативно съвпадение може нещо във вида на Хари Феърфийлд й го бе подсказало? — мислите на старата Милдред Тарнли се въртяха около холандката, когато Дулчибела влезе в кухнята.
— Том, ти взе мастилницата, докато претегляше просото днес.
Том отиде да търси тази вечно нужна и липсваща вещ.
— Преди да влезете, госпожо Крейн, тъкмо казвах на Том, че се надявам онази да си получи заслуженото. Дори мисля да отида в Хадъртън и да присъствам на обесването й. Проклетница такава, с нейния нож, с червеното й манто и с всичките й дяволии. Стара вещица!
— Стига, госпожо Тарнли, недейте така!
— Сега, когато господарят Чарлс вече е под земята, няма да я пощадя. Защо госпожа Феърфийлд не я накара да си плати за стореното? Сега е неин ред. Наковалня ли си — стой. Чук ли си — удряй! Ако бях на мястото на госпожа Феърфийлд, щях да й видя сметката.
— Мисля, че нещастната ми господарка ще изпълни желанието на покойния господар Чарлс, а и освен това не знам нищо за онази жена — каза Дулчибела. — Само дето казват, че не е наред с главата, госпожо Тарнли. Според мен Алис ще уважи последното му желание и няма да я накаже. Иначе би било истинско светотатство, нали? Много шум за нищо. Все едно да подпалиш къщата, че да уплашиш мишката.
В този момент Хари Феърфийлд влезе в кухнята, премисляйки мълчаливо. Разговорът утихна, когато той се приближи. Дулчибела се поклони и се оттегли, а той се обърна към Том, който донесе мастилницата:
— Том, тичай навън и приготви коня ми. Трябва веднага да тръгвам.
Том веднага излезе.
— Е, Милдред — каза Хари и я изгледа мрачно с ъгълчетата на очите си, — мъката ни сполита ненадейно, нали?
— Направо ще й се скъса сърцето, горкичката.
— Няма да стане, гарантирам ти — отговори той. Казват, че скръбта по съпруга прилича на болка в лакътя — остра и кратка.
— Всичко е заради онова чудовище, холандката. Кой вятър я довя! — възкликна Милдред.
Хари затвори очи и поклати глава.
— Доникъде нямаше да стигнат. Две котки в една къща, две съпруги в един дом.
— Господарят Чарлс не беше такъв глупак. Защо изобщо му е да се жени за такава като нея? Не вярвам в това — остро заяви госпожа Тарнли.
— Две кучета винаги ще се карат за кокала — повтори пророчески Хари. — Напомням ти, че няма смисъл да развързваме езиците на хората, нито пък е хубаво да потулваме случилото се, защото нейните хора никога няма да ни оставят на мира, уверявам те. Новината сигурно ще смае всички в Уайвърн, но старата кримка ще докаже всичко. Всички ни ще опозори.
— Ами да си говорят, глупаците не се замислят много, много. Аз обаче не мога да повярвам. Господарят Чарлс никога не би причинил на рода Феърфийлд подобно нещо, а ако го бе сторил, нямаше да навлече на онова нещастно същество горе толкова проблеми и такъв срам. Няма да го повярвам, докато не се докаже.
— Надявам се никога да не успеят да го докажат. Но какво можем да сторим. Не с вас знаем как живяха те тук, освен това съм я чувал да го нарича свой съпруг много често. Само че ние ще си държим езика зад зъбите, нали? Нали ще го направиш, Милдред? Не бива да говориш.
— Да говоря ли? Няма за какво да говоря. По дяволите, не го вярвам. Това е проклета лъжа от началото до края.
— Надявам се — каза той.
— Безсрамна лъжкиня е тя, най-лошата, която съм виждала.
— Най-добре да не разлайваме кучетата — рече той.
В джоба на панталоните му имаше няколко монети и той подрънкваше с тях, вперил настойчиво поглед в Милдред, докато говореше. Понякога стискаше с палеца и с показалеца си един шилинг, понякога половин крона. Мислено преценяваше с кое от двете да се раздели и в крайна сметка даде на Милдред шилинга и й препоръча да купи чай с този великолепен подарък.
Някои хора имат чувството, че сияят, след като са извършили голяма добрина. Докато вървеше към обора, Хари усети нещо, но не беше сияние, а по-скоро ледена тръпка. Спомни си косия поглед, с който тя бе гледала монетата в мургавата му длан и оскъдните й благодарности и се ядоса, задето толкова глупаво се бе разделил с парите си.
В кухнята Милдред Тарнли цинично си промърмори:
— Сбогом, стипцо! Нещо не получи, нищо не изгуби! Хубав подарък, няма що! Господ да го благослови. Спомням си времето, когато един Феърфийлд би се засрамил, ако даде на слугата си такъв нищожен бакшиш. Боже, накъде е тръгнал светът? Този път няма оправия. Само че господарят Хари винаги си е бил стиснат, все си държи сметка за парите — подигравателно отбеляза старата Милдред Тарнли и хвърли монетата презрително в малката калаена купичка на тоалетката.
Том се върна, заключиха вратите, Милдред Тарнли приготви своята скромна чаша чай и всичко утихна за през нощта.
Само че думите на Хари бяха смаяли Алис Феърфийлд. Може би тези невидими стрели убиват по-често, отколкото си мислят хората. Алис лежеше горе в стаята си и наистина беше много зле.